Петър Дошков на 50+1

Днес, на имения си ден, Дошков щеше да навърши 51 години.

Ще ми се да ви разкажа толкова много неща за него. Ще ми се да можете да си го представите така, както си ги спомням аз.

Дошков, който страдаше от хронично безсъние. Когато не можех да спя поради нещата, свързани с борбата срещу корупцията в ЮЗУ, понякога включвах скайпа и той беше неизменно там. Опитваше се да ме успокоява, за да заспя поне аз. Така една нощ, да е било към 3 часа, взех да го разпитвам какво точно е преподавал, преди да го уволнят, и той почна да ми обяснява основните принципи на генеративната граматика. Дори ми даде няколко упражнения, за да се увери, че съм разбрала. Представяте ли си - урок по генеративна граматика в три и кусур през нощта.

Дошков, както го видях за първи път. Беше денят на връщането му в университета в резултат на възстановяването на работа след второто уволнение. Вече се бяхме сприятелили посредством Интернет. Дошков, излизащ от кафето на третия етаж на Първи корпус на Югозападен университет, дребничък, топло усмихнат, разтворил широко ръце за прегръдка.

Историята с Ванката. Скоро след "физическото" ни запознанство с Дошков трябваше да сме квестори на кандидатстудентска кампания и се налагаше да прекараме два-три дена из Благоевград. В свободното си време се моткахме заедно. По едно време Дошков вика: "Сега ще те водя при Ванката." Ванката бил някакъв негов приятел, който имал заведение в квартал "Грамада". Беше приятен пролетен ден, вървяхме из "Грамада", а Дошков все ми се чудеше как така не възразявам да ходя с раница на гръб - не бил виждал друг път "такава жена". Когато пристигнахме при Ванката, се оказа, че заведение вече няма, в двора на къщата имаше няколко маси, потънали в прах и листа на дървета, може би още от есента. Обаче Дошков, когото горноджумайското обществено мнение считаше за опасен луд, не бързаше да си тръгваме. По някое време се появи и въпросният Ванката, който за зла участ беше в мизантропски период на екзистенциална криза и не се зарадва на Дошков така, както Дошков му се зарадва. За сметка на това се съгласи да ни закара до преподавателското общежитие в местността Бачиново. Та качихме се ние в един супер скъп мутренски изглеждащ ван, а по пътя Ванката занарежда как не може да понася хората и как иска да отиде да живее в усамотена къщичка в планината. Дошков слуша, слуша и по едно време изтърси в присъщия си наивно-добродушно-директен стил: "Ти не си лош човек, Ванка, ама нещо си мръднал."

Дошков, който до последно се раздаваше за приятелите си до пълно изтощение, но не искаше да бъде в тежест никому. Бяхме се разбрали веднъж да пътуваме от София до Благоевград заедно. Дошков не се качи в автобуса. Когато пристигнах в университета, той вече беше там, почти замръзнал от студ. Оказало се, че хората, при които е разчитал да пренощува в София, ги няма. И вместо да звънне на някой от нас, софийските му приятели, той прекарал нощта в студената чакалня на Централна гара, по една блузка и черното си дънково яке, и сутринта хванал първия рейс за Благоевград.

Дошков, който харесваше дзен, минимализма в езика, оттам и елиптичния изказ - пропускаше всичко в речта, което можеше да се подразбере, а понякога и малко повече. В резултат повечето му писма бяха къси, без обръщение и подпис, човек трябваше да се досеща за какво иде реч, на два-три реда в един и същи абзац се сменяха няколко различни теми. Не уважаваше въпросителните и удивителните знаци ("Добре си, нали.") Често, като израз на самоирония, в писмата най-неочаквано се промъкваше нещо, свързано с живота му на село - я за козите, я за магарето Бистра, я необходимостта да се свърши някаква селскостопанска работа. Ето типичен пример за писмо на Дошков (тайната я запазвам, защото от самото писмо няма как да разберете каква е тя):

Много е сложен, защото и пак не го включих. Запази тайната, плевих и ходих да купя на тати бира. Включвам Скайпа. Извинявай

Търсейки някое типично "дошковистко" писмо, което да ви покажа, попаднах и на това, което ми стана толкова мило, че ми се прииска да го споделя с вас (Дошков едва ли би възразил, в писмото няма лична информация):

Добре съм, но за мен е важното, че сте заедно и на море. Да не вземеш да доказваш уменията си на плувец, можеш да ги оставиш и за догодина. Заслужила си си снимките. И не икономисвай, снимай. Грижи се за Криси. Бъди щастлива. Всичко хубаво. Виж и синьото, това е цветът на чакрата ми. Виж вълните. Не мисли за мен и за есента, тя ще е добра. И накрая - понеже съм възрастен - И карай умната, защото ще се видим. Не го забравяй. Изпитай всичко. Усмихвай се.

Ех... такъв човек беше Дошков.

п.п. Вече публикувах това, но се сетих, че забравих да ви разкажа за Дошков и розите:

След второто уволнение на Дошков жена му подала молба за развод (не бих я обвинявала, предполагам, че не й е лесно). Дошков не си и помислил да води дело за делба на апартамент или имущество - та нали е обичал жена си. Събрал само личните си вещи и книги. Но най-важното, което отнесъл, били... розовите храсти пред входа. Понеже той се грижел за розите и не искал да запустеят без него, ги отскубнал, транспортирал ги до село Калояново и ги присадил в двора. Първоначално промяната не им се отразила добре и започнали да линеят, но с течение на времето се възстановили.