"Българският Гуантанамо", медийната (и блогърска) тишина

След Руслан Трад и аз публикувам в блога си филма на Иван Кулеков за дома за негегални бежанци и имигранти в Бусманци, сполучливо наречен от него "български Гуантанамо". Може да го видите и в моя скромен Неуютен блог (ако четете през RSS, предполагам, че няма да го видите, но в блога ми проблем няма). Пускам три откъса от Шоуто на Слави, излъчено на пети януари. Първо е самият филм:

Второ, разговорите в студиото преди и след излъчването на филма (записала съм ги заедно, един след друг).

Предпочетох този вариант, вместо да използвам видеотата от YouTube, постнати в блога на Руслан Трад, защото там я няма втората част от разговора в студиото (след филма), която дава повече информация от първата.

Надявах се след излъчването на предаването по БТВ да се вдигне шум - дори и не толкова голям, колкото покрай филма на BBC за дома в Могилино (въпреки че какво пречи на граждански активните български майки да защитават не само българските деца в беда, а и чуждите, които нищо не са направили, за да прекарват детството си в концлагер).

Тишината, която последва след филма обаче е оглушително плашеща. Освен Руслан Трад, и кратка статия в Afera.bg и реакция във форум на анархисти,  комай нищо не намерих в интернет. Нито в медии, нито в лични блогове. Не казвам нищо по адрес на няколкото блогъри (те си знаят кои са), които са съпричастни към темата, но просто са нямали време, възможност или вдъхновение да напишат нещо тези дни. Тоталната липса на реакция не е тяхна вина, а свидетелства за много дълбок проблем - липса на чувствителност по отношение на нарушаването на основни човешки права на част от хората, които живеят в България. Включително и на най-основното човешко право - правото на живот.

Може би щях да отдам всичко това на случайност, ако не беше и друг случай. Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията приключихме проект за имиграцията в България. Някои от оценките ни на интеграционните практики в България бяха доста критични, не сме ги спестявали. Беше изработено и медийно съобщение, което да представи резултатите от проекта. Заглавието му беше: "Какво (не) знаем за имигрантите". Неутрално заглавие, както виждате. Разбира се, медиите са свободни да използват това, което им е изпратено, както намерят за добре - стига, разбира се, да не изопачават информацията.

Какво обаче се получи. Медийното ни съобщение беше публикувано от една информационна агенция и оттам - дословно препечатано на две-три други места. Текстът като цяло си е нашият (не съм сравнявала в детайли), но заглавието, о, заглавието! Когато го видях, известно време гледах много "умно" и се чудех как да реагирам. Заглавието гласеше, дословно, следното: "ЦИД: Българската гледна точка към миграцията се доближава до европейската".

Моля???

Да, вярно е, че има подобно изречение в текста. Но то е в съвсем друг контекст - че понеже България вече е членка на ЕС, позицията й по отношение на имиграцията неизбежно се променя. Но като се извади от контекста, се получава, че, видите ли, тук сме станали големите европейци, що се отнася до миграция. Добре поне, че после текстът опровергава заглавието. Но много хора ще видят само заглавието и много по-малко ще прочетат статията... А от нея става ясно, че говорим и за "медийно затъмнение" по отношение на имиграцията в България. Парадоксално, самият начин, по който се разпространява новината, потвърждава тази теза. Може би това е бил единственият начин информацията за проекта ни изобщо да види бял (медиен) свят.

Да се учудвам ли тогава от гробното мълчание, което последва след филма на Иван Кулеков за дома в Бусманци?

И все пак, колкото и да ви е все едно, не забравяйте предупреждението, което Валерия Иларева отправя във филма - ако позволяваме такива неща да се случват с чужди граждани, един ден те могат да започнат да се случват и на нас...