Георги Василев е българин, живеещ в Швейцария и основал награден фонд за принос към свободата на духа, за да подкрепя свободата на духа в България по начина, по който я разбира. До вчера не знаех кой е той, но абсолютно неочаквано получих писмо, с което от името на журито ме канят да присъствам на тазгодишното връчване на наградите и молят да потвърдя участието си. Журито се състои от Красен Станчев, Николай Неновски, Евгений Дайнов, Христо Христов, Венета Домусчиева, Веселин Комарски, Антонина Желязкова, Георги Господинов и Васко Кръпката - все хора, повечето от които безкрайто уважавам, но нямам спомен да съм общувала с нито един от тях, било то лично или виртуално. Ще ми се да споделя и кои са наградените, но виждам, че досега в интернет не е изтекла информация по въпроса; може би етикетът изисква да се изчака събитието, знам ли. Най-добре да почакам първо да обявят на сайта.
Лично аз харесах избора на журито. Разбира се, подобен избор винаги е субективен и може да се появят съображения от типа на - защо този, а не онзи. Ако аз трябваше да давам награда за свобода на духа, щях да я връча на Петър Дошков - толкова свободен дух, че нищо не може да го спре да се бори за законност до дупка.
Да се призная, бях много изненадана, когато получих поканата да присъствам на връчването на наградите. И ми стана изключително приятно, защото хора, които уважавам, но не познавам, са сметнали, че имам нещо общо със свободата на духа, та да ме поканят. Поканата получих на имейл адреса, който съм оставила в блога си; предполагам, че са го взели от там.
Толкова е хубаво, когато получавам знаци, че това, което аз и неколцина колеги правим, има смисъл. Има смисъл да кажеш, че в един университет стават незаконни неща. Има смисъл да мислиш за образованието и бъдещето на студентите, а не само за собственото си оцеляване. Има смисъл да продължаваш да понасяш остракизъм (един колега, и то от друг факултет, наскоро подметна в преподавателския автобус, че не било безопасно да се седи до мен в автобуса... уточнявам, че колегата сяда до мен понякога, но познавам и такива, които не смеят, за да не престане да им говори еди-кой-си), клевети, интриги, обвинения и какво ли още не, но да не допускаш да те пречупят, щом вярваш, че каузата ти е справедлива.
Когато получих поканата да присъствам на връчването на наградите, горе-долу по същото време прочетох анонимен коментар по свой адрес, че съм била тласкала Югозападен университет към ада и че да поздравиш някого с "The Road to Hell" на Chris Rea (което пък ми се приписва, без да съм го направила - не че смятам, че е лошо, ама Chris Rea не е my cup of tea) било, видите ли, директен призив към насилие (?!).
Пука ми. Следващия път като ида на работа и видя там хора, които ме подминават като пътен знак, просто ще се сетя за поканата, която получих вчера.
Има смисъл.
Лично аз харесах избора на журито. Разбира се, подобен избор винаги е субективен и може да се появят съображения от типа на - защо този, а не онзи. Ако аз трябваше да давам награда за свобода на духа, щях да я връча на Петър Дошков - толкова свободен дух, че нищо не може да го спре да се бори за законност до дупка.
Да се призная, бях много изненадана, когато получих поканата да присъствам на връчването на наградите. И ми стана изключително приятно, защото хора, които уважавам, но не познавам, са сметнали, че имам нещо общо със свободата на духа, та да ме поканят. Поканата получих на имейл адреса, който съм оставила в блога си; предполагам, че са го взели от там.
Толкова е хубаво, когато получавам знаци, че това, което аз и неколцина колеги правим, има смисъл. Има смисъл да кажеш, че в един университет стават незаконни неща. Има смисъл да мислиш за образованието и бъдещето на студентите, а не само за собственото си оцеляване. Има смисъл да продължаваш да понасяш остракизъм (един колега, и то от друг факултет, наскоро подметна в преподавателския автобус, че не било безопасно да се седи до мен в автобуса... уточнявам, че колегата сяда до мен понякога, но познавам и такива, които не смеят, за да не престане да им говори еди-кой-си), клевети, интриги, обвинения и какво ли още не, но да не допускаш да те пречупят, щом вярваш, че каузата ти е справедлива.
Когато получих поканата да присъствам на връчването на наградите, горе-долу по същото време прочетох анонимен коментар по свой адрес, че съм била тласкала Югозападен университет към ада и че да поздравиш някого с "The Road to Hell" на Chris Rea (което пък ми се приписва, без да съм го направила - не че смятам, че е лошо, ама Chris Rea не е my cup of tea) било, видите ли, директен призив към насилие (?!).
Пука ми. Следващия път като ида на работа и видя там хора, които ме подминават като пътен знак, просто ще се сетя за поканата, която получих вчера.
Има смисъл.
