Представям на вашето внимание филма на Алексо Петров "Небесно сиво". Това е вторият от двата му филма, които възнамерявах да публикувам тук, но гледането на "Маймуни през зимата" по БНТ снощи ме накара да променя плана си. Така че "първият" филм ще бъде представен следващия път.
За "Маймуни през зимата", не бих могла да изразя впечатленията си по-добре от Иван Бедров. Заставам зад всяка дума в поста му. Да, опитали са се да направят нещо, хората. Да, някои от актьорите не играят, сякаш са глътнали бастун (за разлика от други). Да, като цяло филмът е... хм... поносим (казано възможно най-толерантно).
Но само поносим, нищо повече. Не успя да задържи вниманието ми. Чатех си, докато му хвърлях по едно око. После, за оправяне на вкуса в устата, пуснах два филма на Алексо Петров и ги гледахме с мъжа ми, като преди това изключих не само чата, а и email нотификатора. Първо имах намерение да видим само единия, но после не се сдържахме и преминахме и на другия. След което вече можехме да приключим деня с усещането, че ни се е случило нещо хубаво.
Филмът на Алексо Петров "Небесно сиво" е от 1996 година. Удивително е, че през тази кризисен период в България е имало хора, на които им се е правело кино. И то какво кино!
Исках да сравня това, което изпитах, докато гледах филма, с преживяване по време на гледане на друг филм. Не намерих аналог. Запитах се защо не мога да намеря и си дадох сметка, че киното е изкуство, което винаги съм възприемала от определена дистанция, колкото и да съм харесвала даден филм и колкото и емоционално въздействащ да е бивал той за мен. Някои филми дълбоко са ме разтърсвали, карали са ме да се замисля, но винаги съм удържала границата между себе си и филма.
Докато, гледайки "Небесно сиво", ми се случи нещо много странно. Изведнъж осъзнах, че, без никакво съзнателно усилие, съм загубила всякаква зрителска дистанция, превърнала съм се във филма. Станала съм от стола и съм започнала да обикалям насам-натам в изблик на вдъхновение (та се наложи да върна малко назад, за да видя какво съм пропуснала). Когато се "събудих", седнах отново и догледах филма, изпитвайки невъобразимо удоволствие във всеки един момент.
Досега подобен опит съм имала само със слушане музика, и то съвсем не всяка музика. Van Der Graaf Generator, King Crimson преди 80-те (не че не харесвам и периода с Adrian Belew, напротив, но като че не съм се загубвала така в слушането на "новия" Crimson... впрочем, зависи), някои албуми на Pink Floyd... сигурно, ако се напъна, мога да дам и още примери, нека обаче спра дотук. Никое изкуство не ми е въздействало повече от музиката. Ала понеже съм трагично неспособна да правя музика, както и каквото и да е "времево" изкуство, компенсирам с "пространствено" такова, тоест с фотография. Фотографията също има отношение към времето по особен начин.
Та понеже на друго не съм способна, посвещавам на Алексо Петров тази "небесно сива" снимка, която направих вчера:
Не, изобщо не твърдя, че "Небесно сиво" е най-добрият филм, който някога съм гледала. Нито, че е станал "най-любимият" ми. Мога да го наредя сред филмите, които са ми харесали особено много, а те не са един и два, както и сред един от тези с най-добър (според личния ми вкус) саундтрак, а и те не са малко. Опитах се да споделя единствено субективното преживяване от случването на филма в моя опит. Няма гаранция, че същото ще се случи и на вас.
Но като си говорим за българско кино и като гледам с какви филми ни проглушават ушите, изобщо не се учудвам, че Алексо Петров е заминал за Канада. Кога творчеството му щеше да види бял свят тук? Кога щеше да спечели финансиране от БНТ? Кой щеше да го подкрепи в културна среда, в която и повечето от младите кинаджии, които биват допуснати до публично признание, възпроизвеждат носталгичната импотентност на учителите си - носталгична, защото учителите им са били в състояние на направят нещо значимо единствено по времето на тоталитаризма и сега той безумно им липсва, защото не знаят нито какво да кажат, нито как?
"Небесно сиво" на Алексо Петров е друга вселена. Като концепция и като изпълнение. Приятно гледане.
За "Маймуни през зимата", не бих могла да изразя впечатленията си по-добре от Иван Бедров. Заставам зад всяка дума в поста му. Да, опитали са се да направят нещо, хората. Да, някои от актьорите не играят, сякаш са глътнали бастун (за разлика от други). Да, като цяло филмът е... хм... поносим (казано възможно най-толерантно).
Но само поносим, нищо повече. Не успя да задържи вниманието ми. Чатех си, докато му хвърлях по едно око. После, за оправяне на вкуса в устата, пуснах два филма на Алексо Петров и ги гледахме с мъжа ми, като преди това изключих не само чата, а и email нотификатора. Първо имах намерение да видим само единия, но после не се сдържахме и преминахме и на другия. След което вече можехме да приключим деня с усещането, че ни се е случило нещо хубаво.
Филмът на Алексо Петров "Небесно сиво" е от 1996 година. Удивително е, че през тази кризисен период в България е имало хора, на които им се е правело кино. И то какво кино!
Исках да сравня това, което изпитах, докато гледах филма, с преживяване по време на гледане на друг филм. Не намерих аналог. Запитах се защо не мога да намеря и си дадох сметка, че киното е изкуство, което винаги съм възприемала от определена дистанция, колкото и да съм харесвала даден филм и колкото и емоционално въздействащ да е бивал той за мен. Някои филми дълбоко са ме разтърсвали, карали са ме да се замисля, но винаги съм удържала границата между себе си и филма.
Докато, гледайки "Небесно сиво", ми се случи нещо много странно. Изведнъж осъзнах, че, без никакво съзнателно усилие, съм загубила всякаква зрителска дистанция, превърнала съм се във филма. Станала съм от стола и съм започнала да обикалям насам-натам в изблик на вдъхновение (та се наложи да върна малко назад, за да видя какво съм пропуснала). Когато се "събудих", седнах отново и догледах филма, изпитвайки невъобразимо удоволствие във всеки един момент.
Досега подобен опит съм имала само със слушане музика, и то съвсем не всяка музика. Van Der Graaf Generator, King Crimson преди 80-те (не че не харесвам и периода с Adrian Belew, напротив, но като че не съм се загубвала така в слушането на "новия" Crimson... впрочем, зависи), някои албуми на Pink Floyd... сигурно, ако се напъна, мога да дам и още примери, нека обаче спра дотук. Никое изкуство не ми е въздействало повече от музиката. Ала понеже съм трагично неспособна да правя музика, както и каквото и да е "времево" изкуство, компенсирам с "пространствено" такова, тоест с фотография. Фотографията също има отношение към времето по особен начин.
Та понеже на друго не съм способна, посвещавам на Алексо Петров тази "небесно сива" снимка, която направих вчера:
Не, изобщо не твърдя, че "Небесно сиво" е най-добрият филм, който някога съм гледала. Нито, че е станал "най-любимият" ми. Мога да го наредя сред филмите, които са ми харесали особено много, а те не са един и два, както и сред един от тези с най-добър (според личния ми вкус) саундтрак, а и те не са малко. Опитах се да споделя единствено субективното преживяване от случването на филма в моя опит. Няма гаранция, че същото ще се случи и на вас.
Но като си говорим за българско кино и като гледам с какви филми ни проглушават ушите, изобщо не се учудвам, че Алексо Петров е заминал за Канада. Кога творчеството му щеше да види бял свят тук? Кога щеше да спечели финансиране от БНТ? Кой щеше да го подкрепи в културна среда, в която и повечето от младите кинаджии, които биват допуснати до публично признание, възпроизвеждат носталгичната импотентност на учителите си - носталгична, защото учителите им са били в състояние на направят нещо значимо единствено по времето на тоталитаризма и сега той безумно им липсва, защото не знаят нито какво да кажат, нито как?
"Небесно сиво" на Алексо Петров е друга вселена. Като концепция и като изпълнение. Приятно гледане.
Здравейте
ОтговорИзтриванеКаним ви да регистрирате блога си в блог класацията на България.
Намерете подходящата за вас категория и се регистрирайте .
Класацията приема само блогове .
http://topblog24.com
Поздрави Екипът на Топ Блог 24
Благодаря за коментара и за оказаната ми чест! Доколкото ми е известно, досега блогът ми е бил включван в две класации, без моето съдействие. Нямам нищо против всеки да ме включва в класация, ако пожелае и съм благодарна на тези, които са го направили (dzver и Вени Г.) но аз самата не бих направила каквото и да е активно усилие, за да участвам в такава. За мен блогърстването е изразяване (на позиция например, но не само) и общуване, а не състезание.
ОтговорИзтриване