12.11.2025 г.

Янко Бръснаря: Ще им го върна с музика

Янко Бръснаря. Снимки: Светла Енчева

В рубриката „Феникс“ рециклирам свои стари статии от „Маргиналия“, изчезнали от сайта. Първата публикация от поредицата е интервюто ми с Янко Бреков – Бръснаря от октомври 2014 г. – малко преди той да навърши 39 години. Текстът му не е променен. Днес може би бих го „полирала“ повече, но тогава исках разговорът да изглежда максимално жив – с повторенията и изобщо, с цялата си ръбатост. Единствените изменения, освен в снимките, които не мога да възстановя по памет, са, че премахнах бележките под линия (с изключение на една по-дълга) и сложих съдържанието им в квадратни скоби, качих един клип по-нагоре в интервюто, където сега ми се вижда по-подходящо, смених неработещи линкове и добавих нови, и оправих няколко дребни грешки. 

Неотдавна главният герой навърши 50. В края на февруари 2025 г. той прекара тежък инсулт, възстановяването от който ще отнеме години. Въпреки твърденията на лекарите, че никога повече няма да може да свири, през лятото Янко вече беше започнал да се упражнява. Вярвам, че един ден отново ще е на сцена.

„Ти представяш ли си... че все още има хора, които ми се обаждат да видят дали съм добре??? I am happy!“ – беше написал Янко на стената на таванчето в центъра на София, което беше наел по времето, когато взех интервюто. Тогава дори не е могъл да си представи вълната от подкрепа след мозъчния удар, благотворителните акции и концерти и всички приятели, които помагаха, с каквото могат.

Надпис на стената на таванчето в центъра на София,
което Янко Бръснаря беше наел през 2014 г.

Групата ти „Артерия“ става известна първо в Чехия и Холандия, а в България се прочува по-късно – така ли е?

Тогава наистина се получи така бе, Светле. Не е ли странно, че тази схема работи винаги? Първо отиди и хвърли копията и стрелите някъде навън, а после идвай и попивай болните и утрепаните, и убитите… любовни хора – от Запада тук, на Изтока.

Защо реши да заминеш на Запад? Кога у теб възникна желанието да не живееш в България?

Когато бях в казармата, имах година и половина да мисля. Това са 18 месеца, мислейки. В един кораб с много, много плъхове, ей такива – огромни, и хлебарки навсякъде… ох… И мислейки, мислейки, мислейки, и пишейки „Аз съм прасе“ и всичките парчета, мислейки си „аз трябва да се разкарам от тази държава, какво става сега тука“…

А защо реши да се „разкараш от тази държава“?

Защото дойдох в София и не стана работата. И се върнах в Поморие и си помислих малко, оттам нататък събрах момчета с музика и имах шанса да замина, защото Филип Флусер [музикант с чешки и български корени, който за известно време е част от „Артерия“] ни помогна. И така се стекоха обстоятелствата, че – one thing leads to another [едно нещо води към друго], пъзълът се подреди по този начин, че трябваше да се замине. И заминахме за Прага. На първи април – като на шега, ти казвам. Оттам нататък вече просто филмът се подреди по този начин.

Янко Бръснаря по време на концерт

Като заминахте в Прага, какво се случи с групата „Артерия“?

Станахме супер известни с един албум, който записахме в подножието на Прага. Един бараба ни записа албума. Това беше „Утопия“ – утопичният албум, дето не много хора го имат, само двама човека в България – сега, толкова години по-късно. И където да влезеш, в което и заведение, постоянно се слуша „Артерия“. И ние, тримата бараби, влизаме вътре – аз, Хубето и Чико [Хубен Хубенов - Хуби, басист на „Артерия“ и Деян Монев – Чико, барабанист на „Артерия“], и направо ги разцепваме –  с бръснатите кефали и с татусите – „българите, българите, wow, wow, wow!“. Прекарахме три килограма трева, през границата ги вкарахме в яките усилватели вътре… И това ни даде много, много пари напред…

Това го направихте, когато заминавахте за Прага?

Заминахме на 1 април 97-ма година. Вече към май месец, когато започваха баловете, тогава точно почина на Хубето приятелката. Тя пък беше манекенка и се блъсна с една кола и… както и да е, тежка, тежка, тежка история. Обаче той първо вкара петстотин или шестстотин грама трева, после ние с усилвателите вкарахме три килограма, ха-ха. И така тръгнахме. Просто бяхме бръкнали в кацата с мед, нали ти казвам. Не можеш да си оближеш ръката! Ти бъркаш, ти си вътре в нещата, бъркаш в кацата в мед, обаче не можеш да си оближеш ръката. Представяш ли си какъв е тоя кеф – да бръкнеш в кацата с мед? Обаче след като това стана, вече три-четири месеца след това, когато вече имахме пари, започнахме да говорим езика, и от никакво участие започнахме всеки ден да свирим, всеки шибан f*cking ден. Понеделник и четвъртък – по два пъти на ден – от 7 до 10 на едно място, от 11 до 2 – на друго.

А защо тогава решихте да ходите в Холандия?

Как – (смее се) моята загубена глава. My crazy head [лудата ми глава]. Аз почнах да им говоря – айде да се махаме оттук, айде да се махаме… Аз винаги бях човекът, който ги подбутва – давай да се разкараме! А на тях им е спокойно…

Но защо точно в Холандия?

Заради тревата. Защото сме чували за Амстердам всички.

Вярна ли е тази работа, че сте заминали с фалшиви паспорти?

Не, ние заминахме с нормални паспорти, с нормални 10-дневни туристически визи. Но имахме чешки паспорти. Намерихме си чешки приятели, които приличат на нас, и им платихме по 5000 крони на човек. Бая пари си бяха. Аз се казвах Мира Кошичек.

Мира Кошичек?

Да (смее се), Мира. Кошичек. Взех си зелен паспорт – такъв, чешки. Хубето беше… (замисля се) Мой Болезнен Мозичек. (Смее се). Не, не знам, не… Обаче Чико беше взел паспорта на Филип, защото те си приличат едно към едно с Филип, Филип Флусер. Само Хубето го използва своя паспорт, между другото. Ние всичко друго изгорихме тогава, след десет дни. Отиваме, губим ги, горим ги, хвърляме ги в каналите и оставаме там. И Хубето го вкараха в пандиза. Заради свирене на жива музика във Вонделпарк.

Десет дни след като пристигнахте?

Не, една година след като пристигнахме. 98-ма на 22 септември пристигнахме в Амстердам, а това стана някъде пролетта на 1999-та. Преди албума Valley of Sunflowers.

Тук трябва да споменем майката на една приятелка от Поморие. Тя ни помогна, чрез украинска фирма, да вземем чешки зелени карти за Холандия. И с тези зелени карти шест месеца сме чакали за туристическа виза за Амстердам. Кейт в този момент много помогна, австралийката. Кейт Флеминг, с нея имаме Valley of Sunflowers. Защото тя беше нещо като гарант. И, плюс това, там намерихме човек, който работеше във фризьорски салон, с който пък ние бяхме намерили човек, който да хване Тарльо и да му даде работа.

Тарльо татуиста?

Да, татуиста. А пък чрез този Тарльо се свързахме с човека, който ни намери човек, който да гарантира за нас в Холандия, който по-късно ни стана мениджър - Марк. Представяш ли си какъв готин човек?

Малко е завъртяна работата, но ей така се получава. 98-ма година на 22-ри септември ние отиваме в Амстердам с десетдневна чешка туристическа виза. После Хубето започва да свири с мене на центъра девет месеца по-късно, прибират го, тогава ние вече сме се запознали с Дейвид [Дейвид Шори – мениджър на „Артерия“]

Първо дойдоха и казаха „недей да свириш“. Той каза „окей“. Бяхме с Кейт, австралийката. Полицаят замина и ние си мислим, че няма нищо. И Хубето започна да свири пак. Пък тоя дебнел с някакъв бинокъл отстрани, смятай. Пълна лудница. Само идват с полицейската кола, затварят всичко, прибират – затова, че свирим с бонго. Защото богатите хора от Вонделпарк не харесват да има хипарски изпълнения.

Затова ли ви подгониха, че сте без легален статут?

Тогава започна всичко, да. Дейвид пък тогава започна една легализация. Дейвид Шори, нашият мениджър. Който е баща на Клайд. Който пък Клайд Шори[1] става момченцето, на което аз давах уроци по китара и стана китарист на бандата. По-късно записахме албума с него. Можеш да го видиш в някои от клипчетата – „Where the f*ck is Yanko?“. Три години бяхме prisoners of country [буквално „затворници в страната“, т.е. без право да напускат държавата]. Три години трябваше да стоим там.

В затвор ли сте били или в център за задържане, или на свободен режим?

Хубето беше в клетките три дни. Тези години сме живели свободно, обаче в държава, от която не можеш да мръднеш. Без да имаме право да се приберем в България. И този адвокат трябваше да събере направо една тухла, даже две тухли от papers [документи], papers от хора, за които работим. Трябваше да пишат писма, че сме традиционна българска група, която си изкарва прехраната нормално, с музика, и допринасяме нещо за холандската култура от българска страна. И това беше каузата, с която ние най-накрая вече, след три години, през които ни отхвърляха обжалванията на отказа… бяха станали наистина вече много тухли от хартия. И накрая взе, че стана. И взехме social security numbers [здравноосигурителни номера], с които вече можем да работим. Това стана след три години. Тогава вече бяхме записали два албума – Valley of Sunflowers и Balkan Underground – с Take It from Me.

А после трябваше ли да плащате данъци?

Дааа, да. Започнаха данъци-манъци…

А какво мислиш за тези, които сега в България идват като бежанци? Примерно от Сирия, от Афганистан или от Африка?

Аз чувам, че от 3700-3800, почти 4000 човека, само на 18 са дали работа. Това ми го каза момиче, дето работим заедно. Няма да казвам името на заведението, няма да казвам името на човека. 18 човека от 3800! Защо е така, според теб? Не са се интегрирали, не знаят езика. Иначе, може би тези 18 човека ги познавам всичките, даже. И са много готини хора! А пък другите – едно гадно те гледат, такова едно… Интегрирайте се малко бе, хора! И ние такива бежанци сме били. И ние! Същата работа е нашата! Само дето не е била политическа. Ама и пак политическа е била! Обаче не е била на такава военна, полицейска, мръснишка основа.

В България има настроения срещу бежанците, строят се стени по границите…

Така ли?!

Даже имаше изнесени случаи, че граничните полицаи бият търсещите убежище на границата и ги връщат обратно. Ти какво мислиш за това?

Айде стига, бе! Аз не искам да влизам в политиката, обаче това не е нормално бе, човек! С нас никога не са се държали така, когато ние бяхме бежанците. За сирийците ако става дума, те, хората, не напразно бягат оттам. Явно нещо не е наред. Те, хората, ако им беше добре, щяха да си седнат, там, и да им е добре. Най-простичко казано. Всичките дълбоки философски и политически гледни точки явно си имат други основания. Обаче явно има хора, на които не им е добре, и са си тръгнали. Ама да ги заплашват тука и да ги бият, и да ги връщат – това е вече изродщина. Това не е добре.

А в едно пернишко село имаше случай – излезе цяло село против десет деца бежанчета, защото жителите на селото не искаха бежанчетата да учат в тяхното училище. Бежанчетата и родителите им искаха децата да тръгнат на училище, но хората от селото ги изгониха.

Аз не ги разбирам тези неща, но не ми харесват тези расистки, черни, бели, жълти, зелени неща. Цветове, хора, простотия.

Случайна среща във влака за Бургас

А като говорим за расистки изпълнения, ще разкажеш ли защо те болят ребрата днес?

Защото… се бихме с тъпи, шибани расисти. Заради това, че ходя с бузуки, което било турски инструмент…

Но то е гръцки инструмент!

Да, идвайки от турския инструмент сас. И защото аз съм не от София…

Защото си от Поморие, те биха?

Не са ме били, бихме се! Не са ме били! За четвърти път ми е това – да се бия със скинари. В Чехия се бихме, тук се бихме два пъти. Защото… просто не съм в тяхната гледна точка. Обаче имам един приятел, дето е шефът на всички скинари, няма да му казвам името, дето ми направи татуировка. И точно в този момент няма как да му се обадя и как да му кажа – ей, пишлеме, или копеле, елате тука да им *** майката с цялата ви гвардия. Аз ще си го върна. Обаче ще си го върна по друг начин. Ще им обясня, че това е голяма простотия, което става в момента. И ще си го върна с музика. С музика! Наистина! И ти ще ми помогнеш!

Урок по бас с Янко Бръснаря на
софийското му таванче

Освен че се занимаваш с музика, като цяло не работиш друго. Защо не си намери някоя по-сериозна професия – да станеш бръснар като баща си или, като много поморийци, да отвориш една кръчма, или рибар да станеш?

То и туй ще стане, чакай да одъртеем малко. [Смее се бурно.] Бъзикам се, бе! Защото съм различен! Ти защо си такава готина, а не си като другите тъпанарки, отвратителни, прости, дето гледат да намерят някой с хубава кола и хубава пара? Ние сме рокенрол бе, човек, ние сме punks not dead, не можеш! Като не ти идва ей от тука, отвътре, как да го направиш? Пък то, в края на краищата, и това ще стане. Ама чакай малко да одъртеем първо [смее се] – да станем на 50, 60, 70… Та тогава вече може да направим по някое дете, по две-три деца…

Вече заговорихме за рокенрола. Секс, наркотици, рокенрол – ако трябва да ги подредиш по важност, как ще ги подредиш?

Наркотиците са на последно място. Рокенролът е музиката, който е най-най-огромният наркотик в живота, който винаги ме е контролирал, значи това е number one [номер едно]. Рокенролът – number one. Сексът… с него сме се родили. Жени, мъже, всички сме от това родени (смее се). Така че е много, много важно. Обаче ако има рокенрол с готин секс и от вреееме на време… Бъзикам се. Наркотиците изобщо не съществуват. Всичкото е любов и музика.

А на кое място е сексът за теб?

Нещо като музиката, най-важното нещо в живота ми. Ако имаш две деца, кое харесваш повече – секса или музиката?

Има ли наркотици, които никога не би пробвал?

Да. Хероин. Това Жоро Киса [Георги Димитров, поморийски художник и гуру на поморийския ъндърграунд] ми го е казал: „Това е болест. Никога, никога, никога в живота си недей да се докосваш до тези глупости!“ Той, човекът, може да си прави луди работи, но – никога не пробвай хероин, никога, никога! Ever, ever [никога, никога]! Това е болест! Това е. Затова съм още жив, на 38-9.

Какво смяташ за това, че по българското законодателство могат да те вкарат в затвора за половин цигара марихуана или една доза амфетамин?

Това са лигавщини. Това са глупости. Това не е нормално. Смятайки местата и нещата, които сме преживели, и какво сме видели, и къде с подвизи сме се подвизавали толкова години, това… просто е лигаво, те се бъзикат. Това е някаква политика за правене на пари. Според мен това е.

Как да се правят пари?

Ами, примерно – хващали са ме с 0,35 грама амфетамин, полицаите са ми го хвърлили вътре в бузукито. Което е по-малко от половин грам, което е ей тонинко, ейййй тонинко. То не е и мое, те са ми го подхвърлили, за да ме вкарат вътре. Обаче съм влизал вътре и съм свирил „Обичам да пуша, да пия и да ям[смее се] пред шефа на полицията, и са ме пускали. Един път изсвирих Control. [Пее]:Now dont worry, everythings all right, out of existence, out of control [„Не се притеснявай сега, всичко е наред, отвъд съществуването, извън контрол“]… И ме пуснаха и тогава. А пък това беше вече с малко по-голямо количество, с 0,45 грама. Ей такива глупости.

Твое ли си беше този път?

Не! Не, не, не, не! Винаги ми ги набутват. Защото моите пакети са зелени, а тия, дето ми ги дават, са жълти едни такива. Различавам ги по цветове. [Смях.] Сериозно ти казвам!

Янко Бръснаря на концерт в несъществуващия
вече „Текила бар“ в Поморие

Мислиш ли, че този закон за еднократната доза трябва да се промени?

А какъв беше законът?

Че независимо от количеството, с което те хванат, и половин цигара да е, могат да те вкарат в затвора и да лежиш с години?

Това е пълна глупост! Това ще се промени, бе! Както се промени в Прага! Ей така беше в началото, като отидохме, 97-98-ма година, а сега виж какво става. Имат възможност пет грама амфетамин, пет грама кокаин да носят в себе си, и десет грама трева могат да носят сега. Прага и Чехия толкова много се промениха! Даже вече може и да се свири жива музика на улицата. А пък тогава идваха ченгетата и ни вземаха парите, смятай. Вече можеш да си носиш толкова грама, само да не ги продаваш – то е за лична употреба. Аз си мисля, че така ще стане и тук, и ще видиш как ще пръснем парите на туристите тук.

Чувстваш ли се аутсайдер?

Аутсайдер? Аз съм инсайдер! [Смее се.] Много ми е добре, даже! Какъв аутсайдер съм аз? Аз – аутсайдер? Напротив, аз съм супер интегриран във всички лудости на света [смее се].

Има ли още нещо, което искаш да споделиш в това интервю?

Бях на погребение на чичо Кочо, който е на Кемала [Красимир Керкинов, басист на The Pomorians, член на първия състав на „Артерия“ и приятел на Янко Бръснаря от детинство] баща му. Може би вече месец мина. И без да плача, ще кажа – толкова много време си бил с някой човек и си обичал този човек, и по едно време изчезва. И отиваш, и слагаш две карамфилчета там… на… на един ковчег с човек, когото познаваш, мъртъв човек вече. И трябва да го погребват след малко. И си представям колко къс, кратък е устроен животът – като стълбата на кокошарник, и как с толкова много глупости се занимават в главите си – за пари, за тъпотии, за ценности… А то какво, в края на краищата? Всичкото, което е – sex and drugs and rocknroll… Остава музиката, остават дечицата… а аз, като ги нямам, остава музиката. Остават приятелите! Просто… трябва да се срещнем там, от другата страна. И да напишем 15 хубави албума, преди да се срещнем. Всичко е много… irrelevant [неуместно, нерелевантно]. Това е думата, но не знам как се превежда на български. Irrelevant. That’s fucking life. Irrelevant. And this is the end of the story. Time out [Това е шибаният живот. Нерелевантен. И това е краят на тази история. Времето изтече.].

[Дава знак за спиране на записа.]



[1] След взема уроци по китара при Янко Бръснаря и записва албум с Артерия, Клайд Шори получава предложение за музикална кариера в САЩ и заминава там. В САЩ Клайд Шори свири включително с музиканти от System of a Down. Клайд Шори се появява в клипа на „Артерия“ Control.

11.11.2025 г.

Феникс: Нов живот за изчезнали публикации


От известно време (всъщност няколко години) забелязвам, че някои от публикациите ми в „Маргиналия“ са изчезнали. Не искам да си правя догадки за причината; допускам, че тя е техническа. Не съм проверявала колко точно статии липсват – установявам, че нещо го няма, когато съм се сетила за него и съм се опитала да го намеря.

Част от изчезналото съдържание не мисля, че е голяма загуба. Има някои публикации обаче, които са ми важни. Случва се да споменавам за тях в разговори, но няма как да пратя линк към тях.

Добрата новина е, че си пазя всички чернови. И нищо не ми пречи да върна от небитието статиите, на които държа, като ги кача тук, в блога. Те няма да са напълно в оригиналния си вид. Трудно ще ми е да възстановя по памет какви са били всички снимки. А и днес бих направила малко по-различни корекции, отколкото между 2014 г. и 2017 г., когато се подвизавах в „Маргиналия“. Няма да редактирам обаче съдържателно, нито стилистично.  

Рубриката с преродените статии реших да обознача с таг „феникс“. И понеже не съм фотографирала феникс, реших да илюстрирам този пост с цепелин, летящ над Боденското езеро, който снимах това лято.

Пък и кой знае – тази рубрика може да възроди и апетита ми за блогърстване. Но не обещавам. А и не мисля, че неуютният ми блог липсва особено на някого.