Смъртта като отработена процедура

Отиде си един от най-важните хора в живота ми. Човек, чиято личност се отпечата в мен още когато бях на 13. И чийто печат никога не избледня.

Не бях до тази личност през последните (и впрочем през повечето) години през живота ѝ. Не знаех за болестта, не оказах подкрепа – дори морална. До нея са били близки хора, които имат далеч по-голяма легитимност от мен да скърбят.

И все пак и аз скърбя. 

Но в някакъв момент ще започне да ми просветва. 

„Това е едно от най-ужасните неща – че можеш да преживееш скръбта и се налага да продължиш“, писа ми скъп приятел днес.

И да, след като си отидоха вече не един и двама скъпи хора, знам, че е така. 

Човек се научава да се справя и със със скръбта, и с липсата, и с вината. Е, ако не във всички случаи, то в повечето. Ако не успее да ги преодолее, си ги опитомява. Превръща си ги в нещо като домашни любимци. Постоянни спътници, с които понякога си общува. Аз вече си имам цяла менажерия.

А ако починалият не ни е бил толкова важен, може да напишем някой и друг съболезнователен коментар, евентуално да пророним някоя сълза, и... продължаваме напред. 

Защото толкова хора покрай нас умират и вече нямаме психическия капацитет да изпадаме в екзистенциална криза за всеки един от тях. 

„Което може и да е облекчение за отишлите си – надали искат да причиняват болка с липсата си“, рече скъпият приятел, с когото си писахме днес. 

От известно време насам си мисля, че така ще е и с моята смърт. Ден-два ще циркулират постове из фейса (ако тогава още има фейс) що за човек съм била. Малкото ми наистина близки хора (ако са останали такива) ще пострадат повече. Но и те ще продължат напред. 

Защото животът си иска своето. 

Докато в един момент просто свърши. 

Да си мисля такива неща някак ме смирява. Осъзнавам, че не съм толкова важна. И скръбта ще отмине. И вината ще отмине. И аз ще отмина.

Друго, което си казвам в последните години, когато се ядосвам за разни глупости, е – когато умирам, за това ли ще мисля? Определено помага. 

И какво излезе? Скърбя и в същото време редя мъдри мисли. Някакъв оптимизъм почва да се прокрадва. 

Може би и това е част от преработването на скръбта. 

Колкото и да не искам да я преработвам в момента. 

Но проклетият живот си иска своето. 

Забрана на „Аз съм българче“ или забрана на функционалната грамотност?

Колаж от манипулативни заглавия

Не следя жълтокафяви медии и профили в социалните мрежи. Затова истерията около „Аз съм българче“ стигна до мен на доста късен етап. С изумление разбрах, че моя статия в „Свободна Европа“ е била превърната в повод премиерът Николай Денков, правителството и образователното министерство да обясняват, че нямат намерение да премахват известното стихотворение на Иван Вазов от учебната програма.

Откъсът от статията ми, заради който се тиражират твърдения за забраната на „Аз съм българче“, е следният:

„Няма как децата на 100 000 имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат „Аз съм българче“, без на образователната система да ѝ хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им.“

Числото 100 000 не съм го измислила аз, а идва от изказване на икономическия министър, според когото такъв брой на работници от трети страни е нужен, за да се преодолее недостигът на работна ръка в България.

Масовата истерия тръгва след публикация в ПИК на самия Недялко Недялков. Той обвинява не конкретно мен, а „американската медия“ „Свободна Европа“. Въпреки че съм външна авторка и статиите ми се публикуват в раздела „Мнения“, всички публикации от който (включително тази) завършват със следния редакционен текст:

„Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.“

Изглежда целта е да се удари точно „Свободна Европа“. В други случаи негативните читателски реакции са били концентрирани около моята личност – публичните ми позиции в защита на дискриминирани групи и отстояването на непопулярни тези, сексуалната ми ориентация, факта, че стоя зад Genderland и т.н. Не че някои статии не се занимават със скромната ми персона, но основната атака е срещу „Свободна Европа“.

Дезинформационната кампания около статията ми се разгръща на принципа на снежната топка. Много скоро лъжата, че „Свободна Европа“ иска да се забрани „Аз съм българче“, прераства до внушения, че едва ли не правителството иска това.

В масовата истерия се включват не само дежурни пропутински журналисти, „инфлуенсъри“ и медии като Валерия Велева, „Гласове“, Карбовски (къде без него) и позабравения Бареков. Вземат участие и политици като Костадин Костадинов, Корнелия Нинова, Карлос Контрера и други, между които самият бивш главен прокурор Иван Гешев.

По темата се разписват и от Съюза на българските писатели. Същия съюз, чийто печатен орган може в една публикация (вж. стр. 3) да се изкаже срещу Сорос, НПО-тата, ЛГБТИ хората и Георги Господинов. Според тях „Свободна Европа“ е предложила да се извади стихотворението „Аз съм българче“ от учебната програма.

Появиха се смислени анализи на разразилата се конспирация, например фактчек в Offnews, както и изяснение на фактите в самата „Свободна Европа“, която беше и единствената медия, поискала и публикувала мой коментар по темата. От „24 часа“ също поискаха коментар, но журналистът така и не реагира, когато му го изпратих.

Защо тогава много хора, между които и някои неглупави, се вързаха на конспирацията за забраната на „Аз съм българче“?

В България има теми, свързани с националната идентичност, които са канонизирани – за тях има една официална интерпретация, върху която не се разсъждава. Всяка позиция встрани от канона се възприема като скандална и предизвиква буря. Идеализираните образи на Ботев и Левски, както и едноизмерно-патриотичния прочит на произведенията на Иван Вазов са част от този канон.

Да си припомним два скандала, които са резултат от нежелание да се разбере какво всъщност се твърди – за проекта „Митът Батак“, както и по-малкия, но също шумен скандал около късометражния филм „Ботев е идиот“.

Мине се, не мине, и се завихря поредната конспирация „махат Вазов“ или „махат Ботев“ от учебната програма.

Канонизирането на определени литературни и исторически интерпретации е предпоставка за ниска функционална грамотност. Защото канонът изключва критичното мислене, което пък е необходимо условие за функционалната грамотност.

Когато в статията си между другото дадох пример с „Аз съм българче“, не помислих, че нагазвам в канона и че с това може да бъде злоупотребено.

Мисълта ми беше следната: когато българските деца учат „Аз съм българче“, те възприемат стихотворението като отнасящо се до тях. Защото са българчета. Когато чужденчета го учат, то не се отнася до техния опит. Защото не са българчета. Това не означава, че не трябва да го учат или че не са способни да го харесат. Аз не съм Хамлет, но харесвам монолога на Хамлет. Още по-малко пък означава да се премахне от учебната програма. 

Означава само, че чужденчетата биха се почувствали по-ценни и по-приети, ако могат да представят в клас и нещо, което се отнася до тях. А това би могло да обогати и българските им съученици.

Ще дам пример. В пети клас имах съученик от Куба – Алберто. Учителите все му се караха и говореха по негов адрес – Алберто е мързелив, Алберто се прави, че не знае български… Докато веднъж в час по физическо учителката му предложи да ни покаже как се танцуват румба и ча-ча-ча. Алберто грейна и затанцува, а ние го гледахме възхитено. За нас той вече не беше просто хитрец и мързеланко, а човек, който танцува страхотно и може да ни научи на нещо интересно.

Хайде да направим кратко упражнение по функционална грамотност.

Ето едно изречение, което по структура е аналогично на това от статията ми, в което се споменава „Аз съм българче“.

Майката на седмокласника Иванчо му казва:

– Няма да те приемат в елитна гимназия, ако учиш по математика, без да ти хрумва да учиш по български!

Какво иска майката на Иванчо?

• а) иска той да учи по математика, а да не учи по български
• б) иска той да учи по български, а да не учи по математика
• в) иска да му забрани да учи по математика
• г) иска той да учи и по български, и по математика

Следва въпрос за обща култура:

Кой в България има право да променя учебните планове и програми?

• а) журналисти и публицисти на свободна практика
• б) медиите
• в) Министерството на образованието
• г) американците

Не се иска особена интелигентност, за да се познаят верните отговори. Естествено, че майката на Иванчо не иска да му забрани да учи по математика. А учебните планове и програми се изработват и променят от експерти в МОН.

Медиите могат да имат въздействие върху вземането на решения (поради което и са наричани „четвърта власт“) само ако успеят да повлияят на общественото мнение и/или на мнението на вземащите решения.

Премахването на „Аз съм българче“ от учебната програма не е кауза, която би се прегърнала от общественото мнение или правителството.

Статиите ми затова са публикувани в рубриката „Мнение“, защото изразяват личното ми мнение. То може да не съвпада не само с това на „Свободна Европа“, а и с това на преобладаващата част от обществото, на правителството, на мнозинството депутати, на президента, на членовете на Конституционния съд и т.н.

Иронията е, че сред най-възмутените от цитата от статията ми са хора, за които словото на омразата и конспиративните теории са свобода на изразяване. И които много обичат да громят „кенсъл културата“ и да обвиняват в цензура всички, които ги държат отговорни за техните расистки, хомофобски, сексистки и пр. изказвания.

Но какво ли се учудвам – тези хора демонстрират двоен стандарт не само в това отношение.

Знаете ли, ако моето скромно мнение имаше пряко влияние върху държавата, нямаше да играя на дребно, премахвайки или забранявайки класически произведения от учебната програма. Щях да си поставя по-сериозна цел – промяна в конституцията. По-точно премахване на думите, че бракът е само „между мъж и жена“.

Ето, казах го. Тази промяна, предполагам, все някога ще бъде направена. Но ако се извърши още докато Николай Денков е премиер, значи може би мнението ми действително има пряко отражение върху държавните решения.