С баща ми Пантелей Панделиев (1938-2016), август 2010 г., Поморие. И Пикасо.
Водят ме при дежурния офицер. Във Военномедицинска академия той е човекът, който издава разрешенията за кремация. Няма го, казват ми да почакам. Не се учудвам – вече съм чакала поне час и половина в болницата, за да ми обърнат внимание, след като по-рано сутринта ми се обадиха да ми кажат, че баща ми е починал същата сутрин и трябва да отида възможно най-бързо. На 24 декември в реанимацията има само двама лекари, обясниха ми. Двама души трябва да лекуват/поддържат жизнените функции на хората между живота и смъртта в няколко зали.
Очаквам дежурният офицер да е достолепен мъж, представям си го с мустаци и бакенбарди. Идва младо момче в камуфлажна униформа. Първоначално не мога да включа, че той е дежурният офицер. Изглежда ми на 25-30 годишна възраст, почти дете. Може би и аз се чувствам по-стара, след като съм загубила родител. А немалко приятели загубиха родители по-рано от мен. Една приятелка на 25-6 годишна възраст остана и без двамата.
Влизаме в стаята на дежурния офицер. Кани ме да седна. Опитвам се да съм ведра и пускам някаква шега по повод на това, че баща ми е починал точно на 24-ти декември.
– Четох, че и Чарли Чаплин и починал на същата дата – казва дежурният офицер.
– Баща ми приличаше по-скоро на Пикасо – отговарям – дори имаха подобни фланелки.
– Миналата година в София имаше безплатна изложба на Пикасо. Посетихте ли я? – пита дежурният офицер.
Последният човек, който съм очаквала да ми говори за Чарли Чаплин и Пикасо, е офицерът, който трябва да ми издаде разрешение за кремацията, за която мечтаеше татко. Усмихвам се. Изпитвам желание да го прегърна. Изведнъж светът става красив, човешки, топъл. Боби щеше да оцени този момент, казвам си. Изящно късче хуманизъм и култура в цялата ситуация на дехуманизация, която преживявам през последните дни.
Същия ден човешко отношение в болницата получих от още двама души. Санитарката, която искаше да ми донесе филия хляб, за да не припадна от глад, но после я подбраха и изчезна. И жената в кабинета на дежурния офицер (не разбрах секретарка или медицинска сестра), която погрешно смяташе, че познава баща ми, но беше единственият човек, който ми изрази съболезнования (с изключение на лекаря, който ми съобщи за смъртта на татко по телефона).
В реанимацията всеки ден идват хора, които понякога чакат с часове, за да получат информация как са близките им, без да могат да ги видят. От тях се иска да носят три неща – памперси, мокри кърпички и минерална вода. Ако са късметлии и близкият им човек вътре е адекватен и е в състояние да се храни, му носят, примерно, и мандарини. Но това се случва рядко.
Ден след ден, чакащите започват да се опознават. Някои от тях се чудят как да излизат от работа, за да идват всекидневно по няколко часа. Информация по телефона не се дава. „Като идвате всеки ден, ще ви кажат, ако има нужда от нещо." Някои, идвайки, пренебрегват грижите за други свои близки. Но трябва да са тук неизменно – между 12:30 и 13:30 часа, което понякога, ако има много спешни случаи, означава и до 15 часа. И на Коледа, и на Нова година. А спешни случаи в една реанимация не липсват.
„Ще чакате“, е ключовата фраза, ако искате да попитате нещо. „Благодарим ви за търпението“, пише на залепения лист с часовете за получаване на сведения. Бързо научавате какво точно значи това изречение.
Информацията, която близките получават, е кратка, защото лекарите нямат време. Първите два дена не можех да разбера какво означава, когато ми казват, че състоянието на баща ми е тежко. Колко време трае клиничната пътека, попитах, за да знам кога ще го изписвате. О, сега изобщо не можем да водим този разговор, отговори докторът. На другия ден вече имаше официална информация – очаквайте най-лошото всеки момент.
Следващ ден нямаше – вместо да нося минерална вода (с памперси и кърпички бяхме заредили достатъчно), си говоря с дежурния офицер за Чарли Чаплин и Пикасо, преди един санитар, приличащ на герой от разказ на Чарлз Дикенс, да ме заведе до моргата да разпозная татко. Момент, който беше напълно лишен от хуманизъм.
Чарли Чаплин, впрочем, е починал на 25-ти декември. Но за един ден няма да връзвам кусур на дежурния офицер – все пак, той знаеше кога приблизително е умрял Чаплин, а аз – не. И беше ходил на изложбата на Пикасо, която аз сметнах за излишно да посетя, защото бях ходила на друга негова изложба преди няколко години.
А татко не харесваше Пикасо. „Ти би ли спал с такава жена?“, обичаше да пита приятелите си по повод на женските му портрети.
Татко имаше много труден характер, но и някои прекрасни качества, между които – неподражаемо чувство за хумор („Ти защо ще влизаш в банята? Аз вече се изкъпах!“).
Веднъж, може би преди десетина години, бяхме в Поморие и измрънках, че ми се ядат миди. Баща ми излезе. Когато се върна след няколко часа, от него течеше кръв. Извини се, че ми носи само две миди. Беше се гмуркал, за да ми ги извади, а морето беше бурно и вълните са го блъскали в скалите. Исках миди, но не на тази цена. Направих пелмени и ги накълцах на дребно, за да ги сложа в пълнежа и да направя възможно най-голямо ястие от тях. Най-скъпите миди, които съм яла през живота си.
Той ме научи да танцувам. Обичаше да танцуваме акробатичен рок и ме премяташе из цялата стая. По физическо бях кръгла нула, но още мога да танцувам нелошо. Последно татко ме преметна на 65-тия си рожден ден. Тогава усетих, че вече не е толкова силен и се уплаших да не ме изпусне, да не си разбия главата в плочките.
Старостта толкова го смали – когато бях дете, беше висок 1,80, накрая ми се виждаше по-дребничък от мен, която съм 1,58.
Татко си отиде в края на годината, в която този свят напуснаха много известни личности, между които Дейвид Бауи, Мишел Турние, Умберто Еко, Авлин Тофлър, Кийт Емерсън и Грег Лейк, Принс, Мохамед Али, Джордж Майкъл и много други.
Последните две години от живота му бяха особено тежки. Не че животът му преди е бил лек. Много трудно преживяваше, че има проблеми със здравето. Не беше някой, който може да се превърне в послушен пациент. Казваше, че предпочита да умре. Искаше да умре, докато плува в морето. Аз се страхувах да не умре сам вкъщи, както беше избрал да живее. Намерихме го навреме... за да почине в болницата.
Умирайки на празник, той успя да постигне това, което цял живот не можа – да се събере на едно място с трите си дъщери и внучката. Ще бъдем заедно на поклонението му.
Последните думи, които му казах, когато го видях адекватен за последен път, бяха „обичам те“. Докато го качваха на носилката и пътувахме в линейката, му го казах още много пъти. Не знам дали е разбирал.
Дано някога, тук или там, да си разбрал колко много те обичам, бащатко.
