Миналото лято се случи да съм повече от седмица сама на море. И помня, че ми беше тъпо, все търсех приятели да се виждаме. Тъпо ми беше и на плаж сама да ходя, и из града сама да се разхождам.
Тази година пак стана така, че съм повече от седмица сама на море. Този път обаче ме е обзело едно такова блажено спокойствие. Добре ми е със себе си и при себе си. Да се разхождам сама, да плувам сама към 8-9 вечерта, когато вече няма почти никой на плажа, да решавам кога какво да правя, да готвя, да ям и т.н. Да търся приятели не защото имам нужда, а защото са приятели. Или защото има повод. Да си седя сама в музикалния клуб, който е на има-няма минута от морското ми вкъщи, и от време на време да се включвам с някое парче на баса.
Същевременно посвършвам работа и за "Маргиналия", както обикновено. Приятно ми е да поработвам, да хвърлям по едно око на морето през прозореца (гледката се вижда на първата снимка, камерата на телефона преосветява морето, когато искам да хвана и масата) и да слушам гларусите. Само да не бяха толкова шумни хората от магазина отдолу и техните гости-кибици, но дори непрекъснатото каканижене под балкона не ме дразни вече.
Дори спя добре (което наистина е новина).
Опитах се да си спомня кога за последен път съм била толкова спокойна. И не успях. Помня края на 2007, когато със сигурност трайно престанах да бъда спокойна. Преди това... губи ми се.
Не знам дали това е спокойствие пред буря, или само спокойствие. Но ми харесва. И не ми се излиза от него. Ще му се радвам, докато го има.
