Защо им е на журналистите математика?

Тази нощ, в пристъп на безсъние, попаднах на обява за безплатен онлайн курс по математика за журналисти, публикувана в сайта на Асоциацията на европейските журналисти - България. Идеята на курса е да се помогне на журналистите, които боравят със статистически данни - да ги интерпретират правилно, да разпознават подвеждащите изследвания, и т.н. Курсът е към университета в Остин, Тексас. Ето кратко видео представяне на идеята му:



Работила съм доста години като социолог, участвала съм и в създаването и анализирането на количествени изследвания. Имам известно понятие от SPSS - една от най-популярните програми за обработка на статистическа социална информация. Затова смятам, че имам сериозно предимство, когато като журналист или блогър интерпретирам количествени изследвания. В същото време си давам сметка, че в познанието ми има сериозни дупки. Завършила съм философия, не социология, и не съм учила статистика. Когато става дума за статистически коефициенти и други подобни тънкости, гледам тъпо. Тъй че се надявам, че от курса ще има какво да науча.

Ще се радвам, ако повече български журналисти и блогъри запишат този курс. Защото има основни грешки, които медиите допускат (в блоговете това се случва доста по-рядко, в интерес на истината), когато интерпретират данни от количествени изследвания. Ще скицирам само някои от тях:

Много често журналисти не държат сметка доколко представителни са дадени данни. Примерно - прави се изследване на принципа на отзовалите се, а резултатите се генерализират. Например някоя медия (или блог) провежда онлайн анкета сред собствената си аудитория, а представя резултатите като това, което "българите" мислят по определена тема. Или се превежда поредната малоумна статия за "британските учени", които направили експеримент сред неколцина студенти и стигнали до бомбастичния извод какви са жените и какви - мъжете. Често пъти тези грешки не са случайни - те по същество са манипулативни, имат за цел да засилят въздействието на получените резултати. А и, ако имате известно понятие от хората, които анкетирате (примерно аудиторията на сайта си), можете да предположите и какви резултати ще получите. Така се манипулират и уж представителни социологически изследвания - ако искаме да услужим на БСП, слагаме в извадката малко повече пенсионери, и т.н. Затова е добре социологическите агенции да публикуват информация как точно са направили изследването - с каква извадка, какви методи, но това невинаги се прави.

Често се случва и журналистите да се затрудняват в интерпретирането на степента на общност на отговорите, а понякога - и съзнателно да манипулират в тази посока. Примерно (тук си измислям данните) - прави се представително изследване по всички правила. В него се задава въпросът "Имате ли смартфон или друго "умно" устройство?" Ако респондентът е отговорил с "да", следва въпросът: "С каква операционна система е вашето устройство?" После виждаме из медиите заглавие, че 80% от българите ползват операционната система Андроид. Ама то не било от българите, а от пълнолетните българи, които са отговорили, че имат мобилен телефон. А спрямо всички пълнолетни българи процентът може да е, примерно, 40%. Ако вземем и децата, които не са участвали в изследването, вече ще получим други данни. Но за да ги питаме, ни трябва разрешение от родителите или настойниците им.

А когато трябва да се интерпретират двумерни разпределения, настава ужас. То и на студентите по социология им е трудно, понякога и професионални социолози се объркват, особено ако нямат много вземане-даване с количествени изследвания, та на журналистите им е простено. Но все пак човек трябва да разбира какво пише. И да прави разлика между, примерно "относителния дял на пенсионерите, които живеят на село" и "относителния дял на живеещите на село, които са пенсионери". Замислихте ли се :-)? Е, на журналисти рядко им се налага да се ровят в двумерни таблици, но понякога може им потрябва. Случва се обаче човек да се "подхлъзне" и с вече интерпретирана информация, ако не е трениран да вижда разликата - че в единия случай преценяваме според съвкупността "хората, които живеят на село", а в другия - според съвкупността "пенсионери".

Друга типична грешка (и манипулация) е да се прави връзка между данни и/или тенденции, между които няма доказана връзка. Примерно, ако делът на самоубийствата е по-висок сред ЛГБТ хората, може да се направи (и се прави, виждала съм) извода, че тези хора имат по-силна склонност към самоубийство от хетеросексуалните. Един вид, самоубиват се, защото "не са нормални". Самоубийствата обаче може да са не защото ЛГБТ хората "са ненормални", а поради хомофобията, тормозът, социалната изолация, дискриминацията които са им се случили. Или любимият вече на мнозина пример с аутизма. Ако децата се разболяват от аутизъм след като им е направена ваксинация, това не означава, че ваксината е причина за болестта. Както казва британският философ Дейвид Хюм, "след това" не значи "поради това".

Това са само част от типичните грешки, които се правят при интерпретация на количествени данни. Надявам се, че по време на курса ще науча и за такива, които не съм знаела до този момент, както и че ще се поограмотя малко повече в статистиката.

И ще се радвам, ако повече български журналисти, а защо не и блогъри, се включат в курса. Има нужда от грамотна журналистика.

Предложение за мода

От доста време насам си мисля - почти всичко в модата преживя римейк, освен... забрадките. Всъщност имаше опит за мода със забрадки преди десетина или не помня колко години, но те бяха едни такива минималистични, направо зачатъчни.

Защо почти всичко в модата се повтаря, а още не сме подносили забрадките на бабите и прабабите си (или тяхна модернизирана версия)? От доста време насам забрадките се идентифицират с исляма. Като се замисля - доколкото виждам жени със забрадки, те са все мюсюлманки (изключвам някои баби, предимно на село). Може би дизайнерите, които определят каква ще бъде модата, смятат, че един ренесанс на забрадките ще изглежда като реверанс към исляма. Пък дизайнерите са светски люде, не искат да ги идентифицират с такива работи.

Хората, които идентифицират забрадките с исляма, не държат сметка, че покриване на женските глави има и в християнството. И до ден днешен се практикува покриване на главата при влизане в някои църкви например, а някои по-радикални видове протестантство препоръчват жените да ходят със забрадки. Независимо от това, през 60-те години например забрадките са напълно светски моден атрибут.

Един лек шал на главата през лятото може да стои много красиво. И да предпазва хем мозъка от слънчасване, хем косата - от сплескване. И да се слага по много различни начини. А ако слънцето се скрие и задуха вятър, просто да го свалите от главата и да го наметнете на раменете си. Или да увиете врата с него. И през другите сезони шал като забрадка може да е алтернатива на шапката.

Освен практичността и шика, една мода на забрадките ще носи и социални послания. Модата често носи такива послания, но рядко си даваме сметка за това. Скоро след атентата на 11 септември 2001 и последвалата война в Ирак например станаха модерни камуфлажните дрехи. Когато критиката срещу тази война започна да звучи по-мощно, към камуфлажа се добавиха и цветя, което беше преход към миролюбиво-хипарска мода с шарени дрехи на цветя.

Ако забрадките станат на мода, това няма да е реверанс към исляма, нито към която и да е религия. Тази мода обаче ще носи послание, че не трябва да се нагнетяват страхове заради нечия религиозна и културна принадлежност. Че не трябва да ограничаваме избора си заради предубеждения, които по същество са политически. Че не е толкова страшно да живеем в шарен свят. Че не са важни външните белези (дрехи, забрадки и прочее), а смисълът, с който ги пълним. Колкото повече се носят забрадки като моден атрибут, толкова повече ще отслабва натовареността им като религиозен символ.

Замислете се - консервативните религиозни общности са и против минижупа. Има такива (например ислямски, но не само), които изискват тялото на жената да е покрито практически до петите. Но поради това модната индустрия не се е отказала от дългите рокли, нали? Не се водят дебати дали дългите рокли са посегателство върху женската свобода. Като се носят дълги рокли, защо да не се носят и забрадки?

И така, обявявам модата на забрадките за открита. Ако искате да освободим забрадката от контекстите, с които е натоварена, добре сте дошли да се присъедините!

Мобилна версия на блога (технологично остарявам)

Не знам дали сте забелязали, но от известно време блогът има мобилна версия. След неуспешния опит преди две години и нещо успях да намеря мобилен шаблон на Blogger, който да е съвместим със системата за коментари Disqus. Обаче цветовите варианти на този шаблон нещо не ми харесаха - известно време карах с едно синьо небе на бели облачета, обаче трудно понасях самата мисъл за такъв фон. После видях, че и други от мобилните шаблони са съвместими с Disqus и най-накрая успях да намеря фон, който поне отчасти да ми пасва - зеленикавичък, разбира се.

Основният шаблон на блога е с фиксирана ширина и трудно се чете на мобилни устройства, дори на фаблет като моя. Крайно време е да вляза в крак с времето.

Недостатъкът е, че скриптът на някои от страниците на блога (Ретроспекция и Социализация) не е видим за мобилни устройства. Това определено ме дразни, но готовите шаблони на Blogger нямат опция за избор кои елементи да се включват и кои - не.

Другият вариант е да си направя шаблона ръчно, ръчкайки малоумния код на Blogger. Само че нямам сили и нерви за това - твърде малко информация по темата намирам в нета. Ако се захвана, чака ме тежък труд, борба с всевъзможни бъгове, а и се чудя дали на някого ще му пука за резултата.

Преди години съм мъчила кода на Blogger за какво ли не - много преди някои от функциите да станат "user friendly", а и след това, ако съм имала желанието нещо да е по определен начин. Сега вече не ми се занимава. Не ми се бори и с Linux - постепенно преминах изцяло на Windows на компютрите, които ползвам. С мобилните устройства съм на Android, който е базиран на Linux, но това не се брои.

Остарявам. Поне - технологично. Ех...

Помежду труда

Домашният ми "офис", заекът Жан и книгата "От миграция към мобилност" на Анна Кръстева

Първи май. След поредната публикация на тема колко българи не работят и дори не си и търсят работа, се замислих - дали пък случайно и аз не съм от тях?

Търся финансиране, но не точно работа в класическия смисъл на думата. А и търсенето на финансиране не е основното, с което се занимавам.

Не мога да кажа, че не върша работа. Освен че около два пъти седмично пиша новини и около веднъж седмично - текст от друг жанр, всекидневно (в делничните дни, понякога не само) редактирам, помагам за техническото оформяне на текстовете в Marginalia, със снимките... Отделно - понякога посещавам събития, снимам, отразявам, правя интервюта. Почти всекидневната работа обикновено я върша вечер и сутрин - така е организирана работата на Marginalia. Сутрин трябва да има на линия новина, а от предната вечер - текст от друг жанр. Структурирам си времето така, че вечерите и сутрините преобладаващо да съм на линия.

Вчера пък бях в ЦИД да помогна на вече бившите колеги, като ги въведа в нещо, с което само аз бях в течение, преди да напусна. И пак ще ходя, ако имат нужда от мен. Както съм се занимавала с отчети по проект, след като напуснах.

"Маргиналствам" и на морето. През лятото си прокарах интернет в апартамента в Поморие, защото на това място мобилно покритие почти няма. Когато за този Великден бях за около седмица там, не си активирах нета, защото не ми се плащаше цяла месечна такса за няколко дена. Наложи се да свърша спешно работа за Marginalia - прекарах известно време, ловейки нет на стълбите на читалището, за да направя, каквото трябва.

Всичко това го върша без пари. Статистиката обаче не се интересува колко работя, а къде съм вписана. Не съм вписана нито като работеща, нито като търсеща работа. Значи, може би, някъде фигурирам като търтей. Е, вписана съм като самоосигуряваща се и послушно се осигурявам всеки месец, тъй че нещо влиза в бюджета (и излиза от изтъняващите ми спестявания).

Но не за това ми е думата.

Дали значимото, което прави човек, е непременно работата, с която е регистриран и която може да се установи от статистиката? В много случаи е така, но има и немаловажни изключения.

Имало едно време един австрийски банков чиновник - Афред Шютц. Името му обаче не се знае, защото е бил един от безбройните банкови чиновници, а заради приноса му във феноменологичната социология. Пишел е разни работи помежду чиновничеството. Дори не е подозирал какво значение за социологията ще имат писмата и мислите му.

Техници много, от тях вероятно не един се казва Димитър Василев. В българската музика обаче Нуфри е един. За оцеляването си Димитър Василев - Нуфри трябва да работи, но ако е известен с нещо, той е известен с музиката си.



Янко Бръснаря пък хич и не работи нищо, освен музиката, която прави, и от която в най-добрия случай оцелява на ръба. И нито се осигурява, нито смята да го прави. Когато го попитах защо не се си намери някаква сигурна работа, отговори: "Защото съм различен! (...) Ние сме рокенрол бе, човек, ние сме punks not dead, не можеш! Като не ти идва ей от тука, отвътре, как да го направиш?"

Със сигурност можем да се сетим още много примери за хора, които не са си изкарвали хляба с това, с което в най-голяма степен са допринесли, работели са нещо друго или са гладували - като Ван Гог например. Но сме им благодарни.

На първи май обикновено нямаме предвид тези хора. А може би трябва. Трудът има и други измерения освен приходи в бюждета, покупателна способност, брутен вътрешен продукт и пр. Трудът е и смисъл.

Не знам дали Димитър Воев е работил нещо. Ако е, не с него ни е известен. Затова - поздравявам ви с изпълнението на групата му "Воцек и Чугра" на "Песен на труда".



п.п. След почти година от официалния си старт (и вече повече от година от неофициалния) Marginalia все така няма финансиране. Но все повече хора ни казват, че се радват, че има такава платформа. Наскоро едно познато момиче реши да преведе за нас от немски един доклад, дълъг 50 страници. Нищо, че нямаме с какво да ѝ платим. Каза ми, че не го прави за нас, а за всички (които биха прочели доклада). Има и такива хора. Щастлива съм.