30.09.2011 г.
25.09.2011 г.
Хайде правилно да дефинираме проблема!
За друго планирах да пиша днес, но докато попреглеждах съдържанието на Google Reader тази сутрин, усетих, че ако не си кажа по "темата на деня", ще ме е срам, че съм блогър. Защото из други блогове прочетох такива неща, че се втрещих - възхвала на футболни агитки, на опожаряването на къщи, призиви за вкарване в затвора без съд и присъда, за изселване и т.н. Ето защо се чувствам длъжна да припомня няколко много елементарни неща:
1. За "феномена Цар Киро":
Проблемът с Цар Киро не е, че е ром, а че е мафиот. В България има мафиоти и те безнаказано тероризират хора, цели населени места и т.н. И да ги осъдят, е за кратко и скоро пак са на свобода. Има мафиоти не само на регионално, а и на национално равнище. Доста от тях ги поубиха.
Не само мафиотите се радват на безнаказаност у нас. Голяма е вероятността наказанието да се размине и на известни личности в публичния живот - спорта, културата и т.н. Достатъчно е да споменем Максим Стависки, но и тук - примери много.
На безнаказаност се радват и много политици. Примерите са излишни.
На безнаказаност се радва и полицейското насилие. Тук вече примерите са толкова много, че не знам откъде да започна - дали с убийството на Чората или с потулването на случая, когато полицаи дни наред се гавриха с непълнолетно момиче, помолило ги за помощ, в бунгалото си, или с прекомерното използване на насилие при арести, биенето (понякога - убиването) на арестанти... Винаги ще има и още крещящи примери.
На безнаказаност се радват и много други хора - било поради пари, било поради връзки, било поради професионален статус.
По същия начин, в близкото ни минало на безнаказаност са се радвали партийни величия, техните синчета, близките на техни служители и пр. Христо Сираков, който дори не отрича твърденията на Милена Фучеджиева, че е виновен за смъртта на мъжа й (а според актрисата Ваня Цветкова му се случвало и да блъсне жена с бебешка количка) се подвизава като "светски лъв" и плейбой и си е много добре. Понеже навремето е имал зад гърба си пилот на Тодор Живков и връзки в Политбюро.
На този фон, да се търси като причина за феномена "Цар Киро" някаква "ромска престъпност" е, меко казано, лицемерно и проява на двоен стандарт.
2. За правото и правата:
2.1. Изселване:
В Българското законодателство понятие като "изселване" не съществува. Защото, при всичките си кусури, България е демократична страна. Изселване е имало през най-мрачните години на тоталитаризма. В началото на 50-те години семейството на тогава невръстната ми майка е било изселено в Лъгът (горско стопанство между Габрово и Севлиево). Дошли и им казали, че имат 24 часа да си съберат багажа. Защото дядо ми Стефко имал магазин. Прекарали в Лъгът четири години, покойният ми вуйчо Сашо се родил в Севлиево.
А днес тези, които настояват да се изсели една или друга ромска фамилия, или цяло гето и т.н., разсъждават повече от примитивно. Разсъждават егоистично - тях не ги интересува къде ще се пренесе проблемът, стига да не е при тях. Или може би смятат, че ромите трябва да се изолират на острови, в лагери или на Луната.
2.2. Арестуване, съд, затвор, вина, мотиви:
В правото на демократичните страни, включително и в българското, няма колективна вина. Вината може да бъде само лична. Затова Цар Киро не може просто ей така да бъде арестуван или вкаран в затвора заради инцидента с убитото момче. Освен в случай, че се докаже, че момчето е нарочно убито и че той е поръчал убийството му. Трябва да бъде арестуван и съден причинителят на смъртта. На никого дори не хрумва да бъдат съдени родителите на Максим Стависки, родителите на убиеца на сестрите Белнейски или на Яна, нали? Защото е абсурдно.
Ако Цар Киро трябва да бъде съден за нещо, то е за неща, които е извършил. И ако не е в затвора, то не е, защото е ром, а поради причините, описани в точка 1.
Вината и мотивите подлежат на доказване. За пореден път медиите тиражираха като очевиден факт непотвърдена информация - че момчето е убито, понеже било в конфликт с рода на Цар Киро. Тепърва трябва да се установи дали това е действителната причина, или става въпрос за нелеп инцидент. За тази цел си има разследване и съд.
3. Действията на полицията
Против безконтролното и ненаказуемо полицейско насилие съм. От друга страна, полицията по дефиниция е репресивен апарат. Нейна основна задача е да опазва обществения ред, като по този начин гарантира сигурността на всички граждани. При това - като се съобразява със закона, а не с обществените нагласи. Защото обществените нагласи често биват ситуативни, дискриминационни и т.н.
Давам си сметка, че полицията е била изправена пред много трудна ситуация снощи. Но оправданията й, че е оставила тъплата безнаказано да пали къщи, за да се успокои и защото хората имали "свобода на придвижване", са абсурдни. Саморазправа не бива да се допуска, независимо какво иска тълпата. Ако аз тръгна да паля някоя сграда пред очите на полицията, тя едва ли ще ми остави "свободата на придвижване". Днес вече изявленията на Калин Георгиев са далеч по-адекватни, но за мен е притеснително допускането на рокерите в Катуница. Дано не се стигне до нови екцесии.
Обобщение
Причините за конфликта в Катуница не са етнически. Те се наричат "корупция" и "организирана престъпност". Това, заради което не ни приеха в Шенген.
Предполагам, че, както и при вчерашната ми публикация, ще се намерят читатели, според които аргументите ми няма да са убедителни. Ала ще повторя онова, което казах в коментар към един от тях: това, кое смятаме или не смятаме за аргумент, зависи, не на последно място, от ценностите ни. Що се отнася до моите ценности - ако не бях написала настоящата публикация, щях да си изтрия блога.
п.п. Тъкмо публикувах поста си и видях позицията по темата на ХоРа срещу расизма. Обезателно я прочетете!
1. За "феномена Цар Киро":
Проблемът с Цар Киро не е, че е ром, а че е мафиот. В България има мафиоти и те безнаказано тероризират хора, цели населени места и т.н. И да ги осъдят, е за кратко и скоро пак са на свобода. Има мафиоти не само на регионално, а и на национално равнище. Доста от тях ги поубиха.
Не само мафиотите се радват на безнаказаност у нас. Голяма е вероятността наказанието да се размине и на известни личности в публичния живот - спорта, културата и т.н. Достатъчно е да споменем Максим Стависки, но и тук - примери много.
На безнаказаност се радват и много политици. Примерите са излишни.
На безнаказаност се радва и полицейското насилие. Тук вече примерите са толкова много, че не знам откъде да започна - дали с убийството на Чората или с потулването на случая, когато полицаи дни наред се гавриха с непълнолетно момиче, помолило ги за помощ, в бунгалото си, или с прекомерното използване на насилие при арести, биенето (понякога - убиването) на арестанти... Винаги ще има и още крещящи примери.
На безнаказаност се радват и много други хора - било поради пари, било поради връзки, било поради професионален статус.
По същия начин, в близкото ни минало на безнаказаност са се радвали партийни величия, техните синчета, близките на техни служители и пр. Христо Сираков, който дори не отрича твърденията на Милена Фучеджиева, че е виновен за смъртта на мъжа й (а според актрисата Ваня Цветкова му се случвало и да блъсне жена с бебешка количка) се подвизава като "светски лъв" и плейбой и си е много добре. Понеже навремето е имал зад гърба си пилот на Тодор Живков и връзки в Политбюро.
На този фон, да се търси като причина за феномена "Цар Киро" някаква "ромска престъпност" е, меко казано, лицемерно и проява на двоен стандарт.
2. За правото и правата:
2.1. Изселване:
В Българското законодателство понятие като "изселване" не съществува. Защото, при всичките си кусури, България е демократична страна. Изселване е имало през най-мрачните години на тоталитаризма. В началото на 50-те години семейството на тогава невръстната ми майка е било изселено в Лъгът (горско стопанство между Габрово и Севлиево). Дошли и им казали, че имат 24 часа да си съберат багажа. Защото дядо ми Стефко имал магазин. Прекарали в Лъгът четири години, покойният ми вуйчо Сашо се родил в Севлиево.
А днес тези, които настояват да се изсели една или друга ромска фамилия, или цяло гето и т.н., разсъждават повече от примитивно. Разсъждават егоистично - тях не ги интересува къде ще се пренесе проблемът, стига да не е при тях. Или може би смятат, че ромите трябва да се изолират на острови, в лагери или на Луната.
2.2. Арестуване, съд, затвор, вина, мотиви:
В правото на демократичните страни, включително и в българското, няма колективна вина. Вината може да бъде само лична. Затова Цар Киро не може просто ей така да бъде арестуван или вкаран в затвора заради инцидента с убитото момче. Освен в случай, че се докаже, че момчето е нарочно убито и че той е поръчал убийството му. Трябва да бъде арестуван и съден причинителят на смъртта. На никого дори не хрумва да бъдат съдени родителите на Максим Стависки, родителите на убиеца на сестрите Белнейски или на Яна, нали? Защото е абсурдно.
Ако Цар Киро трябва да бъде съден за нещо, то е за неща, които е извършил. И ако не е в затвора, то не е, защото е ром, а поради причините, описани в точка 1.
Вината и мотивите подлежат на доказване. За пореден път медиите тиражираха като очевиден факт непотвърдена информация - че момчето е убито, понеже било в конфликт с рода на Цар Киро. Тепърва трябва да се установи дали това е действителната причина, или става въпрос за нелеп инцидент. За тази цел си има разследване и съд.
3. Действията на полицията
Против безконтролното и ненаказуемо полицейско насилие съм. От друга страна, полицията по дефиниция е репресивен апарат. Нейна основна задача е да опазва обществения ред, като по този начин гарантира сигурността на всички граждани. При това - като се съобразява със закона, а не с обществените нагласи. Защото обществените нагласи често биват ситуативни, дискриминационни и т.н.
Давам си сметка, че полицията е била изправена пред много трудна ситуация снощи. Но оправданията й, че е оставила тъплата безнаказано да пали къщи, за да се успокои и защото хората имали "свобода на придвижване", са абсурдни. Саморазправа не бива да се допуска, независимо какво иска тълпата. Ако аз тръгна да паля някоя сграда пред очите на полицията, тя едва ли ще ми остави "свободата на придвижване". Днес вече изявленията на Калин Георгиев са далеч по-адекватни, но за мен е притеснително допускането на рокерите в Катуница. Дано не се стигне до нови екцесии.
Обобщение
Причините за конфликта в Катуница не са етнически. Те се наричат "корупция" и "организирана престъпност". Това, заради което не ни приеха в Шенген.
Предполагам, че, както и при вчерашната ми публикация, ще се намерят читатели, според които аргументите ми няма да са убедителни. Ала ще повторя онова, което казах в коментар към един от тях: това, кое смятаме или не смятаме за аргумент, зависи, не на последно място, от ценностите ни. Що се отнася до моите ценности - ако не бях написала настоящата публикация, щях да си изтрия блога.
п.п. Тъкмо публикувах поста си и видях позицията по темата на ХоРа срещу расизма. Обезателно я прочетете!
24.09.2011 г.
Ето защо не!
Бях малък да правя секс и затова се биех. Ако минеше ден, в който да не се сбия, се чувствах неуютно. В един момент боят става естествено движение за теб, все едно да си направиш сутрин кафе. Спирайки да се биеш, придобиваш комплекси и страх от боя. Така човек може да се изпедерасти.
Когато човек е постигнал всичко се чуди какво да прави и почва вече с глупостите или става алкохолик, или става наркоман, или е обратен, просто се изчанчва.
Ние не оценяваме факта, че като дойде някой чужденец, ние, българите, му се огъзваме веднага, докато, ако ти отидеш там, те ти казват: „Какъв си ти? Българин? Не знаем каква е тази държава, не те знаем и теб какъв си, оправяй се.“ Колкото и да се правят, че всички са толерантни към чужденците, това са абсолютни глупости. Ти си камък, където си хвърлен, това е. Но природата ни е прекрасна и може би някой я е харесал и затова сме обречени вече. Знае се за отрицателния прираст и не е тайна, че циганите, които сега ги наричаме роми, правят по 6, по 10 деца. Няма нищо лошо, както искат да си се казват, но не може да правиш 10 деца, ако не можеш да ги храниш. Аз не съм длъжен да храня твоите деца. Това си е твой проблем. Някой като ми каже – в Африка са гладни. Добре, но аз какво съм виновен за тази работа? Когато имам възможност, аз ще направя деца и ще гледам да ги нахраня. Никой не може да ми хвърли неговата отговорност. Не приемам държавната политика, която от една страна е хубаво да е толерантна, но от друга страна трябва да бъде рестриктивна и да ограничава правата, когато нещата заприличат на зайцевъдството. Примерно, правиш 5 деца. Можеш ли да ги нахраниш, да осигуриш на всяко по 150 лева за храна, за облекло, да им плащаш таксата за обучение? Не можеш. Отиваш в трудов лагер и работиш. Както е в Америка.
Светльо Витков (курсивът - мой - Св. Ен.)
Източник: интервюта, препечатани в личния сайт на Светльо Витков
Мотото на кандидат-президетската кампания на Светльо Витков и Венци Мицов е "Защо не". И наистина, щом политическият ни живот е заприличал на пародия, защо един пънкар да не се кандидатира за президент, а най-публицистично изявеният член на групата му - за вице? Ясно е, че нямат шанс, защо тогава да не гласуваме напук, като форма на наказание към "политическата класа"? Тази позиция се споделя не само от моите приятели от Webcafé (където Венци Мицов е често списва), а и от сериозни хора с опит в политиката като Едвин Сугарев, който наскоро писа:
По-скоро бих гласувал за Светльо от Хиподил – ала ясно съзнавам, че това е шаржова кандидатура с по-скоро символичен смисъл.
Много от контактите ми във Фейсбук също подкрепят кандидатурата на Светльо Хиподилски за президент. Сред тях са:
- рокаджии (в частност - фенове на "Хиподил", но не само);
- хора, които не се интересуват от политика и биха гласували заради майтапа;
- хора, сърдити на политиката, които биха подкрепили Светльо като форма на протестен вот;
- в частност - разочаровани десни избиратели, които не се чувстват политически представени на тези президентски избори.
Има обаче и такива, които никога не бих допуснала за контакти във Фейсбук и които също биха подкрепили Витков/Мицов. А именно - представители на всевъзможните разновидности на националистчета, неонацистчета, скинарчета, ултрасчета и пр., които осъзнават карикатурността и неавтентичността на кандидатурите на Волен Сидеров и Павел Чернев, и, също като много десни избиратели, не виждат свое политическо представителство. Както е известно, "Хиподил" е култова група за представителите на подобни субкултури.
С което не искам да кажа, че само такива слушат "Хиподил". Познавам и много читави хора, които ги слушат. Има техни парчета, които и аз харесвам и съм купонясвала на тях. Но не е там работата. Работата е в това, какви послания излъчва Светльо Витков, следователно какво излиза, че подкрепят онези, които ще гласуват за него на изборите? Работата е и в друго - гласувайки "напук" и "против политическата класа", не възпроизвеждаме ли за пореден път един и същи модел?
Ако си спомняте, и Симеон Сакскобурготски, и Волен Сидеров, и Бойко Борисов влязоха в политиката с претенцията, че са нейна алтернатива. И, естествено, се превърнаха в част от нея. Така че в България вече си имаме традиция да гласуваме за личности, които ни убеждават, че политическият живот е гнил, но те не са от него и че, избирайки ги, не избираме политика, а нещо друго, с което наказваме политиците и т.н. В това отношение Витков/Мицов не са оригинални, напротив - банални са. Не са оригинални дори с елемента на провокация - Иван Кулеков и Христо Бойчев го направиха много преди тях.
Приликите между Светльо Витков и Бойко Борисов всъщност са много повече, отколкото разликите (всички примери за Витков, които привеждам, могат да се намерят в интервютата на сайта му):
- и двамата се характеризират с простоват изказ (е, Светльо псува повече, но то е от професията);
- и двамата се занимават с бойни изкуства;
- и за двамата физическото насилие е нещо, с проявата на което се хвалят - Бойко Борисов разказва как е ударил гаджето на дъщеря си, Светльо Витков препечатва на собствения си сайт статия, в която се разказва как е бил Сърмата Хари;
- и за двамата проявата на насилие е доказателство за тяхната хетеросексуалност - Бойко Борисов казва "По-добре с твърда ръка, отколкото с мека китка", Светльо Витков се страхува, че ако не се бие, ще се "изпедерасти";
- и двамата са откровени хомофоби;
- и за двамата проблемите могат да се решат не чрез реформи и предоставяне на възможности, а чрез ограничения на правата - като полицай, Бойко вижда решенията в полицейщина (като изключим магистралите), а Светльо - в трудови лагери и насилствено ограничаване на раждаемостта;
- и двамата имат уклон към тоталитаризъм - Бойко идеализира времето на Живков, а за Светльо пример за "нормална страна" е Китай;
- и за двамата нашата държава е права, а другите искат да й навредят. Но докато Бойко твърди така поради властовата си позиция и неуспехите на управлението си, Светльо е натурален националист - смята, че лоши хора искат да ни вземат държавицата поради хубавата й природа.
За мен Светльо Витков не е пънкар, а е част от статуквото. За да си пънкар, не е достатъчно да се биеш и да говориш и пееш нецензурни неща, на които медиите да слагат "пийп". По дефиниция пънкът е против системата; пънкът възниква като музика на отхвърлените от системата. Пънкар патриот, който мечтае за силна ръка и трудови лагери, който споделя и изговаря ценностите на мнозинството, никакъв пънкар не е, независимо в каква музикалната форма облича песните си. Пънкар е Пешо Дървото от "Глас народен". Но на Дървото дори на шега не би хрумнало да се кандидатира за "олицетворение на нацията".
Никога не бих гласувала за националисти, хомофоби и почитатели на физическото насилие. Не бих гласувала за идол на неонацистчетата. Даже и на майтап. Предполагам, че пак ще се намери кой да ме обвини в "липса на чувство за хумор", но за мен има базисни ценности, които са по-важни от хумора.
А на онези, които се канят да гласуват за Витков/Мицов, защото не се чувстват представени на тези президентски избори, ще кажа - политиците ни са точно такива, каквито ние, като общество, сме допуснали да бъдат. С избора си ще докажете това за пореден път.
19.09.2011 г.
Нещата не вървят "все по-надобре" в България
Имам лоша новина. От вчера насам съм с червена коса. По-лошото е, че ми харесва и смятам да продължавам в същия дух. Това сигурно ще разочарова съгласните с Юлиан Попов, който миналата година в "Дневник" определи един от признаците, че нещата в България "вървят все по-надобре", така: "Все по-малко жени си боядисват косите червени".
На всичко отгоре, упорито продължавам да ходя със сандали ("Сандалите намаляват", радва се Юлиан Попов). И не съм била нито в Солун, нито в Одрин ("Всеки българин вече е посетил поне Солун или Одрин.")
Та така... Лоша работа, че хора с претенции за гражданска активност като мен простеят.
18.09.2011 г.
Peter Hammill за IKEA и за домовете на душите ни
The music world has gone IKEA - one size. And I'm a bespoke furniture maker. Not selling many, and only to people who find me.
Peter Hammill
Музикалният свят се превърна в IKEA - един размер. А аз правя мебели по поръчка. Не продавам големи количества, а само на хора, които ме намерят.
Peter Hammill
Тези дни всички говорят за IKEA. Не, няма да се включвам и аз - нито "за", нито "против". В България антиконсуматорският дискурс се появи преди да има консуматорско общество. Затова намирам за принципно полезно присъствието на символи на потребителската култура като McDonald's, KFC, хипермаркети, молове, IKEA и т.н. Не само за потребителите, а и за антиконсуматорския дискурс, който най-сетне започва да има корелат в действителността.
Но не за това ми е думата, а за света на Peter Hammill. Свят, в който къщите нямат врати, нямат покрив, нямат звънец, но и никой не те търси, ъглите са задължително тихи и тъмни, прозорците са запечатани и с изметната дограма, огледалата са счупени, завесите са спуснати, чувството за невидимо присъствие е влудяващо, но неизбежно.
Свят, чието споделяне докосва и разтърсва. Защото "Home is home is home is home is home is home is me!"
Приятно слушане!
17.09.2011 г.
Последни новини около събирането на семейство Боро
Дължа на тези, които се интересуват от развитието на сагата със семейство Боро, разказ за това, какво точно се случва.
Случва се това, че Венцислава и Тереза няма да могат да заминат към 20-ти септември. Явно сме надценили бюрокрацията, която рядко има мотиви да действа бързо. А в случая се наслагват три бюрокрации - българска, нигерийска и румънска (понеже най-близкото нигерийско посолство е в Румъния и съответно там се издават визите).
Лошата новина е, че по всяка вероятност Тереза ще посрещне първия си рожден ден без баща до себе си.
Първата добра новина е, че се очаква цената на билета да остане същата (може би информацията за повишаването й е било маркетингов ход, стимулиращ хората, които планират пътуване, да го направят по-рано, знам ли).
Втората добра новина е, че, след като обявих край на благотворителната кампания, няколко души специално ме питаха: "ако се окаже, че не достагат пари, нали ще ми кажеш?" Така че съм спокойна, че и да се появят непредвидени разходи, с общи усилия ще ги покрием.
Третата добра новина е, че Венцислава приема максимално спокойно създалата се поредна ситуация на несигурност. Решението за заминаване е взето, парите са практически събрани, процедурите са задвижени, въпросът е - кога.
Толкова засега. Ще ви държа в течение.
Случва се това, че Венцислава и Тереза няма да могат да заминат към 20-ти септември. Явно сме надценили бюрокрацията, която рядко има мотиви да действа бързо. А в случая се наслагват три бюрокрации - българска, нигерийска и румънска (понеже най-близкото нигерийско посолство е в Румъния и съответно там се издават визите).
Лошата новина е, че по всяка вероятност Тереза ще посрещне първия си рожден ден без баща до себе си.
Първата добра новина е, че се очаква цената на билета да остане същата (може би информацията за повишаването й е било маркетингов ход, стимулиращ хората, които планират пътуване, да го направят по-рано, знам ли).
Втората добра новина е, че, след като обявих край на благотворителната кампания, няколко души специално ме питаха: "ако се окаже, че не достагат пари, нали ще ми кажеш?" Така че съм спокойна, че и да се появят непредвидени разходи, с общи усилия ще ги покрием.
Третата добра новина е, че Венцислава приема максимално спокойно създалата се поредна ситуация на несигурност. Решението за заминаване е взето, парите са практически събрани, процедурите са задвижени, въпросът е - кога.
Толкова засега. Ще ви държа в течение.
10.09.2011 г.
Поезията като местопрестъпление
Стефан Иванов, победител в София Поетики 2011
нямаше я миналата година:
на поетиките -
зад сцената -
лента в бяло и червено
отделяща поетите от плебса
някои поети прескачат лентата
смесват с плебса
други се чувстват по-сигурни зад лентата
или около нея
също като миналата година
когато впрочем нямаше лента
лента в бяло и червено
не като мартеница
а също като лентите
(освен когато са жълти с черни букви)
с които полицията огражда местопрестъплението
поезията като местопрестъпление -
поетите оставят отпечатъци
сами ограждат телата с тебешир
от всички страни на истината
и откровението
със светлото незнание на дете -
с невинността на клоун-убиец -
буквите -
думите -
първа глава от книгата -
гласовете -
звуците -
тишината -
изображенията -
мрака
всички са заподозрени
накрая ще остане само един.
__________
*В нещото са използвани скрити цитати.
9.09.2011 г.
Събрахме парите за семейство Боро!
Пред себе си гледам разпечатка от банково извлечение, върху която Венцислава Боро е отбелязвала получените суми за билет с розов маркер и е правила сметки с химикалка. Събраните пари дотук, плюс 165-те лева (които надминаха и най-оптимистичните ми очаквания) от четенето на "Възможните майки" снощи, са 1645 лева.
Левовата равностойност на билета до Нигерия 1320 лева (най-евтината възможност, която се намери), а на визата - 460 (наскоро Венцислава осъзна, че се е заблудила, че сумата за визата е в евро, а тя била в долара). Общо - 1780 лева. Като от тях извадим събраните 1645, излиза, че са нужни още само 135 лева. Всъщност сега виждам, че са 135 лева, снощи, под влияние на силни емоции, Венцислава ги беше сметнала 35. Но 100 лева не е никакъв проблем да се намерят.
С което официално обявявам кампанията за закрита :-).
Венцислава настоя да ми даде банковото извлечение, въпреки че аз не държах да го взема. Но после си помислих, че това, че ми го даде, всъщност е от значение за вас, заради вашето доверие. Редно беше да се отчета за парите, които дарихте.
Бих могла да ви благодаря поименно, по ред, отговарящ на размера на внесените суми. Ала реших да не го правя. Едно, защото не знам със сигурност имената на всички дарители, като имам предвид и тези, които си купиха бижута и кукли на "Шишман", както и не съм държала сметка снощи на четенето кой колко точно е дал. Второ - разбира се, по-голямата сума е по-голяма практическа помощ, но няма как да знам дали е било по-трудно или по-лесно на мъжа, чието име виждам за първи път и който е превел на Венцислава 300 (!) лева, или на непознатата жена с малко момиченце на "Шишман", която даде 7 лева за кукла и няколко пъти се извини, че наистина няма повече пари, защото е пред заплата. Или на тези, които не са дали пари, но са разпространявали информацията и така са помогнали други да дадат.
Затова благодаря на всички, които по един или друг начин сте съпричастни към случая.
Сега остава да се надяваме нигерийските власти да издадат визата бързо, за да може да се купи билет за 20-ти.
7.09.2011 г.
Възможното семейство - да съберем семейство Боро!
На 8 септември от 18,30 часа в Социален център "Хаспел", ул. "Вашингтон" 43 ще се състои благотворително четене на текстове от книгата "Възможните майки" (и особено на текста на Венцислава Боро) с любезното съдействие на издателство "Скалино". По случайност, на същата дата самата Венцислава Боро има рожден ден.
Заповядайте :-)!
Повече по темата:
Защо Венцислава и Тереза Боро заминават за Нигерия
Други начини да помогнете
5.09.2011 г.
Реификация 2.0
- И се извинявам, че пак ще съм с безумната си брада. Но друг път ще се явя без нея, обещавам.
- Е, това ти е чарът - опита се да го успокои тя.
Той се позасмя.
Хрумна й, че това би било хубаво начало на разказ. Тогава нямаше как да предположи, че разказът ще се напише сам.
Няколкодневната брада му отиваше и тя се чудеше защо му е да се притеснява за нея. Така беше и когато случайно се запознаха на улицата - все се извиняваше, че е небръснат и не си е подстригал косата.
Помисли, че ако брадата му е такъв проблем, нищо не му пречи да се избръсне. Не попита нищо. Не искаше да задава въпроси. Предпочиташе да се опитва сама да търси отговорите.
Уредиха си среща на трамвайна спирка близо до нейния блок и отидоха да поговорят на спокойствие в китайски ресторант наблизо. Седеше срещу нея на масата и тя се чудеше дали честото му примигване е тик, или мига, за да не се разплаче. Виждаше го за втори път и, както и първия, си помисли, че е много трудно да се определи цветът на очите му. Когато си кажеше, че са зелени, започваха да й изглеждат сиви. После решаваше, че са сивозелени и в същия момент се запитваше - дали пък не синеят? Не, не можеше да определи този цвят, нямаше име за него. Имаше и друга загадка в тези очи - цветът им беше абсолютно равен, без никакви шарки, без изменения към края на ириса или към зениците, като да беше изрязан от матова едноцветна материя с неизяснен произход.
Още по-трудно й беше да определи него самия. Беше дошъл преди нея и докато го приближаваше, й направи впечатление как стоеше на спирката и се оглеждаше, леко свит. Забеляза някаква странност в начина, по който се движи - като да не докосваше земята, по която ходи, като да нямаше сухожилия, кости, мускули, стави и кръв. Изведнъж й се стори, че той е призрак с пуловер, дънки и черно кожено яке.
Едва ли беше призрак - не си поръча нищо за ядене, но изпи две-три бири и хапна малко от салатата й с черни гъби. Гледаше го изпитателно. Забеляза питащия й поглед и отговори, че повечето хора са моделирани според малко на брой и строги ролеви модели - кръгче, квадратче, триъгълниче. Беше излишно да се опитва да го вписва в някой от тези модели. Не се учуди, че той прочете мислите й - още на първата им среща се случи да говорят в един глас и да довършват фразите си. С този почти непознат човек се бяха оказали чудовищно близки.
- Ами моят опит показва, - отново отгатна мисълта й той - че човешките познанства се появяват планомерно, в определени моменти. А приятелствата се случват мигом.
След този разговор се срещаха и говореха на много места. В евтини ресторантчета, пицарии, кафенета, сладкарници, на концерти, на изложби, на публични дискусии, на пърформанси. Говореха, седнали на мръсни масички в открити заведения около Орлов мост, говореха, докато ходят по улицата, говореха на спирки, под дъжда, в снега, на леда пред Ректората, на ескалатори, в трамваи, в метрото, в супермаркети, в пицария Mamma Mia, един път дори в кола на националното радио след полунощ.
- "Mamma mia, here I go again, my my, how can I resist you" - изпя той във фалцет, докато се запътваха към едноименната пицария, и добави двусмислено-дяволито - Mamma Mia е мюзикъл с участието на Мерил Стрийп.
Веднъж подметна:
- Знаеш ли какво ще си помислят, ако ме видят с теб?
- Нека ни мислят за всякакви - тя не се интересуваше какво ще си кажат другите.
- А какви сме?
И те не знаеха това. Той казваше, че са астрални близнаци. Въпреки че не бяха родени на една дата.
Но говореха. За психоанализа, за поезия, за психиатрия, за шизофрения, за приятелство, за споделяне, за приятели, за социология, за детството, за Иван Хаджийски, за самотата, за Георги Фотев, за медии, за педофили, за любов, за мастурбиращи маймуни баща и син в зоопарка и за жени, които им дават банани, за да продължават да мастурбират, за фатализъм, за Надежда Московска, за изкуство, за изневери, за животинския сексапил на Койна Русева, за музика, за книги, за травми, за Малин Кръстев, за общи познати, за поезия, за родители, за напълняване, за отслабване, за шкембета, за работа, за страха, за деца, за проституция, за смъртта, за надеждата, за Цецка Цачева, за малките радости, за Стефан Иванов, за пари, за разочарованието от хората, за остаряването, за храна, за депресии, за сънища, за големия град...
- Аз не мога без големия град.
- И аз - отговори той - но но все повече мога без жителите на този... Днес просто се втрещих.
- Защо?
- Ами нали беше слънчево - всички излезли на припек, по улиците беше ад, просто - крясъци, простотия, пияници... Като в средновековен пазар се почувствах.
Представи си как той, с походката си на призрак, се е промъквал сред тълпата, и спонтанно й се прииска да го накара да обикне хората на този град:
- А на мен все повече интересни хора ми се случва да виждам.
- Къде? - той се усмихна снизходително.
- Преди няколко месеца ядох в Халите и зяпах от втория етаж първия...
- О, аз много обичам да седя там в кафенето долу...
- ...и там една жена учеше друга да танцува. Просто посетителки. И танцуват!
- Представям си - гледал съм много интересни неща и аз там.
- Пък веднъж излизам от метрото и едно момче до мен най-неочаквано направи салто!
- Еха...
- А снощи чаках в една пицария и ме сложиха на маса до двама, дето водеха такъв разговор, че изпаднах в луд възторг.
- Охо? - за момент погледна оживено.
- От наука и технологии до Салвадор Дали и Кандински.
- О, къде има такава пицария?
- "Кривото", зад Софийския.
- Е, да - там е нормално това - отново се усмихна снизходително той.
Усети отдръпването му, но не искаше да се откаже:
- Но човек трябва да се оглежда, навсякъде може да излезе нещо интересно...
- Преди години и аз се радвах много на такива ситуации и хора.
- Сега не се ли радваш?
- Ами опитвам се да си припомня тази радост, но ми е трудно.
- Просто понякога човек вижда чаровни неща, селинджърски... - опита да сложи оптимистична нотка на разговора тя, макар да знаеше, че битката е загубена.
Все се срещаха вечер. Понякога го питаше полушеговито дали съществува и на дневна светлина. Докато една сутрин не я помоли да се видят, за да й каже нещо важно.
- Сега увери ли се, че съществувам и на дневна светлина? - опита се да се усмихне той.
Да, като че съществуваше, но пак се движеше леко свит и сякаш не докосваше земята, когато ходи. И на слънце, очите му имаха също толкова безименен цвят. Отново изпита чувството, че той е призрак - с пуловер, дънки и черно яке, този път не кожено.
- Имам и шапка - той извади от джоба си зимна черна шапка, за да й докаже, но не поиска да си я сложи, за да не му се сплеска неподстриганата коса.
Измърмори, че на следващия ден ще се подстриже. Не му повярва - той обещаваше, че "утре" ще се подстриже почти всеки път от първата им среща преди няколко месеца, въпреки че тя го уверяваше, че "тези палави кичури" му отиват. Веднъж беше казал, че ако продължават да му правят забележки за дългата коса, ще отиде на работа в бяла роба и сплетен на растафариански плитки. Тя много се смя. Нежеланието му да се впише в клишето, което професионалната му роля налагаше, й харесваше.
Беше с черната чанта за лаптоп, с която обикновено ходеше на работа. Това я учуди - той беше в отпуска този ден.
Седнаха в кафене наблизо. Търсеше точните думи да й каже това, за което я бе повикал. Накрая проговори:
- Всичко, което имам, е в това куфарче - и посочи чантата.
Тя се разплака.
На другия ден отново се видяха. Пак носеше куфарчето и, за нейна изненада, наистина се беше подстригал, беше и с нови дрехи. Изглеждаше почти неузнаваем. Само брадата го свързваше с обичайния му позанемарен вид, но на фона на цялостната промяна и тя изглеждаше някак дисциплинирана.
- Оставих си брадата, само защото я харесваш, - усмихна се - но утре ще махна и нея.
И действително - на следващия ден се появи гладко избръснат.
Откакто стана неразделен с куфарчето, в което беше целият му живот, се виждаха и говореха непрекъснато. Говореха в опушени кафенета, говореха, докато ходят по тротоара, говореха в метростанции и не бързаха да се качат в метрото, преди да са приключили с най-важното за споделяне, говореха в подлези, говореха на спирки, докато чакаха да дойде нейният трамвай, говореха в кръчмата "Мамин Кольо", където под звуците на кръшен попфолк непозната жена ги почерпи с шоколадови бонбони, защото "мамин Бойчо има рожден ден"...
Но най-често говореха в нейния дом. Когато за първи път му показа къде живее, той се впечатли:
- Твоят блок изглежда също като моя!
- И твоят ли е тухлен, на четири етажа?
- Не, моят е осеметажен, панелен.
Когато идваше у тях, вадеше от куфарчето за лаптоп пушена херинга и нискокачествено подобие на луканков салам. Обикновено тя беше сготвила. Радваше се, че успява да го накара да яде нещо, различно от долнопробните колбаси, с които се хранеше. Понякога говореха, докато станеше много късно. Тогава оставаше да пренощува на разстегателния диван в преходния й хол, а нощем се будеше и дояждаше салама.
Сутрин, минавайки през хола, тя спираше да го погледа как спи - беше толкова тих, че дори дишането му не се чуваше. Беше й споделил, че спи в утробна поза, което било признак за клинична депресия. И действително, на първата сутрин го завари свит в леглото. Всяка следваща сутрин, когато оставаше у тях, спеше все по-изпънат и по-изпънат, докато последния път го видя легнал по гръб, с разперени ръце и по-спокоен от всякога.
След като инспектираше съня му, сядаше на компютъра в кухнята и зачакваше да се събуди. След два-три часа го виждаше как влиза. Не го чуваше - той ходеше толкова тихо, колкото и спеше. Някак успяваше да се придвижва, без да изскърцат нито паркетът, нито старите панти. Просто в един момент вратата се отваряше и в стаята се появяваше той.
Сядаше на прокъсаната седалка на кухненския ъгъл. Тя му правеше разтворимо кафе. И говореха.
Говореха за роднински отношения, за семейни отношения, за приятелство, за приятели, за доверие, за споделяне, за лъжи, за любов, за Мишел Фуко, за властта, за властта в любовта, за самота, за Юрген Хабермас, за смърт, за Мишел Турние, за предателства, за депресии, за музика, за изневери, за общуване, за мобилни телефони, за секс, за интернет, за пародонтоза, за политика, за пари, за пречупени животи, за натиска на средата, за грижата за себе си...
По някое време излизаше, защото имал неотложна работа. И, въпреки че неотложната му работа винаги беше свързана с различни хора и места, винаги тръгваше към НДК.
Една вечер дойде. Изглеждаше нетипично припрян. Каза, че не може да остане дълго. Гледаше го как стои прав пред нея в кухнята и за пореден път се запита каква ли е загадката на този човек с очи с безименен цвят, който се движи в света, сякаш не докосва материята. За пореден път отгатна мислите й. Поколеба се известно време, след което от устата му се изтръгна:
- Добре, на теб ще кажа.
Гледаше го как търси подходящите думи за нещо, за което нямаше думи.
Всъщност... - продължи той и направи кратка пауза - историята е древногръцка.
Отново го погледна. Този път й го видя по-истински, по-веществен от всякога. Човек от плът и кръв, стъпил стабилно на земята, жив, топъл, с жилетка, черни джинси, черно яке и черни зимни обувки с дебели подметки. "И словото стана плът", помисли тя, докато го оглеждаше в озарение.
- Това е маска - отговори на погледа й той.
- Не, не е маска!
Не му повярва. Беше повече от сигурна в това, което виждаше.
Той се усмихна топло и разтвори широко ръце за прегръдка. Беше толкова близо - една крачка я делеше от доказателството. Затвори очи и пристъпи напред. Искаше да се убеди в реалността му не само със зрението си, а и с другите си сетива. Обгърна го с ръце.
Не усети нищо.
В нея се наежи далечна, ултразвукова тишина.
Когато отвори очи, в стаята нямаше никого.
Никой повече не го видя.
__________
*В разказа са използвани скрити цитати.
Той се позасмя.
Хрумна й, че това би било хубаво начало на разказ. Тогава нямаше как да предположи, че разказът ще се напише сам.
Няколкодневната брада му отиваше и тя се чудеше защо му е да се притеснява за нея. Така беше и когато случайно се запознаха на улицата - все се извиняваше, че е небръснат и не си е подстригал косата.
Помисли, че ако брадата му е такъв проблем, нищо не му пречи да се избръсне. Не попита нищо. Не искаше да задава въпроси. Предпочиташе да се опитва сама да търси отговорите.
Уредиха си среща на трамвайна спирка близо до нейния блок и отидоха да поговорят на спокойствие в китайски ресторант наблизо. Седеше срещу нея на масата и тя се чудеше дали честото му примигване е тик, или мига, за да не се разплаче. Виждаше го за втори път и, както и първия, си помисли, че е много трудно да се определи цветът на очите му. Когато си кажеше, че са зелени, започваха да й изглеждат сиви. После решаваше, че са сивозелени и в същия момент се запитваше - дали пък не синеят? Не, не можеше да определи този цвят, нямаше име за него. Имаше и друга загадка в тези очи - цветът им беше абсолютно равен, без никакви шарки, без изменения към края на ириса или към зениците, като да беше изрязан от матова едноцветна материя с неизяснен произход.
Още по-трудно й беше да определи него самия. Беше дошъл преди нея и докато го приближаваше, й направи впечатление как стоеше на спирката и се оглеждаше, леко свит. Забеляза някаква странност в начина, по който се движи - като да не докосваше земята, по която ходи, като да нямаше сухожилия, кости, мускули, стави и кръв. Изведнъж й се стори, че той е призрак с пуловер, дънки и черно кожено яке.
Едва ли беше призрак - не си поръча нищо за ядене, но изпи две-три бири и хапна малко от салатата й с черни гъби. Гледаше го изпитателно. Забеляза питащия й поглед и отговори, че повечето хора са моделирани според малко на брой и строги ролеви модели - кръгче, квадратче, триъгълниче. Беше излишно да се опитва да го вписва в някой от тези модели. Не се учуди, че той прочете мислите й - още на първата им среща се случи да говорят в един глас и да довършват фразите си. С този почти непознат човек се бяха оказали чудовищно близки.
- Ами моят опит показва, - отново отгатна мисълта й той - че човешките познанства се появяват планомерно, в определени моменти. А приятелствата се случват мигом.
След този разговор се срещаха и говореха на много места. В евтини ресторантчета, пицарии, кафенета, сладкарници, на концерти, на изложби, на публични дискусии, на пърформанси. Говореха, седнали на мръсни масички в открити заведения около Орлов мост, говореха, докато ходят по улицата, говореха на спирки, под дъжда, в снега, на леда пред Ректората, на ескалатори, в трамваи, в метрото, в супермаркети, в пицария Mamma Mia, един път дори в кола на националното радио след полунощ.
- "Mamma mia, here I go again, my my, how can I resist you" - изпя той във фалцет, докато се запътваха към едноименната пицария, и добави двусмислено-дяволито - Mamma Mia е мюзикъл с участието на Мерил Стрийп.
Веднъж подметна:
- Знаеш ли какво ще си помислят, ако ме видят с теб?
- Нека ни мислят за всякакви - тя не се интересуваше какво ще си кажат другите.
- А какви сме?
И те не знаеха това. Той казваше, че са астрални близнаци. Въпреки че не бяха родени на една дата.
Но говореха. За психоанализа, за поезия, за психиатрия, за шизофрения, за приятелство, за споделяне, за приятели, за социология, за детството, за Иван Хаджийски, за самотата, за Георги Фотев, за медии, за педофили, за любов, за мастурбиращи маймуни баща и син в зоопарка и за жени, които им дават банани, за да продължават да мастурбират, за фатализъм, за Надежда Московска, за изкуство, за изневери, за животинския сексапил на Койна Русева, за музика, за книги, за травми, за Малин Кръстев, за общи познати, за поезия, за родители, за напълняване, за отслабване, за шкембета, за работа, за страха, за деца, за проституция, за смъртта, за надеждата, за Цецка Цачева, за малките радости, за Стефан Иванов, за пари, за разочарованието от хората, за остаряването, за храна, за депресии, за сънища, за големия град...
- Аз не мога без големия град.
- И аз - отговори той - но но все повече мога без жителите на този... Днес просто се втрещих.
- Защо?
- Ами нали беше слънчево - всички излезли на припек, по улиците беше ад, просто - крясъци, простотия, пияници... Като в средновековен пазар се почувствах.
Представи си как той, с походката си на призрак, се е промъквал сред тълпата, и спонтанно й се прииска да го накара да обикне хората на този град:
- А на мен все повече интересни хора ми се случва да виждам.
- Къде? - той се усмихна снизходително.
- Преди няколко месеца ядох в Халите и зяпах от втория етаж първия...
- О, аз много обичам да седя там в кафенето долу...
- ...и там една жена учеше друга да танцува. Просто посетителки. И танцуват!
- Представям си - гледал съм много интересни неща и аз там.
- Пък веднъж излизам от метрото и едно момче до мен най-неочаквано направи салто!
- Еха...
- А снощи чаках в една пицария и ме сложиха на маса до двама, дето водеха такъв разговор, че изпаднах в луд възторг.
- Охо? - за момент погледна оживено.
- От наука и технологии до Салвадор Дали и Кандински.
- О, къде има такава пицария?
- "Кривото", зад Софийския.
- Е, да - там е нормално това - отново се усмихна снизходително той.
Усети отдръпването му, но не искаше да се откаже:
- Но човек трябва да се оглежда, навсякъде може да излезе нещо интересно...
- Преди години и аз се радвах много на такива ситуации и хора.
- Сега не се ли радваш?
- Ами опитвам се да си припомня тази радост, но ми е трудно.
- Просто понякога човек вижда чаровни неща, селинджърски... - опита да сложи оптимистична нотка на разговора тя, макар да знаеше, че битката е загубена.
Все се срещаха вечер. Понякога го питаше полушеговито дали съществува и на дневна светлина. Докато една сутрин не я помоли да се видят, за да й каже нещо важно.
- Сега увери ли се, че съществувам и на дневна светлина? - опита се да се усмихне той.
Да, като че съществуваше, но пак се движеше леко свит и сякаш не докосваше земята, когато ходи. И на слънце, очите му имаха също толкова безименен цвят. Отново изпита чувството, че той е призрак - с пуловер, дънки и черно яке, този път не кожено.
- Имам и шапка - той извади от джоба си зимна черна шапка, за да й докаже, но не поиска да си я сложи, за да не му се сплеска неподстриганата коса.
Измърмори, че на следващия ден ще се подстриже. Не му повярва - той обещаваше, че "утре" ще се подстриже почти всеки път от първата им среща преди няколко месеца, въпреки че тя го уверяваше, че "тези палави кичури" му отиват. Веднъж беше казал, че ако продължават да му правят забележки за дългата коса, ще отиде на работа в бяла роба и сплетен на растафариански плитки. Тя много се смя. Нежеланието му да се впише в клишето, което професионалната му роля налагаше, й харесваше.
Беше с черната чанта за лаптоп, с която обикновено ходеше на работа. Това я учуди - той беше в отпуска този ден.
Седнаха в кафене наблизо. Търсеше точните думи да й каже това, за което я бе повикал. Накрая проговори:
- Всичко, което имам, е в това куфарче - и посочи чантата.
Тя се разплака.
На другия ден отново се видяха. Пак носеше куфарчето и, за нейна изненада, наистина се беше подстригал, беше и с нови дрехи. Изглеждаше почти неузнаваем. Само брадата го свързваше с обичайния му позанемарен вид, но на фона на цялостната промяна и тя изглеждаше някак дисциплинирана.
- Оставих си брадата, само защото я харесваш, - усмихна се - но утре ще махна и нея.
И действително - на следващия ден се появи гладко избръснат.
Откакто стана неразделен с куфарчето, в което беше целият му живот, се виждаха и говореха непрекъснато. Говореха в опушени кафенета, говореха, докато ходят по тротоара, говореха в метростанции и не бързаха да се качат в метрото, преди да са приключили с най-важното за споделяне, говореха в подлези, говореха на спирки, докато чакаха да дойде нейният трамвай, говореха в кръчмата "Мамин Кольо", където под звуците на кръшен попфолк непозната жена ги почерпи с шоколадови бонбони, защото "мамин Бойчо има рожден ден"...
Но най-често говореха в нейния дом. Когато за първи път му показа къде живее, той се впечатли:
- Твоят блок изглежда също като моя!
- И твоят ли е тухлен, на четири етажа?
- Не, моят е осеметажен, панелен.
Когато идваше у тях, вадеше от куфарчето за лаптоп пушена херинга и нискокачествено подобие на луканков салам. Обикновено тя беше сготвила. Радваше се, че успява да го накара да яде нещо, различно от долнопробните колбаси, с които се хранеше. Понякога говореха, докато станеше много късно. Тогава оставаше да пренощува на разстегателния диван в преходния й хол, а нощем се будеше и дояждаше салама.
Сутрин, минавайки през хола, тя спираше да го погледа как спи - беше толкова тих, че дори дишането му не се чуваше. Беше й споделил, че спи в утробна поза, което било признак за клинична депресия. И действително, на първата сутрин го завари свит в леглото. Всяка следваща сутрин, когато оставаше у тях, спеше все по-изпънат и по-изпънат, докато последния път го видя легнал по гръб, с разперени ръце и по-спокоен от всякога.
След като инспектираше съня му, сядаше на компютъра в кухнята и зачакваше да се събуди. След два-три часа го виждаше как влиза. Не го чуваше - той ходеше толкова тихо, колкото и спеше. Някак успяваше да се придвижва, без да изскърцат нито паркетът, нито старите панти. Просто в един момент вратата се отваряше и в стаята се появяваше той.
Сядаше на прокъсаната седалка на кухненския ъгъл. Тя му правеше разтворимо кафе. И говореха.
Говореха за роднински отношения, за семейни отношения, за приятелство, за приятели, за доверие, за споделяне, за лъжи, за любов, за Мишел Фуко, за властта, за властта в любовта, за самота, за Юрген Хабермас, за смърт, за Мишел Турние, за предателства, за депресии, за музика, за изневери, за общуване, за мобилни телефони, за секс, за интернет, за пародонтоза, за политика, за пари, за пречупени животи, за натиска на средата, за грижата за себе си...
По някое време излизаше, защото имал неотложна работа. И, въпреки че неотложната му работа винаги беше свързана с различни хора и места, винаги тръгваше към НДК.
Една вечер дойде. Изглеждаше нетипично припрян. Каза, че не може да остане дълго. Гледаше го как стои прав пред нея в кухнята и за пореден път се запита каква ли е загадката на този човек с очи с безименен цвят, който се движи в света, сякаш не докосва материята. За пореден път отгатна мислите й. Поколеба се известно време, след което от устата му се изтръгна:
- Добре, на теб ще кажа.
Гледаше го как търси подходящите думи за нещо, за което нямаше думи.
Всъщност... - продължи той и направи кратка пауза - историята е древногръцка.
Отново го погледна. Този път й го видя по-истински, по-веществен от всякога. Човек от плът и кръв, стъпил стабилно на земята, жив, топъл, с жилетка, черни джинси, черно яке и черни зимни обувки с дебели подметки. "И словото стана плът", помисли тя, докато го оглеждаше в озарение.
- Това е маска - отговори на погледа й той.
- Не, не е маска!
Не му повярва. Беше повече от сигурна в това, което виждаше.
Той се усмихна топло и разтвори широко ръце за прегръдка. Беше толкова близо - една крачка я делеше от доказателството. Затвори очи и пристъпи напред. Искаше да се убеди в реалността му не само със зрението си, а и с другите си сетива. Обгърна го с ръце.
Не усети нищо.
В нея се наежи далечна, ултразвукова тишина.
Когато отвори очи, в стаята нямаше никого.
Никой повече не го видя.
__________
*В разказа са използвани скрити цитати.
1.09.2011 г.
Акцията за семейство Боро - междинна равносметка (и защо трябва да побързаме)
Венцислава и Тереза Боро. Снимка: личен архив
И тъй, до този момент за билет и виза за Венцислава и Тереза Боро са събрани 1120 лева, което е малко повече от половината от нужната сума. Благодаря от сърце на всички, които се включиха дотук! Бих ви изброила поименно, но се боя да не пропусна някого.
Ако за първи път попадате на информация за акцията за Венцислава Боро, моля, прочетете историята й тук.
Междувременно научих, че Венци се опитва да замине на 20 септември - не за друго, а защото след тази дата билетите ставали около двойно по-скъпи. Така че, въпреки че ситуацията изглежда оптимистична, нямаме много време, като се има предвид, че билет и виза трябва да се вземат предварително.
Така че, ако имате намерение да помогнете на една жена да събере семейството си, разделено от българските институции, но сте отлагали по една или друга причина - точно сега е моментът.
Припомням (и допълвам) начините да помогнете:
- да си купите книгата "Възможните майки" от антикварна книжарница "Алба" на ул. "Иван Вазов" 38 срещу представяне на този флаер (ако имате от стария вид, важат и те). Първоначално обявеният срок беше 15-ти септември, но, както виждате, се налага да побързаме.
- да преведете пари в PayPal на veniboro в gmail.com;
- или по банковата й сметка:
UniCredit Bulbank
София, пл. "Света Неделя" 7
BIC/SWIFT :UNCRBGSF
IBAN :BG35UNCR70001518356736
Венцислава Валериева Боро
- да си купите кукла от мен срещу избрана от вас сума (в момента нямам ненарочени кукли, но мога да направя специално), която ще отиде за каузата;
- да си купите бижу или босоходи сандали от Крис срещу избрана от вас сума, която ще отиде за каузата;
- да разпространявате информация за случая и начините да се помогне.
Можем да успеем навреме, нали :-)?