Stats poetry

Вдъхновена от примера на late и lynn, реших и аз да потърся поезия из статистиката на блога ми. Не беше много лесно (повечето читатели търсят определено непоетични неща), но ето резултата:

що е идеология
понятие за млади хора
снимка на координатна система
научни титли
абокат
абокат
абокат
кой измисли модата и защо
дискурсът измести часа по правопис
неправосубектен
неправосубектен
съгласни ли сте с мисълта че свободата е
скрита камера
езикът на пикасо
картина на мона лиза абстрактна

6to e разумност
писмо за побратимяване

Да си представим, че ги... има

Поредните ужасяващи кадри от домове за хора с увреждания в България. Поредните увъртания - "ама то това е нагласено". Поредните неадекватни политически реакции (този път - Илияна Йотова).

В същото време - поредните атаки срещу всякакви малцинства - религиозни, етнически, сексуални или просто - мислещи.

Вчера се прекарах известно време в архитектурния блог ProvoCAD, по-специално в постовете, представящи дипломните работи на авторите на блога. Разглеждала съм ги и преди, но този път обърнах внимание и на коментарите. Още навремето бях особено впечатлена от дипломната работа на Милен Мечкуев - проект за обреден дом на мястото на ромското гето в квартал "Разсадника". Такова било заданието, по което направили своите дипломни проекти и други студенти. Изискването на изпитната комисия било - представете си, че гетото го няма. Може би в мечтите на преподавателите по архитектура, измислили заданието, най-добре би било да няма роми и гета, а ритуална зала, в която се венчават чистокръвни българи и раждат чистокръвни българчета.

Милен Мечкуев обаче не просто учел архитектура като набор от технически умения - за него архитектурата била преди всичко за живите хора. Независимо от техния етнос. Затова предпочел друго, вместо да следва заданието буквално (цитирам):

Ситуиран на мястото на съществуващо ромско гето от една страна и на едно от най-хубавите градоустройствени петна в близост до центъра на града, проектът цели да разгледа цялостно развитието на местността. Създаването на ритуален дом за сметка на циганската махала, без наличието на обществена позиция по проблема, е нередно. Целта на разработката е да трансформира гетото в социално полезен градоустройствен фактор, наситен с належащи за общината функции. Запазват се жилищните такива като опит за интеграционен процес, като за тази цел се предвиждат домове за социално слаби с работилници към тях. Интеграцията е немислима без контакта на социалните групи. Това е и причината в проекта да се допълнят функции като спортна зала, театър, читалище, детска градина, общинска администрация и други, които са и от особена нужда за местността.

От коментар №6 към поста става ясно, че след като дипломантът обяснявал проекта си близо половин час по време на публичната защита, един от членовете на комисията изненадано попитал: "ама то и цигани ли има?". Нали заданието било да си представят, че ги няма. А Мечкуев, не го е срам, предпочел да не си затваря очите, че ги има.

За щастие, "изклинчването" от правилата на заданието не попречило на дипломанта да защити успешно и да стане перспективен млад архитект. Но не за това ми е думата.

Думата ми е за много по-голямото задание, което изпълнява българското общество и, като се замисля кой е в комисията, измислила заданието - комисията май пак е българското общество. А заданието е - да построим пространство за национални ритуали на гордост, като си представим, че ги няма:

- етническите малцинства
- религиозните малцинства
- сексуалните малцинства
- хората с физически увреждания и липсата на достъпна среда за тях
- хората с умствени увреждания и нечовешките условия, в които вегетират
- болните хора
- домовете за изоставени деца
- домът за временно настаняване на имигранти в Бусманци (де факто неофициален затвор)
- турските тоалетни

И така нататък, и така нататък. Ала, за разлика от дипломната комисия от преподаватели по архитектура, голямата комисия няма милост за нарушителите на заданието. Нищо чудно скоро и защитата от дискриминация да бъде обявена за нещо излишно.

Помощ! Хартия!

Най-сериозно предлагам: Европейският съюз да забрани използването на хартия за административни нужди, като подписите и печатите се заменят с електронни аналози. Реализирането на предложението ми ще доведе до спасяването на безброй гори от изсичане, по-малко канцерогенни вещества (основно тонер) в околната среда, повече пари, които да се използват там, където наистина има нужда от тях. А хартията нека се използва за достойни за душата неща като книги, вестници, списания, брошури, снимки, тетрадки, тефтерчета, скицници, гланцови блокчета, плакати (но броят на предизборните драстично да се намали), тапети, такива работи.

Преди няколко години, когато вече практически всичките ми студенти доимаха електронна поща, започнах да им предлагам да ми пращат курсовите си работи по мейла. Хем по-лесно за техния бюджет, хем им пести време (нали знаете - на студента никога не му стигат точно няколко часа), хем по-грижовно за околната среда, хем пести място (вкъщи имаше цели шкафове, пълни с курсови работи), хем по-лесно можете да намерите дадена курсова работа.

Още докато работех в ЮЗУ, се впечатлявах от огромното количество излишна хартия, която се прахосва за нуждите на бюрокрацията и от свойството на тази хартия да се превръща в още повече хартия. Трябва да си осребриш билет за рейса - и хоп - от това се пръкват седем листчета. Трябва да си пишеш часовете в огромна прашасала тетрадка, която непрекъснато се налага да търсиш, вместо в прегледна онлайн система, за достъпа до която не е нужно да изчакваш колегата, който също иска да си попълни часовете. Трябва да пишеш семестриални и годишни отчети на хартия и да смяташ като идиот, след като при наличие на онлайн система часовете ти сами ще се сметнат. Така и не разбрах смисъла от студентските книжки, колкото и скандално да изглежда неразбирането ми от гледна точка на статуквото. (Тоест - социологически мога да обясня защо са се наложили, но не виждам полза от тях в наши дни.) Ученическият бележник има за цел да бъде показан на родителя, а студентската книжка? Има и т.нар. главни книги, в които се вписват всичките оценки от изпитите на студентите от даден курс, всеки студент си има заделени няколко страници, голяма част от които остават празни. Щеше да е много по-лесно, ако вместо книжки, главни книги и изпитни протоколи информацията се вкарва по електронен път (но задължително се прави бекъп с цел защита от хакване). Има и докладни записки, протоколи от заседания и други приноси към бумащината, които прашасват при секретарките, вместо да бъдат публикувани онлайн и така всички да видят какви предложения се дават и какви решения се взимат "зад кадър".

Но откакто работя в ЦИД, осъзнавам, че бумащината, на която съм се натъквала в универсисета в качеството си на преподавател, не може да се мери с бумащината, когато се налага да вършиш и административна работа, в конкретния случай - да се занимаваш с проекти.

Подаваш проект. Искат ти го в три екземпляра, един трябва да остане за твоя архив, значи - още четири. Проектът, ако е сравнително малък, е, да кажем, около 60 страници, но после следват автобиографии, годишни отчети и сума ти документи и документчета, които трябва да се прилагат и за сдобиването с повечето от които трябва да се ходи до различни места - документ за регистрация, документ, че организацията ти не е в ликвидация, друг документ, че не е фалирала и т.н. и т.н. и т.н. Общо стават поне 100 страници. Да ги закръглим на 100. Те трябва да се отпечатат в 4 екзепляра - три за институцията, където кандидатстваш и един за твоята организация, за архива. Значи, 400 страници. Отиваш да си подадеш проекта и се оказва, че са променили правилата в движение и трябва да си преправиш проекта. Хоп, още 400 страници. А междувременно срокът на разни документи - за актуално състояние, ликвидация и т.н. е изтекъл - хайде пак опашки и плащане. Ала всичко това е нищо в сравнение с историята, която ми разказа един колега, когато научи за идеята ми за забрана на хартията за административни нужди. Неговата програма трябвало да подава проект от 1500 страници. Искали им го в 6 екземпляра. После им казали - хубаво, ама трябва да нанесете някои поправки и пак да го пратите. Като добавим и копието за архив, стават общо... 21000 страници, огромната част от които никой никога няма да прочете. "Унищожихме цяла гора", беше заключението на колегата.

Ако мислите, че бумащината се приключва с подаването на проекта, дълбоко се лъжете - тя истински започва едва тогава, когато го спечелите. Всяко нещо, което се прави по съответния проект, трябва да се опише на хартия и да се разпечата в определен брой екземпляри. А после трябва да описвате, че сте описали... и така почти до безкрайност. Всичко се подрежда в джобове, папки, класьори, огромната част от които със сигурност не са произведени по екологичен начин. А накрая всичко, плюс финалният отчет, се трупа във вашия архив (защото не знаете кога в следващите пет години тия, дето са ви дали парите, ще дойдат на одит) и става част от огромни камари, заемащи цели коридори, в институцията, където сте кандидатствали.

Освен чисто екологичните и здравословни вреди, които следват от подобно разхищаване на хартия, има и други:

- От бумащината не остава много време за истински съдържателната работа, за която, аджеба, се дават парите. Ако всичко, което се прави, се подрежда в някаква електронна система, то ще е лесно проследимо и няма да се налага да повтаряте, потретвате и почетвъртвате, че сте го направили.
- Ако от парите, които взимате от един проект се приспаднат тези, които отиват за бумащина (не само хартия, а и заплащане на времето, отделено за запълването й с тонер - понякога се налага да се отварят щатове специално за администриране на проекти, за да могат другите служители да вършат останалата работа), ще останат много повече пари за реални резултати.
- Физическото пренасяне на цялата тази хартия, на час по лъжичка, също хаби време, ресурси и замърсява (посредством транспорта) възхуха.
- Налага се да давате грешни пари и да хабите време за изкарване на документи, информацията за съдържанието на които би трябвало да бъде достъпна онлайн за тези, които я търсят. Не мога да го кажа по-добре от колегата ми Тодор Ялъмов, цитиран в статията на Иван Михалев "С гръб към хората" в "Капитал":

Ялъмов смята, че най-сигурното доказателство за работещо е-правителство е, когато администрацията престане да иска от хората и бизнеса документи, които вече са издадени от нея. Има много удостоверения (за раждане, за съдимост, за липса на неплатени данъци, за актуално състояние на фирми и т.н.), които се изискват при кандидатстване. Обикновено тези удостоверения имат срок на валидност - три или шест месеца. "Хората и фирмите трошат маса пари да ги вадят на хартия. Правилото трябва да е, че щом веднъж са били издадени, те би трябвало по служебен път да се набавят от администрацията, вместо хората да се принуждавани да ги вадят всеки път", коментира Ялъмов.

Повечето хора (с изключение на един-двама), с които споделих идеята си за забрана на хартията за административни нужди, заявиха - това не може да стане, не е реалистично. Замисляме ли се обаче колко каузи не са "реалистични", но в качеството им на цел, на регулативен принцип, са в състояние да променят нагласи и поведение? А промяната в нагласите и поведението, от своя страна, може да доближи до целта. "Да спрем войната по пътищата", "да пазим природата чиста", "да се преборим с престъпността", "не на войната" и т.н. и т.н. са все нереалистични желания, но това не им пречи да бъдат легитимни цели.

Ако споделяте каузата, чувствайте се добре дошли да се присъедините. А аз обещавам в някой друг пост (че този много се проточи) да посоча някои реалистични мерки, полезни, ако човек иска да върви към такава цел.

Happy end

Всичко е добре, когато завършва добре :-).

Както можете да видите, след вчерашния ми пост в сайта на БГ сайт своевреманно настъпиха определени промени - текстът вече се побира на екрана, а има и хоризонтален scrollbar.

Благодаря на екипа на ABC Design & Communications в лицето на Жюстин и Dennis за бързата реакция, а също и че разбраха (за разлика от други коментатори), че критиката ми е добронамерена и за добро.

Научих и че екипът на ABC Design 10 години работи безплатно за конкурса, а таксите са за външни разходи. Така че си взимам думите за таксите назад.

Пожелавам успех на конкурса!

Бихте ли гласували за сайта на БГ сайт?

Днес влязох в сайта на БГ Сайт, за да гласувам за Бого. Досега не съм гласувала на тези класации. Реших да подкрепя Бого - първо, заради гражданската активност, която реализира не на последно място чрез блога си и, второ, заради способността му за самокритичност (и самоирония), поради която написа не само защо да гласуваме, а и защо да НЕ гласуваме за него.

Ала за друго ми е думата. Когато отидох на сайта, за да гласувам, се втрещих. Сайтът на онези, които трябва да определят кой е най-добрият сайт... не се показва с цялата си ширина на моя дисплей. Вярно, застаряващо лаптопче, резолюция 1024 на 768. Но не трябва ли сайтът на БГ Сайт да демонстрира елементарна оптимизация за различни резолюции, особено при този възход на нетбуците? Или поне да има хоризонтален scrollbar? Изобщо, след като участниците в конкурса си плащат, няма ли организаторите на кого да дадат да спретне нещо прилично?

За цветовите решения не споря, въпреки че ако трябваше да избирам дали да си купя нещо от така изглеждащ сайт, нямаше да рискувам парите си. Но коя съм аз, че да разбирам от дизайн. За специфики на кода пък нямам никакви претенции. Ама, все пак, не е ли редно най-важното съдържание на подобен тип интернет страница да се побира на екрана, да няма "отрязани" снимки?

Все пак гласувах за Бого. И за hardwareBg.com. Но ако можех да гласувам за сайта на БГ Сайт, със сигурност нямаше да го направя.

П.п. Полюбопитствах кой е правил тази перла на уеб дизайна. Обаче информацията за това е сложена долу вдясно, така че виждам само "Сайтът е изграден и се поддържа от". Дано дизайнерите не се почувстват обидени, но поне... може ли един хоризонтален scrollbar, та да разбера кои сте?

Две в едно

Напоследък не успявам да поддържам блога си редовно, въпреки че съм написала един пост наполовина и имам идеи за още няколко. Основната причина е, че от първи октомври вече работя в ЦИД на пълен ден. По първоначални планове, идеята беше от октомври да почна на трудов договор, (преди някоя и друга седмица си взех трудовата книжка от ЮЗУ),а до края на годината, живот и здраве, ако има достатъчно работа, да мина и на пълен ден. И - съответно - на пълна заплата. Работата се оказа предостатъчно, пък и аз изглежда да се справям с по-голямата част от нея. Може би защото ми дават да я върша, вместо да гласуват дали мога или не мога да я върша.

Наред с по-скоро административната работа по проекти, направих анкетна карта (не без обсъждания с експерти, разбира се), редактирах друга, редактирах сценарий за фокус групи, бях на семинар, свързан с анализи на разни IT проблематики и смятам да поостана да кръжа около него... и това са само част от нещата. А част от това, което предстои в близко време, е - анализи с помощта на SPSS, провеждане на интервюта и фокус-групи, после анализ и на тях... Като по-далечна перспектива - евентуално и много желано - изследване на гражданския активизъм. Текущо - разбира се - проекти - и български, но най-вече европейски...

Ще мине известно време, за да приспособя всекидневието си към новия ритъм на живот. Отчасти ми липсва свободното време, което имах като преподавател. Това се компенсира от възможността да не ставам много рано, да отивам на работа към десет. С съответно се и прибирам по-късно, но това е въпрос на личен избор. Желанието ми да се наспивам и да не се бутам в транспорта през пиковите часове е по-силно от желанието да се прибирам раничко. Уточнявам, че на новото ми работно място подобен режим не е изключение. Има хора, които идват по-рано и си тръгват по-рано и такива, които идват по-късно. Важното е колко работа вършиш.

Е, липсва ми следобедното шляене. Но за мен по-важно от свободното време е да бъда на място, където трудът ми се цени. А постепенно ще се науча да смествам в остатъка от времето си нещата, които обичам да правя. Сред тях и блогърстването.

Без-паметно

Знаех, че няма никаква надежда и все пак ме е яд, че разрушиха паметника на незнайния турски воин в Славяново. Беше ми симпатичен. Въпреки че до гуша ми е дошло от паметници, свързани с войни и битки. А може би - точно заради това...

В съседните страни, в които има компактно българско население, Божидар Димитров би бил първият, който да призовава за издигане на паметници на борбата на българите срещу местните. Ама паметник на загиналите турски войници в България - не може, въпреки че по време на Руско-турската война са умирали и от единия, и от другия лагер. При това не става дума за паметник на военната мощ на Османската империя, а просто - на загиналите.

Но нито българското образование, нито българската политика, нито българските медии излъчват внушението, че по отношение на живота и смъртта няма висши и низши нации, етноси, религии.

От друга страна. Лично аз нямам абсолютно нищо против съществуването на мюсюлманска демократична партия или на други религиозни партии, или пък етнически. След като е допуснато съществуването на такива в България, по-скоро трябва да се ревизира Конституцията (много точен пост от Иван Бедров по въпроса). Освен това, позоваването на тази част от конституцията е пълно лицемерие, като се има предвид до каква степен Българската православна църква е обвързана с всевъзможни ритуали и активности на държавно равнище. Но Мюсюлман-демократичната партия, барабар с паметника, ми изглежда нещо като умишлена провокация - все едно, че "Атака" са си я измислили. С подобна реторика (вкл. паметника) основателите й ми напомнят на добродушен левскар (или цесекар), отишъл насред подпийналата агитка на ЦСКА (респективно - "Левски") кротко да обяснява, че неговият отбор всъщност е много готин и не разбира защо онези викат "долу" и "умрете". Или на пънкар, опитващ се да проповядва анархията на тълпа скинари. Списъкът може да бъде продължен до безкрайност, разбирате какво искам да кажа.

Може и да греша, може и тази партия да е просто опит за нова политическа сила, която да привлече българските мюсюлмани и етнически турци. Нормално е да се очаква, че след излизането на ДПС от власт ще има опити за създаване на партии, които да го изместят. Също толкова нормално е да се очаква и че далеч не всички от тези опити ще са спонтанно възникнали, а по-скоро ще са продукт на една или друга партия "зад кадър".

И все пак. Мюсюлмански демократичен съюз като че възниква с молба - "отрежете ми главата". А това може да попари по-дипломатичните опити за създаване на читава алтернатива на ДПС за следващите няколко години.

Жалко.