Неуютен блог

Вие

2012-01-28T12:30:00.000+02:00

Преди известно време бях допуснала весела, но многозначителна "грешка по Фройд" - написах "живея в блог", вместо "живея в блок".

Случвало ми се е да получавам коментари или други реакции по отношение на Неуютен блог, които дълбоко да ме трогват. Други са ме карали да се замисля. Трети са предизвиквали дискусия. Четвърти са се опитвали да ме наранят или уплашат, но отдавна съм намерила начини да не им позволявам.

За мен блогът е уникална форма на персонифицирано общуване. Той няма смисъл, ако ви няма вас. Ето защо ми се иска да ви поканя на виртуална чаша чай и разговор. С някои от вас сме общували, с други - не. Някои от вас знам кои са, други - не. Ще ме зарадвате, особено ако не сте го правили преди (но и да сте, пак сте добре дошли), да кажете какво мислите за този блог, какво предизвикват писанията ми у вас, това, което ви се ще да знам за вас или каквото решите.

Заповядайте както да оставите коментар, така и да използвате избрана от вас форма за контакт. Ако искате да ми пратите писмо, може да го направите от профила ми в Google.

Благодаря ви, че сте тук.

А сега е ваш ред...

А вие колко евреи спасихте?

2012-01-27T15:11:00.001+02:00

Днес е международният възпоменателен ден на Холокоста. На всякакви годишнини, свързани със съдбата на евреите, родни медии и политици не пропускат да отбележат как "България спаси своите евреи". Дори да се абстрахирам от емпиричната спорност на това твърдение (всички евреи на българска територия ли са спасени, кои и как са спасени и т.н.), нещо в него ме дразни. Добре е да не забравяме историята си, но когато твърде много се облягаме върху нея, това може да означава, че не искаме да видим настоящето си и собствената си отговорност в него.

Аз не съм спасила нито един евреин. Надявам се, че бих спасила, ако можех, но съм нямала такъв повод. А имам познати и добри приятели евреи - например Емил Коен, Роберт Леви, нашият финансов директор (който е и страхотен фотограф) и други.

И се впускам във фантазии. Емил се подхлъзва на леда, в този момент се появявам аз, подхващам го и го спасявам. Моис слиза от втория етаж с фотоапарата, спъва се, но насреща съм аз - спасявам и него, и хубавия му фотоапарат. Малко ми е трудно да си представя ситуация, в която спасявам Роберт, но примерно - за пореден път го спират за рутинна проверка поради "съмнителния" му вид (голяма брада и още по-голяма коса), искат да го арестуват, но точно тогава се появявам аз, обяснявам им какъв таралеж в... долното бельо си слагат, ако задържат интелектуалец от такава величина, и те се отказват.

Мечти... Но те не ми пречат да осъзнавам, че нищо не съм направила за българските евреи. Нещо повече - ситуациите, които ми идват в ума, се отнасят не до евреите в качеството им на евреи, а в качеството им на хора. Който и човек да видя да се подхлъзва на леда, ако имам възможност, ще го подхвана.

Пошегувах се за мечтите, разбира се. Няма как да мечтая, че на някого му се случва нещо опасно. Предпочитам всички да са добре и изобщо да не ми се налага да ги спасявам.

Важното обаче е друго. Имената и на Емил Коен, и на Роберт Леви, и на много други български евреи фигурират в едни списъци на "врагове на народа", които циркулират из нацистки и "патриотични" сайтове и форуми. В тях има имена не само на евреи, но евреите, обявени за "врагове на народа", са доста спрямо пренебрежително малкия им дял от българското население. Срещу всяко име има обяснение защо съответният човек е "враг на народа". Роберт например е обвинен, че е "поет и типичен дегенерат", пък и някакви неща си бил измислял за еврейската култура. За Емил са изписани още по-лоши работи, защото, освен евреин, си позволява лукса да бъде и правозащитник (а неонацистите мразят правозащитниците не по-малко, отколкото евреите, и ги включват в същите списъци).

Страшно е, че докато се бием в гърдите как "сме" спасили българските евреи, не се предприема нищо по отношение на хората, които под носа ни се опитват да "прочистят" България от тях. Антиеврейското говорене не изглежда особено нелегитимно. Имплицитно антисемитско съдържание присъства и в учебниците по история. Практикува се от парламентарно представени партии.

Нищо, което е още живо, не е веднъж завинаги спасено. Евреите в България също. И си мисля, че и днес трябва да ги спасяваме. С каквито възможности имаме да влияем върху общественото мнение, с обръщане на внимание върху проявите на нацизъм и антисемитизъм, с публичен натиск върху институциите, от които това зависи, да предприемат наличните в закона мерки.

И така, колко евреи спасихме? Ама лично, не исторически.

42+1: Пътят към свободата. 40 години по-късно

2012-01-25T00:03:00.000+02:00

...Harmony and understanding,
Sympathy and trust abounding.
No more falsehoods or derisions,
Golding living dreams of visions.
Mystic crystal revalation,
And the mind's true liberation...

Из "Водолей"

На 17 октомври 1967 г. е премиерата на рок мюзикъла "Коса". Две години след това се появява прототипът на мрежата, която днес се нарича Интернет.

Поколението "Хикс", родено в онези времена, има само символично присъствие в живота на съвременна България. Голяма част от него беше прокудена от тука со кротце и со благо - да не пречи. Остатъкът отначало пя побългарени версии на хитове от мюзикъла, после се захвана да храни следващото поколение с чалга и друга ширпотреба.

Контракултурата отдавна е невъзможна, не само у нас. А пътят към истинското освобождаване на ума премина през наркотични трипове, политическа и комерсиална злоупотреба, ограбени човешки съдби и безброй погребани илюзии. Обаче точно него не успяха да го изорат и прекопаят. Пътят подмолно се вля в "информационната магистрала" и вече няма връщане назад.

Честит юбилей, хипита!
Ако четете този текст, значи сме на прав път.

[Илюстрацията е значително намалена репродукция на рекламен стикер.

Източник: hairthemusical.com]

Този текст е публикуван в първия блог на Борислав Борисов на 8 октомври 2007 г. Връщам го към живот го днес, на рождения му ден, защото Борислав се идентифицираше като "двоен водолей" и защото много обичаше мюзикъла "Коса", особено тази песен. Не си спомням кой е бил използваният от него рекламен стикер, но това беше единственият на посочения сайт.

Честит рожден ден, Боби, дано си щастлив там, в хипарската комуна, в която няма фалш и присмех, а любов, разбиране и истинско освобождение на ума!

Мирно съвместно съществуване

2012-01-21T09:09:00.001+02:00

Тези два статуса добросъседски си съжителстваха в потока ми с новини във Facebook вчера, без да подозират един за друг. Контрастът ме усмихна.

И не, това не е пост за или против религията. А за съвременността, в която, искаме или не, съжителстваме с хора с най-различни и, което е по-важното, несъвместими, ценности.

Археология на преживяването

2012-01-20T08:36:00.001+02:00

Днес преди една година. Пропуснато обаждане, докато съм отивала на работа. Ужасяваща новина в Интернет. Шок, сълзи, връщане на пропуснатото обаждане, сълзи, излизане от работа, сълзи, тролей, сълзи, "Шишман", сълзи, обикаляне около парламента, сълзи, "Шипка 6", каркаде с мед, сълзи, "Wish you Were Here", "Over the Rainbow", усмивка, сълзи, телефонно обаждане, "седнала ли си", втора версия на ужасяващата новина, първоначално облекчение преди безкрайната спирала от въпроси без отговор, чакане, сълзи, идват един по един, сълзи, разговори, каркаде с мед, сълзи, сглобяване на парчета информация, нови шокове и въпроси, сълзи, въпроси, прагматични решения, убеденост, че трябва да блогна, вкъщи, мобилизация, започвам да пиша в блога, Крис се прибира, говорим, няма интернет, записвам черновата на флашка, отиваме в "Онда" в мола, интернетът е ужасен, успявам да блогна, от копирането и връщането в поста форматът се е оплескал, решавам да го оставя за спомен така - с двойни разстояния между редовете, писма, започващи със "съжалявам" до хора, които бях въвлякла в кошмара, надявайки се, че знаят нещо, писмо от човек, изпреварил моето до него, реакции от хора, които не очаквах, вкъщи, туитър, сутрин, работа, сълзи, мобилизация, сълзи, мобилизация, сълзи, погребение, туитър, разговори, сълзи, протестни писма, мобилизация, рожден ден, прехвърляне на домейн и хостинг, мобилизация, активност, туитър, сълзи, дни, седмици, месеци, а сега какво да направя повече.

Когато каза "приятелите ще ме преживеят", да беше обяснил и как.

Расизмът като добра новина

2012-01-19T16:34:00.000+02:00

Преди няколко дена Центърът за безопасен интернет оповести годишния си отчет. Заглавието на "Дневник" по този повод беше "Безпрецедентен ръст на сигналите за разпространение на расистко съдържание у нас за 2011 г." От два дена пък из социални мрежи и блогове се вирхи възмущение срещу публикация с расистко заглавие в "7 дни спорт".

Защо смятам, че това са добри новини? Защото расизмът в България започва да става все по-разпознаваем, и то - разпознаваем като нещо нелегитимно.

И през 2010 г. си имаше расизъм в България. Но тогава към Центъра за безопасен интернет не е бил подаден нито един сигнал за това, а през 2011 - 50 сигнала.

Отделна добра новина е, че този факт става достоен за вестникарско заглавие, измествайки продаваема тема като детската порнография.

И преди е имало расистски вестникарски заглавия. Сега обаче те будят и възмущение. Възмущението тръгва от отношението към "чернокожите чернокожи", надявам се да еволюира и до забелязване на расизма към нашите си "чернокожи" - ромите.

(Видеото в началото на поста представлява клип към едно от най-популярните парчета на Муха Блекстази, с когото си другарувахме в Любляна. Муха (Мухамед) е ром от Нови Сад, рапър, който няма постоянна работа и си изкарва хляба като основно като строител. Статусът му обаче не го спря да присъства на почти всички сесии на конференцията в Любляна, а в почивките обикновено двамата обсъждахме докладите. Самата песен се казва "Черни сме" и, както можете да предположите, е с антирасистка насоченост.)

Блоговъзкресение

2012-01-19T09:11:00.001+02:00

Използвах доста радикален начин, за да се присъединя към протеста срещу SOPA/PIPA. Blogger дава възможност изтритите блогове да бъдат възстановени с един клик до 90 дена от изтриването си, а за всеки случай го бях и експортирала. Изтриването обаче - дори и временно - ми причини почти физическа болка и едвам изтраях до полунощ, когато го върнах към живот.

От създаването на този блог не ми е и минавало през ум да го премахна. Но като че чак вчера осъзнах колко важна част от мен е той, какво означава за мен да бъда себе си чрез него и да общувам чрез него. Социалните мрежи не могат да заменят това, поне за мен. Ако те са агора, блогът е личен клуб, в който сте поканени.

Не знам дали блогването е мъртво, но моя блог го искам жив. На този етап единственото, което може да ме накара да го затворя, е ако вече никой не го чете.

Със затварянето на блога се опитах да направя експеримент. Беше ми интересно колко хора биха предприели подобен жест, без да има изричен призив за това. Предпочитам да използвам призиви само в краен случай и да разчитам на способността за самостоятелно мислене и вземане на решения.

Ето списък на български блогове и сайтове с различна степен на популярност (поне на тези от тях, които успях да установя и по реда, в който установих), които по един или друг начин участваха в стачката срещу SOPA/PIPA:

http://blog.ulalume.net/
http://benikki.tumblr.com/
http://www.asengenov.com/
http://yovko.net/
http://temelkoff.blogspot.com
http://brambazuk.eu/
http://blog.peio.org/
http://alia.tropot.net
http://900px.tropot.net/
http://shaio.wordpress.com/
http://blog.doncho.net/

Разбира се, нито нямам претенции именно аз да съм провокирала всички тях за това (някои съм, други - едва ли), пък и не съм си поставяла такава цел. Важното е, че нямаше изричен призив какво точно да се прави.

Чуха се гласове, че едва ли някой ще се интересува какво правят няколко дребни български блогчета и сайтчета. Не сме Wikipedia, да. Но доколкото това, което се случва с Интернет, засяга и нас, сме част от едно общество и с действията можем да влияем, макар и в малка степен, на това общество.

Имам си блог, ура!

Неуютен блог затваря като протест срещу SOPA/PIPA

2012-01-17T14:39:00.000+02:00

От създаването си на 19 юли 2007 г. този блог винаги е бил на линия за своите читатели. По примера на американската Wikipedia обаче утре (считано от полунощ) ще стане недостъпен за едно денонощие.

Защото "сопата" заплашва да "пипне" всички нас.

И защото културата на Интернет е на на последно място култура на свободата. И на отстояването й.

п.п. А ако още не знаете какво са SOPA и PIPA, сега е времето да разберете.

Времето е илюзия

2012-01-11T23:26:00.000+02:00

Точно една година

2012-01-10T06:56:00.001+02:00

Момиченца, момченца и техните гурута

2012-01-05T00:50:00.000+02:00

Наскоро моят стар приятел и бивш студент Тодор Капитанов ми писа, че очаквал от Неуютен блог някаква "по-рок" статия, от която да изскочел моят "социален сарказъм". Тошко, следващите редове са посветени на теб :-).

Статията "Момиченца" на Александър Кьосев едновременно ми хареса и ме подразни. Хареса ми поради блестящото описание на един феномен, чиято разпространеност "боде" и моите очи. Подразни ме не заради имплицитния си сексизъм (с риск да ме наречете "феминистка", да използваш женски род като "реторическа фигура" е като да казваш, че обидата на "педераст" не е хомофобска), а с друго. А именно, с подценяването на системните предпоставки на феномена "момиченца и момченца".

На Александър Кьосев проблемът му е целенасоченото възпроизвеждане на ниски професионални стандарти в журналистиката. Ето защо за него те са резултат от някаква "офисно-национална манипулация", а гурутата им са "заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури)". В същото време, идеалният тип (по Вебер) на "момиченцата" е "бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак".

Тук си задавам въпроса: а въпросните същества, дето не ходят на лекции, завършват ли висшето си образование? Защото, ако има риск да останат със средно, с по-голяма вероятност ще се изправят пред избор - дали първо да се изуча и после да репортерствам, или да репортерствам и да си остана със средно образование, което не ми обещава добри биографични перспективи. Но не се изправят пред този избор, защото знаят, че могат да имат и едното, и другото. А защо го знаят?

Преди да дам отговора си на този въпрос, ще спомена, че въпросните момченца и момиченца ги има не само в журналистиката. Има ги, учили-недоучили, в съдебната система. Има ги в политиката и държавната администрация - Меглена Кунева сполучливо ги нарече "калинки". Има ги на още много места, от които си заслужава да се отбележи системата на висшето образование.

Ще прекъсна логиката на изложението с един спомен. Преди повече от десет години моя приятелка ми беше разказала случай, който знае от своя приятелка, която по това време работеше в известна частна телевизия. Та в телевизията имало конкурс за "момиченца", които да казват времето. Те трябвало да представят в писмен вид основна информация за себе си. Едно от тях срещу "образование" било написало "више". Когато ѝ направили забележка, че думата се пише със "с", поправило на "свише".

Грешката е вярна.

Момченцата и момиченцата първо са били ученици. Научили са, че добра оценка се получава не с мислене, разбиране и труд, а с преписване, наизустяване и с "Госпожо, тези бонбони са от мама - за благодарност." После са ходили на частни уроци, за да зазубрят правилните мисли и фрази, които ще ги вкарат в университета. Ако са случили на правилния учител, може направо да получат темата на матурата или на кандидат-студентския изпит.

После момченцата и момиченцата влезли в университета. Там научили, че има много по-хитри начини да станеш висшист от ученето. За по-посредствените са елементарните начини като подкупи и сексуални услуги (въпреки че последните, всъщност, се упражняват не само от посредствените). По-способните бързо разбират, че има далеч по-легитимно изглеждащи начини. Участие в студентски съвети и правителства, факултетни съвети, клубове, проекти и т.н. "Трябва да му подпишеш книжката, защото е в студентското правителство", казаха ми веднъж. Момченцето било много заето със студентска активност и затова не идвало на задължителните за всички останали упражнения. И ако в първи курс са научили нещо, в четвърти вече не знаят нищо. Пък ако преподавател има глупостта да се опъне и да не пусне някой студент, или да упорито да пита защо някой друг поставя оценки от негово име, това може да му коства професионалния комфорт, а понякога и работата.

Извинявам се, но никакви "заместници и главни редактори" не са виновни за това. В университета гурутата на момченцата и момиченцата са техните преподаватели. И пак стигаме до любимия ми въпрос "защо". Защо университетските преподаватели, които иначе са толкова загрижени за духа, академизма, професионалната компетентност, морала, толкова против цинизма, арогантността и невежеството, произвеждат момченца и момиченца?

Произвеждайки момченца и момиченца, учителите, университетските преподаватели, редакторите и останалите, които го правят, възпроизвеждат (по Бурдийо) собственото си статукво - статуквото на тези структури, които правят възможно и в максимална степен безпроблемно професионалното им битие. Ако са журналисти, момченцата и момиченцата се прехласват пред политиката на главния редактор. Ако са архитекти, не питат защо се променят централни части на градското пространство без конкурс. И т.н. Съгласна съм с Ал. Кьосев, че момченцата и момиченцата са жертва - използвани са, за да възпроизвеждат статуквото на оазисите, които гарантират комфорта на гурутата. Гурутата, от своя страна, са преобладаващо от поколението, което е навлязло в професията преди 1989 година и му е трудно да бъде адекватно на съвсем друг тип социална организация. Младежката активност се насочва в удобната посока - не към смисъла, не дай, Боже, към проблемите или към необходимостта от реформи, а към осребряването на всяка активност.

Ако вземем като пример висшето образование, момченцата и момиченцата бързо разбират, че взаимната им полза с преподавателите е далеч отвъд процеса на пренос на знание - ако заемаме правилната позиция там, където трябва, ако гласуваме за правилните кандидати, ако се възмущаваме срещу тези, за които ни казват, че са "лошите", ако не питаме как се отчитат парите от проекти, ще завършим с отличие, че може да станем и доктори, доценти и професори. Ако протестираме, то е срещу правителството, което орязва парите за образование и конкретно - стипендиите ни. Не питаме как и за какво се разпределят парите вътре в университета, не държим сметка за злоупотреби, кражби, нагласени конкурси, пародия на изпити... Не държим сметка защо в кофите за боклук до университета могат да се намерят книги и автентични фолклорни костюми и откъде са се взели те.

Момченцата и момиченцата за искрено загрижени за престижа на университета. Достойнството на преподавателите и студентите ги интересува само дотолкова, доколкото е в унисон с този престиж. Когато завършат, са научили най-важното - успешно да възпроизвеждат същия модел в професионалната си дейност. Да бъдат преди всичко лоялни към висшестоящите и чак после, евентуално, да отстояват професионални стандарти.

Ето защо интелектуалската критика на момченцата и момиченцата ми се струва някак цинична. Висшето образование не е изолиран от света носталгичен оазис, който да легитимира интелектуално привилегированата критика към безпросветния цинизъм. Опитвайки се да функционира като оазис, то успешно допринася за утвърждаването на тази пустош, която така възвишено критикува.

UPDATE от 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал. Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната, така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8 години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е симтпоматичен.

"Африканският приятел" отвъд Камю

2011-12-27T17:44:00.000+02:00

Беше още август, когато Виктор Лилов ми подари "Африканският приятел" на Йоханес Гелих с предложение да публикувам рецензия на книгата в блога, защото в нея ставало дума "за нашите неща". Оттогава все отлагам. Основно по две причини. Първо, смятам, че книгата заслужава сериозен анализ. Четох я няколко пъти и всеки път откривах нови пластове. Второ, смятам, че в контекста на групово-приятелския литературен живот у нас има нужда и от критични рецензии, без това да означава негативно лично отношение. И въпреки това някак вътрешно отлагах момента на своята критика.

Книгата "Африканският приятел" на австрийския автор Йоханес Гелих е публикувана на български език от новото (създадено 2010 г.) издателство Black Flamingo Publishing. Black Flamingo Publishing се държи от Виктор Лилов и Йордан Йорданов, по-известни като Виктор и Данчо от "Месечина мюзик", тоест продуцентите на Ибряма, Карандила, Силвър Бийт Колектив и т.н. Както и в продуцентската си дейност, и в издателската (както и във всекидневния си живот) Виктор и Данчо си поставят за цел да дават глас на представители на всевъзможни маргинализирани и дискриминирани групи. За мен е прекрасно, че в България има издателство с подобна кауза.

Освен на каузата, в Black Flamingo Publishing се държи и на естетиката. Книжното тяло на "Африканският приятел" възхищава и ви кара да го въртите отвсякъде. Художник е Светлин Балездров, а снимките на корицата са дело на самия Виктор Лилов - поздравления и за двамата!

Първото, което прави впечатление в "Африканският приятел", е паралелът - както съдържателен, така и стилов - с "Чужденецът" на Камю. Повествованието се води от името на главния герой, който се чувства също толкова отчужден от всичко и всички, колкото героя на Камю. Като че нищо от това, което му се случва, не го засяга лично (освен узнаването, че раждането му не е било желано). Както и в "Чужденецът", книгата започва с новината за смърт на родител. Само че не майка, а баща. Имаме и Мари, за която на главния герой му е безразлично дали ще се ожени, или не. И убийство, извършено с безразличие и без чувство на вина. И - за да няма никакво съмнение - домашен любимец на име Камю.

Ако обаче останем на равнището на паралелите, рискуваме да останем с един твърде повърхностен прочит. Йоханес Гелих отива отвъд Камю (а на домашния любимец Камю символично му се налага да бъде евтаназиран). В "Чужденецът" отчуждението е характеристика на отделния човек и остава неразбрано от обществото, което общество го осъжда на смърт. Имаме престъпление и наказание. В "Африканският приятел", напротив, отчуждението се е превърнало в структурна характеристика на социалния свят - еволюирало е до аномия. Светът е поделен на "ние" и "другите". Другите не са нищо повече от обект за ползване и удоволствие, независимо дали става дума за жени, чужденци или канарчета, опечени в пастет по начин, че да останат живи. Чужденецът (самият "африкански приятел" Иосия) е жертва не просто на безразличие и безпричинна жестокост. Иосия се оказва жертва на социално валидни стереотипи (африканец, ерго дилър на наркотици), на закона, според който нелегалният чужденец е никой, на легитимно изглеждащото убеждение, че чуждият е по-малко ценен от нас.

Единственият от героите на книгата, който, макар и непоследователно, се разкъсва от угризения, е готвачът Хуго. За мен не е случайно, че Хуго непрекъснато - било с гозбите си, било с друго - прави препратки към Средновековието. Средновековието, в чиято основа са личните отношения между хората, опосредени от религията, може да се разбира като контрапункт на аномичната съвременност. В такава съвременност убийството не е престъпление, а решаване на проблем и повод за облекчение. В конкретния случай - дори извършване на услуга. Дори авторството му не е от значение. И ако за героя на Камю има смъртна присъда, то в края на "Африканският приятел" убийците най-спокойно отиват на театър.

Ако имам забележки, те са по отношение на превода, който на места определено "куца" и това се отразява на впечатлението от цялостния прочит на книгата. Има както някои правописни и граматически грешки (не много, но се срещат), така и твърде странни преводачески решения. Ще приложа няколко примера:

На стр. 19 се говори за някакво "шоу със слайдове". Героите на повествованието не подхвърлят слайдове, а разглеждат слайдшоу (със снимки).
На стр. 70 става дума за жена, която е "с дрехата си на домакиня", на стр. 71-72 се уточнява, че тя е с "шарената си връхна дреха на домакиня". Предполагам, че става въпрос за буквален превод от немски, но на български такъв израз не ми звучи. Може би става дума за пеньоар или престилка, не знам.
На стр. 132: "Вижте тази панорама! Само какъв изгрев! На средната мечешка глава имаше прекъснати от стръмните планински масиви отделни петна сняг." Не можах да разбера откъде се взе тази "мечешка глава". Отново имам хипотезата, че става дума за буквален превод от немски.
На стр. 137: "напрежението в колата стана изключително напрегнато". Без коментар.

Шокът ми нямаше да е толкова голям, ако преводачът не беше Владко Мурдаров, за когото не би трябвало да има никакво съмнение, че владее блестящо както немски, така и български. Не знам дали е "аутсорснал" (части от) превода или просто е бързал, или пък "лежи на лаврите си", но резултатът ме смущава. Смятам, че основната отговорност е на издателството и, по-специално, в липсата на редактор. В наши дни е често срещано родните издателства да пестят от редактори. Знам, че за едно ново издателство не е лесно да оцелее финансово, но съм на мнение, че "който има брада, трябва да си вземе и гребенче". Според мен изразите в книгата, които са на език, различен от немски, би следвало да се преведат - ако не от основния преводач, то от друг. Въпреки че и на утвърдени издателства се случва да имат книги, в които това не е направено.

Бих си позволила и по-смела препоръка към Black Flamingo Publishing. Ще ми се Виктор и Данчо да удържат каузата, с която е създадено издателството, и да избират за преводачи не личности от "мейнстрийма на мейнстрийма" (какъвто е случаят с Владко Мурдаров), а неутвърдени и способни хора, по възможност - представители на дискриминирани и маргинализирани социални групи. Предполагам, че те биха били и по-мотивирани да дадат най-доброто от себе си, пък и издателите с по-малка вероятност биха рискували да минат без редактор. Същите критерии, според мен, би следвало да важат и при подбора на редактори, художници и пр. Ако ще е кауза, да е кауза. Нали?

В обобщение: за мен "Африканският приятел" е дисекция на европейското ни настояще и я препоръчвам на читателите на блога с цялото си сърце.

*"Африканският приятел", Йоханес Гелих. Black Flamingo Publishing, 2011. Превод: Владко Мурдаров.

Кока-Коледа 5

2011-12-26T12:01:00.001+02:00

"Кока-Коледа 2010". Снимка: Борислав Борисов

Пета поредна година блогвам на тема "Кока-коледа". Смятам да продължавам в същия дух, докато имам блог. Всяка година кока-коледният пост е бил посветен на Борислав (което също не смятам да променям).

Този път е по-специален, защото Борислав гостува със своя снимка. Изпрати ми я в писмо на 26.12.2010 г., озаглавена "Кока-Коледа 2010". В писмото нямаше нищо друго.

п.п. Публикувам снимката в пълния ѝ размер (достъпен след кликане върху нея), за да може да се види ясно кока-колата. На мен ми трябваше известно време, докато я забележа.

Концерт на нежни великани по Коледа

2011-12-24T10:36:00.000+02:00

Крис откри в Youtube цял-целеничък едночасов концерт на Gentle Giant от 1978 година, изнесен в Лондон (The BBC Sight & Sound concert; Golders Green Hippodrome). На мен ми дойде като глътка свеж въздух в тези дни на пренасищане на сетивата, стомасите, съзнанието, времето и пространството, та рекох да го споделя.

Приятно слушане (и дишане)!

Подравняването има (поне) две страни

2011-12-20T21:58:00.000+02:00

Изтече срокът на анкетата за подравняването на публикациите в Неуютен блог. Който се включил - включил. Благодаря на 46-те читатели, които участваха и на всички, които коментираха по темата. Умишлено не исках да давам широка гласност на въпроса си. Щеше ми се да разбера мнението най-вече на редовните читатели, които нямат нужда от излишно подканване, за да посетят блога ми. И най-вече - на тези от тях, за които въпросът е важен.

Да си призная, не очаквах такъв резултат. Хипотезата ми беше, че ретроградният ми вкус ще бъде безжалостно разкритикуван. Вместо това, само една пета от участниците в анкетата, или 9 читатели, се обявиха за подравняване отляво. Останалите 80% (37 читатели) бяха категорични - двустранно.

Размишленията ми върху коментарите окончателно затвърдиха решението ми да запазя доброто старо двустранно подравняване.

От една страна, спорът за подравняването може да се разглежда на "чисто" типографско-естетическа-професионална плоскост. Двустранното подравняване създава разстояния между думите, които дразнят някои хора (сред тях - и специалисти в областта), дори и при широки редове като моите. Компромис е сричкопренасянето, но не виждам достатъчно основание да го въвеждам в блога. Текстовете, подравнени само отляво, напротив, се възприемат като "по-леки" и по-подходящи за четене онлайн.

Другата страна на "естетическия" спор настоява, че двустранно подравненият текст е симетричен, а разстоянието между думите може да се минимизира с по-широки редове. Лявото подравняване се възприема като нащърбено. Всички разстояния, които се разпределят равномерно и почти незабележимо при двустранното подравняване, при едностранното се струпват от неподравнената страна.

От друга страна, зад всяка от тези позиции стоят по-дълбоки ценностни основания. Адептите на едностранното подравняване са настроили естетическите си сетива спрямо съвременния дигитален текст. Предполагам, че в глобален план те са и мнозинството. Мнозинството на моите верни читатели обаче предпочита естетиката на печатното слово. Обикновено текстът в книгите е двустранно подравнен.

От трета страна (или частен случай на втората), блоговете си имат стил, който изразява персоналността на автора. Не само съдържанието, а и визията на един блог (в степента, в което е технически възможно за автора му да постигне това) изграждат определена онлайн идентичност. Грижила съм се доста дълго за "физиономията" на моя блог. Бих могла да се опитам да бъда по-"модерна". Да пиша кратки текстове, подравнени отляво, без засукани изречения и думички като "реификация". Така вероятно ще спечеля повече читатели, но пък ще загубя някои от най-скъпите. За мен е по-важно не да имам много читатели, а кой ме чете.

Затова ще запазя двустранното подравняване, засега. От коментарите ви и резултатите от анкетата разбрах, че то е важна част от дигиталната ми идентичност. Стилът е въпрос не само на естетика, а носи послание и дух.

За още по-големи европейски успехи

2011-12-19T20:28:00.000+02:00

Точно четири години по-късно правя достояние обобщението на Борислав Борисов за 2007 г., публикувано в първия му блог под заглавие "За още по-големи европейски успехи". Повод да си припомним каква беше България в безметежните предкризисни времена и в първата година на членството си в Европейския съюз, когато блоговете още бяха модерни.

Приятно четене!

Настана празнично време и се налага да бъдат свалени очилата на неблагодарното черногледство. Задължително трябва да се признае, че и през 2007 година българската култура реализира небивали постижения:

Ъндърграундът започна смело да пазарува биохрана и маркова техника в хипермаркетите;
Истаблишмънтът постигна значителен напредък в консумирането на безплатните сексуални услуги на ъндърграунда;
Инженери спуснаха тезиси за обществото на спектакъла;
Самоуки програмисти изнесоха проповеди по урбанистика;
Филолози обясниха новите медии на европеисти;
Кабинетните наркомани от официозната култура вкараха в бизнеса клозетните наркомани от толерантните клубове;
Лайфстайлът нахрани бездарните;
Талантливите започнаха понякога да казват истината;
Треньорите бетонираха статута си на интелектуалци;
Издатели казаха кои да станат кметове;
Господарите на киберкултурата прекръстиха Лъчезар Бояджиев на Светлозар.
България я вкараха в Европа;
Европа се изнесе от страната ни завинаги;
Всеки стана горд собственик на каквото можа – един на телефон, друг на нечие тяло, трети на личния си болен мозък – и се похвали в блога си.

Налице са всички благоприятни предпоставки догодина постиженията да се умножат. Затова въпреки празниците е време да се запретват ръкавите, полите и фланелките.

Борислав Борисов

Пунктуация

2011-12-19T08:42:00.002+02:00

Наскоро в Google+ се завърза дискусия за и против използването на пунктуация в поезията. Не слагам връзка към нея, защото един от основните участници предпочете да изтрие коментарите си.

Ала за компенсация, че толкова често споделям из социалните мрежи стихотворения без пунктуация, този път реших да представя на вниманието ви два пресни примера за поезия, в които пунктуация има. Е, някой би казал, че няма нещо друго... но това са подробности, нали?

Приятно четене:

Иван Димитров: Преди сътворението (поема)

Момчил Миланов: Връзка

Обикновено нещастие

2011-12-17T11:57:00.000+02:00

В "Изследвания върху хистерията" Зигмунд Фройд признава, че най-многото, което може да се постигне посредством практикувания от него терапевтичен метод (който тогава още не е наричал "психоанализа"), е да се превърне истеричното страдание в обикновено нещастие.

Думите на Фройд звучат обезсърчително в свят, в който се цени да сме щастливи, здрави, успешни, красиви. Свят, в който можеш да намериш 5,10 или n на брой ясни и кратки правила как да се справяш в любовта, професията, общуването и каквото си помислиш. Свят, в който позволеното нещастие си има срок и се подчинява на неформално регламентирани правила - за мъртвец се страда 40 дни, ако съпругът/съпругата почине, не е неприлично да имаш нова връзка, ако е минала една година и т.н.

Ала никой не ни казва, че това, което се случва през голяма част от живота на повечето хора, е нещастие в най-разнообразни форми. Че невинаги ще сме победители. Невинаги ще знаем кое е правилно. Невинаги ще сме от страната на "добрите". Че никога няма да сме готови за момента, в който близките ни ще започнат да умират един след друг. Че най-щастливата връзка в общия случай приключва с това, че единият умира, а другият угасва в самота.

А колко от връзките се разпадат? А в колко от връзките, които не се разпадат, е нямало сериозни проблеми и кризи на един или друг етап? А какво да кажем за онези, които не са "успешни" или не се чувстват на мястото си в професията? И за всички, които не знаят как е правилно да постъпиш - дали да избереш отговорността или любовта, дали да жертваш спокойствието или надеждата, сигурността или свободата, принципите или оцеляването, да нараниш или да бъдеш наранен (или, още по-трудно - кого да нараниш), "малка роличка във войната срещу главната роля в кафез"?

Липсва ми култура на нещастието. Липсва ми и култура на споделянето му. Нямам предвид типично нашенското оплакване "ние сме най-зле", защото, ако "ние сме най-зле", това отрича легитимността на нещастието на другия. В полето на човешките отношения тази нагласа води до "моето нещастие е по-голямо от твоето", "смъртта на моя близък човек е по-трагична от смъртта на твоя, затова ти нямаш право да страдаш", "моята скръб за еди-кой си е по-важна от твоята за същия".

Традиционалистичният тип нещастие е вкаран в роли и ритуали. Анализът на Иван Хаджийски на "виявиците" на гробищата показва как се оплаква социалната роля, не човекът. Починала дъщеря - жалко, тя няма да мине под венчилото. Син - оставил жена с малки дечица, кой ще ги гледа сега? Баща - кой сега акъл ще ни дава? Ако останеш ерген или "стара мома", това е повод за присмех и никой не се вълнува как го преживяваш. Ако жена изневери - натоварват я на каруцата и я замерят с каквото намерят. Ако мъж изневери - според зависи.

От друга страна, модерният модел, в който не е прието да показваш нещастие, а напротив, да си щастлив и успешен, също не е за предпочитане в редица отношения - води до самота, невъзможност за споделяне, усещане, че "само аз не съм наред, а другите са щастливи, верни, обичани, знаят как да постъпят" и т.н.

Именно модерният свят създава култа към щастието. Но създава и ценността на индивида като отделен човек, а не член на общност. Тъкмо за този индивид става нормално личното нещастие. Докато през Средновековието, да кажем, е всеизвестно, че животът е страдание и нещастие.

Работата е там, че средновековният човек знае, че животът е страдание, но в Рая ще бъде щастлив. А за модерния човек животът е най-ценното. Дори в религията. Като типична "модерна религия", протестанството се концентрира повече върху живота, отколкото върху самоценността на отвъдното. Нашият живот става инструмент за "прослава" на Бога, затова е желателно да сме здрави, щастливи и успешни. Ала с Бог или без Бог - ако смятаме нещастието за нормално, няма да възпроизвеждаме модерния свят, скъсвайки се от работа, и няма да изпитваме такава необходимост да бъдем потребители.

Затова разбирам утопичността на културата на нещастието. И все пак се надявам, че тя е възможно да бъде култивирана - не като масов лайфстайл, а като персонален избор. Като възможност да се приемеш заедно с нещастието си, да се споделиш, да докоснеш другиго в неговото нещастие. Да не се срамуваш от собствената или чуждата болка, обърканост, несъвършенство. Да живееш със съзнанието, че хората са крехки и чупливи; и че невинаги "счупеното се лепи".

Все пак, това е единственият живот, който със сигурност знаем, че имаме, и единственият шанс да докоснем други човешки същества и да бъдем докоснати от тях. Никой не е обещавал, че ще е лесно, казва един приятел.

Неуютен, но удобен

2011-12-12T14:14:00.002+02:00

Имам въпрос към вас. Замислих се поради пост на Павлина в Google+ относно подравняването на текста в блоговете.

Лично аз в доста отношения съм старомодна и съществото ми се бунтува, когато видя текст, който не е подравнен и от двете страни. Полето на блога ми е доста широко и затова съм се надявала, че подравняването не създава визуални проблеми. Как обаче на вас ви е по-удобно да четете блогове (в частност - моя) - ако текстът е подравнен от двете страни, или само отляво?

Моля ви да се включите в анкетата и да отговорите на въпроса. Всякакви поясняващи коментари са добре дошли - предполагам, че тъкмо те ще бъдат решаващи за крайния ми избор дали да се откажа от любимото "justify", или не.

Анкетата ще е активна в продължение на една седмица.

Предварително благодаря!

&lt;p&gt;Your browser doesn't support iFrames :( Vote for this poll &amp;lt;a href="http://twtpoll.com/ll40e7" title="here" target="_blank"&amp;gt;here&amp;lt;/a&amp;gt;.&lt;/p&gt;

От кутията на Пандора: коани versus Коледа

2011-12-07T21:35:00.001+02:00

"Може, разбира се. Надеждата умира последна, понеже последна е излязла от кутията на Пандора... :-)"

Така отговори Борислав на въпроса ми дали до десет години отбраната му аудитория ще може да се порадва на всичките му коани versus Коледа от първия му блог. И понеже надеждата наистина умира последна, реших аз да публикувам коаните, с които разполагам. Според Борислав те трябва да са били 12, но аз успях да възстановя наличието на 11, един от които е бил публикуван като картинка, а тя, за съжаление, вече не може да се намери. Публикувани са между 3 и 23 декември 2007 г. Два от коаните (вж. линковете по-горе) Борислав сподели и във втория си блог.

Постарала съм се, доколкото е възможно, да запазя размера на буквите. Не помня какъв е бил шрифтът на първия блог на Борислав, но във втория си той се придължаше към Times New Roman, затова използвам него.

Надявам се, че някои от вас ще изпитат такова удоволствие от срещата с коаните versus Коледа, каквото и аз. А надеждата, както знаем, умира последна...

I коан versus Коледа

Мъглата подобрява видимостта.

II коан versus Коледа

консумирай сумирай умирай

III коан versus Коледа

(картинка, не е възстановена)

IV коан versus Коледа

Следващият статус символ: дискурс.

V коан versus Коледа

Gaudeamus igitur
Juvenes dum sumus.
Дай ми, дай ми сладкото,
ти късмет извади с баткото.

VI коан versus Коледа

Благополучието е аватар на лишения от благодат.

VII коан versus Коледа

Съвършенството е коварно.

Може да ви сполети по време на шопинг.

VIII коан versus Коледа

Между Коледа и Рождество Христово. Похот. Лакомия. Скъперничество. Мързел. Гняв. Завист. Гордост.

IX коан versus Коледа

Декорум делукс: аномия.

X коан versus Коледа

Маркови душички на доживотен* лизинг.

*Малки месечни вноски в натура.

XI коан versus Коледа

Хоризонт на очакването за маркетинга,

сausa perduta за етиката.

10 години в третото убежище на красотата

2011-11-28T07:58:00.001+02:00

Днес се навършват 10 години от края на бавното изчезване на Георги Рупчев (и от началото на безусловността на обезпокояващото му присъствие). По този повод довечера от 19,30 часа в залата на театъра на СУ "Алма алтер" негови стихове ще четат Александър Шурбанов, Ани Илков, Ясен Василев, Иван Ланджев, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Георги Господинов, Яница Радева, Димитър Кенаров, Борис Роканов, Румен Леонидов, Галина Николова и други. А благодарение на Стефан Иванов ще можем да чуем и самия Георги Рупчев. На мен ще ми е за втори път. А първия път - преди двадесет години - няма да забравя никога.

Докато мислех за стихотворение на Рупчев, което да споделя в блога по повод на днешния ден, поемата му "Смъртта на Тибалт" като че сама се избра. Знам, че този път (за разлика от предишния, когато постнах негово стихотворение) не съм оригинална и копирам нещо, което вече го има на много места в Интернет. Ала понякога баналното е банално именно защото е най-точното.

Следва Георги Рупчев из третото убежище на красотата. Не знам дали е удачно да ви пожелая приятно четене, но се надявам да е вдъхновяващо.

Смъртта на Тибалт

Георги Рупчев

Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф към поема, то в случая това е “Смъртта на Тибалт” от балета на Прокофиев “Ромео и Жулиета”.
Трябва да съм бил петнайсетинагодишен – тогава човек преди всичко усеща, а по-късно узнава и разбира, или поне си мисли така, - когато бях пронизан от писъка на пиколото, приковаван от усилващите се и самотни тимпанени удари – предсмъртния гърч на Тибалт – и още несъвзел се, полухипнотизиран, полувцепенен, бях понесен от почти пародийно гръмкия траурен марш. Цялата тази музикална и театрална машинария…
Година или две след това започна да се пише този текст, хаотичен и неустойчив, поемащ нови детайли, отхвърлящ други, изминал пътя от юношеската категоричност до по-зрялото и откровено незнание, съдържащо все пак нещо като насмешливо съгласие, смелост и ведрост. Така, без да излизам от софийската си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място, където времената се размиват и сливат.
В поемата са вмъкнати много скрити цитати (тези от Шекспир са в превод на Валери Петров). Продължавам да считам обезпокояващото присъствие на Тибалт за съвременно.

Тия петнайсет тимпанени удара
ми приличат на петнайсетте години,
в които не съм те познавал.
Между предпоследния и последния удар
ни представиха, разговаряхме за Прокофиев,
който се подписвал само
със съгласните букви на името си,
да, това е напълно в неговия стил,
а между удара и траурния марш
танцувахме много твърд рок и ти сънува
някакво късо пътуване, което не завърши добре.
Моят баща е бил военен,
после станал строителен инженер, той имаше
голям артилерийски бинокъл, аз
обичах да гледам през него.
Сега мога да броя прозорците, които светят:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
мога да броя прозорците, които угасват:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
колкото да не изкрещя, че съм самотен –
самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна лесно.

Чух, че Тибалт бил умрял.

О, той беше съвсем млад,
но хората са толкова непостоянни.
Умират ден за ден,
умират по площадите,
умират в тихите си стаи тихо,
умират пред бараки на гета или концлагери,
умират в асансьарите, пребити с автомобилни вериги,
умират за всеобща полза,
умират безполезно, казват, че красиво,
умират с мозъци, размазани върху асфалта,
умират изнасилени в телефонни кабини
сред вцепенението на разпилени минзухари,
орлови нокти, нокти на орли, които те замайват,
сред прилепите на нощта – тампони хлороформ,
памуци кръв, хирургически компреси, съсиреци и слуз –
черупките от ореха на Пепеляшка.

Къде расте това дърво и кой
събира и раздава плодовете твърди,
кой ги пази, чии
води са тези, стар кормчийо,
чии са тези багри хипнотични?

Смърт.

Човешко е да се умира.

Да, хората са толкова непостоянни –
отровени умират от отровите, които произвеждат,
премачкани умират от машините, които произвеждат,
простреляни умират от оръжията, които произвеждат,
опиянени от мощта си,
от своето опиянение опиянени,
опиянени от мощта за смърт.

Чух, че Тибалт бил умрял.
Говорят, че не се е мъчил много,
убит на място, както той –
смъртта на копринените копчета –
убивал беше неведнъж.
Поклон пред тъмната му памет,
пред светлата му шпага, пред прекрасната омраза
към Сатаната, към Монтеките и към мира.
Защо смъртта му прави впечатление?

Тибалт не бе виновен.

Той стана изкупителната жертва на фантазията,
опълчилият се срещу поредната лъжа,
хлапак,
взел насериозно влакчето на ужасите
и стигнал гарата на Ужаса.

Ето, нощта, изтъняла, изплезва езика си розов –
куча прозявка е утрото.
Камионетките зареждат магазините и погват
закъснелите видения, които са загубили
по мъничка пантофка,
залепнала о въжената стълба на клепачите.

Не вярвам, че това е нашият реален свят:
просъница.

Говори се, говори се в града,
шушука цялата Верона –
дошъл убит, убил убития, пронизан той
офейкал, князът се намесил, бил му сродник,
чух, чух, Тибалт умрял, за да спаси честта си,
говори се до днес.
Пазете се от имитация, господине.
Цените се вдигат и спадат,
все по-често се случва експертите да бъдат мамени,
четох във вестника, че един от тях се самоубил,
защото го преметнали с фалшив Ван Гог,
какво да се прави?

Чух, че Тибалт бил умрял.

Изтърсвам си джобовете –
не мога да ви кажа кой съм,
не зная откъде съм,
всъщност това няма значение,
живея там, в омразния си дом,
омръзнал на дома бездомен,
отивам, където и вие, само че
аз пътувам на автостоп.
А-а, раницата, дългата коса, герданчетата и следите от инжекции
са спомен от игри на революции.
Дотук, мерси.
Пред мен стои велико минало.

Научих да завися.

Какви са пътищата на страха,
пътеките на нашето свещенодействие?
Какво усилие, какво докосване, какво
проникване, какво ни води като насмолен канап
през лабиринтите на блудкавата вяра, че живеем,
когато преобърнахме живота в преживелица,
а преживелицата в полусън от кръв и плът,
от все по-малко кръв, от раздробена плът
и експлозиви –
достатъчно да го провъзгласим за тайнство.

Тъй често непонятното и маскарадите са истини,
обзети от безумия и освидетелствани,
за да не бъдат произнесени.

Тибалт бил мъртъв.
Бял, бял като платно лежал,
в саван от кървища ръждив сега лежал и гниел.
Не процедил и дума, всичко
със себе си отнесъл. Било доложено, че
често преди бой Тибалт е сторвал кръст със левия си крак
над камъка, където се сражавал. Умрял непитан
и тежкият му златен медальон,
едните казват – с яспис, други – със сардоникс,
а трети пък твърдят, че имало и косми
на чер жребец, четвърти – че целият бил чер, триъгълен,
ала не му помогнал. Тибалт
умрял непитан, с рана като плоча на
гърдите, намушкан в гърчове
от гняв се тръшнал, с пяна на устата, но
последно слово не проронил. Огнен
бил и като огън той изтлявал. Мълчание
след себе си оставил, не забрава.
Гняв гибелен, горещ, а след това изстинал.

Какво ли не говорят за Тибалт – че като малък
бесил слепи котки, ял живи жаби и в следи
от чужди стъпки забивал гвоздеи,
а дойките разнасят, че подслушвал
и с часове пред огледалото се зверил.
Перачките го мяркали как призори
през цветовете на дъгата се промъквал,
към водопадите и скачал да се къпе
от най-високото във най-
дълбокото самичък.
И изчезвал.

Порасъл, щом росенът разцъфнел, бродел нощем,
като девица преоблечен, със свинска зурла,
с немигащи очи разравял гробове,
ограбвал просяци, бичувал ги до кръв,
а после щедро ги дарявал и се просвал ничком,
прерязвал диаманти с кръв от яре,
пил желязо, зайча сянка със стрита вълча лапа,
змийски люспи, черва от млада пуйка,
а сетне гълтал от билето за сила
и насилвал. А старата вражда
на двата рода продължава. Градът,
обзет от страх, до късно се мъчи да заспи,
но не заспива.
Верона ли е туй?

Страхът-свещенодействие, полегнал между теб и мен
като добре обучен пес-пазач,
ще ни спаси от всички истини на истинския свят,
окрадения свят,
дамгосания свят, подложен,
под лупата на нашето невежество,
присвило тънките си устни пред тройно огледало.
И ти заставаш там,
недосънувана.

А аз,
какво да правя аз?

насила да зашивам пъпната си връв с бод зад игла,
да бродя по наклонени поляни,
да майсторя хербарии от народни песни,
да диря мъртви градове,
на всеки оцелял да свалям шапка,
да заучавам Шекспир наизуст,
да го цитирам при добре намерен повод,
да се сплотявам със снимките в семейния албум
и между тях да си почиствам очилата с кожено парцалче?

Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал сам.
Самотен е и затова – безсмъртен.
Не вярвам, Боже, не, не вярвам.

Тибалт бил вероющ, редовен в църква, в изповед
и пости. Бил най-прочутият фехтовчик, обучен при
изгнаника-французин, който го обикнал
и тайно посветил го във всички френски номера,
игри и хватки, пози,
които малкият харесал, не пипал сам
огромния си морков, изливал семето си в чуждо гърло,
прав, разкрачен, но златисто място не помръдвал,
наподобяващ медна статуя, излъскана току-що.
Една плетачка се похвали, че тъй я бил преплел,
та часове не стъпвала на пода, а после
стъпвала едва.

Подмятат, че Тибалт се мятал във всевъзможни гнусотии
и ги изричал гласно, и проклинал,
едно козарче се закле, че
на зарове играел гол с коняри,
подшушват, че облогът бил
най-хубавата му козичка.
По късни доби сводникът му водел
забулени госпожи от домове най-знатни,
девойчета от родове прочути,
момичета от бедните квартали,
охотно идвали момчета – недорасли,
но узрели за Тибалтовия прът,
намазан с лой от слабините на глиган,
да ги разполови като кайсии,
да ги раздруса като кайсиеви дръвчета, превивал ароматните им вейки,
додето портокалите му сочни думкали
о бледите им задници.

Такива са сплетните по пазара.

Говорят, че Тибалт бил най-самотен, бил властен,
горделив, презирал даже патера, припомнят
отколешните техни прения.
Говорят също – бил умерен, мъдър, силен и мъжествен.
Съмнявам се във Сатаната.

И пак: какво?
Да наблюдавам светлото ти тяло
сред тази светла спалня, приглушена
от виолетовата мида на завесите,
пружината маркира всяко твое помръдване,
да се нахвърля грубо,
за поизхапеш раменете ми,
да бродим, уловени за ръка, готови да упътим
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде,
онези, които не знаят къде
онези, които не знаят,
онези, които не знаят,
онези, които,
онези, които,
онези…

Онези, които изобщо не са.

Чух, че Тибалт бил умрял.
Навярно Бог е най-самотен.
Съмнявам се във Сатаната.

Какво “какво”?

Да бъда придружен, по-скоро придружител,
да седна на снега, да потреперя
и извинително да кимам със глава,
да ме изпратиш за зелен хайвер,
да ти разкажа де съм го намерил,
да пъхна във врата ти сняг, да се разсмея,
да те притисна със безброй ръце,
да скоча в басейна след теб, да те догоня,
да викам дълго в теб,
да ти цитирам сър Томас Елиът,
да клекнем на моравата,
да свием венче от маргаритки,
да преобръщам своето мълчание
отпред назад, отзад напред,
да пия с него чай,
да го разхождам с велурена каишка
покрай следобедните лилии.

Така съдбата отминава край вратата.
(Отворете ми вратата, на която чукам с плач.)

Това са нашите възможности,
повтарящи една-единствена възможност
в една-единствена реалност,
тимпаните удариха, сега
жените плачат, пеят и скубят косите си,
които пращят като заглъхваща машина за буря.
Те всички са живи, защото никога не са били раждани,
ридаещи жени, които искат справедливост.

Не бе оплакан тъй Меркуцио
и нямаше защо да го оплакват.
Пазител той не бе и нямаше да стане,
при все че беше благородник,
Меркуцио – приемник на поредица убийства,
макар и сам убит, убийствен и убиван.
Консервативен млад човек,
навярно бъдният Тибалт.
Танцуващият вестоносец на нощта,
открит и лек, прехласнат суеверник,
бленуващ грехове, които няма да извърши,
извършил грехове, които никога не е бленувал,
разцъфнал парещо, нечакан дългокос провидец
не тук и не сега,
един от многото невярващи в живота,
незнаещи, че носят смърт.

Ала дали това ги прави по-невинни?

Днес ние сме обмислили добре смъртта,
рекламата й, авторското право са платени,
решенията взети,
животът е недостоверен,
тръбим тържестевно за всяка нова смърт,
която сме успели да постигнем,
и триумфално съобщаваме
Последните Известия
за Края на Света.
Това са нашите възможности
и се опитваме сред тях да поживеем невъзможно,
и се опитваме да спрем
прииждането на смъртта
сред светлия триъгълник от плачещи жени,
събрани и събирани, събиращи отломките възмездие
срещу заплахите
на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.

Безпокоим се за смъртта, не за живота.
не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме пленници,
недосегаеми във мъничката си самотност
с надеждата да ни заключат в някоя основна клетка.

Говорехме за музика,
а после беше танц,
а после транс
в кръга на нашите възможности,
в кръга на нашето кръжене.
Тибалт кръжи –
забит кинжал в кръга на вечността
сред пръсната колода карти
и превъзмогнал времената.

Какво да кажа след това
и колко да мълча,
и колко точно да измервам,
и колко да се взирам към земята
и върху нея да съзерцавам светлосенките?

О, мрак, мрак, мрак… О, освежителен мрак!

Как лигави са всичките религии,
обидно е така да се живее,
обучени сме как да се умира,
едва сега ще трябва да се учим да живеем,
условието се е превърнало в поанта,
поантата е безусловна,
обратното е прекалено вярно,
за да бъде прието,
аз вървя по стария път,
но не и по същия,
изгубени удари,
студенина на плътта,
потискащи случайности
в кръга на нашите възможности,
на нашата единствена възможност
да преживяваме между тимпанените удари.

Един.
Два.
Три.
Четири.
Пет.
Шест.
Седем.
Прозорците.
Прокобите.
Прокофиев.
Пркфв.

Чух, че Тибалт бил умрял.

Интересното на обществото и обществения интерес

2011-11-27T15:19:00.001+02:00

В Етичния кодекс на българските медии се казва, че "информацията "в обществен интерес" не бива да се обърква с информацията, която е "интересна на обществото". Там е доста ясно разписано как медиите да уважават неприкосновеността на личния живот, как да отразяват случаи, свързани с деца, как да се отнасят към пострадали от престъпления, как да се уважава мъката на хората, а също и че заподозрените са невинни до доказване на противното.

Работата не е в това, че тези неща ги пише в нечий гилдиен кодекс. Важното е, че става въпрос за елементарни правила на хуманност и цивилизованост.

Днес попаднах на предаване на иначе обществената ни телевизия, част от което беше посветено на скорошния побой над ученик от страна на други ученици в центъра на София. Присъстващите в студиото, начело с уважавания от мен водещ Андрей Захариев, обсъждаха надълго и нашироко както здравословното състояние на пострадалия ученик, така и характера на обявения за главен виновник за побоя. Това, че родителите на битото момче са помолили лекарите от "Пирогов" да не съобщават на медиите информация за здравето му, явно не притесняваше водещия и участниците - те се позоваваха на "неофициална информация".

Докато гледах, се чудех - как никому не хрумва най-малкото, че тук става дума за деца? Какво е да си на 16 години, а медиите да разпространят името ти и надълго и широко да се занимават с твоя характер и да умуват защо си стигнал до насилие? Или да обясняват, че са те набили, защото си бил дребничък и слабичък и може би някому си изглеждал високомерен? Последният начин, по който насилието в училище може да бъде намалено, е извършителите и жертвите да бъдат третирани като обекти, като панаирджийски атракции.

Тия дни ми се случи да говоря с полска полицайка, която изрази учудването си от българските медии. В Полша, казва, когато някой е заподозрян за престъпление или е жертва, медиите не казват името му и не показват лицето му. Чак при влязла в сила присъда може да се каже кой е виновният. Слушах я и си мислех, че тук не става дума само за контрол върху медиите - и полицията, и болниците, и всички ангажирани институции охотно предоставят данни за престъпници и жертви, дори и ако са деца.

Така че държа да отбележа, че не обвинявам конкретно Андрей Захариев - той не е нито първият, нито последният журналист, обсъждащ подобни теми по такъв начин. Но е притеснителен фактът, че журналист от неговия ранг, пък и хуманитарист, смята това за нормално, и то с благословията на "обществената" ни телевизия - притеснителен не само за журналистиката ни, а за равнището на хуманизъм в българското общество.

България - на 15-то от общо 20 места по толерантност към различната сексуалност

2011-11-22T21:31:00.001+02:00

Представям на вашето внимание индекса на толерантност към различната сексуалност, който конструирах и изчислих специално за читателите на Неуютен блог въз основа на данните от петата вълна на Европейското социално изследване (ЕСС).

ЕСС е голямо международно изследване, което се провежда в повечето страни от Европейския съюз (за съжаление - не всички) и някои други, като Норвегия, Швейцария, Русия а този път и Израел. Изследването се прави по много строга методика и с голяма извадка. Анкетирани са 38974 души, като само за България те са 2434, като имате предвид, че едно стандартно национално представително изследване включва около 1000. Резултатите от петата вълна на изследването бяха публикувани на сайта на ЕСС на 26 октомври и са достъпни за свободно ползване само срещу елементарна регистрация - разбира се, ако имате с какво да ги обработвате и имате известни познания как.

Един от въпросите в ЕСС има за цел да установи толерантността към ЛГБТ хората. Респондентите определят до каква степен са съгласни с твърдението "Гейовете и лесбийките са свободни да живеят, както желаят", като са дадени пет възможности - от категорично съгласие до категорично несъгласие. Резултатите са въз основата на 37162 отговорили (или 95,4 от всички) - не са взети гласовете на 1654 души, които са казали "не знам", 107, които са отказали да отговорят и 51, които не са дали отговор. Първоначално проверих какъв е резултатът за България, след което ми хрумна да сравня по този показател страната ни с останалите, включени в изследването. Установих, че най-категорично приемаща различната сексуалност е Холандия - относителният дял на онези, които са напълно съгласни, е 59,1%. Най-категорично нетолерантна е (защо ли не се учудвам) Русия - близо 1/4 от руските респонденти са изразили категорично несъгласие. България, макар да не е на едно от последните места по категорична толерантност, е трета по категорична нетолерантност - 11,6%.

Сравняването по един или друг от отговорите обаче не дава ясна представа за общата картина - отговорите са разположени в петстепенна скала и ако искаме да разберем как се подреждат страните по толерантност към ЛГБТ хората, трябва да намерим начин да ги обединим. За тази цел направих индекс. Ето каква е структурата на индекса:

делът на отговорите "твърдо съгласен" се умножава по 3
делът на отговорите "съгласен" се умножава по 1
делът на отговорите "нито съгласен, нито несъгласен" се умножава по 0
делът на отговорите "несъгласен" се умножава по -1
делът на отговорите "твърдо несъгласен" се умножава по -3
получените стойности се събират
крайните резултати се заклъгляват с точност до стотни - по естетически съображения

Получава се стройна единна класация, в която България заема петнадесето място от общо 20, а единствената страна с отрицателен индекс е Русия. Сега вече може двадесетте страни да се подредят на базата на единен критерий:

Страна	Твърдо съгласен	Съгласен	Нито съгласен, нито несъгласен	Несъгласен	Твърдо несъгласен	Индекс
1. Холандия	59,1%	33,9%	3,8%	2,2%	1,0%	2,06
2. Дания	55,1%	35,0%	5,1%	3,5%	1,3%	1,93
3. Швеция	49,1%	41,1%	6,9%	2,2%	,7%	1,84
4. Франция	56,0%	26,4%	8,3%	4,2%	5,1%	1,75
5. Белгия	47,6%	39,5%	5,8%	4,1%	2,9%	1,70
6. Испания	41,5%	39,9%	11,1%	6,1%	1,4%	1,54
7. Норвегия	39,6%	43,8%	9,3%	4,5%	2,9%	1,49
8. Великобритания	33,8%	51,2%	9,1%	4,4%	1,4%	1,44
9. Германия	37,6%	44,7%	8,2%	5,3%	4,1%	1,40
10. Швейцария	33,5%	49,1%	9,4%	5,6%	2,4%	1,37
11. Финландия	32,9%	41,8%	13,4%	7,7%	4,2%	1,20
12. Чехия	30,5%	35,1%	20,6%	8,3%	5,5%	1,02
13. Израел	32,7%	29,4%	16,7%	10,8%	10,4%	0,85
14. Португалия	19,2%	45,6%	15,4%	12,3%	7,5%	0,68
*15.* *България*	25,8%	28,1%	23,0%	11,5%	11,6%	*0,59*
16. Унгария	17,7%	30,6%	27,7%	12,9%	11,1%	0,37
17. Словения	10,4%	42,3%	22,4%	16,5%	8,5%	0,31
18. Полша	10,8%	38,0%	20,9%	19,3%	11,0%	0,18
19. Естония	8,3%	34,6%	26,6%	17,7%	12,8%	0,03
20. Русия	8,1%	21,5%	22,2%	23,9%	24,4%	-0,51
Средно за ЕСС	32,4%	37,6%	14,2%	9,1%	6,7%	1,06

И понеже образите често пъти "говорят" повече от числата, ето информацията от таблицата, представена графично:

Предварителната ми хипотеза беше, че религиозността в дадена страна, в частност - католицизмът, ще бъде фактор за нетолерантност. Хипотезата не се потвърди. Ако се наблюдава разделение, то е между западноевропейски и източноевропейски страни - в западноевропейските толерантността към хората с различна сексуалност е чувствително по-голяма. Изключение прави Португалия, а от източноевропейските страни - Чехия, която е и най-близко до средната стойност на индекса. Иронично, близко до средната стойност за Европейското социално изследване е и страна извън Европа, а именно - Израел (който явно не е такова "гнездо" на радикализирана религия, за каквото често бива представян). Така че новата ми хипотеза е, че фактор за толерантността към хората с различна сексуалност е равнището на модернизация в дадена страна и, съответно, на свързаните с нея модерни демократични ценности. Уточнявам, че не свеждам модернизацията само до икономическите ѝ измерения.

Щях да имам повече увереност в хипотезите си, ако в изследването бяха включени повече страни, което би дало възможност да се правят по-прецизни типологии. Липсват ми Италия и Ирландия, които да сравня с Португалия. Липсва ми Румъния, с която сме толкова близки. Липсват ми други балкански страни като Гърция, Турция и Кипър. Липсват ми страните от бивша Югославия - от едната Словения не мога да направя извод.

В заключение, за мен резултатите са приятна изненада. Положителната нагласа към ЛГБТ категорично надделява над отрицателната в повечето от страните, включени в изследването. Дори в България сумата от положителните отговори надхвърля 50%. Лично аз не съм привърженик на скалите с нечетен брой варианти за отговор, защото средните (неутрални) отговори много често се използват за криене на позиция, но не аз съм правила въпросника. Хипотезата ми е, че в този случай част от скритата хомофобия намира място в неутралния отговор - с намаляване на толерантността се наблюдава нарастване на дела на "нито съгласните, нито несъгласните". Според мен това означава, че хомофобията е по-скоро нелегитимна като позиция, дори и в България, което също е оптимистичен извод.

Много пъти съм казвала, че социологията не е "отражение" на света - първо, като всяко познание, тя е интерпретация, второ - тя влияе върху обществото. Надявам се публикуването на тези резултати в блога ми да има практически смисъл - да вдъхне увереност на хора с различна сексуалност да бъдат себе си и да продължават да отстояват правата си, защото хомофобията в България не е толкова голяма, колкото изглежда. И защото начинът, по който се отнасят към нас, зависи не на последно място от това как се държим - ако се приемаме такива, каквито сме и излъчваме увереност, негативните реакции спрямо нас ще намаляват.

При наличие на интерес от ваша страна, мога да сравня резултатите за толерантността към хората с различна сексуалност от петата вълна на ЕСС с тези от четвъртата и от третата вълна, в които са включени и някои други страни (но пък някои от страни и липсват). (В първите две вълни България не е включена.) Това ще даде възможност за известно прецизиране на хипотезите, а също и ще може да се проследи дали за период от шест години (изследването се случва веднъж на две години) има динамика в толерантността към различната сексуалност и, ако да, каква. Но ако не ви е интересно, няма да ви досаждам с таблици, графики, проценти и хипотези, а ще го направя само за себе си, понеже ми е любопитно какво ще излезе.

Днес, на връщане от работа, видях добър стар приятел социолог, на когото разпалено разказах за индекса, който ви представих, и за идеите ми за продължение на анализа. Приятелят предложи да оформя нещата като проект и да кандидатствам за финансиране. Обаче аз не искам. Имам работа, която харесвам и за която ми плащат; предпочитам нещата извън нея да ги правя заради смисъла, заради споделянето, заради удоволствието от тях, а не заради някакви дивиденти. Нали затова имам блог?

Ако желаете да използвате представените от мен резултати, независимо дали сте блогър, журналист или нещо друго, свободни сте да го направите според правилата на лиценза на блога.

Недисциплиниран дискурс

2011-11-18T17:19:00.001+02:00

Представям ви новата рубрика в Неуютния блог.

От известно време се въртят в главата ми теми, които поставят под въпрос общоприети представи за нещастието, убийците, детството и други. Хрумна ми, че в блога няма етикет за тях, и така възникна идеята да въведа нов. Трудно ми беше да му дам име. Щеше ми се да е нещо, свързано с Мишел Фуко, заради патоса на Фуко да подлага на критическа рефлексия всичко, което е свързано с това, което се разбира под "нормалност". Другата ми идея беше името да бъде заигравка с Кант и темата за границите, по възможност с Кант и Фуко, но не ми хрумна нищо подходящо.

Накрая се спрях на "недисциплиниран дискурс". В известен смисъл по-коректно спрямо Фуко щеше да бъде да въведа неологизъм като "недисциплинарен" или "отвъддисциплинарен", доколкото Фуко говори за дисциплинарни институции - училището, болницата, лудницата, затвора. В българския език на съществителното "дисциплина" отговарят, в зависимост от контекста, две прилагателни - "дисциплиниран" и "дисциплинарен". Дисциплиниран е онзи, който слушка, тоест - подчинява се на дисциплината. "Дисциплинарни" наричаме традициите, свързани с определени научни и пр. специализирани дисциплини. "Дисциплинарни" са и наказанията за нарушение на трудовата дисциплина. Дори съм получавала такова :-). Изразът "дисциплинарни институции" едва ли говори много на неизкушения от Мишел Фуко читател. Затова се спрях на по-палавия (и по-неточен) вариант.

Що се отнася до дискурса...

И така, в неопределено близко или далечно бъдеще има опасност на вашето внимание да бъдат представени някои непослушни, неправилни, недобропорядъчни и ненормални мисли, които се въртят в клетата ми глава. Ако обмисляте да бягате, сега е моментът :-).

Първата врата

2011-11-18T08:52:00.001+02:00

Правило ли ви е впечатление, че със застудяването на времето някои шофьори (на тролей и автобус - с трамвай май не ми се е случвало) гледат да си спестят отварянето на първата врата на превозното средство? Редовно ми се случва да попадам в тролеи и автобуси, чиито шофьори просто не я отварят - нито за слизане, нито за качване. Дори да има хора, застанали на вратата с очевидното намерение да минат през нея, тя може пак да не се отвори. По-често не се отваря за качващите се, но понякога и за слизащите. Случва се да се отвори чак след като са отворени и другите врати, а "нахалният" слизащ продължава да кибичи пред нея. Но няма гаранция, че и в този случай ще се отвори. Онзи ден дори ми се случи да пътувам в тролей, чийто шофьор за по-сигурно не отваряше първите две врати, та пътниците се качвахме и слизахме само от задната част на тролея.

Този феномен се случва предимно когато превозното средство не е претъпкано и има възможност за придвижване на пътниците из него.

Предполагам, че основанието на шофьорите да не отварят първата врата е да не им стане студено. Но повечето от тях са в достатъчно изолирани кабини. Не знам, на мен цялата работа ми прилича на собственическо чувство и демонстрация на власт. Един вид - "в моето превозно средство аз командвам и имам нужда от защитена територия". Още повече, че това ми се е случвало, макар и рядко, и при хубаво време.

Вие имате ли подобен опит с първата врата и, ако да, как го интерпретирате?

Моментна онтология на Van der Graaf Generator

2011-11-14T22:57:00.001+02:00

(из статистиката на блога)

Въпреки че "wander graaf" много ми хареса :-), името на групата (а и на генератора, ако той е интересувал търсещата личност), е друго (вж. заглавието). Но като сме си дошли на думата, поне да послушаме:

Wondering.

West is Mike and Cindy

2011-11-12T17:23:00.001+02:00

Наскоро споделих с един приятел, че затворих първия си блог, след като най-верните му читатели поумряха. След това изразих спомена за тях с една любима песен в Google+, но оттогава не ми излизат от главата.

Майк и Синди. Двамата впрочем никак не се харесваха - той - консерватор и католик, тя - хипар и либерал. Иначе и двамата живееха някъде край Филаделфия.

С Майк завързах общуване, след като му бях изпратила покана за Gmail (по онова време Gmail беше още с покани). Неизвестно защо винаги разполагах с огромно количество покани за Gmail, търсенето за които беше огромно, затова ги предлагах по форуми, както и заради това първоначално създадох блога си. Та като изпратих на Майк покана, той ми писа писмо и се заприказвахме... и така няколко години.

Майк беше изключително интересен човек. На 50 и няколко години, ерген. Никога не ми изпрати своя снимка. Страдаше от някакво лошо заболяване - така и не разбрах какво - още от дете. Непрекъснато му беше студено и не се чувстваше добре; казваше, че животът му е мъчение. Споделяше, че би искал да се самоубие, но религията не му позволява. Беше написал веднъж в блога си, че мечтае да умре, като се задави с пилешка супа.

Хранеше се като типичен американец - със супи от консерва, а на работа - чипс. Писа ми, че обядът му се изразявал в това - да се обърне на 90 градуса (в офиса, представляващ безброй бюра, разделени с преградки) и да си изяде чипса. "Светла, това, дето си гледала в американските филми, как в обедната си почивка ходим на ресторант, изобщо не е вярно".

Беше и религиозен по американски - според него Христос искал да каже, че е лошо да се убива, освен когато човек защитава частната си собственост.

Твърде възможно е да е бил девствен - твърдеше, че религията не му разрешава да прави секс без брак, а не се беше оженил заради болестта си. Позволяваше си обаче - и именно това беше интересното у него - да бъде максимално освободен в мислите си. Религията е като клуб, беше ми писал - може да не харесваш правилата и нищо не ти пречи да разсъждаваш върху тях, но щом си член на клуба, ги спазваш. Затова не се боеше да разсъждава и да описва фантазиите си.

А фантазиите му бяха свързани най-вече с жени. Казваше, че толкова харесва жените, че ако беше жена, пак щеше да ги харесва. Ето защо бил мъжка лесбийка. Харесваше жените независимо от възраст и външен вид. Харесваше всички жени. Сещам се за две публикации от блога му - едната беше за много дебело момиче, което видял на улицата и което другите, за разлика от него, не биха харесали. Другата, една от любимите ми, беше за негова към 90 годишна съседка, на която понякога помагал с пазара. Веднъж ѝ бил напазарувал, надникнал през прозореца на нейната къща, за да ѝ даде покупките, и видял голото ѝ тяло, отразено в огледалото. Публикацията продължи с една невероятно нежна фантазия за това, как Майк би искал да даде любов на тази жена в края на годините й.

Постепенно се бях отчуждила от Майк, може би основно заради неприязненото му отношение към Синди. Беше почнал леко да ме дразни. Все още водехме кореспонденция, чат-пат. Докато веднъж на писмото си получих автоматичен отговор, че здравето му се е влошило и че като се оправи, ще пише. Не писа. Изчезна и от блогове и социални мрежи. Колкото писма му пращах, получавах все същия автоматичен отговор. Накрая се отказах.

Предполагам, че е намерил своята пилешка супа и е отишъл там, където толкова искаше.

*

Синди... със Синди се запознах, когато с един приятел направихме група в Yahoo за хора, които искат да са анонимни. Заех се с издирването на интересни анонимни профили в Yahoo, на които да изпратя покана за включване в групата и попаднах на нея чрез търсене по ключови думи "прогресив рок". Тя веднага откликна, беше възхитена от идеята. В групата завързахме разговори за музика - за King Crimson, за какво ли не, но най-вече за Peter Gabriel, за разочарование на приятеля-съосновател, който е доста музикално нечувствителен човек. Накрая логично затворихме групата, защото говорехме за музика много повече, отколкото за смисъла на анонимността.

Отношенията си обаче запазихме - коментирахме в блоговете си и във вече несъществуващата социална мрежа на Yahoo (където се подвизаваше и Майк), понякога си пишехме писма. Макар да беше "обикновена" медицинска сестра, със Синди можеше да се говори не само за музика, а и за литература (например за Селинджър), за философия, за социология, за какво ли още не. Пишеше страхотни стихове, които, за съжаление, не запазих, а тя затвори блога си и изтри повечето си профили, включително и тези с поезията. Периодично изтриваше едно или друго от нещата, които пишеше. Казваше, че е "constantly changing". Понякога признаваше, че обмисля "виртуално самоубийство" - унищожаване на всички профили и акаунти. Не ѝ се наложи...

Беше рядко ерудирана личност. Ако някой ми каже "американците са тъпи", винаги се сещам за Синди. Назнайваше испански, разбираше нещо и от френски и искаше да може да говори с чуждестранните от приятелите си на техния език. Писала ми е на чист български "обичам те", а към края на живота си се беше заела да учи арабски.

Да, Синди не се страхуваше да казва "обичам те". Обичаше всичките си "виртуални" приятели, сякаш всеки от нас беше единствен на света. Учеше ни да не се боим да показваме обич. И ние я обичахме; и като че всеки от нас я искаше само за себе си. Това я нараняваше - тя имаше достатъчно голямо сърце, за да побере всички ни в него. Както казва Селинджър за героинята си Франи от разказите за семейство Глас - "сърце - хотел." Живееше с дългогодишния си приятел, но като че имаше и любовни връзки в Интернет. С един от хората, с които беше поддържала такава връзка, се намерихме и си писахме след смъртта й.

Пишеше "аз" ("I") - с малка буква - "i", защото не искаше да бъде егоцентрична. Смяташе, че самата тя не е важна - важни са любовта, приятелството, доверието, музиката, поезията, хората... но не и тя.

Като казвам, че съм я обичала, не изпитвам неудобство, нито необходимост да уточнявам пред себе си или пред вас, как точно съм я обичала. Знам само, че я обичах много. В живота си съм срещала хора, познанството с които ми е помогнало да проумея, че за мен човекът е по-важен от сексуалната ориентация. Че полът няма значение, ако истински обичам. Осъзнаването на това не ми е проблем.

Понякога си мисля, че нашата егоистична обич я уби. Дотолкова искахме да имаме парченце от нея, че тялото ѝ реши да се размножи, клетките ѝ започнаха да се делят. Разболя се точно от рак на размножителните органи (яйчниците). Убийствено жива метафора; а и сърцето е единственият орган, който не боледува от рак - иначе щеше да умре от рак на сърцето.

Със Синди няколко пъти сме се карали жестоко. Единият път беше, когато най-сетне ми каза малкото си име. Тук съдържанието на скандала леко ми се губи, а ми е болезнено да се ровя в стари писма, в които сме си разменяли упреци - всичко това изглежда толкова дребнаво на фона на смъртта. Мой приятел любопитстваше за името ѝ, аз я попитах може ли да му го кажа, тя нещо настояваше на анонимността си, в някакъв момент побесня, че името е само дума и че има много по-важни неща. Права беше...

Другият път беше по повод на неин виртуален приятел, който беше маниакално обсебен по нея, освен това беше склонен да фабрикува налудничави истории за хора, които го преследват и искат да му навредят, тровят му храната и пр. Но Синди и такъв го обичаше. В някакъв момент той взе на мушка и мен и се оказах герой на историите му. Тогава й писах, че според мен е шизофреник. Тя побесня - "кое ти дава право да поставяш диагнози на някого, когото дори не познаваш"? Пак беше права... Права беше и когато ме упрекна, че поставям себе си в центъра на всичко - цупех се, че не ми отговаря на писмата, а тя имаше болна майка и умиращ от рак баща.

Ала превратностите на живота никога няма да престанат да ме изумяват - тъкмо онзи човек, когото бях обявила за шизофреник, ми съобщи, че тя е починала, като ми изпрати линк към некролог, публикуван в местно онлайн издание. Чак тогава научих и фамилията ѝ. Както и че е била на 49 години - на снимките изглеждаше не по-възрастна от мен. Знаех, че е по-голяма, но не точно с колко. Публикуваше все малки и неясни снимки и по някое време ги изтриваше, но аз тайничко успях да сваля няколко.

След скандалите с нея реших, че ще е по-добре да прекратя общуването ни, понеже беше станало болезнено и за двете страни. За известно време изчезнах от хоризонта ѝ. После тя май ми писа и аз ѝ отговорих, че е може би по-добре да не общуваме - само така няма да се нараняваме. Никога няма да забравя нейния отговор:

Ето какво вярвам със сърцето си и знам с ума си. Ти си видяла, споделила, познала и приела както тъмната ми природа, така и светлината ми, както моите грешки, невежество и глупости, така и откритостта и познанието ми, както безчувствената ми погълнатост от себе си, така и моите емпатия и състрадание в действие, скърбите и радостите ми.

Ние сме сестри, приятели и докосващи се души. Нищо не може да промени това - неразбиране, груби думи, километри, океани, планини, политика, религии, езикови бариери или мълчание - нищо.

После не сме се карали, но скоро след това Синди се разболя.

Когато ми писа, че е болна от рак, че твърде късно го е установила и че метастазите вече са превзели всичките ѝ жизненоважни органи, сякаш светът ми се срина. Синди беше храбра и се бори докрай, въпреки че докторите не даваха позитивни прогнози - подложи се на няколко различни вида химиотерапия и продължаваше да сее наоколо воля за живот и чувство за хумор. Косата ѝ опада, а тя рече, че така било много удобно и защо изобщо досега е била с коса. "Когато оздравея, все с бръсната глава ще ходя." Имаше някакъв шанс лятото на 2008 да пътувам за Щатите и крояхме планове как да се видим. Не успях да замина, но така и така нямаше да се срещнем - тя е починала в началото на лятото, а аз разбрах чак в края му. По-късно научих, че като че се е предала напълно, когато малко преди нея е починал баща ѝ.

Щом вече стана неумолимо ясно, че няма да оздравее, Синди започна да трие онлайн профилите си. Помолих я поне този във Flickr да не изтрива. Бях я направила член на групата си, въпреки че не се занимаваше с фотография и не беше качила нито една снимка в нея - просто ми се искаше да е там. Казах й, че ако групата ми е дзен градина, тя е тайният камък в нея - нали всяка уважаваща себе си дзен градина има таен камък. Тя се съгласи - и до ден днешен е член на групата. Последните й думи към мен бяха:

As a secret stone,
i love you :).

*

Други мои интернет приятели изчезнаха, но се надявам, че са живи и здрави. Като швейцарския Томас (да не се бърка с датския и шведския, които продължават да са на линия), Дейвид и Джон.

С швейцарския Томас се намерихме във Flickr, понеже имаме един и същи модел фотоапарати. Чаровна, деликантна и интелигентна личност на 50+ години - имаше рядко фино чувство за хумор, пишеше прекрасни хайку, а в абстрактните снимки и отраженията беше виртуоз. Когато веднъж изненадващо публикува автопортретна снимка, женските му контакти ахнахме - оказа се изключително красив мъж, на мен доста ми заприлича на Peter Hammill.

После една обща швейцарска приятелка от Flickr бандата ми разказа доста интересни неща за него. Веднъж, още преди да публикува снимката си (я тя беше споделяла много автопортрети) пътувала във влак и срещу нея седнал мъж. През цялото време я гледал и се усмихвал, без да каже нищо. Накрая, все тъй мълчаливо, просто слязъл от влака. Тя и тогава подозирала, че пред нея седи Томас, но се чудела как да попита. А когато видяла снимката му, окончателно се уверила. Те двамата си пишеха писма и тя назнайваше повече за него. Обясняваше си странното му поведение във влака с това, че той е оглушал, понеже е бил военен летец - според нея се е притеснявал да я заговори, защото е нямало да разбере отговорите ѝ.

Така и не разбрахме защо изведнъж реши да зареже както Flickr, така и кореспонденцията си с нея. Тя беше проверявала тук-там и се беше уверила, че е жив.

*

UPDATE от 16.11.2011. Вчера установих, че Дейвид отново се е появил във Flickr :-). Така че с голяма радост и облекчение го махам от списъка на изчезналите приятели. Дейвид ме запали по инфрачервената фотография. Него пък го е учил на фотография Ансъл Адамс.

Много съм научила от него и много сме спорили за фотография. Той все искаше да ме убеди в едно или друго и накрая питаше "What do you think?" Пишеше дълги, детайлни и добронамерени критики на снимките ми. Въпреки всичките си усилия не успя да ме накара да си направя експлицитна актова снимка.

Беше в състояние да влезе в частен имот с риск да го застрелят, за да снима... пън. Вдъхнови ме да не се притеснявам да лягам по земята, когато искам да снимам нещо от определен ъгъл - "има неща, заради които си струва човек да се изцапа с кал", ми беше казал веднъж.

За Дейвид съм писала и друг път, например тук и тук. Обичаше да експериментира и в някакъв момент стилът му се разви в посока, която не ми харесваше.

Междувременно аз изпаднах в дълъг недиалогичен период и така и не разбрах кога Дейвид е изоставил Flickr и какво е станало с него... Преди няколко месеца предприех гугъл издирване и с много усилия установих, че е напуснал работа и се е преместил в друг град. Дано да е добре...

*

Заради същия недиалогичен период не разбрах и кога изчезна Джон - този път като че окончателно.

Джон ме намери покрай Синди, понеже забелязал, че харесвам Van der Graaf Generator. Шестдесет и кусур годишен ирландец, пънкар и професор по право. Бил е на концерти на Doors и Beatles. Имах чувството, че знае всички думи в английския език (освен латински и френски), пък не ги и повтаряше много - случваше се в негово изречение от два реда почти да няма дума, която да знам. От него научих думи като "sundry".

Имаше убийствено чувство за хумор, често пъти доста хапливо. В резултат на което Синди кръвно му се обиди - беше пускал някакви шеги относно мъжа, с когото тя живееше, по повод на това, че имал пушка. Коронният му номер беше да си трие акаунтите, като хвърля контактите си в паника и да възкръсва с нови, или пък да си създава няколко различни акаунта за една и съща услуга. И да се появява отново и отново, разчитайки да бъде разпознат (което не беше трудно, като се има предвид неподражаемия му стил).

Когато изтри накуп всичките си четири акаунта, с които разполагах, точно на рождения ми ден, и аз кръвно му се обидих - толкова ме заболя. Бях много призързана към него. След време пак се появи, но бях непреклонна. Издирих го отново чак след като Синди почина - нейната смърт ни сдобри. Той много я харесваше и страдаше, че тя така му се обиди. Беше омекнал доста, извини номерата с триенето на акаунтите с пристъпи на депресия, от която се лекувал. Дори ми прати своя снимка.

Постепенно, с напредването на недиалогичния ми период, изоставих кореспонденцията с него. След време го търсих, но не го открих. Този път не си е изтрил акаунтите - просто не отговаря. Свързах се с обща позната от Flickr, с която се бяха сближили и имаха общи поетични проекти. Тя отговори, че постепенно се бил отдръпнал от общуването с нея, извинявайки се с професионална заетост и други лични причини. Веднъж засякла някой с неговия стил в някакъв поетичен форум, но той изчезнал от там, след като му писала. Сподели, че си е позволила много да се привърже към него и че наистина страда.

*

Не знам защо ви разказвам всички тези неща. Всъщност, знам. Знам и че малко от вас са изчели всичко. И по-добре... На добронамерените от прочелите - благодаря.

Дано съумея да бъда до живите и наличните от приятелите си, докато и те, и аз, сме още тук.

Спомен за репетиции: Десети на 22

2011-11-10T09:12:00.001+02:00

Дойде време да отговоря на поетичната загадка. Стихотворението е на Георги Рупчев и се казва "Спомен за репетиции". Днешният ден е подходящ, за да обогатя с това произведение достъпното в Интернет наследство на автора.

За първи път прочетох стихотворението в самиздатския алманах "Мост" - брой 1 от далечната 1990 г. С т.нар. "самиздатски" списания (както виждате - тънки брошурки, захванати с телбод) "Мост" и "Глас" още преди 10 ноември 1989 г. - тогава те бяха нелегални - ме снабдяваше тогава вече бившата ми учителка по литература Веселина Димитрова. Предишните броеве съм й върнала, този някак е останал у мен. Била съм 8-9 клас по онова време. Криех ги под матрака на леглото. В онези времена човек не можеше да има доверие и на семейството си. Не че моето би ме изпортило, но за всеки случай. А и бях в тази пубертетска възраст, в която повечето деца възстават срещу семействата си. Някои го правеха с пушене, гаджета и купони, аз го правех с литература. Затова и "Синият път" на Кенет Уайт ми беше отнет и скрит за цели няколко месеца - откъде-накъде детето ще чете такива "ненормални" книги?

Днес хора от всякакви възрасти ми казват, че нищо не се било променило. Същите тези хора преди 22 години биха могли безнаказано да задръстват Попа с флаш мобове, да си позволяват публични критики към управляващите, да участват в гей паради на кукуво лято.

Имаме си и молове, с което антиконсуматорските интелектуалски нагласи най-накрая намериха, по думите на Маркс, корелат в реалността. Защото и преди си имахме антиконсуматорски интелектуалски нагласи, но те логично се насочваха към "гнилия Запад", където впоследствие си устроиха живота онези от изповядващите ги, които можаха.

Разбира се, критерият зависи от това - какви са ни мерките. В Любляна проведох изключително приятен и интересен разговор с един австрийски еколог. Говорехме за Модерността, за идеологии, за расизъм, за Карл Попър, Томас Кун, Норбърт Елиас, Питър Бъргър, Робърт Фридрихс... Тезата му беше, че преди Модерността човешките права са били съблюдавани повече, отколкото днес, защото е било спазвано основното човешко право да бъдеш нахранен, без да се налага да работиш за тази цел. Аз твърдях, че човешките права са идеологически конструкт на Модерността, но (по Фуко и Елиас) контролът върху човешкото тяло, който упражнява Модерността, е по-силен от предмодерния. Той казваше, че капитализмът е виновен за всичко и че всичко в съвременния ни свят е капитализъм, а аз репликирах, че за да установим дали капитализмът е виновен за едно или друго, или други елементи от социалния свят, трябва да имаме база за сравнение, каквато е невъзможна, ако всичко е капитализъм.

Както и да е. Вчера, на връщане от работа, видях двама мъже, най-спокойно хванати под ръка, да влизат в кварталния супермаркет (уточнявам, че нито един от тях не куцаше и не беше сляп). Каквото и да си говорим, за мен това има значение.

И така, на вашето внимание:

Спомен за репетиции
Георги Рупчев

Остарялата физкултурничка ни обичаше много.
Тя си нямаше нейни деца - ние бяхме ѝ всичко.
Втора майка ни бе - справедлива, грижовна и строга.
Иначе бе истеричка.

Тя обичаше страстно да ни строява:
с тояжка и топка - младежите,
а девойките - с обръч и лента.
Най-отпред баш левентът байрак да развява
между двете си асистентки.

Знаменосците впрочем ги сменяха често.
Асистентките също.
По невнятни причини.
Ние крачехме с мощно ура, с дружна песен,
щом не можехме да изклинчим.

И отгоре надолу, и отдолу нагоре
ние крачехме правилно, праведно,
нямахме грешка.
(Тъй ни учеха винаги в час по история -
положението на народа е винаги тежко.)

Видиотен,
униформен,
идиотски остриган,
слънчасал,
марширувам из двора
на празника на гимназията.
Леви! Леви! Горе ръцете!
По няколко часа...
Господи, колко мразех това,
господи, колко го мразех.

Там, високо в небето се вият
нашите родни
орли и гарвани.
А отдолу пълзим като охлюви ние -
млади, силни и гордо изправени.

Бием крак като новобранци в казарма -
цял живот ли ще репетираме
между живия плет и оградата?
Стига с тия паради, другарке ма,
стига паради.

Знаменосците впрочем ги сменяха често.

Моментна онтология на питането

2011-11-09T21:40:00.000+02:00

(из статистиката на блога)

Може би защото не сме се научили да задаваме правилните въпроси?

Поетична загадка

2011-11-08T21:09:00.000+02:00

Кой е авторът и кое е стихотворението?

~~Google няма да ви помогне~~ :-).

Update от 10.11.2011 г. Отговор на загадката: тук.

Уличното изкуство на Любляна

2011-11-01T23:42:00.001+02:00

Това не е пътепис, а размишления на тема "градска среда" и "култура".

Бяха ми казвали, че Любляна е много красив град. Вместо да правя обаче снимки тип "картичка", което не ми е по вкуса (е, понаправих и такива, но не много) или да фотографирам абстрактни детайли (и това правих, но по-малко от друг път), преобладаващо снимах - без никакви претенции за фотография - графити и всевъзможни форми на улично изкуство. Толкова графити видях и исках да снимам всичките, докато в един момент вече имах чувството, че ще се удавя в графити. За да не се удавите и вие, няма да пълня поста си с тях, но се чувствайте поканени да разгледате галерията.

Графитите в Любляна варират от прости надписи, лозунги и картинки до огромни и сложни композиции, като тези с някаква художествена претенция са безспорно много повече от простите надписи. Има и най-чудати други форми на улично изкуство - статуи, дървета, облечени в рокли, катинарчета на мост, които жителите на града са започнали да поставят спонтанно, а впоследствие тази практика е получила своеобразен отговор в скулптурни композиции...

Най-интересното за мен в уличното изкуство на Любляна е липсата на резки граници - както между чисто "улично" и "високо" (професионално) изкуство, така и по отношение на функцията - между "чисто" улично изкуство, изпълняване на някакви социални функции и реклама. Например - оформление на магазин или заведение, изрисуване на цели сгради или на тоалетна в кино...

Винаги съм смятала, че когато възникне естествено място на градска култура, то трябва да се пази и развива, вместо да се затрива. Трудно ми е да се сетя за обществено пространство в София, което е имало специфичен дух и този дух не е бил съсипан. Като се почне от Синьото кафе, мине се през градинката на "Кристал", площад "Славейков", чиято "реформа" остави там най-вече търгашите... В по-ново време - унищожаването на инсталацията "Герои на нашето време" на Паметника на съветската армия, идеите да се премахне Женският пазар, вместо да се направи опит да се подчертае и развие колоритът му, създаването на "Музей на съвременното изкуство", който самите автори на съвременно изкуство не могат да припознаят като свое място. И така нататък, примери много.

Докато в Любляна уличното изкуство е очевидно поощрявано. Всъщност мястото, където добих усещането, че ще се удавя в улично изкуство, е цял комплекс от сгради на улица "Метелкова" (казвам го в случай, че имате път натам), в които се помещават клубове, неправителствени организации и не знам какво още. Ако правилно съм разбрала, същото място се стопанисва от словенското Министерство на културата. Коментарът е излишен, сравнението със София (и България) - също.

Надявам се и по нашите ширини някога да стане очевидно, че уличното изкуство не е "счупен прозорец", а е култура.

Моментна онтология на вкуса

2011-10-20T08:35:00.000+03:00

(из статистиката на блога)

А какво да Ви предложа, моля?

Ще гласувам за Меглена Кунева

2011-10-18T23:43:00.000+03:00

Трудно ми е да напиша това, което ще прочетете. Най-малкото, налага се публично да заявя, че вече не съм "синя". Когато си бил "син" 21 години, подобно признание не е лесно.

Трудно ми е, но се чувствам длъжна.

Защото виждам как не само форумните тролове, а и умни и читави хора, които високо ценя, се поддават на класически ченгеджийски манипулации. Дори няма да си правя труда да отговарям на тези манипулации - най-добре прочетете при Вени Гюрова - обяснила го е прекрасно и е добавила много повече информация, отколкото аз бих могла. Задължително е да се прочете по темата и публикацията на Иван Бакалов.

Защото не ми побира умът как неправилната употреба на думата "хакер" може да е по-сериозен проблем от организираното ограничаване на правото да говориш дори там, където не искат пари за това.

Защото това вече дори не е компроматна война - по-страшно е - превърнало се е в публично валиден мит, всеки опит за развенчаването на който е равносилен на светотатство.

И най-вече - защото блогът ми е пространството, в което казвам това, което мисля, дори това да не се харесва на всички. Това е най-добрият начин посланието ми да намира онези, които трябва.

Защо престанах да вярвам в "синята идея"? Мога да говоря много за това, но ще се опитам да бъда кратка, защото темата е Меглена Кунева, все пак.

Смятам, че партиите са, за да изразяват интересите на определени групи граждани. През 1989 нямаше чак толкова обособени интереси, които една "дясна" партия да защитава - имаше най-вече идеята, че не искаме тоталитаризъм, а демокрация. Каква точно демокрация, едва ли мнозина имаха представа.

Повече от двадесет години по-късно има много избиратели, чиито начин на живот и интереси ги правят адекватни десни гласоподаватели. Дясното обаче се е разделило на две части. Едната част се опитва да постигне обединение по клиентелистки - чрез "широки коалиции", вместо да се бори да се превърне в изразител на интересите на потенциалните си избиратели. Там няма друго, освен борбички, нагаждане и натиск. Натискът ще да е сериозен, щом и Мартин Димитров се подчини на онези, които навремето бяха най-големите му врагове. За съжаление, Мартин Димитров за мен вече е политически труп.

Другата част на синьото се опитва да бъде проводник на дясното от в стил Европейската народна партия - по-конкретно по модела, внедрен от Конрад Аденауер - и да изповядва консервативни и християндемократически ценности. Дори и да допуснем, че тези ценности имат някаква адекватна социална база в България, те са ми дълбоко несимпатични и чужди, особено на фона на това, което ми е личен приоритет през последните години - защитата на човешките права.

Май окончателно престанах да се чувствам синя (макар малко по-късно да го осъзнах), докато с няколко съмишленици водехме сизифовска борба за промяна на Закона за чужденците в България. Стана ми ясно, че някакви си там човешки права, особено на чужденци, просто не са тема и кауза на Синята коалиция. Дори бяхме обвинени (от кого - няма да кажа, но не е Мартин) в липса на патриотизъм.

Та защо да гласувам за сините, ако те не изразяват моите ценности? За Прошко Прошко ще гласувам за кмет, понеже има модерна и ориентирана към човека визия за града, която, в общи линии, споделям (като изключим възгледите му за Женския пазар и някои други детайли). За общински съвет ще гласувам за листата на Зелените. Защото на софийския син клиентелизъм трябва да се сложи край и защото все пак Зелените изразяват някакви либерални ценности. Но не мога да подкрепя кандидат като Румен Христов. Не бих гласувала и за Малинов, въпреки че го подкрепих на предварителните избори, защото беше по-читавата кандидатура.

Та да се върнем на Меглена Кунева.

Меглена Кунева е автентично либерален политик. Вече съм писала, че "либерално" и "неолиберално" не е едно и също нещо. А тук съм обяснила какво разбирам под "либерално" и какъв тип избиратели биха подкрепили либерален кандидат или партия. Ще си позволя да го повторя:

(...) една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.

Преди двадесет години тези хора щяха да гласуват за СДС. Днес много от тях не виждат за кого да гласуват, въпреки че са убедени, че правото да гласуваш е сред най-важните елементи на демокрацията. Те не искат за президент нито простак, нито фюрер, нито месия, а цивилизован и отворен към света човек.

Меглена Кунева е именно такъв човек. Тя е единственият от кандидатите за президент, който говори за човешки права. В дебата между по БТВ спомена "човешки права" няколко пъти, докато Росен Плевнелиев внушаваше колко е важно да се защитава статуквото, а Ивайло Калфин убеждаваше, че президентът и премиерът трябва да са от различни политически сили.

И ако ми кажете "ама тя само говори", ще ви отговоря, че за мен е показателно, че другите и това не правят. Защото то просто липсва в политическия им хоризонт.

За един либерален политик, какъвто е Меглена Кунева, е важно какво отделната личност е постигнала, а не кой е тъстът ѝ или племенникът, лелинчото, свакото, етървата и т.н. Човек не си избира родителите, а в модерния свят семейството е плод на любов между личности, а не на договорка между родителите им. Затова Меглена Кунева не може да бъде обвинявана заради това, кой е бил тъстът ѝ. Затова и, впрочем, тя не си прави актив от това, че баща ѝ е бил в концлагера в Белене, въпреки че би могла.

За един политик от международна величина, какъвто е Меглена Кунева, са важни честните постижения, а не връзките и уреждането. Затова звучат комични обвиненията защо не ни е уредила по-добре, докато е била комисар по защитата на потребителите. Ако българската държава не е предприела достатъчно действия по защитата на потребителите, отговорността е на управлението й, както и на обществото, което не е достатъчно зряло, за да се бори за правата си.

Меглена Кунева е успешен политик от международна класа. И това не е без значение, ако го сравним с палитрата от всевъзможни видове резил, които предизвикват настоящите ни управляващи. Президентът няма големи правомощия, но е "олицетворение на нацията" (при това - не на "нация" в етническия смисъл на думата), затова е важно как изглежда пред света и какви послания излъчва.

Меглена Кунева е от малкото политици в България, за които е важен смисълът на посланието, а не формата, в която са опаковани. Цитирам от интервю в е-вестник:

Въпросите [на медиите - бел. Св. Ен], дори когато са лични, са например каква марка костюм носите. Извинявайте, но много по-важно да ме попитат каква книга чета - според мен така ще издам много повече за личността си. Да не говорим за изключително тревожни случаи, през които сега минаваме. Например въпросът за медиите - аз не знам какво мислят г-н Плевнелиев и г-жа Попова за това, какво мислят другите. Медиите продължават да изтощават почвата. Какво мислим за Катуница? Не може за да кажеш какво мислиш за Катуница - трябва да си платиш. (...) Редно е да има дебати. Най-добре е хората да бъдат попитани какво искат да чуят. Има лайфстайл списания, аз не съм против това, нека там да се види костюмът ти, какъв си бил като малък, всички тези неща, това е част от общата картина, не бива да има незадоволено любопитство. Но това е лайфстайл! Когато национални телевизии се занимават само с това, за да привлекат публика, това означава, че тотално сме изгубили желанието си да мислим политически.

Затова ще гласувам за Меглена Кунева и против "лайфстайл" политиката, както и всякакви други имитации на политика. Защото модерната демократична политика се прави с нашето участие. И всеки, който ни убеждава нещо друго, е поредната политическа марионетка. Или балон.

Венцислава и Тереза Боро отлетяха за Нигерия

2011-10-15T23:31:00.000+03:00

Венцислава и Тереза Боро на Терминал 2

Тази сутрин Венци и Теса благополучно отлетяха за Истанбул, а оттам - за Лагос. Предавам благодарността на Венцислава на всички, които допринесоха семейство Боро да се събере.
Сега, след като няма връщане назад, искам да призная няколко неща.

Първо, мъчно ми е за Венцислава. И защото е прекрасен човек и приятел, и защото е сърцата и смела допринасяше много за борбата за правата на смесените семейства в България.

Второ, не съм убедена дали постъпих правилно, като я посъветвах да замине за Нигерия, вместо да ѝ вдъхвам сили да продължава да се бори тук. По-лесно ми беше да организирам акции за събиране на пари за билет, отколкото да я гледам как буквално се разпада и да я убеждавам да продължава жертва себе си и детето си в името на всички в тяхното положение. Това, че успяхме да съберем едно българско семейство извън България, не означава, че проблемът е решен. Защото проблемът е, че българската държава си позволява безнаказано да разделя семейства, чиито членове са български граждани.

Но знам, че историята не приключва тук. Делото срещу Външно министерство за отказа на визата на Джони продължава. Съдебното заседание, което трябваше да се състои на 5 октомври, е отложено за 5 декември, защото от "Миграция" не са представили на съда пълната преписка по случая на Джони. Ако и тогава не го направят, ги чака глоба от 500 лева (което е равностойността на издръжката на един чужденец, затворен в Бусманци или Любимец, за две седмици). Може би поради комичния размер на евентуалната глоба делото се отлага вече три пъти...

Венцислава ще продължава да се бори за правото да живее в България с мъжа и детето си. Просто сме помогнали борбата ѝ да бъде по-поносима, защото вече е с мъжа, когото обича, а детето ѝ има баща. И се надявам, че един ден ще се върне със семейството си. И че ще осъди България в международен съд.

Венцислава заминава за Нигерия

2011-10-12T08:09:00.001+03:00

Най-сетне - Венцислава и Тереза ще пътуват за Нигерия събота сутринта. Административните пречки са преодолени, паспорти, визи и пасавани са издадени, билетът е купен.

Семейство Боро се събира - няма връщане назад.

Това нямаше да стане без вашата подкрепа.

Благодаря ви от сърце.

Пожелавам лек път на Венци и Теса!

Лято в минало време

2011-10-08T21:53:00.003+03:00

Лятото, което не дойде, май окончателно си отиде.

"Уникалното, типичното, самоубийството и световната литература" (историята на едно заглавие)

2011-10-05T16:10:00.000+03:00

В ръцете си държа едва-що излезлия от печат сборник "Проект Смърт" на издателство "Сиела". В него са събрани текстове, посветени на смъртта, създадени от, както е написано на задната корица, "журналисти, писатели и университетски преподаватели". И от моя милост, която не съм нито едно от трите.

Идеята да бъда включена в сборника беше на Стефан Иванов. Предполагам, че по този начин се е опитал да ми осигури (авто)терапия. Или поне по този начин подходих към писането аз. Като се надявах (и продължавам да се надявам), че изговарянето на травмата може да бъде полезно и на други хора, които са преминали през подобен опит. Благодаря на съставителката Пепа Витанова, че прие писанието ми и че стоически изтърпя дългата битка за заглавието. А ето и предмета на битката:

Преподавателят ми по социология казваше, е че "майстор на неподходящите заглавия", може би съм научила и това от него. Първоначалното ми заглавие беше "Уникалното, типичното, самоубийството и световната литература". Харесвах си го, понеже отговаряше на съдържанието - през цялото време се опитвах да проигравам диалектиката на уникалното и типичното във връзка със самоубийството и с позовавания на "световната литература". Затова се изненадах, когато получих от Пепа Витанова писмо с предложение да си сменя заглавието с "Приятелите ще ме (ни) преживеят". Имаше и още един вариант. Моето звучало като научна публикация, а другите заглавия били по-литературни. Второто предложение отхвърлих категорично - приемането му, в моите очи, щеше само да увеличи и без това прекомерната сълзливост на текста. Първото ми се стори неособено коректно с оглед на съдържанието. Защото какво, по дяволите, означава "да преживееш" - така неимоверно се олекотява тезата ми.

Временно удържах победа - Пепа Витанова се съгласи, че заглавието ми си е "точното заглавие". Ала, не щеш ли, на премиерата на "Възможните майки", на която се запознах на живо с нея, тя мило и меко ме "срази" с един последен аргумент - визуално, на фона на останалите заглавия, моето е поне два пъти по-дълго. Ето какво е заглавието на Стефан - "Дългият залез". Ето какви други заглавия, кратки и хубави. А моето? На това вече нищо не можах да кажа. Държа си на заглавието, но уважавам и желанието на съставителя да постигне синхрон и да създаде приятно общо пространство. Разбрахме се да помисля за по-подходящ вариант, ако не, да си остане "Приятелите ще ме преживеят". Не измислих нищо по-умно - написването на нещото (не знам дали може да се нарече "есе") ми беше достатъчно мъчително, не исках да се връщам към него. И си остана така, по моя вина. Ако бях положила усилие, може би щях да стигна до поносимо предложение, например: "Да преживееш?".

И сега, като гледам умотворението си в сборника, ми е трудно да си го чета. Не знам как би реагирал на него един външен читател. Дано да се намерят и такива, за които написаното да им подейства, както казваше Борислав, "лечебно". Малкото близки хора, които са го чели, реагираха различно - някои го харесаха, други се уплашиха за мен. Страхът е неоснователен, явно съм се била поизсилила в опитите си за автотерапия. Затова не смея да ви препоръчам да го прочетете.

Трудно ми е да чета и другите текстове в сборника (въпреки че тях ви препоръчвам от сърце), но го правя с настървение. Там съм в компанията на автори, някои от които познавам - Стефан Иванов, чието есе прочетох още преди публикуването му, Момчил Миланов (четох го в понеделник на "Орлов мост" и не можах да вербализирам защо получих усещане за Мишел Турние - не става дума за подражание, а за нещо по-дълбоко), Людмила Ламбовска (много силен текст), Калин Терзийски (още не съм го чела), самата Пепа Витанова (също много силен текст) и може би пропускам някого, както и на непознати, с които обаче искам да се запозная, като Любослава Русева и други.

Не бих го пуснала текста си тук, в блога, въпреки че договорът с издателството ми дава това право. Нямам по-лична публикация от тази. Знам, че не всичките ми читатели са добронамерени, че има и такива, които ме четат единствено за да злоупотребяват. Ако искат да ми ровят в душата, ще им се наложи да се изръсят 12 лева, а те едва ли ще искат да се минат. Знам и какви хиени могат да бъдат някои пишман медии. Надявам се, че "журналистите" в тях ги мързи да четат нещо, което не могат да намерят в Google, и да цитират без копи-пейст. И - най-вече - не искам да публикувам в Интернет текст, което ще улесни връзките между определени думи в него и други, които съм писала извън него, в търсачките и в главите на читателите ми, включително и добронамерените от тях. Самото публикуване в блога би поставило написаното в контекст, различен от желания от мен.

Ще цитирам само финала (със значителни съкращения), защото е най-оптимистичната част на писанието (или песимистичната, зависи как го гледате):

Най-важното, което се случи с мен (...), е, че за първи път смъртта престана да ми изглежда толкова абстрактно-метафизично страшна. (...) Не че я желая. Не че не предпочитам, когато дойде (желателно – когато вече съм толкова стара, че ми е омръзнало да живея), да е бърза и безболезнена. Но тя стана вече по-човешка, някак по-цветна и по-топла (...). В същата степен животът загуби откъм човешкост, цветност и топлота. Промяната не е фатална в количествено отношение – животът още е по-скоро топъл, цветен и човешки, а смъртта още е по-скоро ужасяващо безформена. Но промяната е качествена. И знам, че е началото на тази тенденция, която ще ме отведе от другата страна на живота. Така, както води и други хора.

И както многократно е описвано в световната литература.

Моята мила е тъжна песен

2011-10-04T22:36:00.002+03:00

Моята мила е тъжна песен
като небесно стенание
Връхлита безнадеждно съвършеният
в пустотата на тялото й.

Стихотворение, написано на стена в центъра на София. Звучи ми като текст на new wave парче, но не го открих в Google. Можем ли да разберем кой е авторът?

Female® inside™

2011-09-30T22:08:00.001+03:00

Хайде правилно да дефинираме проблема!

2011-09-25T12:19:00.002+03:00

За друго планирах да пиша днес, но докато попреглеждах съдържанието на Google Reader тази сутрин, усетих, че ако не си кажа по "темата на деня", ще ме е срам, че съм блогър. Защото из други блогове прочетох такива неща, че се втрещих - възхвала на футболни агитки, на опожаряването на къщи, призиви за вкарване в затвора без съд и присъда, за изселване и т.н. Ето защо се чувствам длъжна да припомня няколко много елементарни неща:

1. За "феномена Цар Киро":

Проблемът с Цар Киро не е, че е ром, а че е мафиот. В България има мафиоти и те безнаказано тероризират хора, цели населени места и т.н. И да ги осъдят, е за кратко и скоро пак са на свобода. Има мафиоти не само на регионално, а и на национално равнище. Доста от тях ги поубиха.

Не само мафиотите се радват на безнаказаност у нас. Голяма е вероятността наказанието да се размине и на известни личности в публичния живот - спорта, културата и т.н. Достатъчно е да споменем Максим Стависки, но и тук - примери много.

На безнаказаност се радват и много политици. Примерите са излишни.

На безнаказаност се радва и полицейското насилие. Тук вече примерите са толкова много, че не знам откъде да започна - дали с убийството на Чората или с потулването на случая, когато полицаи дни наред се гавриха с непълнолетно момиче, помолило ги за помощ, в бунгалото си, или с прекомерното използване на насилие при арести, биенето (понякога - убиването) на арестанти... Винаги ще има и още крещящи примери.

На безнаказаност се радват и много други хора - било поради пари, било поради връзки, било поради професионален статус.

По същия начин, в близкото ни минало на безнаказаност са се радвали партийни величия, техните синчета, близките на техни служители и пр. Христо Сираков, който дори не отрича твърденията на Милена Фучеджиева, че е виновен за смъртта на мъжа й (а според актрисата Ваня Цветкова му се случвало и да блъсне жена с бебешка количка) се подвизава като "светски лъв" и плейбой и си е много добре. Понеже навремето е имал зад гърба си пилот на Тодор Живков и връзки в Политбюро.

На този фон, да се търси като причина за феномена "Цар Киро" някаква "ромска престъпност" е, меко казано, лицемерно и проява на двоен стандарт.

2. За правото и правата:

2.1. Изселване:

В Българското законодателство понятие като "изселване" не съществува. Защото, при всичките си кусури, България е демократична страна. Изселване е имало през най-мрачните години на тоталитаризма. В началото на 50-те години семейството на тогава невръстната ми майка е било изселено в Лъгът (горско стопанство между Габрово и Севлиево). Дошли и им казали, че имат 24 часа да си съберат багажа. Защото дядо ми Стефко имал магазин. Прекарали в Лъгът четири години, покойният ми вуйчо Сашо се родил в Севлиево.

А днес тези, които настояват да се изсели една или друга ромска фамилия, или цяло гето и т.н., разсъждават повече от примитивно. Разсъждават егоистично - тях не ги интересува къде ще се пренесе проблемът, стига да не е при тях. Или може би смятат, че ромите трябва да се изолират на острови, в лагери или на Луната.

2.2. Арестуване, съд, затвор, вина, мотиви:

В правото на демократичните страни, включително и в българското, няма колективна вина. Вината може да бъде само лична. Затова Цар Киро не може просто ей така да бъде арестуван или вкаран в затвора заради инцидента с убитото момче. Освен в случай, че се докаже, че момчето е нарочно убито и че той е поръчал убийството му. Трябва да бъде арестуван и съден причинителят на смъртта. На никого дори не хрумва да бъдат съдени родителите на Максим Стависки, родителите на убиеца на сестрите Белнейски или на Яна, нали? Защото е абсурдно.

Ако Цар Киро трябва да бъде съден за нещо, то е за неща, които е извършил. И ако не е в затвора, то не е, защото е ром, а поради причините, описани в точка 1.

Вината и мотивите подлежат на доказване. За пореден път медиите тиражираха като очевиден факт непотвърдена информация - че момчето е убито, понеже било в конфликт с рода на Цар Киро. Тепърва трябва да се установи дали това е действителната причина, или става въпрос за нелеп инцидент. За тази цел си има разследване и съд.

3. Действията на полицията

Против безконтролното и ненаказуемо полицейско насилие съм. От друга страна, полицията по дефиниция е репресивен апарат. Нейна основна задача е да опазва обществения ред, като по този начин гарантира сигурността на всички граждани. При това - като се съобразява със закона, а не с обществените нагласи. Защото обществените нагласи често биват ситуативни, дискриминационни и т.н.

Давам си сметка, че полицията е била изправена пред много трудна ситуация снощи. Но оправданията й, че е оставила тъплата безнаказано да пали къщи, за да се успокои и защото хората имали "свобода на придвижване", са абсурдни. Саморазправа не бива да се допуска, независимо какво иска тълпата. Ако аз тръгна да паля някоя сграда пред очите на полицията, тя едва ли ще ми остави "свободата на придвижване". Днес вече изявленията на Калин Георгиев са далеч по-адекватни, но за мен е притеснително допускането на рокерите в Катуница. Дано не се стигне до нови екцесии.

Обобщение

Причините за конфликта в Катуница не са етнически. Те се наричат "корупция" и "организирана престъпност". Това, заради което не ни приеха в Шенген.

Предполагам, че, както и при вчерашната ми публикация, ще се намерят читатели, според които аргументите ми няма да са убедителни. Ала ще повторя онова, което казах в коментар към един от тях: това, кое смятаме или не смятаме за аргумент, зависи, не на последно място, от ценностите ни. Що се отнася до моите ценности - ако не бях написала настоящата публикация, щях да си изтрия блога.

п.п. Тъкмо публикувах поста си и видях позицията по темата на ХоРа срещу расизма. Обезателно я прочетете!

Ето защо не!

2011-09-24T12:59:00.000+03:00

Бях малък да правя секс и затова се биех. Ако минеше ден, в който да не се сбия, се чувствах неуютно. В един момент боят става естествено движение за теб, все едно да си направиш сутрин кафе. Спирайки да се биеш, придобиваш комплекси и страх от боя. Така човек може да се изпедерасти.

Когато човек е постигнал всичко се чуди какво да прави и почва вече с глупостите или става алкохолик, или става наркоман, или е обратен, просто се изчанчва.

Ние не оценяваме факта, че като дойде някой чужденец, ние, българите, му се огъзваме веднага, докато, ако ти отидеш там, те ти казват: „Какъв си ти? Българин? Не знаем каква е тази държава, не те знаем и теб какъв си, оправяй се.“ Колкото и да се правят, че всички са толерантни към чужденците, това са абсолютни глупости. Ти си камък, където си хвърлен, това е. Но природата ни е прекрасна и може би някой я е харесал и затова сме обречени вече. Знае се за отрицателния прираст и не е тайна, че циганите, които сега ги наричаме роми, правят по 6, по 10 деца. Няма нищо лошо, както искат да си се казват, но не може да правиш 10 деца, ако не можеш да ги храниш. Аз не съм длъжен да храня твоите деца. Това си е твой проблем. Някой като ми каже – в Африка са гладни. Добре, но аз какво съм виновен за тази работа? Когато имам възможност, аз ще направя деца и ще гледам да ги нахраня. Никой не може да ми хвърли неговата отговорност. Не приемам държавната политика, която от една страна е хубаво да е толерантна, но от друга страна трябва да бъде рестриктивна и да ограничава правата, когато нещата заприличат на зайцевъдството. Примерно, правиш 5 деца. Можеш ли да ги нахраниш, да осигуриш на всяко по 150 лева за храна, за облекло, да им плащаш таксата за обучение? Не можеш. Отиваш в трудов лагер и работиш. Както е в Америка.

Светльо Витков (курсивът - мой - Св. Ен.)
Източник: интервюта, препечатани в личния сайт на Светльо Витков

Мотото на кандидат-президетската кампания на Светльо Витков и Венци Мицов е "Защо не". И наистина, щом политическият ни живот е заприличал на пародия, защо един пънкар да не се кандидатира за президент, а най-публицистично изявеният член на групата му - за вице? Ясно е, че нямат шанс, защо тогава да не гласуваме напук, като форма на наказание към "политическата класа"? Тази позиция се споделя не само от моите приятели от Webcafé (където Венци Мицов е често списва), а и от сериозни хора с опит в политиката като Едвин Сугарев, който наскоро писа:

По-скоро бих гласувал за Светльо от Хиподил – ала ясно съзнавам, че това е шаржова кандидатура с по-скоро символичен смисъл.

Много от контактите ми във Фейсбук също подкрепят кандидатурата на Светльо Хиподилски за президент. Сред тях са:

- рокаджии (в частност - фенове на "Хиподил", но не само);
- хора, които не се интересуват от политика и биха гласували заради майтапа;
- хора, сърдити на политиката, които биха подкрепили Светльо като форма на протестен вот;
- в частност - разочаровани десни избиратели, които не се чувстват политически представени на тези президентски избори.

Има обаче и такива, които никога не бих допуснала за контакти във Фейсбук и които също биха подкрепили Витков/Мицов. А именно - представители на всевъзможните разновидности на националистчета, неонацистчета, скинарчета, ултрасчета и пр., които осъзнават карикатурността и неавтентичността на кандидатурите на Волен Сидеров и Павел Чернев, и, също като много десни избиратели, не виждат свое политическо представителство. Както е известно, "Хиподил" е култова група за представителите на подобни субкултури.

С което не искам да кажа, че само такива слушат "Хиподил". Познавам и много читави хора, които ги слушат. Има техни парчета, които и аз харесвам и съм купонясвала на тях. Но не е там работата. Работата е в това, какви послания излъчва Светльо Витков, следователно какво излиза, че подкрепят онези, които ще гласуват за него на изборите? Работата е и в друго - гласувайки "напук" и "против политическата класа", не възпроизвеждаме ли за пореден път един и същи модел?

Ако си спомняте, и Симеон Сакскобурготски, и Волен Сидеров, и Бойко Борисов влязоха в политиката с претенцията, че са нейна алтернатива. И, естествено, се превърнаха в част от нея. Така че в България вече си имаме традиция да гласуваме за личности, които ни убеждават, че политическият живот е гнил, но те не са от него и че, избирайки ги, не избираме политика, а нещо друго, с което наказваме политиците и т.н. В това отношение Витков/Мицов не са оригинални, напротив - банални са. Не са оригинални дори с елемента на провокация - Иван Кулеков и Христо Бойчев го направиха много преди тях.

Приликите между Светльо Витков и Бойко Борисов всъщност са много повече, отколкото разликите (всички примери за Витков, които привеждам, могат да се намерят в интервютата на сайта му):

- и двамата се характеризират с простоват изказ (е, Светльо псува повече, но то е от професията);
- и двамата се занимават с бойни изкуства;
- и за двамата физическото насилие е нещо, с проявата на което се хвалят - Бойко Борисов разказва как е ударил гаджето на дъщеря си, Светльо Витков препечатва на собствения си сайт статия, в която се разказва как е бил Хари Сърмата;
- и за двамата проявата на насилие е доказателство за тяхната хетеросексуалност - Бойко Борисов казва "По-добре с твърда ръка, отколкото с мека китка", Светльо Витков се страхува, че ако не се бие, ще се "изпедерасти";
- и двамата са откровени хомофоби;
- и за двамата проблемите могат да се решат не чрез реформи и предоставяне на възможности, а чрез ограничения на правата - като полицай, Бойко вижда решенията в полицейщина (като изключим магистралите), а Светльо - в трудови лагери и насилствено ограничаване на раждаемостта;
- и двамата имат уклон към тоталитаризъм - Бойко идеализира времето на Живков, а за Светльо пример за "нормална страна" е Китай;
- и за двамата нашата държава е права, а другите искат да й навредят. Но докато Бойко твърди така поради властовата си позиция и неуспехите на управлението си, Светльо е натурален националист - смята, че лоши хора искат да ни вземат държавицата поради хубавата й природа.

За мен Светльо Витков не е пънкар, а е част от статуквото. За да си пънкар, не е достатъчно да се биеш и да говориш и пееш нецензурни неща, на които медиите да слагат "пийп". По дефиниция пънкът е против системата; пънкът възниква като музика на отхвърлените от системата. Пънкар патриот, който мечтае за силна ръка и трудови лагери, който споделя и изговаря ценностите на мнозинството, никакъв пънкар не е, независимо в каква музикалната форма облича песните си. Пънкар е Пешо Дървото от "Глас народен". Но на Дървото дори на шега не би хрумнало да се кандидатира за "олицетворение на нацията".

Никога не бих гласувала за националисти, хомофоби и почитатели на физическото насилие. Не бих гласувала за идол на неонацистчетата. Даже и на майтап. Предполагам, че пак ще се намери кой да ме обвини в "липса на чувство за хумор", но за мен има базисни ценности, които са по-важни от хумора.

А на онези, които се канят да гласуват за Витков/Мицов, защото не се чувстват представени на тези президентски избори, ще кажа - политиците ни са точно такива, каквито ние, като общество, сме допуснали да бъдат. С избора си ще докажете това за пореден път.