Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

24.05.2019 г.

Ще гласувам за Мария Спирова


Тази година умишлено не се включвам в предизборната кампания. Предпочитам да агитирам за партия или коалиция, чиито ценности в максимална степен споделям. А на терена няма такава. От друга страна, имам приятели, които се допитват до мен за идеи за кого да гласуват. И аз им казвам. Защото партия няма, но човек има. И защото имаме възможността да гласуваме преференциално.

Да, има кандидат за евродепутат, с когото изповядваме сходни ценности, и това е Мария Спирова. Тя не се поддава на омраза, пропаганда и ретроградни тенденции. Тя говори публично за онова, в което вярва.

Мария Спирова е под номер 104 в листата на Демократично България (номер 13).

Да, знам, че е възможно преференциите за Мария да не стигнат и на нейно място в европарламента да отиде друг кандидат. От друга страна – винаги има риск, когато се гласува, освен ако човек не залага на най-сигурното. А най-сигурното в тези избори за мен е напълно неприемливо. Ако партията, коалицията или независимият кандидат, за която/когото гласувате, не се класира, гласът ви пак ще се разпредели между онези, които не сте избрали. Но колкото повече хора споделят вашия избор, толкова по-големи са шансовете.

И така – успех на Мария Спирова на изборите за Европейски парламент в неделя!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

1.05.2019 г.

Шарени хора вместо шарени яйца



Да си призная, имам проблем с големите празници като Коледа и Великден. Не защото имам нещо против християнството, напротив. Но комбинацията между традиционализъм и консуматорство трудно ми понася. Христос не е умрял на кръста и не е възкръснал, за да боядисваме яйца и да ядем козунаци. Още по-малко пък заради сладките зайчета. Нито се е родил, за да трупат моловете печалби.

Затова тази година реших да нямам Великден. И отидох на практика инкогнито в любимия ми Берлин, където Великден вече беше минал. И където всякакви хора с най-шарени външности и биографии могат да се чувстват у дома си. А там концентрация на възможно най-шарени хора може да се види в „Мауерпарк“, за който вече съм писала в „Тоест“; в статията има и доста снимки.



Шарената групичка с перуки и чорапогащници в публиката на сцената за караоке веднага привлече вниманието ми. Зарадвах се, когато хора от нея излязоха на сцената, а още повече ми хареса, че изпълниха песента на Кейт Буш Wuthering Heights. Тоест един от тях пееше – доста прилично, а останалите танцуваха около него. Успях да направя видео, което споделям.

В Берлин шарени хора могат да се видят, разбира се, не само в „Мауерпарк“. По-рано същия ден в „Кройцберг“ например се натъкнах на същество (чийто пол не ми стана ясен), облечено в зелено лъскаво трико, което покриваше цялото му тяло, включително и главата. Беше в гръб, та не видях дали лицето е покрито. Съществото се движеше в компанията на група добре облечени мъже, със сака. А мъже с поли в Берлин вече дори не ми правят впечатление.

По време на краткото си бягство проведох четири интересни разговора.

Първият разговор беше в турски ресторант в „Шьонеберг“, в който персоналът изглежда познаваше всички посетители освен мен. По едно време чух една от посетителките да говори по телефона с някой си Мустафа на български. После сервитьорът ѝ каза нещо на български, при което вече не се сдържах, наруших табуто си върху говоренето на български в Берлин и рекох „Здравейте“. Оказа се, че и двете жени на масата от другата ми страна са туркини от България. И си поговорихме с тях и сервитьора, който бил български турчин от едно пловдивско село и от 16 години работел в този ресторант. И както в началото на обяда си бях единствената непозната в заведението, така в края вече и аз бях „от своите“.

Вторият разговор беше в любимото ми кафене Neues Ufer, известно като кафенето на Дейвид Боуи. Пиех си там следобедния чай, а на съседната маса имаше двама мъже, може би да бяха двойка. Тъкмо си затръгвах и единият от тях започна да ме разпитва какъв ми е телефонът, дали е iPad, телефон ли е, таблет ли е, какво е. Показах му моя Asus ZenFone 3 Ultra и му казах, че имам телефон с толкова голям екран, за да не си купувам и таблет. Записах му какъв е моделът, човекът дори поразцъка телефона и реши, че и той иска такъв.

Третият разговор беше в „Мауерпарк“, с един арабски младеж от Мароко, който работел в берлински музей. Поговорихме за предразсъдъците, расизма, хомофобията. Според него расизмът е липса на цивилизованост, защото колкото по-цивилизовано е едно общество, толкова по-голям е опитът му да съжителства с хора от различни култури.

Четвъртият разговор беше с хазяинът ми от „Шьонеберг“, където бях наела стаичка в частен дом. Сутринта, преди да си замина, той спонтанно реши да ми разкаже историята си. Момчето е непрактикуващ мюсюмланин от Катар, а приятелката му – хърватска католичка от консервативно семейство. Историята им е забележителна, но няма да я разкажа публично, за да не навлека проблеми на лудите млади, които са в меко казано заплетена ситуация. И не рискувам някой да им създаде проблеми, защото съм изпортила нещо, което момчето ми е споделило.

Друг път, като ме стегне шапката (на традиционализма, или пък на омразата и тесногръдието), може пак да забегна за някой уикенд в Берлин, та да се почувствам човек и на мястото си. Жалко само, че и тук, и там е Коледа по едно и също време...


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?