Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

1.05.2019 г.

Шарени хора вместо шарени яйца



Да си призная, имам проблем с големите празници като Коледа и Великден. Не защото имам нещо против християнството, напротив. Но комбинацията между традиционализъм и консуматорство трудно ми понася. Христос не е умрял на кръста и не е възкръснал, за да боядисваме яйца и да ядем козунаци. Още по-малко пък заради сладките зайчета. Нито се е родил, за да трупат моловете печалби.

Затова тази година реших да нямам Великден. И отидох на практика инкогнито в любимия ми Берлин, където Великден вече беше минал. И където всякакви хора с най-шарени външности и биографии могат да се чувстват у дома си. А там концентрация на възможно най-шарени хора може да се види в „Мауерпарк“, за който вече съм писала в „Тоест“; в статията има и доста снимки.



Шарената групичка с перуки и чорапогащници в публиката на сцената за караоке веднага привлече вниманието ми. Зарадвах се, когато хора от нея излязоха на сцената, а още повече ми хареса, че изпълниха песента на Кейт Буш Wuthering Heights. Тоест един от тях пееше – доста прилично, а останалите танцуваха около него. Успях да направя видео, което споделям.

В Берлин шарени хора могат да се видят, разбира се, не само в „Мауерпарк“. По-рано същия ден в „Кройцберг“ например се натъкнах на същество (чийто пол не ми стана ясен), облечено в зелено лъскаво трико, което покриваше цялото му тяло, включително и главата. Беше в гръб, та не видях дали лицето е покрито. Съществото се движеше в компанията на група добре облечени мъже, със сака. А мъже с поли в Берлин вече дори не ми правят впечатление.

По време на краткото си бягство проведох четири интересни разговора.

Първият разговор беше в турски ресторант в „Шьонеберг“, в който персоналът изглежда познаваше всички посетители освен мен. По едно време чух една от посетителките да говори по телефона с някой си Мустафа на български. После сервитьорът ѝ каза нещо на български, при което вече не се сдържах, наруших табуто си върху говоренето на български в Берлин и рекох „Здравейте“. Оказа се, че и двете жени на масата от другата ми страна са туркини от България. И си поговорихме с тях и сервитьора, който бил български турчин от едно пловдивско село и от 16 години работел в този ресторант. И както в началото на обяда си бях единствената непозната в заведението, така в края вече и аз бях „от своите“.

Вторият разговор беше в любимото ми кафене Neues Ufer, известно като кафенето на Дейвид Боуи. Пиех си там следобедния чай, а на съседната маса имаше двама мъже, може би да бяха двойка. Тъкмо си затръгвах и единият от тях започна да ме разпитва какъв ми е телефонът, дали е iPad, телефон ли е, таблет ли е, какво е. Показах му моя Asus ZenFone 3 Ultra и му казах, че имам телефон с толкова голям екран, за да не си купувам и таблет. Записах му какъв е моделът, човекът дори поразцъка телефона и реши, че и той иска такъв.

Третият разговор беше в „Мауерпарк“, с един арабски младеж от Мароко, който работел в берлински музей. Поговорихме за предразсъдъците, расизма, хомофобията. Според него расизмът е липса на цивилизованост, защото колкото по-цивилизовано е едно общество, толкова по-голям е опитът му да съжителства с хора от различни култури.

Четвъртият разговор беше с хазяинът ми от „Шьонеберг“, където бях наела стаичка в частен дом. Сутринта, преди да си замина, той спонтанно реши да ми разкаже историята си. Момчето е непрактикуващ мюсюмланин от Катар, а приятелката му – хърватска католичка от консервативно семейство. Историята им е забележителна, но няма да я разкажа публично, за да не навлека проблеми на лудите млади, които са в меко казано заплетена ситуация. И не рискувам някой да им създаде проблеми, защото съм изпортила нещо, което момчето ми е споделило.

Друг път, като ме стегне шапката (на традиционализма, или пък на омразата и тесногръдието), може пак да забегна за някой уикенд в Берлин, та да се почувствам човек и на мястото си. Жалко само, че и тук, и там е Коледа по едно и също време...


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.04.2019 г.

Явор Захариев, медиите и предубежденията

Балони за Явор Захариев

Как медиите отразяват човешки трагедии е тема, която ме засегна лично, преди да се захвана с журналистика и да почна да се интересувам от нея професионално. Когато едни от най-тиражните вестници сложат на първа страница червата (образно казано) на най-добрия ви приятел, придобивате чувствителност по трудния начин.

Част от публикациите за случилото се с вокалиста на Graviti co. Явор Захариев ме вбесиха, защото внушаваха, че той си е докарал това състояние заради наркотици. А нямаше резултати от медицинска експертиза. И много хора, включително познати и фенове на музиканта, си рекоха – бивш наркоман няма. Днес стана ясно, че не, нямало е наркотици в кръвта му. Бил е бит до смърт. На практика – бил е убит. Ето какво казват сестрите му във Facebook:

Искаме да се обърнем и към тези, които побързаха да го наречат "наркоман" или да подчертаят с големи черни букви, че той е загубил борба си с наркотиците.

Към тези, които с огромна лекота му сложиха този безплатен етикет и не се замислиха, че това може да причини още повече болка на хората, които го обичат.

Точно към тези хора исакаме да се обърнем... Към всички тях и към всеки един по отделно.

Ще ли е възможно да си върнете думите назад?

Ще ли е възможно да предъвчите тази гадост и този бълвоч, които изплюхте?

Ще ли е възможно да да го сдъвчете добре и да го преглътнете, без да се задавите?

Благодарим ви предварително.

На всички вас държим да кажем, че това не е поредната наркоманска история, която от първия момент ни нагнездихте насила в главите, без дори да знаете какво точно се е случило "по непотвърдени данни".

По изключително... и подчертаваме, по изключително потвърдени данни, Явор не е имал наркотици в тялото си.

Абсолютно никакви.

Явор е бил бит... пребит от бой и тялото му, което беше също толкова чупливо, както и душата му, не издържа.

Това е истината за Явор и за неговата смърт.

Истината за човешкото същество, което пося любов и доброта на всяка негова крачка и във всеки един от нас... И няма друга истина, колкото и да се опитвате да я търсите.

Всеки един от нас и от вас живее с пороци, признати или не. Той имаше огромната смелост да ги извади, да ги покаже и да се бори с тях.

Но това не е причината за неговата смърт.

На 6 април споделих във Facebook размислите си по темата, но не исках да го правя публично, за да не засегна случайно близките по някакъв начин. Не знаех какво точно се случва и какво преживяват те. Но сега вече смятам, че е редно думите ми да видят бял свят. Това бях написала:


Обмислях дали да публикувам това в блога си, но реших, че е по-добре да не го правя заради близките на Явор Захариев, за да не засиля неволно болката им по някакъв начин. Затова споделям размислите си непублично тук. И моля да не препечатвате това.

В последните дни четох/гледах как доста медии отразяват случилото се с Явор Захариев. И докато някои спазваха елементарни журналистически стандарти, други – не. Думата ми тук е за другите медии, сред които има и сериозни. И като казвам „журналистите“, нямам предвид всички журналисти, а онези от въпросните медии.

Първоначалната информация беше, че музикантът е намерен на тавана в сградата, в която е живеел, пребит, със счупен нос, множество травми и целият в кръв. След това от полицията казали, че няма данни за взлом и физическо насилие. И се лансира хипотезата, че в такъв случай вероятно са наркотиците – че сигурно се е надрусал и сам си е причинил счупването на носа и другите травми, за които не стана ясно какви са.

Лекарите от „Пирогов“ досега не са казали пред медиите (или поне не ми е известно, пък преглеждам наличната информация) какви са резултатите от кръвните изследвания, които са извършили. В случая те постъпват професионално, за разлика от колегите си полицаи, и не споделят лична информация за пациента. Така обаче не става ясно вярна ли е хипотезата за наркотиците или има друга причина за смъртта.

Какво е известно дотук – Явор Захариев не е криел зависимостта си към наркотиците. Лекувал се е три години от пристрастеността си към хероин в наркокомуна в Хърватия, след което твърди, че е чист. Същата вечер, преди която е намерен в безпомощно състояние, „Графити Ко“ е трябвало да имат концерт.

Близко е до ума да се предположи, че връщането към музикантския живот може да е повлияло на Явор Захариев да се върне към наркотиците. И тогава, както и той самият да е казвал, че става в такива случаи, ситуацията да е станала по-лоша отпреди отказването. Още повече, че зависимостта към хероин е особенно тежка и рецидивите не са рядкост.

Но че нещо е близко до ума, не означава, че е доказано. В степента, в която не е доказана, хипотезата за надрусването е обидна за Явор Захариев и нараняваща близките му. Защото човекът наистина се е борил да се изчисти. С години. На него му е било трудно да устоява на зависимостта си в продължение на хиляди дни. А на журналистите им е лесно ей така, за броени минути да лепнат версията „наркоман, ерго сам си го е докарал“. И после да четем коментари на читатели в стил „браво че е умрял, наркоманите са боклук не трябва да живеят“. Знаете ли колко такива коментари прочетох снощи? В един момент се отказах, отвратих се тотално.

Честно казано, не ме интересува дали е бил пребит (с това изречение исках да кажа, че на фона на мъката не ме вълнува търсенето на виновник, разбира се, важно е, че е бил пребит и е важно да се открие кой го е направил). Макар да не е нужно да е имало взлом, за да е влязъл някой. Ако е имало физическо насилие, възможно е да е бил и познат. Това, което ме интересува, е, че журналистите дължат уважение към човека.

Ако е възможно човек да си докара счупване на нос, други травми и сериозна кръвозагуба в резултат от надрусване, вероятно това може да стане и поради друга здравословна криза. На човек да му призлее, да падне, да се удари на нещо и да се изпотроши. Явор Захариев, пишат някои медии, е имал сериозни проблеми с бъбреците.

Не казвам, че не са наркотиците. Не знам как е било. Но ако някой знае, досега не го е казал публично.

Казвам само, че журналистите не трябва да разпространяват хипотези, основани на предубеждения. И че трябва да уважават хората. Включително пострадалите хора. Особено онези от тях, които нямат възможност да разкажат своята истина.

Такива бяха разсъжденията ми на 6 април. Днес смятам, че доста медии и „опиниън мейкъри“ дължат извинение на близките на Явор Захариев. Не че съм оптимист, че ще се извинят. Пак от личен опит го казвам. Но дано на някой журналист му трепне нещо, все пак.


Не, не искам да кажа по никакъв начин, че ако Явор Захариев беше починал поради наркотици, щеше да е по-малко прекрасен. Накрозависимите хора не са по-малко ценни от останалите. Но предполагам, че за тези от тях, които се опитват да се измъкнат, липсата на доверие е едно от основните неща, които им пречат. А ако един човек е успял да се пребори, това е надежда и за останалите, че могат и те. Надежда, която не бива просто така да се хвърля в калта. Щото полицаите подхвърлили нещо неофициално, а медиите го интерпретирали.

Иначе лично аз познавах Явор много бегло. Срещала съм го само веднъж, да е било преди 4-5 години. Беше по времето, когато Янко Бръснаря имаше квартира в София и ходеше да свири на „Витошка“. Веднъж или два пъти му правих компания с баса. И изведнъж изникна Явор Захариев, присъедини се към нас и почна да пее. Не можех да повярвам, че това се случва. Явор беше толкова мил, че никога не го забравих. Когато се разбра, че е починал, се обадих на Янко. Помнеше онзи следобед на „Витошка“. Имах нужда да му кажа „обичам те, пази се“.

Искрените ми съболезнования за онези, които са били близки на Явор и са го обичали.




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.04.2019 г.

Keep Talking



Гледам, че от близо месец не съм писала тук. Никога досега не съм си занемарявала блога чак толкова. Между Джендърландия, „Тоест“, немския и другите неща, които върша, не ми остават много сили и вдъхновение. Не че казвам нещо ново.

В същото време се радвам, че този блог го има. Защото тук мога да кажа нещата, които не пасват на профилите на другите места, където пиша. Ще ми се да постна нещо например за съвременната немска музика, която ми харесва. За нейните послания и за липсата на социални послания в музиката, която се прави в България от доста години насам. Надявам се в обозримо бъдеще да намеря енергията за този пост. Не че смятам, че читателите на блога дружно ще прослушат немскоезична музика :-). А като повод за размисъл.

Изобщо, ще ми се блогът да го има – ако не за друго, то като повод за разговор. Важно е да се говори. Както е казал Стивън Хокинг, чийто електронен глас е включен в песента на Pink Floyd:


Милиони години човечеството е живяло точно като животните. После се е случило нещо, което е отприщило силата на въображението ни. Научили сме се да говорим […] и сме се научили да слушаме. Речта е позволила обмена на идеи, давайки възможност на човешките същества да работят заедно, за да изградят невъзможното. Най-великите постижения на човечеството са дошли заради говоренето, а неговите най-велики провали – от липсата на говорене. […] Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.03.2019 г.

Джендърландия и покрай нея



Вчера Джендърландия стана на един месец, а аз чак сега смогвам да споделя за съществуването ѝ тук, в блога.

От известно време в главата ми се въртеше идеята да създам свой собствен сайт. Но не бързах. Исках идеята за него да стане по-конкретна и сайтът да има профил, който да не копира други онлайн медии у нас. Концепцията изкристализира през лятото, в разгара на скандала, довел до спиране на проект на БАН само защото в заглавието му присъства думата „джендър“.

Тогава си дадох сметка, че от сайт на джендър тематика на български език има потребност. Сайт, който да е феминистки, но в един широк смисъл на думата. Без да слага граници между проблемите на жените, ЛГБТИ хората и всички останали, които са нарочени за „джендъри“, защото не се вписват в мейнстрийма или защото го критикуват. Сайт, който да отваря полета за дискусия.

За името Genderland (неформално – Джендърландия) помогна и случайността. Когато реших сайт на каква тема искам да правя, започнах да търся свободни домейни за gender. И когато видях, че домейнът .land все още не е зает, си казах – ето това е, така и заглавието на сайта става идеално. Веднага купих домейна, за да не ми го отмъкне някой.

Подзаглавието „Нестереотипно пространство“ дойде като закачка с „нестереотипните роли на пола“ в решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. Сметнах, че в една Джендърландия нестереотипното трябва да е на почит.

Wordpress темата, върху която е изграден сайтът, пък я купих през есента. Не се спрях на безплатен шаблон, защото исках да нямам ограничения в модифицирането на дизайна. И исках да си направя всичко сама. Скъпият на сърцето ми приятел Лъчезар Георгиев обаче подари логото на сайта, виждайки жалките ми опити в полето на графичния дизайн.

Wordpress темата се оказа претрупана с доста неща, които не ми трябват и за които ми трябваше доста време, докато разбера как да ги изчистя. Успях сериозно да оплескам нещата два пъти. Първия път, когато ми хрумна да мина на Wordpress 5.1, без да имам гаранции дали темата ще го понесе. Това създаде сериозни проблеми на ниво PHP, с които не мога да се справя. Вторият път беше, когато ми хрумна да доизкусурявам дизайна в деня, в който стартира Genderland, опитвайки се да се съобразя с критиката на читателка. Така го прецаках, че не можах да го върна в предишния вид. Не че някой се е оплакал, но важното е, че аз си го виждам.

Стартирах Genderland на 14 февруари. Оттогава сайтът върви без особена схема и план, но с помощта на прекрасни автори, които бяха толкова вдъхновени от съществуването му, че предложиха съдействие. И сами проявяват инициатива да пишат. Радвам се, че Джендърландия има такива умни и прекрасни приятели.

Също така, старая се да спазвам високо ниво при писането на новини. И да публикувам новини, значителна част от които ги няма на български език. Не препечатвам. Нито новини, нито други текстове. Всички снимки и изображения са с уредени авторски права. Така е по-трудно, но не смятам да отстъпвам от тези стандарти.

Напоследък обаче имам чувството, че писането започва да ми идва в повече и на моменти ми опротивява. Пиша за Genderland. Пиша за „Тоест“. Пиша домашни по немски и проекти на английски. Затова не ми остават сили за блога, който продължава да бъде най-моето онлайн място.

Може би просто съм изтощена – не само от писане, но и от пътуване и от тежко изкаран сезонен вирус. Но трябва да имам някакви механизми на разпускане – нещо, което никога не съм го умеела.

Това е около мен напоследък.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.02.2019 г.

За оправданията на Борислав Цеков и Петър Кичашки


Вчера писах за развитието на историята с фалшифицираните ми лични данни със специалното участие на две небезизвестни личности на държавна длъжност – Борислав Цеков и Петър Кичашки. Случаят беше отразен от Свободна Европа, на която предоставих допълнителна информация, разпространи се из медиите и успя да предизвика политически скандал. (Тук слагам скоба – макар да имам сериозни резерви към президента Румен Радев, одобрявам ветото му върху Закона за личните данни.)

Понеже те бурно възразяват срещу изнесената информация, ето съдебното решение, което свалих от сайта на Софийския административен съд (САС):

Съдебно решение

Бих могла да сканирам и своя екземпляр, но този на САС е със заличени лични данни. Все пак, по инициалите можете да се ориентирате. Доста забавно четиво.

В края му еднозначно пише, че Цеков и Кичашки са осъдени. Това означава, че жалбите им е отхвърлена и освен че трябва да си платят глобите, те трябва и да поемат разноските по делото. Да го кажа по-просто – съдът отхвърля жалбите им, защото за него е очевидно, че са извършили злоупотреба.

Предисторията: сезирана след редица жалби, Комисията за защита на личните данни ги глобява за злоупотреба с лични данни, включително и с моите. Подписали са ни в подписка за референдума на Слави, в която подписка не сме участвали. Конкретно за моя подпис самият Борислав Цеков е декларилал, че е положен пред него (това го пише в решението на КЗЛД). Да се подписвам в полза на референдум, който не подкрепям, пък и пред Борислав Цеков, чието публично поведение дълбоко не одобрявам, е абсурд. Те обжалват в Софийския административен съд. Съдът, както казах, отхвърля жалбите им.

В никоя медия не прочетох, че те са осъдени на последна инстанция и прочее дивотии, които те сами си разпространяват, за да има какво да отхвърлят. Става дума за административно – извършване на „деяния с висока обществена опасност“, които „не могат да се квалифицират като маловажни“ (цитирам съдебното решение).

Защо за открадната кокошка можеш да влезеш в затвора, а за усвояване на 40000 лева за инициативен комитет с фалшиви подписи – да се разминеш с глоба, пък и да заемаш знакова държавна длъжност, е друг въпрос. 


 

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.02.2019 г.

И според САС Петър Кичашки и Борислав Цеков са злоупотребили с лични данни


През есента на 2016 г. сигнализирах, че името ми е използвано в подписка, свързана с референдума на Слави Трифонов. Инициативният комитет, организирал подписката, се оглавяваше от Петър Кичашки, в него беше и Борислав Цеков.

Подадох жалба в Комисията за защита на личните данни, дадох показания в полицията, както и образец от почерка си за графологична експертиза. Освен мен жалби са подали и Мария Мусова, Стоян Иванов, Антоанета Аршинкова, Пламен Гачев и Канна Рачева.

Година по-късно Кичашки и Цеков от въпросния инициативен комитет бяха осъдени да платят по 10 000 лева глоба, а Радослав Георгиев – с 500 лева повече от тях. Те, разбира се, обжалваха.

Днес получих съдебното решение на Софийския административен от 10 януари. Съдът не приема аргументи в стил „не знам, не чух, не видях“ и потвърждава наложените глоби.

Междувременно далаверите за усвояване на пари и злоупотреба с лични данни не попречиха на Кичашки да стане член на Комисията за защита от дискриминация, а на Борислав Цеков – президенстски съветник.

Но все пак е добра новина, че съдът понякога си върши работата и реагира адекватно.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.01.2019 г.

Осем години без Боби


Боби. Ами... няма какво да добавя.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?