Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

22.11.2018 г.

Добра дума за трима лекари

От ляво надясно: д-р Мадлена Николова, д-р Яна Боянова, д-р Александър Райнов
(Нямам права върху снимките, извинявам се за което.)
Наскоро описах здравословните си неволи, свързани с дългогодишната употреба на зелен чай. За да се стигне до зеления чай, се тръгна съвсем различен проблем, който всъщност няма нищо общо с чая. Но като се почнаха едни изследвания, се откриха неподозирани неща.

Ще ми се да кажа добра дума трима лекари, които през последната година много ми помогнаха, а двама от тях продължават да го правят и нямат намерение да спрат.

Гастроентероложката, за която разказах в предишния пост, се казва Яна Боянова. Освен че от самото начало беше права, че причината за плашещите ми чернодробни ензими може да е зеленият чай, е много мила и с чувство за хумор. Освен това, когато като се захване с един пациент, го проследява дългосрочно. А това е много важно. Мен например иска да види след три месеца, а ако всичко е наред – веднъж на шест месеца. Хубав стимул да не се отпускам, та да не се докарам до чернодробна биопсия.

Към доктор Боянова ме насочи любимата ми ревматоложка – доктор Мадлена Николова (на някои места фигурира и като Мадлен). При нея се озовах преди година и нещо със силни и постоянни болки в ставите на някои пръсти на ръцете. Нищо не помагаше – нито обезболяващи, нито по-сериозни лекарства за ревматоидни заболявания.

Тя се захвана с мен като детектив, изследва ми какво ли не, установи, че имам синдром на Рейно и сериозна предразположеност към автоимунни заболявания. Но това не даваше отговор откъде са болките.

Докато не реши да ме прати на ендокринолог. И там стана ясно, че съм с хашимото. Болките изчезнаха по-малко от седмица, след като почнах да си пия хормоните. Постепенно изчезна и безумната ми отпадналост и умора. Имаше периоди, когато нямах сили и до кварталния магазин да отида. Вече отново мога да ходя по 10 и повече километра за един ден.

Доктор Николова обаче не остана доволна, че ендокриноложката ми е казала сама да си напасна дозата на хормоните и да ида на контролна ехография след две години. Съжали, че не познава ендокринолог, на когото му пука за пациентите, към който да ме насочи, но пък настоя да ме прати при любимия си УНГ лекар. Науми си, че на всяка цена трябва да отида при него, защото преди няколко години съм изкарала две ангини. Имаше хипотеза, че това може да има нещо общо с автоимунните ми проблеми. Много се чудех – за какво пък ми е УНГ лекар, но отидох, понеже имам доверие на доктор Николова.

Доктор Райнов, специалистът по уши, нос, гърло предположи, че някога може да съм имала мононуклеоза и ако е така, вероятно тя ми е прецакала имунната система. Това вече ми се стори съвсем абсурдно – как може да пипна такава сериозна болест и да не разбера? Но си направих изследвания. Резултатите показаха с драматична безвъпросност – наистина преди години съм изкарала мононуклеоза, и още как. Поне едната от „ангините“ ми вероятно е била всъщност именно това, но на тогавашната ми лична лекарка не ѝ е хрумнала такава хипотеза.

После доктор Николова реши, че обезателно трябва лично да ми намери гастроентеролог – заради завишените чернодробни ензими. За да е някой, за когото да може да гарантира лично, а не поредният случаен лекар, при когото да отида. Взе ми телефона. След около седмица се обади да ми даде координатите на споменатата доктор Боянова, която не познавала лично, но ѝ я препоръчали лекари, на които има доверие.

С доктор Николова, помежду прегледите, водим и много интересни разговори за медицината, живота, философията и логиката. Първоначално ми се стори рязка и екцсцентрична: „Е как казвате, че болките Ви са поносими, след като не можете да си сгънете кутрето и да продупчите билетче в трамвая?“ После разбрах, че се държи така, защото не е загубила чувствителността си и преживява всеки пациент.

С времето и тя разбра, че понякога ѝ противореча не защото си мисля, че знам по-добре от нея, а защото искам да ме убеди. И ми е ясно, че не разбирам от медицина, но се опитвам да схвана логиката на мисълта ѝ. А когато я схвана, ставам много послушен пациент.

Преди е била инвазивна кардиоложка, но смята, че ревматологията е специалност, която, макар че не е спешна, развива мисленето. И ѝ е интересно да проверява всякакви хипотези, докато стигне до точната диагноза.

„Да имах и такъв личен лекар...“ – казах ѝ веднъж трогнато. „Няма и да имате!“ – отговори доктор Николова с присъщия си безмилостно мъдър тон.

Така че – ако ви трябват добър ревматолог, гастроентеролог (най-вече за чернодробни проблеми) или УНГ специалист, това са моите препоръки.

А ако можете да ми препоръчате читав ендокринолог в София, ще ви бъда благодарна. Не е нужно да е някакво светило. Даже предпочитам да не е, защото за светилата много се чака. Важно е да си разбира от работата и да има желание да си проследява пациентите. И да не е някой, който ще иска да прилага върху мен алтернативна медицина. Желателно е да работи със здравната каса.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


18.11.2018 г.

Защо трябва да се внимава със зеления чай

За мен зеленият чай остана в миналото. И в снимките.

Пиша това не защото изпитвам удоволствие да говоря публично за здравето си, напротив. Смятам обаче за важно да предупредя. Има сума ти информация за чудотворно полезни напитки и суперхрани. Но как нещо ще подейства конкретно на вашия организъм – това е друг въпрос. Също и ако приемате нещо дълго време и в големи количества, е възможно, освен здравословните му ефекти, да изпитате и вредностите му.

***

Преди повече от 15 години започнах да пия всекидневно зелен чай. Преди пиех черен, с който прекалявах, та накрая докторите ми го забраниха. Зеленият чай, твърди се, пречиства организма и изобщо – има всякакви целебни свойства. Пиех го общо взето слаб, но определено повече, отколкото вода.

Допреди месец. Защото се оказа, че влияе зле върху черния ми дроб. Това беше една от хипотезите на гастроентероложката за това, защо чернодробните ми ензими (конкретно – АЛАТ, ГГТ, алкална фосфатаза) дават картина на хепатит. Другата ѝ хипотеза беше по-неприятна – автоимунен хепатит (и за хепатит В и С се изследвах – нямам). Автоимунният хепатит е болест, от която, преди да се открие терапия за нея, 10% от болните са преживявали 10 години. В наши дни 10% от не преживяват 10 години. Болните, значи, имат 90% шанс да не умрат в рамките на 10 години, поне от това.

„Пие по един литър зелен чай на ден“, написа гастроентероложката в амбулаторния лист, забрани ми да го пия и ми предписа голямо количество витамин Е. Не я послушах, надявах се, че витамин Е-то ще подейства. Който не може да функционира без кафе или чай, ще ме разбере.

Това беше през юни. Следващият преглед беше септември. Ензимите ми бяха още по-зле, въпреки конските дози витамин Е. Виждах, че перспективата е чернодробна биопсия. А ако резултатите от нея потвърдят хипотезата за автоимунен хепатит – пиене на кортикостероиди и имуносупресори, може би доживот.

След като ми се скара нежно, че не съм спряла зеления чай, гастроентероложката се канеше да ми даде направление за хоспитализация, за да ми направят биопсия. Попитах я как да живея, ако не пия зелен чай. Рече, че черен можело. И той ми е забранен, отговорих, ама ще пробвам с по-ниска доза. Помолих за месец отсрочка преди биопсията, в който да не пия зелен чай.

Резултатите от изследванията ми три седмици и нещо по-късно ме удивиха – АЛАТ в норма (и то – много под референтната стойност), алкална фосфатаза в норма, ГГТ малко над нормата, но с два пъти по-ниска стойност от преди, АСАТ, който преди беше на горната граница на нормата, сега доста по-нисък.

Така че – отървах биопсията. Поне засега. Защото, каза милата гастроентероложка: „Надявам се да не възразявате да Ви държа под око“.

Дотук бях със зеления чай. Ще оцелявам със слаб черен. Тъкмо повод да си припомня колко обичам Ърл Грей.

Може би мноооого рядко ще си позволявам матча, когато съм в суши ресторант. Не повече от 2-3 пъти в годината.

Апропо, и грейпфрутът се отразявал зле на чернодробните ензими. Грейпфрут за късмет не обичам, но за всеки случай значително ще намаля помелото (което обожавам).

***

Не искам да ви кажа да не пиете зелен чай. Пийте си, пък аз ще ви завиждам. Благородно. На различните организми може би се отразява различно, а и е възможно да съм прекалявала с количествата.

Пиша това и защото сигурно има други хора в моето положение, които се чудят защо са им толкова драматични чернодробните ензими, докато се наливат със зелен чай. И да нямат такава прекрасна гастроентероложка, която да им каже.

П.п. Скоро в отделен пост ще разкажа за лекарите, които много ми помогнаха през последната година. И ще сложа линк тук – ето.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


11.11.2018 г.

Дейвид Дж. търси нов смисъл на живота си

Надгробният камък на гроба на Хелмут Нютън в кв. “Фриденау“, Берлин.
Снимка: CC SA Ralf Liebau, Wikimedia Commons

Изглежда съм достигнала ниво по немски, на което, макар да правя грешки, ми се ще да поразвихря въображението си. Когато трябва да пиша текст за домашно, имам нужда от вдъхновение и да се позабавлявам, а не послушно да се впиша в калъпа. Затова ме прихвана да се опитам да напиша кратък разказ на немски. Задачата беше да измислим история за някой над 50-годишна възраст, който отива да работи като au pair. И да използваме определени ключови думи и изрази като например „жизнен опит“, „забележителности“, „езиков курс“, „помощ с домашните“, „гледане на деца“ и т.н. Условието ми се видя тъпичко, предразполагащо към клиширан текст – възрастна жена отива у семейство, гледа децата, полезна е с жизнения си опит, разглежда забележителностите на града и т.н. Опитах се хем да изпълня изискванията, хем да изляза от клишето.

За вдъхновение ми послужи собственият ми престой в Берлин, в частност – в квартала „Фриденау“, където беше квартирата ми, както и книгите „Сбогом на Берлин“ на Кристофър Ишъруд и „Неизбежна гибел“ на Ерих Кестнер (нецензурираната версия на романа му „Фабиан“).

И така, ето го опита за разказ в превод на български:


– И това ми било жизнен опит! – мислеше си Дейвид Дж., докато пиеше чай в малката си, но зелена английска градинка.

След като жена му го остави и децата му казаха, че не е добър баща, Дейвид Дж. реши да направи нещо добро, смислено и полезно с живота си. Но какво? Когато си на 57 години, не е лесно да намериш нов смисъл на живота. Ала с опита си на дългогодишен учител по английски той би могъл да помогне на много млади хора.

Затова пристигна в Берлин – да преподава английски като au pair, живеейки у семейство. Семейството имаше 16-годишна дъщеря. Дейвид Дж. подготви частен курс по английски за момичето, което имаше нужда от помощ с домашните поради слабите си оценки.

Семейството живееше в прекрасна стара къща в берлинския квартал „Фриденау“. Жилището беше обаче невероятно студено. Хелмут Вилмер, бащата, беше съдия, а като хоби свиреше на пиано. Бригите Вилмер, майката, беше домакиня, нямаше хоби и изобщо – никакви интереси. Лилиан, дъщерята и ученичка на Дейвид, имаше силно драматичен готик грим.

– Би ли показала на господин Дж. забележителностите на „Фриденау“, Лили, съкровище? – предложи госпожа Вилмер.

Дейвид Дж. намери „Фриденау“ за доста скучен – само красиви къщи, някоя и друга църква.

– Къде са забележителностите? – попита той Лилиан.
– Има само едно интересно нещо във „Фриденау“ – отговори момичето – гробището. Тук са погребани Марлене Дитрих и любимият ми фотограф Хелмут Нютън. Хайде да влезем... Ето го гроба на Хелмут Нютън. Мечтата на живота ми е той да ме снима!
– Ама той е малко мъртъв... – каза Дейвид Дж.

Под грима Лили изглеждаше бясна.

По-късно през нощта Дейвид Дж. спеше под пет завивки, защото му беше дяволски студено. Внезапно чу стъпки.

– Какво правиш в стаята ми, Лили? Защо си гола? Облечи се, моля те, тук сигурно е 10 градуса.
– Аз те омагьосах на гробището. Сега духът на Хелмут Нютън е в теб. И ще ме снимаш с телефона си. Хелмут е снимал само голи жени. Черно-бяло!
– Но... ако си мисля, че съм Дейвид, мога ли да съм Хелмут Нютън?
– Снимай!

Дейвид Дж. взе телефона и направи снимка. На нея се виждаше само ухото на Лилиан и малко коса. И всичко беше съвсем размазано.

– Хмда. Ти не си никакъв Хелмут Нютън! – каза Лили презрително и избяга от стаята.

На следващата сутрин Дейвид Дж. си правеше английска закуска и чай, когато госпожа Вилмер влезе и рече:

– Господин Дж., Вие сте уволнен.
– Защо? Още не сме почнали уроците по английски!
– Не сте изпълнили желанието на дъщеря ми.
– Не ми влиза в работата да гледам деца. Аз съм учител по английски и смятам, че съм добър учител.
– Напротив, в работата ви влиза точно да гледате деца. Трябваше да работите тук като au-pair. Съветвам Ви да побързате, господин Дж., самолетът Ви за Лондон излита в 12 часа.

***

– Колко жалко! – мислеше си Дейвид Дж. отново в Англия, в своята малка, зелена градинка – като au pair не можах да постигна нищо смислено. Не се получи. Сега имам нужда от нов смисъл на живота. Какво да направя?

Внезапно получи просветление:

– Да! Ще се запиша на курс по фотография. Черно-бяла фотография. Точно така. Но първо... първо ще изпия още една чаша чай.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог