Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

10.04.2018 г.

Иван Стоянов: аз съм остатък от уравнението, което не може да се реши

Иван Стоянов (известен още
като Фин, Питър, Анджелика)
Това е третото ми интервю с Иван Стоянов. Ако ви е интересно да прочетете повече откровения на главния герой, първите два разговора да бъдат прочетени в Marginalia:



В предишното интервю, което взех от теб, ти сподели, че възнамеряваш да мигрираш навън. От миналата есен живееш в Кьолн. Смяташ ли, че вече си мигрирал, или мислиш да се върнеш? Или мигрирането за теб не е нещо еднозначно и веднъж завинаги?

Да, факт е, че заминах и е факт, че се установих там, макар и на първо време – за малко. Постепенно задвижих нещата си там по такъв начин, че да остана по-дълго. Честно казано, не се виждам да живея вече в България. По-скоро мисля, че бих могъл да се връщам от време на време, за да осъществявам артистичните си проекти, и после пак да се връщам там. И, не, не смятам, че съм мигрирал, защото за мен при самото преместване има и моментът на нагаждане, асимилация, културните разлики и т.н. Т.е. към този момент се чувствам все още между двете държави, в „ничия земя”.

Бих казал, че съм се преместил временно, на едно по-хубаво за мен място. А дали ще се върна и ако да – кога и за колко, само времето ще покаже.

Както виждам, Кьолн не ти е съвсем достатъчен. Какво ти дава Кьолн, което София не може да ти предложи, и какво има в София, което ти липсва в Кьолн?

Кьолн ми дава пълната свобода да се обличам и да изглеждам и да бъда този, който съм. Аз съм пансексуален genderfluid човек – половата ми идентичност е и момиче и момче. Angelica никога не е била само и единствено сценична персона, а част от половата ми идентичност. Там мога преспокойно да живея един уреден, подреден живот. С по-големи шансове за работа съм там и никога не би имало риск за мен да бъда нападнат физически заради сексуалността си или половата си идентичност. Същевременно с това, в Кьолн ми липсват приятелите ми – Танита, Христо, Алекс и Косьо, липсват ми The Strawberry Finns, „Ловец на свечерявания” и Gender(Fluid). Да пробиеш артистично в Кьолн е зверски трудно. Всеки път, когато кандидатстваш за свирене някъде, се чака около половин година минимум, а най-често – една година. Времето в Кьолн е шит също. Изобщо не бях се замислял и не бях оценявал колко е слънчево в София. В София бих бил обречен на прекрасен климат, с риск за физическата си цялост. В Кьолн съм обречен на ужасен климат с прекрасни възможности за колаборации с артисти от цял свят и не чак толкова хрупкави зеленчуци.

Другото нещо, което много ме затруднява там, е фактът, че винаги ще си остана и ще бъда „другият”, емигрантът, дори и да науча езика на ниво С2. Липсва ми понякога и спонтанността на софийските ми приятели.

Опасявам се също, че при все ЛГБТ приемствеността си, дълбоко в себе си Кьолн остава и един доста традиционен град. Това е едно от нещата, което на моменти леко ме натъжава.

В какъв смисъл традиционен?

По мое наблюдение съществуват неписани правила за това как човек да „бъде гей”, да „бъде лесбийка” да „бъде транс” и т.н. Изключително добре се възприемат и толерират крайно мъжка репрезентация или крайно femme репрезентация. Те изключително много обичат да подреждат хората, за да могат да знаят как да се държат с тях. В този смисъл, аз се явявам като остатък от уравнението, което не може да се реши.

Е, може би цената да има развита ЛГБТИ култура е, че тя също създава своите традиции и стереотипи...

Да, всяка ЛГБТ култура има своите традиции и ценности, своята история и контекст. Въпросът е до каква степен индивидуалният носител на една култура би могъл да се впише в нея или да остане леко встрани. Може би си бях навил на пръста, че непременно ще се впиша. Ама в крайна сметка, there are 50 shades of gay.

От друга страна, невписването е предпоставка за разширяване на хоризонта, и от двете страни. Като се замисля, в Кьолн има прайд от 26-27 години. Хората, които сега ти се виждат канализирани в някакви идентичности, са извървели дълъг път, докато бъдат напълно приети. Особено тези от по-възрастните поколения.

Това ми напомня, че в България също има да се извърви един много дълъг, много каменист, много ръбат, неудобен и почти невъзможен за извървяване път. Искрено се надявам тук нещата един ден да се променят.

При условие, че допуснем, че всички държави задължително минават по един и същи път обаче. А не че някои страни вървят по обратния. Като си припомним, че преди 20-тина години руската държава лансираше ТаТу...

Да, ето това е нещо изключително странно. И виждаш години по-късно какво се случи с Pussy Riot. Путин и абсолютно хомофобската му антиевропейска политика и вмешателство в политиката на световно равнище са голям вирус, който е започнал малко по малко да разяжда тялото на Европа и ако не вземем много скоро лекарство – особено в България – ще имаме сериозни проблеми.

Преди малко каза, че трудно си уреждаш участия на сцена в Кьолн. Въпреки че виждам, че вече имаш известни успехи. Сега ще ти задам един труден въпрос. Какво предпочиташ – да живееш някъде, където си уникален, с риск да те заплашват и бият всеки път, когато излезеш на улицата, или някъде, където средата е отворена за хора като теб, но си един от многото?

Задавам си този твой въпрос абсолютно всеки ден в Кьолн. Харесва ми да бъда запомняем и забележим, но от друга страна чувствам, че артистичният ми аз не може да оцелее без физическата си обвивка – черупчицата. Без черупчицата си не мога да съществувам. Предпочитам да си охлюствам бавно-бавно и да драскам по стената на кьолнския артистичен и културен живот, докато ме пуснат, отколкото да трябва да се чудя всеки път дали да си сложа безцветен или цветен лак. Безумно е.

Всъщност успях да свиря в Artheater в Кьолн по време на ежемесечното им събитие – Kunst gegen Bares – смесица от различни артисти, на които са им дадени 15 минути да представят себе си и това, което правят. Спечелих първо място – награда на публиката. Участвах също неофициално в open mic night организирана от транс колектив. Кандидатствах втори път в Kunst gegen Bares и ме одобриха. Освен всичко останало се запознах с перформативен колектив на номадски принцип PAErsche, с които направихме заедно импровизационен пърформънс с предмети на брега на река Рейн по случай посрещането на пролетта и лятното слънцестоене. Одобриха ме и за underground фестивал наречен Far/Off, където на 18-ти април ще имам концерт като Angelica Summer. Текат в момента преговори и за още един концерт в кафето на университета в Коьлн – Cafe Chaos.

Това са много добри новини! Мисля си обаче за българските хора на изкуството, които се опитват да пробият на Запад и по трудния начин разбират, че са адекватни в България, не и там. Твоят случай може би е различен, ще видим.

Струва ми се, че за това, което аз правя, има място както тук, така и там. Парадоксално, открих колко по-лесно е да се прави изкуство в София. Концертите и представленията си ги организирам много по-бързо и лесно – особено предвид мрежата ми с контакти тук. Относно приемствеността – ако трябва да вържа това, което казвам с това, което казахме преди малко за времето – мисля, че то е най-добрият съдник за това дали даден артистичен продукт е приемствен или не. Така или иначе, аз си оставам attention whore – живея точно за два момента – трите стотни преди началото на представлението и концерта, когато адреналинът нахлува в кръвта, и аплодисментите на публиката. Това най-много обичам да чувам на финала.

Още по-интересното е, че тъй като в София за определени неща нищо не се знае, човек спокойно може да започне да внася идеи от отвън и да изглежда като „новатор”. Това е много симпатичен принцип, който и други преди мен са прилагали и подозирам, че бих пробвал да направя нещо сходно.

И да бъдеш един съвременен транснационален артист, който е и тук, и там.

Може би това е съдбата и на съвременния човек като цяло – да се опитва да бъде на много места едновременно. Физиката обаче до този момент все още не се е развила до степен, в която да можем да присъстваме на две или повече места наведнъж. Така че трябва да се правят избори. Тежки избори, трудни избори, но трябва да се правят.

Но все пак, днес е възможно да живееш в Кьолн, да се връщаш по няколко пъти в годината за малко в София и да се подвизаваш и по тукашните алтернативни сцени.

Да, но междувременно реката си тече и нещата се променят. Моите колеги музиканти вече си имат други проекти, които движат. Става и още по-трудно да координираме графиците си – особено в различни държави. Част от мен започва да се бунтува, но другата част от мен разбира – че животът и приоритетите на моите приятели, артистични колеги и семейството ми продължават в друга посока и аз – премествайки се в друга страна – вече не съм сред тях.

Засега обаче участия в София не ти липсват. Тази сряда например ще се подвизаваш с тромпетиста, перкусионист и пианист Росен Захариев – Роко в Атилие „Пластелин”. Как се събра с него и какви ще ги вършите в „Пластелин”?

Роко е много стар наш съмишленик с финовете. Винаги е бил готов за експерименти, концерти, импровизации и представления. Неведнъж ни е спасявал с The Strawberry Finns, когато сме били на късо откъм бройка хора, а е идвал преди това дори само като зрител и слушател. Ние никога досега не сме работили само двамата и за мен е изключително удоволствие, че ще можем да представим свои авторски парчета пред публиката. Според мен и двамата правим различни, но в същото време сходни неща в музикално отношение – дотолкова, доколкото разчитаме на Мореновия принцип – „Тук и сега”, както и на взаимното слушане по време на импровизация. Обмислям да си поиграя с осветлението. Впрочем, от „Пластелин” бяха така мили да ни приютят, и то толкова емпромптю – и то – броени дни преди да направят своя „Джобен Фестивал”! Светльо Николов и Явор Костов трябва да бъдат позлатени от глава до пети с брокат.

В „Пластелин”, както и в Кьолн, се подвизаваш като Анджелика. Трудно ми е да преброя всички твои псевдоними, които знам. Как се роди Анджелика?

Официално са само три – Фин, Питър и Анджелика. Мисля, че Анджелика се роди супер случайно преди две години по повод едно рожденденско хелоуийнско парти у мой познат от академията. Инструкцията беше: елате преоблечени като своята противоположност. Тогава реших да се облека като Дивин от „Света Богородица на цветята” – само че от първата сцена на романа – погребението ѝ. Бях с черна дантелена пола, траурна шапчица, дълга черна перука и черни ръкавици и дантелена готик риза. После обаче започнах да се заигравам с друг тип цветове, перуки и гримове и установих, че Дивин не ме вълнува толкова и се появи Анджелика.

Накрая, любимия ми въпрос. Какво друго ти се иска да споделиш, за което не съм те попитала?

Честно казано, това е и моят любим въпрос: абсолютно никога не прави грешката да си купуваш течно червило на L'Oréal. Истината е в тези на Maybeline – винаги издържат по няколко часа и можеш да пиеш, ядеш и да правиш с устата си куп други неща, без да помръдне!

Е, аз и без това не си купувам червило. Нещо друго да ме посъветваш?

Заповядай при мен в Кьолн по случай прайда през лятото! Ще ми бъде много приятно да шестваме по улиците!

Данке! И благодаря за разговора!

Аз също ти благодаря!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.04.2018 г.

Добри думи за Mtel и Blizoo

Тази публикация е от рубриката „непоръчано продуктово позициониране“. С други думи, Mtel и Blizoo нито са ми обещали бонус за позитивна публикация, нито предлагали да ги спомена с добро в блога, нито дори знаят, че имам намерение да ги спомена с добро.

И така, домашният ми интернет е на Mtel през Blizoo (защото, ако беше само мтелски, трябваше да се дупчи стената). Преди близо две седмици се прибрах от чужбина и установих странен проблем – един конкретен сайт не се отваря от домашния ми интернет. От мобилния интернет (също на Mtel) се отваря, от прокси сървър – също. Други хора, които са абонати на Blizoo, отварят сайта.

Реших, че проблемът може би е в администрацията на сайта (примерно, да са блокирани някакви групи IP адреси, в които попада и моят), но приятел ме посъветва да се свържа с Mtel. Писах на адреса за поддръжка без особена надежда. Все пак, помня случаи, в които интернет доставчици упорито твърдят, че проблемът не е в тях, дори и обратното да е ясно като бял ден. Кой би се захванал с частичен проблем като моя, мислех си.

От Мтел обаче сума ти пъти ми писаха и звъняха по телефона. Помагаха ми да сменям DNS сървъри, нямаше ефект. В края на миналата седмица ме посъветваха да си сваля програмка, с помощта на която да установя къде връзката със сайта се „чупи“. От това, което разбрах от резултата, излизаше, че проблемът не е в моя интернет, а е по-скоро при сайта. Пратих им скрийншот, очаквайки, че ще кажат – проблемът не е в нас.

Вчера обаче ми се обадиха да кажат, че проблемът е решен – не бил в тях, а в интернет доставчика на въпросния сайт. И те се обадили на този интернет доставчик, за да решат проблема. Не бях вкъщи, за да проверя дали сайтът се отваря, и обещах да им пиша за резултата. Едва-що се прибрах, пак се обадиха да ме питат дали съм на адреса и дали сайтът се отваря. Отваряше се :-).

Може би такова отношение към клиент е нещо нормално в цивилизованите страни. Но аз не съм свикнала и затова съм изключително трогната. Затова ми се ще да кажа добра дума. Големите мобилни оператори и интернет доставчици отнасят най-вече хейт. А ето, понякога правят и хубави неща, които остават невидими.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?