Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

17.06.2018 г.

Наистина ли искате традиционни семейни ценности?

Снимката е от София Прайд 2012 г.

Бракът е между мъж и жена, а едно дете трябва да има и баща, и майка. Ще останете с впечатлението, че традиционните семейни ценности и християнският морал се свеждат до това, ако слушате пазителите им, които ревностно се противопоставят на правата на различните. Християнският морал е бездънна тема, затова нека се концентрираме около традиционните семейни ценности. Преди това обаче си струва да се запитаме:

дали еднополовите двойки са единствената пречка децата да имат и баща, и майка?

В България има около 1000 деца, които живеят в 36 институции, по данни от септември 2017 г. Тези деца не са отглеждани от баща и майка – било защото нямат такива, било защото родителите им не искат или не могат да ги гледат, било защото държавата така е преценила. За сметка на това много от тях са изложени на унижения и насилие, включително и сексуално. Не чувам борците за семейни ценности да правят шествия и петиции за деинституционализация, за да има всяко дете родители. Въпреки че това не би било лоша идея...

312 783 семейства в България са съставени от един родител и дете/деца по данни от последното официално преброяване на населението. Тъй като тази тенденция се засилва с годините (вж. пак там), може да се предположи, че днес тези семейства са повече. Според по-нови данни на Евростат семействата с един родител вече са над 400 000. Родителите или са разведени, или никога не са се женили и не живеят заедно, или единият родител е починал. Ако едно дете е отгледано само от майка си или само от баща си, то пак е нямало (или поне – не пълноценно) двама родители. А ако е отгледано, да кажем, от майка си и баба си, което не е нещо рядко срещано, не е имало някой, който да играе ролята на баща в живота му. Не виждам и тук пазителите на семейните ценности да вземат отношение.

Освен тези над 400 000 семейства с един родител, има още неизвестно колко хиляди деца, на които поне единият родител работи дълги години в чужбина. Децата се отглеждат от другия родител или от баби, дядовци, лели и т.н. В по-бедните райони на България това е масова практика, а някои от децата, растящи по този начин, са типичен случай на деца в риск. Защото често пъти е неясно кой изобщо се грижи и кой поема отговорност за тях. Къде са радетелите за семейни ценности?

На фона на стотиците хиляди деца в България, които не растат в модела „семейство с баща и майка“, гей хората са дребна подробност. Дори да допуснем нереалистичната идея, че всички те ще възжелаят да се женят и се сдобиват с деца, ако имат това право.

Но да се върнем на въпроса –

какво още включват традиционните семейни ценности?

Едно дете да има и баща, и майка, е само детайл от семейните ценности, и то не най-важният. Има случаи на традиционни семейства, в които вдовици или вдовци отглеждат сами децата си и това не се смята за нещо неморално.

Много по-важно за семейните ценности е момата да мине под венчилото девствена. Ако е съгрешила или ако се е дефлорирала по невнимание (примерно – прескачайки ограда), или ако има еластичен химен, който не се скъса от първия път и не произведе необходимото количество кръв, което да се покаже на цяло село, тежко ѝ и горко. Тя може да бъде върната на родителите си в каруца, замеряна по пътя с различни предмети за назидание.

Ако една жена забременее, без да е омъжена или ако се устонови, че вече не е „мома“, мъжът, който я е обезчестил, трябва да поеме своята отговорност и да се ожени за нея. Дори да я е изнасилил. Ако вече е женен – лошо. Тогава жената може да се надява да я вземе по милост онзи, който никоя друга не го иска.

Това са само няколко щрихи от традиционните семейни ценности. Мога да изреждам още дълго, но ще се въздържа. Само да вметна, че любовта между мъжа и жената не е традиционна семейна ценност. Браковете в традиционните български общности се уреждат от родителите, а не по любов.

На основата на нещата, които изброих, предлагам списък от цели за борците за традиционни семейни ценности, тъй щото да обогатят дейността си и да не се занимават само с борба срещу гей и транс хората и еднополовите бракове.

И така:

10 предложения за законодателни промени в името на правото на всяко дете да има баща и майка и на традиционното християнско семейство



  1. Пълна и незабавна деинстуционализация. Всяко дете, настанено в институция, да отиде или при собствените си родители (ако има и майка, и баща) или при приемни родители или осиновители – мъж и жена, съпрузи. 
  2. Жена, която гледа детето си, без да е омъжена, да се омъжи за бащата на детето си в срок до половин година. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в рамките на една година.
  3. Разводите се забраняват. 
  4. Разводът на съпрузи, които имат поне едно дете, се обябява за нищожен, ако не са сключили нов брак до влизането в сила на закона.
  5. Ако родител овдовее, се задължава в срок от една година да сключи нов брак, за да има детето и баща, и майка.
  6. На родителите се забранява да живеят отделно от детето си. Ако единият родител има работа в чужбина или в друго населено място, където се налага да преспива, другият родител и детето трябва да го придружат. При невъзможност това да стане, на родителя се забравява да приеме работата.
  7. Предбрачният секс се забранява.
  8. Всяка неомъжена девойка, навършила 12-годишна възраст, минава на задължителен годишен гинекологичен преглед. Ако се установи, че не е девствена, следва да се омъжи за мъжа, който я е обезчестил, в срок до три месеца. Ако мъжът е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в срок до шест месеца.
  9. Ако се установи, че девойка е бременна, тя трябва да се омъжи за бащата на детето си в срок до три месеца. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в в същия срок.
  10. Изборът на брачен партньор се извършва на първо място от родителите на булката и младоженеца. По тяхна преценка и в граници, определени от тях, е възможно и младоженците да имат думата.

Ще кажете, че тези предложения са безумни, нали? Ще добавите, че светът се е променил и тези традиционни семейни ценности вече не важат, а очакванията едно дете на всяка цена да има и баща, и майка, са нереалистични. Ще възразите, че много от предложенията са в разрез с основополагащи международни документи за правата на човека, както и с българското законодателство. И ще бъдете прави.

Защо тогава тези „традиционни семейни ценности“ важат само що се отнася до желанието на гей хората да имат семейство? И защо е допустимо едно дете да расте в интернат, а не да отиде при хора, които ще го обичат, само защото те са от един и същи пол?

Още много въпроси може да си зададе човек, ако не го е страх да мисли...


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

6.06.2018 г.

София Прайд за 11-ти път: защо има смисъл?



Това е витрина в София, на „Витошка“. Не знам кое е по-важната новина – че такава витрина има, или че още е цяла. Миналата година видях магазин на друга марка, тематично украсен и предлагащ „прайдски“ дрехи. Само че в Кьолн. Тогава не можех да си представя, че скоро ще доживея това и в София. Има фирми, които подкрепят прайда, правили са го и предишни години, но това е може би най-смелата корпоративна акция досега. Дори Йорданка Фандъкова подкрепи прайда, макар и с половин уста и макар че няма да присъства на него.

В събота ще отида на прайд в София след двегодишно отсъствие. Последните две години се случвах на прайда в Кьолн, на който се изсипват по един милион души, целият град се весели и почти няма полицаи. В София по времето на прайда са планирани точно три „анти“ събития. В същото време, планиралите ги цинично възразяват срещу количеството полицаи, които ще ни охраняват.

Въпреки контрапрайдовете обаче, година след година участниците в София Прайд стават все повече, а насилието и заплахите над тях – все по-малко. Миналата година гледах снимки от прайда и видях много лица на млади хора, които не познавам. Те са отрастнали със знанието, че има София Прайд. Не са преживели страха на участниците в първите прайдове. Но точно защото първите прайдове са се случили въпреки страха, много младежи са могли да се идентифицират като различни по позитивен начин, или поне много по-лесно, отколкото хората преди десет и повече години.

И въпреки малоумната истерия около Истанбулската конвенция тази година, катализирала нова вълна на хомофобия и трансфобия, въпреки липсата на правно признаване на еднополовите двойки, въпреки липсата публичен ангажимент за защита на различните, промяната е налице и ще продължава. И ще има все повече участници, и все повече подкрепа от места, от които не сме можели да си представим и по начини, които не сме можели да си представим.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

29.05.2018 г.

Къде са тези миниатюрни градски съкровища?



Каква изнедата – тъкмо да започнеш да мечтаеш за нещо и да установиш, че вече го има.

За какво се бях размечтала? За миниатюрни скулптури в София, почти невидими, ако човек не няма навика да се заглежда в детайли, когато върви.

Защо се бях размечтала? Защото повечето паметници, които изникват в София, не са нещо, което да харесвам и с което да се идентифицирам. Те или са кичозно грандомански (например Самуил и прословутите му очи), или по един много несъвременен начин реалистични (братя Прошек, Алеко...).

Затова ми се прииска да има някакви мънички, негероични и радващи душата скулптурки или паметничета, които да са антипод на грандоманщината, национализма, вземането твърде на сериозно, изобщо – на всички онези нагласи, които се олицетворяват от повечето нови паметници.

И както се размечтах, така излязох на фотографски лов за детайли и изненадващо установих, че това, което го искам, всъщност вече го има.

Я сега да ви попитам – забелязвали ли сте тези миниатюрни произведения, знаете ли къде се намират?

И втори въпрос, на който и аз не знам отговора (имам хипотеза, която, ако се окаже вярна, много ще се радвам) – защо ги има тези миниатюрни скулптурки, по какъв повод, по чия инициатива?


За съжаление, при първото ми забелязване на тази скулптурка вече липсваше главата ѝ, а при второто – само постаментът беше останал.










Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.05.2018 г.

Стадии на свикването с екстравагантни, но поносими, хронични медицински проблеми

Пролет в двора на Медицинска академия

1. Отричане

А, в тия резултати има някаква грешка, човек вяра да няма на лабораториите, хайде за всеки случай да отида другаде да си направя изследванията...

2. Драма и параноя

Точно на мен ли трябваше да се случи! Я да видя какво пише в интернет... Ау, ами при тези реферетнти стойности на резултатите мога да имам коя от коя по-страшни болести! Леле, ще си умра без време! Или толкова ще се мъча, че ще ми се иска да умра!

3. Опитомяване на боледуването

Ходенето и чакането по изследвания и доктори се превръща в част от всекидневието и престава да прави впечатление. То е просто още едно от нещата, които запълват календара. Пиенето на лекарства става част от дневния режим. Вземането на кръв вече не прави никакво впечатление – само е дразнещо, че трябва да става преди закуската и сутрешния чай. Но и с това се свиква.

4. Позитивно обективиране

Човек почва да гледа на себе си като на любопитен медицински случай. От едни диагнози следват други, от едни изследвания – други, и в един момент просто става интересно, че някакви неща излизат, а други продължават да са мистерия.

5. Гордост

Ама имам толкова засукани болести, толкова екстравагантни резултати и по толкова странен начин една болест предизвиква друга, другата – трета... Кой като мен – направо се чувствам като пациент на доктор Хаус!


П.п. Всяка прилика с известните „стадии на скръбта“ е умишлено намигване.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.04.2018 г.

Иван Стоянов: аз съм остатък от уравнението, което не може да се реши

Иван Стоянов (известен още
като Фин, Питър, Анджелика)
Това е третото ми интервю с Иван Стоянов. Ако ви е интересно да прочетете повече откровения на главния герой, първите два разговора да бъдат прочетени в Marginalia:



В предишното интервю, което взех от теб, ти сподели, че възнамеряваш да мигрираш навън. От миналата есен живееш в Кьолн. Смяташ ли, че вече си мигрирал, или мислиш да се върнеш? Или мигрирането за теб не е нещо еднозначно и веднъж завинаги?

Да, факт е, че заминах и е факт, че се установих там, макар и на първо време – за малко. Постепенно задвижих нещата си там по такъв начин, че да остана по-дълго. Честно казано, не се виждам да живея вече в България. По-скоро мисля, че бих могъл да се връщам от време на време, за да осъществявам артистичните си проекти, и после пак да се връщам там. И, не, не смятам, че съм мигрирал, защото за мен при самото преместване има и моментът на нагаждане, асимилация, културните разлики и т.н. Т.е. към този момент се чувствам все още между двете държави, в „ничия земя”.

Бих казал, че съм се преместил временно, на едно по-хубаво за мен място. А дали ще се върна и ако да – кога и за колко, само времето ще покаже.

Както виждам, Кьолн не ти е съвсем достатъчен. Какво ти дава Кьолн, което София не може да ти предложи, и какво има в София, което ти липсва в Кьолн?

Кьолн ми дава пълната свобода да се обличам и да изглеждам и да бъда този, който съм. Аз съм пансексуален genderfluid човек – половата ми идентичност е и момиче и момче. Angelica никога не е била само и единствено сценична персона, а част от половата ми идентичност. Там мога преспокойно да живея един уреден, подреден живот. С по-големи шансове за работа съм там и никога не би имало риск за мен да бъда нападнат физически заради сексуалността си или половата си идентичност. Същевременно с това, в Кьолн ми липсват приятелите ми – Танита, Христо, Алекс и Косьо, липсват ми The Strawberry Finns, „Ловец на свечерявания” и Gender(Fluid). Да пробиеш артистично в Кьолн е зверски трудно. Всеки път, когато кандидатстваш за свирене някъде, се чака около половин година минимум, а най-често – една година. Времето в Кьолн е шит също. Изобщо не бях се замислял и не бях оценявал колко е слънчево в София. В София бих бил обречен на прекрасен климат, с риск за физическата си цялост. В Кьолн съм обречен на ужасен климат с прекрасни възможности за колаборации с артисти от цял свят и не чак толкова хрупкави зеленчуци.

Другото нещо, което много ме затруднява там, е фактът, че винаги ще си остана и ще бъда „другият”, емигрантът, дори и да науча езика на ниво С2. Липсва ми понякога и спонтанността на софийските ми приятели.

Опасявам се също, че при все ЛГБТ приемствеността си, дълбоко в себе си Кьолн остава и един доста традиционен град. Това е едно от нещата, което на моменти леко ме натъжава.

В какъв смисъл традиционен?

По мое наблюдение съществуват неписани правила за това как човек да „бъде гей”, да „бъде лесбийка” да „бъде транс” и т.н. Изключително добре се възприемат и толерират крайно мъжка репрезентация или крайно femme репрезентация. Те изключително много обичат да подреждат хората, за да могат да знаят как да се държат с тях. В този смисъл, аз се явявам като остатък от уравнението, което не може да се реши.

Е, може би цената да има развита ЛГБТИ култура е, че тя също създава своите традиции и стереотипи...

Да, всяка ЛГБТ култура има своите традиции и ценности, своята история и контекст. Въпросът е до каква степен индивидуалният носител на една култура би могъл да се впише в нея или да остане леко встрани. Може би си бях навил на пръста, че непременно ще се впиша. Ама в крайна сметка, there are 50 shades of gay.

От друга страна, невписването е предпоставка за разширяване на хоризонта, и от двете страни. Като се замисля, в Кьолн има прайд от 26-27 години. Хората, които сега ти се виждат канализирани в някакви идентичности, са извървели дълъг път, докато бъдат напълно приети. Особено тези от по-възрастните поколения.

Това ми напомня, че в България също има да се извърви един много дълъг, много каменист, много ръбат, неудобен и почти невъзможен за извървяване път. Искрено се надявам тук нещата един ден да се променят.

При условие, че допуснем, че всички държави задължително минават по един и същи път обаче. А не че някои страни вървят по обратния. Като си припомним, че преди 20-тина години руската държава лансираше ТаТу...

Да, ето това е нещо изключително странно. И виждаш години по-късно какво се случи с Pussy Riot. Путин и абсолютно хомофобската му антиевропейска политика и вмешателство в политиката на световно равнище са голям вирус, който е започнал малко по малко да разяжда тялото на Европа и ако не вземем много скоро лекарство – особено в България – ще имаме сериозни проблеми.

Преди малко каза, че трудно си уреждаш участия на сцена в Кьолн. Въпреки че виждам, че вече имаш известни успехи. Сега ще ти задам един труден въпрос. Какво предпочиташ – да живееш някъде, където си уникален, с риск да те заплашват и бият всеки път, когато излезеш на улицата, или някъде, където средата е отворена за хора като теб, но си един от многото?

Задавам си този твой въпрос абсолютно всеки ден в Кьолн. Харесва ми да бъда запомняем и забележим, но от друга страна чувствам, че артистичният ми аз не може да оцелее без физическата си обвивка – черупчицата. Без черупчицата си не мога да съществувам. Предпочитам да си охлюствам бавно-бавно и да драскам по стената на кьолнския артистичен и културен живот, докато ме пуснат, отколкото да трябва да се чудя всеки път дали да си сложа безцветен или цветен лак. Безумно е.

Всъщност успях да свиря в Artheater в Кьолн по време на ежемесечното им събитие – Kunst gegen Bares – смесица от различни артисти, на които са им дадени 15 минути да представят себе си и това, което правят. Спечелих първо място – награда на публиката. Участвах също неофициално в open mic night организирана от транс колектив. Кандидатствах втори път в Kunst gegen Bares и ме одобриха. Освен всичко останало се запознах с перформативен колектив на номадски принцип PAErsche, с които направихме заедно импровизационен пърформънс с предмети на брега на река Рейн по случай посрещането на пролетта и лятното слънцестоене. Одобриха ме и за underground фестивал наречен Far/Off, където на 18-ти април ще имам концерт като Angelica Summer. Текат в момента преговори и за още един концерт в кафето на университета в Коьлн – Cafe Chaos.

Това са много добри новини! Мисля си обаче за българските хора на изкуството, които се опитват да пробият на Запад и по трудния начин разбират, че са адекватни в България, не и там. Твоят случай може би е различен, ще видим.

Струва ми се, че за това, което аз правя, има място както тук, така и там. Парадоксално, открих колко по-лесно е да се прави изкуство в София. Концертите и представленията си ги организирам много по-бързо и лесно – особено предвид мрежата ми с контакти тук. Относно приемствеността – ако трябва да вържа това, което казвам с това, което казахме преди малко за времето – мисля, че то е най-добрият съдник за това дали даден артистичен продукт е приемствен или не. Така или иначе, аз си оставам attention whore – живея точно за два момента – трите стотни преди началото на представлението и концерта, когато адреналинът нахлува в кръвта, и аплодисментите на публиката. Това най-много обичам да чувам на финала.

Още по-интересното е, че тъй като в София за определени неща нищо не се знае, човек спокойно може да започне да внася идеи от отвън и да изглежда като „новатор”. Това е много симпатичен принцип, който и други преди мен са прилагали и подозирам, че бих пробвал да направя нещо сходно.

И да бъдеш един съвременен транснационален артист, който е и тук, и там.

Може би това е съдбата и на съвременния човек като цяло – да се опитва да бъде на много места едновременно. Физиката обаче до този момент все още не се е развила до степен, в която да можем да присъстваме на две или повече места наведнъж. Така че трябва да се правят избори. Тежки избори, трудни избори, но трябва да се правят.

Но все пак, днес е възможно да живееш в Кьолн, да се връщаш по няколко пъти в годината за малко в София и да се подвизаваш и по тукашните алтернативни сцени.

Да, но междувременно реката си тече и нещата се променят. Моите колеги музиканти вече си имат други проекти, които движат. Става и още по-трудно да координираме графиците си – особено в различни държави. Част от мен започва да се бунтува, но другата част от мен разбира – че животът и приоритетите на моите приятели, артистични колеги и семейството ми продължават в друга посока и аз – премествайки се в друга страна – вече не съм сред тях.

Засега обаче участия в София не ти липсват. Тази сряда например ще се подвизаваш с тромпетиста, перкусионист и пианист Росен Захариев – Роко в Атилие „Пластелин”. Как се събра с него и какви ще ги вършите в „Пластелин”?

Роко е много стар наш съмишленик с финовете. Винаги е бил готов за експерименти, концерти, импровизации и представления. Неведнъж ни е спасявал с The Strawberry Finns, когато сме били на късо откъм бройка хора, а е идвал преди това дори само като зрител и слушател. Ние никога досега не сме работили само двамата и за мен е изключително удоволствие, че ще можем да представим свои авторски парчета пред публиката. Според мен и двамата правим различни, но в същото време сходни неща в музикално отношение – дотолкова, доколкото разчитаме на Мореновия принцип – „Тук и сега”, както и на взаимното слушане по време на импровизация. Обмислям да си поиграя с осветлението. Впрочем, от „Пластелин” бяха така мили да ни приютят, и то толкова емпромптю – и то – броени дни преди да направят своя „Джобен Фестивал”! Светльо Николов и Явор Костов трябва да бъдат позлатени от глава до пети с брокат.

В „Пластелин”, както и в Кьолн, се подвизаваш като Анджелика. Трудно ми е да преброя всички твои псевдоними, които знам. Как се роди Анджелика?

Официално са само три – Фин, Питър и Анджелика. Мисля, че Анджелика се роди супер случайно преди две години по повод едно рожденденско хелоуийнско парти у мой познат от академията. Инструкцията беше: елате преоблечени като своята противоположност. Тогава реших да се облека като Дивин от „Света Богородица на цветята” – само че от първата сцена на романа – погребението ѝ. Бях с черна дантелена пола, траурна шапчица, дълга черна перука и черни ръкавици и дантелена готик риза. После обаче започнах да се заигравам с друг тип цветове, перуки и гримове и установих, че Дивин не ме вълнува толкова и се появи Анджелика.

Накрая, любимия ми въпрос. Какво друго ти се иска да споделиш, за което не съм те попитала?

Честно казано, това е и моят любим въпрос: абсолютно никога не прави грешката да си купуваш течно червило на L'Oréal. Истината е в тези на Maybeline – винаги издържат по няколко часа и можеш да пиеш, ядеш и да правиш с устата си куп други неща, без да помръдне!

Е, аз и без това не си купувам червило. Нещо друго да ме посъветваш?

Заповядай при мен в Кьолн по случай прайда през лятото! Ще ми бъде много приятно да шестваме по улиците!

Данке! И благодаря за разговора!

Аз също ти благодаря!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.04.2018 г.

Добри думи за Mtel и Blizoo

Тази публикация е от рубриката „непоръчано продуктово позициониране“. С други думи, Mtel и Blizoo нито са ми обещали бонус за позитивна публикация, нито предлагали да ги спомена с добро в блога, нито дори знаят, че имам намерение да ги спомена с добро.

И така, домашният ми интернет е на Mtel през Blizoo (защото, ако беше само мтелски, трябваше да се дупчи стената). Преди близо две седмици се прибрах от чужбина и установих странен проблем – един конкретен сайт не се отваря от домашния ми интернет. От мобилния интернет (също на Mtel) се отваря, от прокси сървър – също. Други хора, които са абонати на Blizoo, отварят сайта.

Реших, че проблемът може би е в администрацията на сайта (примерно, да са блокирани някакви групи IP адреси, в които попада и моят), но приятел ме посъветва да се свържа с Mtel. Писах на адреса за поддръжка без особена надежда. Все пак, помня случаи, в които интернет доставчици упорито твърдят, че проблемът не е в тях, дори и обратното да е ясно като бял ден. Кой би се захванал с частичен проблем като моя, мислех си.

От Мтел обаче сума ти пъти ми писаха и звъняха по телефона. Помагаха ми да сменям DNS сървъри, нямаше ефект. В края на миналата седмица ме посъветваха да си сваля програмка, с помощта на която да установя къде връзката със сайта се „чупи“. От това, което разбрах от резултата, излизаше, че проблемът не е в моя интернет, а е по-скоро при сайта. Пратих им скрийншот, очаквайки, че ще кажат – проблемът не е в нас.

Вчера обаче ми се обадиха да кажат, че проблемът е решен – не бил в тях, а в интернет доставчика на въпросния сайт. И те се обадили на този интернет доставчик, за да решат проблема. Не бях вкъщи, за да проверя дали сайтът се отваря, и обещах да им пиша за резултата. Едва-що се прибрах, пак се обадиха да ме питат дали съм на адреса и дали сайтът се отваря. Отваряше се :-).

Може би такова отношение към клиент е нещо нормално в цивилизованите страни. Но аз не съм свикнала и затова съм изключително трогната. Затова ми се ще да кажа добра дума. Големите мобилни оператори и интернет доставчици отнасят най-вече хейт. А ето, понякога правят и хубави неща, които остават невидими.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

31.03.2018 г.

Неволите на начинаещия пишман програмист

Отскоро си имам и занимавка, която малко ме разсейва от писането на код – сдобих се с безогледален фотоапарат Sony a5100.


Занемарих си блога, знам. Планирах няколко сериозни публикации, а все не ми остават време и сили за тях. Карам втори семестър на курс по web development изпива всичката ми енергия – дори когато не се занимавам с него, нещо в мен човърка, че трябва да седя и да пиша код, а не да правя нещо друго.

Самият курс е уж за начинаещи. Като се има предвид, че е вечерен (аз карам дистанционната му форма, всъщност), е замислен за хора, които работят или имат друга основна дейност. Ала изведнъж начинаещият се оказва удавен в масиви, цикли, функции, обекти и тяхното инстанциране и какво ли още не. Нямам предвид масиви от дървесина и циклене на паркет, а математически по същество операции, присъстващи в определени езици за програмиране. И ако въпросният начинаещ не се е занимавал с математика и програмиране през живота си, му се налага да развива съответните видове интуиция в движение. Ако може.

От призмата на 11-годишния ми преподавателски опит, такъв курс не е точно за начинаещи. Ако курсистът има известни предварителни познания (аз имам по HTML например, това няма нищо общо с програмирането, но ми помага, когато нещата опрат до HTML и CSS), се справя. Иначе... пак не е невъзможно да се справи, но с цената на непрекъснато „вдигане за косата“.

Засега общо взето се крепя. На проекта за първия семестър имам 92 точки от максимум 100. И все пак, пред всяка нова задача заставам като пред скок с бънджи.

Признавам, че ми е трудно. Може би е въпрос и на възраст, а също и на способности – искам да кажа, че човек е подходящ повече за едни неща, отколкото за други. И друг път съм „скачала в дълбокото“ и съм учила нови неща, които ми е трябвало практически веднага да прилагам на практика. Така беше със социологията, английския език, SPSS-а, бас китарата (е, с нея големи дълбочини и висини не постигнах), журналистиката и... може би пропускам нещо.

В същото време, дори и да не успея да се справя с курса докрай, след него ще знам и ще мога повече, отколкото ми е нужно за целите, които си поставям. Не искам да ставам програмист (не че някой ще се залети да наеме начинаеща програмистка на 40+ години), а да мога да правя читави сайтове, най-вече с готови шаблони, които обаче да мога да модифицирам в известни граници. Някои прехвалени агенции, които правят уеб страници, предлагат по-малко и от това. (Тоест предлагат повече, но на практика служителите, натоварени да ви направят сайт, понякога не могат да добавят един празен ред с HTML в готовия шаблон – била съм свидетел на такъв случай и въпросния ред накрая го добавих аз.)

Вече мога да направя прилично изглеждащ статичен сайт и без готов шаблон, и този сайт да има версия и за мобилни устройства. Сега имам за задача да направя и динамичен. Така че, колкото и голяма да е паниката ми от циклите, масивите и различните видове синтаксис, напредвам.

Добре, а защо тогава ми е целият зор, щом не искам да ставам програмист?

Първо, наистина нямах представа за сложността на курса, който записвам (курсът, сам по себе си, може да не е толкова сложен, важното е, че на мен ми идва сложен). По-важното обаче е, че го записах най-вече за обща култура. Правят ми се сайтове. Дори да използвам готови шаблони, ми се иска да имам понятие какво стои зад тях.

Изобщо, смятам, че известна теоретична култура не вреди, с каквото и да се занимава човек. Макар днешният инструментален свят в голяма степен да отрича значението ѝ. Да вземем социологическите изследвания. Можете да направите представително изследване, без да имате понятие от класици на социологията като Макс Вебер, Емил Дюркейм или Толкът Парсънз, както и от по-нови сациологически теории. Но ако имате теоретична социологическа култура, това помага – и на формулирането на въпроси, и на интерпретацията им.

Неглижирането на теоретичната култура в съвременния свят е една от темите, по които все не ми остават време и сили да пиша в блога.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2.03.2018 г.

Тоест да

От един месец насам българската публика се сдоби с ново онлайн издание – Тоест. Зад него стоят добре известният от златните блогърски години Йовко Ламбрев, Ан Фам, Владислав Севов, Лина Кривошиева и отбор от неслучайни автори, някои от които са от немногото хора на този свят, които обичам.

Появата на „Тоест“ почти не беше отразена – поне по каналите, които аз следя.

„Тоест“ не е новинарски, а е по-скоро коментарен и аналитичен сайт, който тръгва с амбицията да е почтен и да утвърди нов модел на финансиране. Изданието смята да разчита изцяло на дарения от читатели, по възможност редовни, с които да може да плаща хонорари на авторите си.

Според мен тази амбиция е прекрасна и си струва идеята да бъде изпробвана. Боя се обаче, че очакванията може да се окажат нереалистични. Дано да греша. Но тези 3000 души, на които изданието разчита, са общо взето потенциалната му аудитория (имам предвид кръга от относително редовни читатели, до повечето от които „Тоест“ тепърва ще трябва да стигне). Естествено, има ентусиасти, които ще даряват повече от 5 лева на месец. Повечето от тях вероятно ще са или от екипа и авторите на сайта, или техни близки хора. И/или живеещи в чужбина.

В България обаче дарителството като цяло не е много развито. Доколкото се случва от страна на частни лица, е най-вече за болни деца. Дарителството за независими медии и организации е по-скоро непопулярно. За справка – Бивол или Либерален преглед, които разчитат на този модел. И получават дарения, но не толкова, колкото са амбициите им.

Проблемите с дарителството са само едно от измеренията на родната „публична среда“, която е в, меко казано, насипно състояние.

Много се надявам, че „Тоест“ няма да се плъзне по наклонената плоскост да обвинява читателите си, че не даряват достатъчно. Защото с мрънкане и обвинения не се печели аудитория, а може и да се загуби част от спечелената. Надявам се, че това, за което все повече хора ще искат да отделят все повече средства, ще е съдържанието.

Вторият риск, който виждам пред „Тоест“, е възможността сайтът да стане твърде елитарен. Не че виждам нещо лошо в съдържанието, предназначено за тясна и експертна аудитория. Но мисля, че не това е идеята на сайта, а и едно интелектуално елитарно издание на български език съвсем не би могло да се издържа от читателски дарения.

Включването на автори като Татяна Ваксбер, Жана Попова и Полина Паунова обаче ми дават надежда, че „Тоест“ няма да се превърне в елитарна капсула. И трите (както и други от авторите на сайта) умеят да пишат хем достатъчно умно, хем четимо и интересно. Достъпността не е непременно недостатък. Да говориш разбираемо, без да правиш компромис със смисъла, а още по-малко – с посланието, а въпрос на уважение към събеседника.

Не вярвам в мантрата, че медиите трябва да предлагат това, което хората очакват. Медиите и хората взаимно се правят. Убедена съм, че едно качествено издание може да издига аудиторията си на по-високо равнище, както и да позволява да бъде издигано от аудиторията си на по-високо равнище. И ще се радвам, ако „Тоест“ показва как се прави това.

Успех, „Тоест“!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.02.2018 г.

Кое бихте предпочели, ако наистина трябваше да изберете?

Колаж: „Три пачи представя“

В деня, в който премиерът обяви в телевизионен монолог, че „оттегляме“ (Кой оттегля? Партията Му? Правителството Му?) Истанбулската конвенция, за да не понесем сами пасива, дойде поредната новина за жена, по всяка вероятност убита от партньора си. За разлика от истерията за „джендърите“, новината мина и замина. Замислих се обаче:

Откакто у нас се вихри скандалът около Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция, колко случаи на жени, убити от настоящ или бивш партньор или съпруг в България, станаха известни в публичното пространство? За същия период, пък и преди него – колко случаи на мъже, преоблечени като жени, които снимат или нападат в родна женска тоалетна, са станали станали публично достояние? Колко случаи за хомосексуални хора, които са карали хетеросексуални да станат като тях или са ги заплашили по някакъв начин, са влезли в новините?

Защото Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие няма тепърва да създаде хомосексуални и трансполови хора, те си съществуват по нашите ширини преди и независимо от нея. (А че конвенцията няма особено отношение към тях, освен мимоходом, е друга тема.) Съществува дори легална смяна на пола. Доскоро знаех, че има такива случаи от началото на 90-те, но наскоро разбрах, че е имало и по социалистическо време даже. И на хората със сменен пол е напълно разрешено да се женят. Това се случва в България. Е, този факт попречил ли е на хетеросексуалните ни сънародници да си живеят живота нормално?

И други неща се питам. Да допуснем, че всички нелепости, които се говорят за Истанбулската конвенция, са верни. Какво бихте предпочели, ако сте жена (а ако сте мъж – за жените, които обичате – съпруги, партньорки, майки, сестри и пр.)?

  • настоящ или бивш съпруг или партньор да ви изнасили или да видите мъж, преоблечен като жена, в дамската тоалетна?
  • настоящ или бивш съпруг или партньор да ви убие или да ви снима мъж, преоблечен като жена, в дамската тоалетна?
  • настоящ или бивш съпруг или партньор да ви смаже главата с нагорещен котлон или някой гей да може законно да отиде на свиждане на партньора си в болницата?
  • настоящ или бивш съпруг или партньор да ви застреля, както седите в заведение с най-добрата си приятелка, или детето ви да научи в училище, че хората са различни и това не е толкова страшно?

Какво бихте избрали, ако знаете, че наистина ще ви се случи едното или другото?

Ако за себе си предпочитате да сте живи, цели и уважавани и искате същото за любимите ви хора, защо за вас хипотетични сценарии са по-важни от реалното насилие, което се случва всекидневно?

Става въпрос за вашия и за нашия живот, за общото ни съществуване. Защо някакви имагинерни страхове трябва да са по-важни от това?


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.02.2018 г.

На печелившите: обичайте се спокойно!


Докато днес голяма част от влюбеното население празнува, прави си подаръци, радва се на специални оферти и т.н., друга част се намира във вихара на един абсурден „джендър“ скандал. Тази друга част усеща нарастваща и омраза и се чувства все по-заплашена.

Докато едни хора се къпят във валентинския мейнстрийм, на други им се отрича правото да обичат и да съществуват само заради това, което са. Те се явяват изкупителна жертва, за да може насилието у нас да продължи да бъде оправдавано. Да продължаваме всеки път да се изненадваме – защо пак е убита жена, защо някои се държат с децата и учениците си като с животни. Да обвиняваме жертвите за това, че са жертви.

Само и само да не се приближим малко към съвременния европейски хуманизъм се анатемосват филми и книги, правят се истерии от абсурдни грешки в учебни помагала, отричат се неща, които са във фундамента на европейската култура, правят се опити в зародиш да се забрани дори само шансът някои хора да могат да живеят що-годе нормално.

Ако сте хетеросексуални, биологическият ви пол е безвъпросен и отговаря на психологическия ви и имате любим човек до себе си – весел празник, ако тачите Свети Валентин! Ако обичате някого от същия пол или вашият собствен пол не е безвъпросен... пак празнувайте, ако ви се празнува днес, но – внимателно.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

22.01.2018 г.

Подкрепа за „Денят започва с култура“: писмо до Омбудсмана на БНТ Иван Такев

Колаж: Станислав Беловски, Facebook

Уважаеми господин Такев,

„Денят започва с култура“ е едно от най-добрите предавания в българския телевизионен ефир. (За мен е най-доброто, но нямам претенцията да съм гледала всички предавания.) То е пример за това, каква трябва да бъде мисията на една обществена телевизия – да създава висококачествен и не непременно комерсиален продукт. Да възпитава във вкус, ценности и високи критерии. Да припомня базисното журналистическо правило, записано и в Етичния кодекс на българските медии – общественият интерес не съвпада с това, което е интересно на обществото.

В обществен интерес е да има образована и критична публика, а не аморфна маса, която да бъде държана пред екрана само със забавления, сензации и надежда за парични и материални печалби.

Разчитам, че в качеството си на Омбудсман на БНТ ще отстоявате обществената роля на телевизията.

Публикувам писмото си до Вас и в личния си блог.

С уважение,

Светла Енчева, блогър, 
социолог, журналист, носител на наградата „Валя Крушкина".

София, 21.01.2018 г.

(Писмото е изпратено до служебния имейл адрес на Иван Такев: i.takev@bnt.bg.)


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

4.01.2018 г.

Отворено писмо до (не)стереотипния мъж Петър Москов

Петър Москов. CC-BY Gabriel VanHelsing, Wikimedia Commons.

Уважаеми господин Москов,

Обръщам се към Вас, защото се смятате за демократ и вероятно все още има хора, които вярват, че сте и се влияят от мнението Ви. Ако бяхте просто откровен неонацист (или ако бяхте бесепар), нямаше да си правя труда. Повод за писмото ми е Вашият фейсбук статус по повод на приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция.

Ще се концентрирам върху един цитат от статуса Ви, който, според мен, обобщава притесненията Ви:


„Като "неразбиращ", искрено се вълнувам от перспективата синът ми да бъде просветен в училище за дебрите на възможните "нестереотипни роли" на пола на баща му...

Наистина ли не разбирате, че отваряте вратата на узаконената лудост. Вярвате ли убедено, че поведенческите отклонения на възрастните (което е техен избор и лично решение за живота им), трябва да бъдат наложени като образователна норма на децата?“

Думите Ви са в контекста на следния пасаж от конвенцията (съкратен по този начин от Вас):


2. „Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване... на нестереотипни роли на пола... в официалните учебни програми и на всички образователни равнища“.

Няма да споря с Вас за определението за пол и разликата между sex и gender, защото това би било кауза пердута. Ще ми се обаче да обърна вниманието Ви върху думите „стереотип“ и „роля".

Какво значи „стереотип"? Думата има няколко значения:

Първо, стереотип на поведение: човек прави едно и също нещо при сходни ситуации. Например: „Петър Москов запалва цигара, когато пие кафе.“ (Не знам дали наистина палите винаги, когато пиете кафе, само давам пример.)

Второ, шаблони на мислене, представи и мнения, които са характерни за хората от дадено общество или общост за тях самите или за другите. Например: „Българските мъже са най-добрите любовници“, „Българките са най-красивите жени“, „Ромите са избрали да живеят и да се държат като скотове“. В това си значение стереотипите имат много общо с предразсъдъците.

Какво значи „роля"? Ролята е нещо, което се играе. Човек има различни роли в различни ситуации. Петър Москов има роля на съпруг, роля на лекар, имал е роля на министър и т.н.

Тогава, какво ще да е „стереотипна роля“? Поведение, свързано с различни стереотипи, които са било по отношение на другите, било по отношение на групата, към която принадлежим самите ние. Например: „Ако някой е избрал да живее и да се държи като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв“, „Аз съм публична личност и затова всичко, което кажа, е правилно.“

Пола настрана, но сам виждате, че нито стереотипите, нито ролите, нито стереотипните роли имат каквато и да е връзка с биологията.

Тогава, какво да разбираме под стереотипни или нестереотипни роли на пола?

Отново ще дам пример – с традиционната стереотипна роля за мъж в балканско/българската ѝ версия.

Според този стереотип (шаблон, представа, нагласа) за това, какво трябва да е мъжът:


  • Мъжът е главата на семейството.
  • Мъжът е силният в семейството, а жената е слабата.
  • Мъжът не плаче.
  • Мъжът е по-добър шофьор от жената.
  • Мъжът изкарва пари, а жената готви, чисти и гледа деца. Ако жената работи, работата ѝ не е толкова важна, колкото тази на мъжа, и не отнема задълженията ѝ към дома и семейството. Ако жената има различно мнение по въпроса, истинският мъж ѝ показва къде ѝ е мястото.
  • Когато мъжът се прибира вкъщи след тежък работен ден, очаква от жена си да му даде пантофите и да му сервира салата с ракия, а после и вечеря.
  • Когато мъжът гледа мач, той прави това с други мъже, в краен случай, сам. От жената се иска да седи в кухнята, освен в моментите, когато сервира ракия и салата.
  • Мъжът участва във възпитанието на децата с налагане на дисциплина и здрава ръка.
  • Мъжът е голям еб... любовник. Ако той изпитва сексуално удоволствие, значи жената, която удостоява със секс, изпитва същото. Ако жената каже, че не иска, значи лъже и мъжът трябва да се държи по-твърдо, за да ѝ покаже какво иска тя всъщност. Ако се държи, сякаш не ѝ е харесало, също лъже.
  • Истинският мъж трябва да мирише на мъж, да излъчва животинска мъжественост. Многото къпане и козметиката са за жените и педалите.
  • Истинският мъж има нужда да се уверява отново и отново в своята хетеросексуалност и в мъжката си идентичност. Гейовете и транссексуалните мъжът възприема като заплаха и се страхува, че ако вижда повече такива, ще се „изпедерасти“, по думите на Светльо Витков. Мъжът се страхува да не се „изпедерасти“ и ако не отговаря на всички останали представи, описани по-горе.
  • Мъжът иска да има син, когото да възпитава в това, какво е да си истински мъж.

Господин Москов, преди да се тревожите в какви „нестереотипни роли“ на Вашия пол може да бъде просветен синът Ви в училище, може би е полезно да си отговорите в какви полови роли го просвещавате Вие:


  • Показвате ли му, че майка му е поне толкова ценна (като човешко същество, не като аксесоар), колкото сте и Вие?
  • Можете ли да понесете, ако майка му иска да има кариера? А ако постигне в професията си повече от Вас, финансово или статусно?
  • Бихте ли я подкрепяли, ако иска да се развива? Бихте ли поели половината от домакинските задължения? Бихте ли си взели отпуска по бащинство?
  • Бихте ли гледали мач заедно с жена си? А бихте ли участвали в направата на салатата, която похапвате по време на мача?
  • Бихте ли отстоявали с думи и действия, че физическото насилие над членове на семейството не е начин за решаване на никой проблем?
  • Бихте ли допуснали синът Ви да разбере, че понякога сте уязвим и раним?
  • Когато синът Ви порасне толкова, че да говорите за секс, бихте ли му казали, че удоволствието на жената е толкова важно, колкото и на мъжа? И че ако мъжът свърши, това не е гаранция, че на жената ѝ е било приятно, а че за удовлетворението ѝ са нужни допълнителни усилия?
  • Бихте ли учили сина си да се къпе редовно, защото личната хигиена е въпрос на уважение към другия и най-вече – към интимния партньор?
  • Бихте ли учили сина си да се чувства уверен в сексуалната си ориентация и половата си идентичност, независимо какви са другите? 
  • А сега си представете, че имате дъщеричка и участвате в отглеждането ѝ. Ако сте навън и се налага да я заведете до тоалетната, в женската тоалетна ли ще я заведете, или в мъжката, и защо? Мислите ли, че мъжката Ви идентичност ще пострада, ако влезете в женската тоалетна или женската идентичност на дъщеря Ви ще бъде заплашена, ако я заведете в мъжката?

В степента, в която отговорите Ви на горните въпроси (с изключение на първата част от последия въпрос, която не изисква отговор с „да“ или „не“) са положителни, Вашата роля на мъж, господин Москов, е нестереотипна. Бързам да Ви успокоя, че това няма нищо общо нито със сексуалната Ви ориентация, нито с половата Ви идентичност. То просто е проява на цивилизованост.

В степента, в която отговорите Ви са отрицателни, Вие успешно се вписвате в стереотипната роля на мъж. От което за сексуалната Ви ориентация и половата Ви идентичност също не следва нищо.

И, да, цивилизоваността е въпрос не само на възпитание, но и на „избор и лично решение“ (ако използвам Вашия израз) за живота на човек. Ако продължавате да я наричате „поведенческо отклонение“, това вече е проблем.

Ето какво исках да Ви кажа, господин Москов. След изказванията Ви за ромите, които живеят като скотове, вече не сме контакти във Фейсбук, но предполагам, че това писмо ще Ви намери.

Благодаря Ви за вниманието,

Светла Енчева, Ваш бивш избирател


________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?