Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

22.11.2018 г.

Добра дума за трима лекари

От ляво надясно: д-р Мадлена Николова, д-р Яна Боянова, д-р Александър Райнов
(Нямам права върху снимките, извинявам се за което.)
Наскоро описах здравословните си неволи, свързани с дългогодишната употреба на зелен чай. За да се стигне до зеления чай, се тръгна съвсем различен проблем, който всъщност няма нищо общо с чая. Но като се почнаха едни изследвания, се откриха неподозирани неща.

Ще ми се да кажа добра дума трима лекари, които през последната година много ми помогнаха, а двама от тях продължават да го правят и нямат намерение да спрат.

Гастроентероложката, за която разказах в предишния пост, се казва Яна Боянова. Освен че от самото начало беше права, че причината за плашещите ми чернодробни ензими може да е зеленият чай, е много мила и с чувство за хумор. Освен това, когато като се захване с един пациент, го проследява дългосрочно. А това е много важно. Мен например иска да види след три месеца, а ако всичко е наред – веднъж на шест месеца. Хубав стимул да не се отпускам, та да не се докарам до чернодробна биопсия.

Към доктор Боянова ме насочи любимата ми ревматоложка – доктор Мадлена Николова (на някои места фигурира и като Мадлен). При нея се озовах преди година и нещо със силни и постоянни болки в ставите на някои пръсти на ръцете. Нищо не помагаше – нито обезболяващи, нито по-сериозни лекарства за ревматоидни заболявания.

Тя се захвана с мен като детектив, изследва ми какво ли не, установи, че имам синдром на Рейно и сериозна предразположеност към автоимунни заболявания. Но това не даваше отговор откъде са болките.

Докато не реши да ме прати на ендокринолог. И там стана ясно, че съм с хашимото. Болките изчезнаха по-малко от седмица, след като почнах да си пия хормоните. Постепенно изчезна и безумната ми отпадналост и умора. Имаше периоди, когато нямах сили и до кварталния магазин да отида. Вече отново мога да ходя по 10 и повече километра за един ден.

Доктор Николова обаче не остана доволна, че ендокриноложката ми е казала сама да си напасна дозата на хормоните и да ида на контролна ехография след две години. Съжали, че не познава ендокринолог, на когото му пука за пациентите, към който да ме насочи, но пък настоя да ме прати при любимия си УНГ лекар. Науми си, че на всяка цена трябва да отида при него, защото преди няколко години съм изкарала две ангини. Имаше хипотеза, че това може да има нещо общо с автоимунните ми проблеми. Много се чудех – за какво пък ми е УНГ лекар, но отидох, понеже имам доверие на доктор Николова.

Доктор Райнов, специалистът по уши, нос, гърло предположи, че някога може да съм имала мононуклеоза и ако е така, вероятно тя ми е прецакала имунната система. Това вече ми се стори съвсем абсурдно – как може да пипна такава сериозна болест и да не разбера? Но си направих изследвания. Резултатите показаха с драматична безвъпросност – наистина преди години съм изкарала мононуклеоза, и още как. Поне едната от „ангините“ ми вероятно е била всъщност именно това, но на тогавашната ми лична лекарка не ѝ е хрумнала такава хипотеза.

После доктор Николова реши, че обезателно трябва лично да ми намери гастроентеролог – заради завишените чернодробни ензими. За да е някой, за когото да може да гарантира лично, а не поредният случаен лекар, при когото да отида. Взе ми телефона. След около седмица се обади да ми даде координатите на споменатата доктор Боянова, която не познавала лично, но ѝ я препоръчали лекари, на които има доверие.

С доктор Николова, помежду прегледите, водим и много интересни разговори за медицината, живота, философията и логиката. Първоначално ми се стори рязка и екцсцентрична: „Е как казвате, че болките Ви са поносими, след като не можете да си сгънете кутрето и да продупчите билетче в трамвая?“ После разбрах, че се държи така, защото не е загубила чувствителността си и преживява всеки пациент.

С времето и тя разбра, че понякога ѝ противореча не защото си мисля, че знам по-добре от нея, а защото искам да ме убеди. И ми е ясно, че не разбирам от медицина, но се опитвам да схвана логиката на мисълта ѝ. А когато я схвана, ставам много послушен пациент.

Преди е била инвазивна кардиоложка, но смята, че ревматологията е специалност, която, макар че не е спешна, развива мисленето. И ѝ е интересно да проверява всякакви хипотези, докато стигне до точната диагноза.

„Да имах и такъв личен лекар...“ – казах ѝ веднъж трогнато. „Няма и да имате!“ – отговори доктор Николова с присъщия си безмилостно мъдър тон.

Така че – ако ви трябват добър ревматолог, гастроентеролог (най-вече за чернодробни проблеми) или УНГ специалист, това са моите препоръки.

А ако можете да ми препоръчате читав ендокринолог в София, ще ви бъда благодарна. Не е нужно да е някакво светило. Даже предпочитам да не е, защото за светилата много се чака. Важно е да си разбира от работата и да има желание да си проследява пациентите. И да не е някой, който ще иска да прилага върху мен алтернативна медицина. Желателно е да работи със здравната каса.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

18.11.2018 г.

Защо трябва да се внимава със зеления чай

За мен зеленият чай остана в миналото. И в снимките.

Пиша това не защото изпитвам удоволствие да говоря публично за здравето си, напротив. Смятам обаче за важно да предупредя. Има сума ти информация за чудотворно полезни напитки и суперхрани. Но как нещо ще подейства конкретно на вашия организъм – това е друг въпрос. Също и ако приемате нещо дълго време и в големи количества, е възможно, освен здравословните му ефекти, да изпитате и вредностите му.

***

Преди повече от 15 години започнах да пия всекидневно зелен чай. Преди пиех черен, с който прекалявах, та накрая докторите ми го забраниха. Зеленият чай, твърди се, пречиства организма и изобщо – има всякакви целебни свойства. Пиех го общо взето слаб, но определено повече, отколкото вода.

Допреди месец. Защото се оказа, че влияе зле върху черния ми дроб. Това беше една от хипотезите на гастроентероложката за това, защо чернодробните ми ензими (конкретно – АЛАТ, ГГТ, алкална фосфатаза) дават картина на хепатит. Другата ѝ хипотеза беше по-неприятна – автоимунен хепатит (и за хепатит В и С се изследвах – нямам). Автоимунният хепатит е болест, от която, преди да се открие терапия за нея, 10% от болните са преживявали 10 години. В наши дни 10% от не преживяват 10 години. Болните, значи, имат 90% шанс да не умрат в рамките на 10 години, поне от това.

„Пие по един литър зелен чай на ден“, написа гастроентероложката в амбулаторния лист, забрани ми да го пия и ми предписа голямо количество витамин Е. Не я послушах, надявах се, че витамин Е-то ще подейства. Който не може да функционира без кафе или чай, ще ме разбере.

Това беше през юни. Следващият преглед беше септември. Ензимите ми бяха още по-зле, въпреки конските дози витамин Е. Виждах, че перспективата е чернодробна биопсия. А ако резултатите от нея потвърдят хипотезата за автоимунен хепатит – пиене на кортикостероиди и имуносупресори, може би доживот.

След като ми се скара нежно, че не съм спряла зеления чай, гастроентероложката се канеше да ми даде направление за хоспитализация, за да ми направят биопсия. Попитах я как да живея, ако не пия зелен чай. Рече, че черен можело. И той ми е забранен, отговорих, ама ще пробвам с по-ниска доза. Помолих за месец отсрочка преди биопсията, в който да не пия зелен чай.

Резултатите от изследванията ми три седмици и нещо по-късно ме удивиха – АЛАТ в норма (и то – много под референтната стойност), алкална фосфатаза в норма, ГГТ малко над нормата, но с два пъти по-ниска стойност от преди, АСАТ, който преди беше на горната граница на нормата, сега доста по-нисък.

Така че – отървах биопсията. Поне засега. Защото, каза милата гастроентероложка: „Надявам се да не възразявате да Ви държа под око“.

Дотук бях със зеления чай. Ще оцелявам със слаб черен. Тъкмо повод да си припомня колко обичам Ърл Грей.

Може би мноооого рядко ще си позволявам матча, когато съм в суши ресторант. Не повече от 2-3 пъти в годината.

Апропо, и грейпфрутът се отразявал зле на чернодробните ензими. Грейпфрут за късмет не обичам, но за всеки случай значително ще намаля помелото (което обожавам).

***

Не искам да ви кажа да не пиете зелен чай. Пийте си, пък аз ще ви завиждам. Благородно. На различните организми може би се отразява различно, а и е възможно да съм прекалявала с количествата.

Пиша това и защото сигурно има други хора в моето положение, които се чудят защо са им толкова драматични чернодробните ензими, докато се наливат със зелен чай. И да нямат такава прекрасна гастроентероложка, която да им каже.

П.п. Скоро в отделен пост ще разкажа за лекарите, които много ми помогнаха през последната година. И ще сложа линк тук – ето.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.11.2018 г.

Дейвид Дж. търси нов смисъл на живота си

Надгробният камък на гроба на Хелмут Нютън в кв. “Фриденау“, Берлин.
Снимка: CC SA Ralf Liebau, Wikimedia Commons

Изглежда съм достигнала ниво по немски, на което, макар да правя грешки, ми се ще да поразвихря въображението си. Когато трябва да пиша текст за домашно, имам нужда от вдъхновение и да се позабавлявам, а не послушно да се впиша в калъпа. Затова ме прихвана да се опитам да напиша кратък разказ на немски. Задачата беше да измислим история за някой над 50-годишна възраст, който отива да работи като au pair. И да използваме определени ключови думи и изрази като например „жизнен опит“, „забележителности“, „езиков курс“, „помощ с домашните“, „гледане на деца“ и т.н. Условието ми се видя тъпичко, предразполагащо към клиширан текст – възрастна жена отива у семейство, гледа децата, полезна е с жизнения си опит, разглежда забележителностите на града и т.н. Опитах се хем да изпълня изискванията, хем да изляза от клишето.

За вдъхновение ми послужи собственият ми престой в Берлин, в частност – в квартала „Фриденау“, където беше квартирата ми, както и книгите „Сбогом на Берлин“ на Кристофър Ишъруд и „Неизбежна гибел“ на Ерих Кестнер (нецензурираната версия на романа му „Фабиан“).

И така, ето го опита за разказ в превод на български:


– И това ми било жизнен опит! – мислеше си Дейвид Дж., докато пиеше чай в малката си, но зелена английска градинка.

След като жена му го остави и децата му казаха, че не е добър баща, Дейвид Дж. реши да направи нещо добро, смислено и полезно с живота си. Но какво? Когато си на 57 години, не е лесно да намериш нов смисъл на живота. Ала с опита си на дългогодишен учител по английски той би могъл да помогне на много млади хора.

Затова пристигна в Берлин – да преподава английски като au pair, живеейки у семейство. Семейството имаше 16-годишна дъщеря. Дейвид Дж. подготви частен курс по английски за момичето, което имаше нужда от помощ с домашните поради слабите си оценки.

Семейството живееше в прекрасна стара къща в берлинския квартал „Фриденау“. Жилището беше обаче невероятно студено. Хелмут Вилмер, бащата, беше съдия, а като хоби свиреше на пиано. Бригите Вилмер, майката, беше домакиня, нямаше хоби и изобщо – никакви интереси. Лилиан, дъщерята и ученичка на Дейвид, имаше силно драматичен готик грим.

– Би ли показала на господин Дж. забележителностите на „Фриденау“, Лили, съкровище? – предложи госпожа Вилмер.

Дейвид Дж. намери „Фриденау“ за доста скучен – само красиви къщи, някоя и друга църква.

– Къде са забележителностите? – попита той Лилиан.
– Има само едно интересно нещо във „Фриденау“ – отговори момичето – гробището. Тук са погребани Марлене Дитрих и любимият ми фотограф Хелмут Нютън. Хайде да влезем... Ето го гроба на Хелмут Нютън. Мечтата на живота ми е той да ме снима!
– Ама той е малко мъртъв... – каза Дейвид Дж.

Под грима Лили изглеждаше бясна.

По-късно през нощта Дейвид Дж. спеше под пет завивки, защото му беше дяволски студено. Внезапно чу стъпки.

– Какво правиш в стаята ми, Лили? Защо си гола? Облечи се, моля те, тук сигурно е 10 градуса.
– Аз те омагьосах на гробището. Сега духът на Хелмут Нютън е в теб. И ще ме снимаш с телефона си. Хелмут е снимал само голи жени. Черно-бяло!
– Но... ако си мисля, че съм Дейвид, мога ли да съм Хелмут Нютън?
– Снимай!

Дейвид Дж. взе телефона и направи снимка. На нея се виждаше само ухото на Лилиан и малко коса. И всичко беше съвсем размазано.

– Хмда. Ти не си никакъв Хелмут Нютън! – каза Лили презрително и избяга от стаята.

На следващата сутрин Дейвид Дж. си правеше английска закуска и чай, когато госпожа Вилмер влезе и рече:

– Господин Дж., Вие сте уволнен.
– Защо? Още не сме почнали уроците по английски!
– Не сте изпълнили желанието на дъщеря ми.
– Не ми влиза в работата да гледам деца. Аз съм учител по английски и смятам, че съм добър учител.
– Напротив, в работата ви влиза точно да гледате деца. Трябваше да работите тук като au-pair. Съветвам Ви да побързате, господин Дж., самолетът Ви за Лондон излита в 12 часа.

***

– Колко жалко! – мислеше си Дейвид Дж. отново в Англия, в своята малка, зелена градинка – като au pair не можах да постигна нищо смислено. Не се получи. Сега имам нужда от нов смисъл на живота. Какво да направя?

Внезапно получи просветление:

– Да! Ще се запиша на курс по фотография. Черно-бяла фотография. Точно така. Но първо... първо ще изпия още една чаша чай.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

30.10.2018 г.

Убийства по време на джендър



И така, още една жена е убита, най-вероятно от партньора си. На 23. Убита е и дъщеричката им, която не доживява две годинки. С това броят на жените, убити в резултат на домашно насилие от началото на годината, стават 22 или 23, трудно им се хваща дирята вече. Без да броим дъщеричката, нито масовото убийство в Нови Искър в новогодишната нощ.

На този фон се предлагат по-строги мерки срещу случаите на домашно насилие в Наказателния кодекс. Това, само по себе си, не е лошо. Но като изолирана мярка няма да има особен ефект. Няма пряка връзка между тежестта на наказанията и броя на престъпленията. Дори когато има смъртно наказание. (Това, впрочем, е един от основните прагматични доводи за отмяната на смъртното наказание, като изключим етическите съображения).

Щеше ли приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, да предотврати убийството на жената в „Надежда“ и на дъщеричката ѝ? Може би не. Щеше обаче да покаже, че страната ни има желание да поеме ангажимент да се бори с домашното насилие. Щеше да предостави на жените като нея повече защита. Оцеляването на нея и детето ѝ вече нямаше да е само неин частен проблем. Щяха да се въведат и промени в образованието, тъй щото днешните 10-годишни хлапета да чуят, че партньорът е също толкова важен, колкото си и ти, и има свободна воля. И че децата са човешки същества. И като станат на 26, да не посягат спонтанно към пистолета/ножа/тигана и т.н.

Тук искам да отворя една скоба. Домашното насилие и сега не е нещо законно. Но липсата на последователен ангажимент за превенцията му, стила на публичното говорене и фактическото свеждане на жената само до биологичната ѝ роля от Конституционния съд го легитимират в очите на хора, които биха го извършили. Има разлика между легално и легитимно (прокарва я още немският социолог Макс Вебер). Легално значи законно. Легитимно е това, което в очите на хората изглежда допустимо, правилно, морално оправдано.

Апропо, неотдавна се видях с транссексуална приятелка. Оказа се, че срещата ѝ с мен е първото ѝ излизане от къщи за три месеца. Защото всеки път, когато се покаже навън, рискува най-малко да я обиждат, ако не и да я пребият. И защото никой не я наема на работа, когато види несъответствието между името в автобиографията и външния вид.

Ето коя е най-голямата заплаха за идентичността на българина – тази транс жена, която не смее да си покаже носа навън с месеци, и подобните на нея. Според масираната пропаганда, възприета и от Конституционния ни съд, ако позволим на такива хора да дишат свободно, няма да знаем дали сме мъже, или жени. И за да не се случи това, е за предпочитане да оставяме жените и децата в България да бъдат пребивани и убивани.

В името на традиционните семейни ценности.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2.10.2018 г.

Моят Берлин

Neues Ufer – гей заведение, съвсем близо до берлинския дом на Дейвид Бауи. 

Дейвид Бауи. Преди не знаех, че Бауи е прекарал няколко години (е, между турнетата) в Берлин през втората половина на 70-те, заедно с Иги Поп и Лу Рийд. Споделяли са апартамент на ул. „Хауптщрасе“ 155, в „Шьонеберг“, гей квартала. Има планове тази част от улицата да се прекръсти на David Bowie Straße.


Входната врата на сградата, в която е живял Бауи в Берлин. Вдясно се вижда паметната плоча.
Входът на Бауи отвътре

Кафето Neues Ufer, което, за съжаление, открих малко преди да замина. До дома на Бауи и негово любимо място през берлинския му период. Днес цялото е в негови снимки и портрети, а възрастният барман, (предполагам) гей, може би е там от онова време... Или поне така ми се ще да си представям.

Мауерпарк в неделя.

Мауерпарк в неделя. Музиканти, дошли да посвирят не за пари, а ей така, и сума ти шарени хора наоколо. Борбата на музикантите да запазят парка като пространство за свободно изкуство, срещу недоволството на националистически настроен общински съветник.


Темпелхоф

Полето Темпелхоф – бивше летище, днес парк, в огромната част от него няма нищо. Най-прекрасното нищо насред града – човек може да отида да покара колело, скейтборд, просто да се разходи или да поседне.

Плажно барче в близост до Чекпойнт Чарли

Чувството за лежерност, нищо че е столица. Плажни барчета, шезлонги край реката, пространство, въздух. Пясък в обувките.

Видян в Мауерпарк.

Разбирането, че в Берлин можеш да бъдеш всякакъв, да изглеждаш всякак и да намериш своите места и хора.

Шарени и интересни хора, дошли отвсякъде.

Малък свят – съпругът на моя съкурсничка французойка се оказа колега на добре известна ми българка.

Изненадващо сърдечни германци, които срещнах и които никак не отговарят на стереотипа за германци. Неочаквано човешките разговори, които проведох с някои от тях.

Ангажиментът на германците, с които разговарях (включително преподавателите ми в езиковата школа, в която учех немски, които бяха някъде към 7-8) към човешкото, към човешките права, бежанците, миграцията, всевъзможните различности, нетърпимостта им към омразата и дискриминацията.

Berlin, ich komme wieder.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.09.2018 г.

Емил при Мърфи

Емил Коен, януари 2012

Емил Коен е починал днес. Разбрах го на излизане от Еврейския музей в Берлин. По-късно имах уговорка и ме заведоха в едно еврейско ресторантче. Еврейската нишка беше напълно случайна. Случайността някак се нареди в чест на Емил.


Мърфи и „Проект Смърт“, 2012

Емо отиде при кучето Мърфи Едно. В началото на 2012 ни бяха на гости – Емо, Мърфи и Радост. Говорихме за сборника „Проект Смърт“. След време Мърфи умря. Днес Емил го последва. Да, смъртта е единственият проект, който със сигурност се реализира.

Междувременно Радост и Емил се бяха сдобили с Мърфи Две. Мърфи Две не беше като Мърфи Едно, макар на външен вид да приличаше – оказа се хиперактивно и транссексуално куче.

И без Емил няма да е същото.

Емил Коен, както го видях на София Диша, август 2010

Много хубави думи се казаха днес за Емил Коен из фейса. Предпочетах да не повтарям какъв човек е бил, а да споделя нещо лично.

Обичах Емил. Беше приятел. Липсва ми.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

30.08.2018 г.

Тоест аз


Близо месец не съм писала в блога. Блогът не е задължение – като нямам вдъхновение за него, по-добре да си дам малко почивка. Рано или късно пак ще усетя онзи порив, че трябва да блогна.

Преди време писах за сайта Тоест, който се издържа само от даренията на своите читатели. Без реклами, без проекти и т.н. Смятах, че начинанието, макар и прекрасно, няма да оцелее. Половин година по-късно трябва да призная, че съм грешала. Засега сайтът се справя, макар и с цената на това, че стана седмично издание. Радващо е, че се намират хора, готови да подкрепят качествени некомерсиални текстове и независими издания.

Междувременно и аз започнах да пописвам в Тоест. Неособено редовно, засега, но ми се ще да продължа. Дотук съм публикувала три текста. Можете да стигнете до тях от профила ми в на сайта.

Пише ми се за Тоест не само защото виждам смисъл да има такъв сайт, а и заради професионалния подход и коректното отношение към авторите от страна на екипа на сайта в лицето на Ан Фам. (Предполагам, че и другите членове на екипа са също толкова коректни и приятни, за Павлина дори знам това от опит, но Ан Фам е тази от тях, с която основно общувам.) Много е приятно да се работи с грамотни, благи, но в същото време критични (и самокритични) хора. Още повече, че всички публикации минават през вещото око на Павлина Върбанова, авторка на популярния сайт Как се пише?, така че резултатът е доказано грамотен. Трудно мога да се сетя и за комерсиален сайт, в който се държи на коректорската работа и я възнаграждава. (И издателства, които плащат на коректори, вече рядко се намират, но това е друга тема.) От доста от медийните публикации, които чета ежедневно, е видно, че не само читав кореткор няма, а и редакторът си е „питал ушите“.

Ако и вие искате да има сайт като Тоест, моля да го подкрепяте, за предпочитане – редовно. (Понеже от опит знам, че е лесно да удариш едно рамо веднъж и после да забравиш). Как се пише? също има нужда от периодична подкрепа, защото е лична инициатива на авторката си (вижте отдясно на сайта, а ако го отваряте от мобилен телефон – под „Основни категории“).

Пък ако решите да подкрепите и моя скромен Неуютен блог, няма да ви се разсърдя :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.08.2018 г.

Изявление на екипа на спрения „джендър проект“

В края на юли и първите дни на август се разрази скандал поради докладна записка, свързана с проект на екип от Института за изследване на обществата и знанието и Института по етнология и фолклористика към БАН. Повод за скандала е името на проекта – Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case („Форум за джендър балансиран модел в училище: българският случай“). Някой от ИИОЗ е изпратил докладната на Борислав Цеков, който моментално организира клеветническа кампания. Резултатът е, че проектът, минал първата цедка на конкурс в България към ЮНЕСКО, няма да може да се бори на финалния етап във Франция. Заради безумни публикации – как джендър означавало „трети пол“ и колко пагубно за децата е обучението за равенство между половете.

Интересно какво ще отговорят разпространяващите такива глупости, ако ги попитат какъв е публичновалидният превод на „равенство между половете“ на английски. Какво означава gender equality – равенство на третия пол със самия себе си ли?

Важното обаче е, че глупостите имат практически последствия. Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция вече има последици отвъд нератифицирането на конвенцията. Вече има цензура върху академичната сфера – в области, които са се развивали свободно в България повече от 20 години.

В петък вечерта екипът на злополучния проект изпрати до медиите изявление, което почти не беше отразено. Затова си позволявам да го публикувам тук, в блога. Не само защото пострадалите имат право на отговор, а и защото всички ние имаме нужда от повече смисъл. Защото равенството между половете не е на нужното равнище в българските училища. И защото допускането на цензуриране на академична дейност не трябва да се превръща в практика.


ИЗЯВЛЕНИЕ

Ние, долуподписаните автори на проектното предложение „Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case“, подадено към Participation Programme, UNESCO 2018-2019, заявяваме:

През последните два дни нашето проектно предложение и ние персонално станахме обект на масирана медийна атака, след като документите на проекта бяха разпространени неправомерно. Целите на проекта бяха представени превратно, бе ни вменено намерение да разпростаняваме „джендър идеология“, да налагаме „трети пол“, да „промиваме мозъците на децата“ и пр.

Съвестта ни и доброто ни име на учени ни задължават да отговорим. Целта на нашия проект беше да проучим компетентността и мотивацията на учителите да отстояват и възпитават принципите на равенството между половете. Подготвихме предложението, водени от убеждението, че конкретното познаване на проблемите, такива каквито се поставят във всекидневието на учители и възпитатели, е необходимо за изграждане на правилните стратегии в духа на „Gender Equality Action Plan 2014-2021“ на ЮНЕСКО и цел 2 на програма „Образование“ на ЮНЕСКО. Това са цели, които са в синхрон и с Националната стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете 2016-2020 г., Закона за равнопоставеност на жените и мъжете (обн. ДВ. Бр. 33 от 26.04.2016) и смятаме, че би трябвало да са в синхрон и с политиката и на българското Министерство на образованието и науката.

Клеветническата акция в медиите провали по-нататъшното ни участие в конкурсната програма и това бе провъзгласено за „успех“ от организаторите на тази недостойна операция.

Очевидно терминът „джендър“ е „плашилото“, което се размахва отново. Това е термин, който е легитимен в целия научен свят, когато се изследват отношенията между мъжете и жените. На българската общественост обаче терминът „джендър“ бе представен превратно и манипулативно през изминалите месеци. Означава ли това, че оттук насетне всеки, който дръзне да изследва джендър тематика като например проблеми на равнопоставеността на половете, дискриминацията, насилието, неравното заплащане на труда на мъжете и жените и пр., ще бъде остракиран?

Според нас случилото се е много сериозен прецедент за грубо погазване на академичната свобода и цензура. Във време, когато говорим за „Наука и образование за интелигентен растеж“, ние бяхме представени като заплаха за българското училище, като „джендър агенти“, опасни за българските деца.

Като представители на научната общност смятаме, че трябва да защитим неприкосновената ни свобода да избираме изследователските си полета, като спазваме научните стандарти, етичните норми и действащото законодателство, и не бива да позволяваме да ставаме жертва на конюнктурни настроения и лов на вещици.

Обругаването на нашия проект стана повод отново да се атакува авторитета на учените от БАН като ненужни на българското общество. Питаме се, кой има полза от подобни внушения?

София, 3 август 2018

Ас. д-р Миладина Монова, доц д-р Ана Лулева, доц. д-р Албена Накова, гл. ас. д-р Шабан Даракчи

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

30.07.2018 г.

Отворено писмо до жените в Конституционния съд

До

конституционните съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова

Копие:

конституционните съдии Борис Велчев – председател на Конституционния съд, Атанас Атанасов, Гроздан Илиев

Копие (с благодарност за изразеното Особено мнение):

конституционните съдии Георги Ангелов, Константин Пенчев, Румен Ненков, Филип Димитров

ОТВОРЕНО ПИСМО


От: Светла Енчева, жена 
(поне преди Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция)

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска и Цанка Цанкова,

Обръщам се към Вас в качеството Ви на конституционни съдии, които са жени. Известно ми е, че като обикновена гражданка нямам право да сезирам Конституционния съд и че нищо не Ви задължава да ми отговорите. Това, което мога и ще направя обаче е да дам публичност на питанията си към Вас и да се надявам на своевременната Ви и честна реакция.

В Решение 13 на Конституционния съд от 27 юли 2018. г., подписано от Вас, се стига до заключението, че Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията. Важен аргумент за взетото Решение е, че според Конвенцията полът като социален конструкт („gender“) има самостоятелно съществуване, независимо от биологията. Цитирам:


„В Конвенцията понятията „sex“/„sexe“ („пол“) и „gender“/„genre“ („пол“, „социален пол“) присъстват едно до друго, като социалният пол фигурира сред признаците за недопускане на дискриминация по чл. 4, § 3 наред с биологично детерминирания признак пол – „sex, gender...“/ „sexe, genre…“. По този начин полът като биологична категория („sex“), но и полът като социален конструкт („gender“), обусловен от субективните възприятия и представи на индивида и на обществото за ролята на мъжете и жените, са издигнати в автономни и равностойни категории на Конвенцията със собствено правно битие. Понятието „gender“/„genre“ („пол“) присъства в Конвенцията като самостоятелна категория, различна от пола като биологична същност. Конвенцията разделя биологичното и социалното измерение на пола и излиза извън рамките на възгледа за половата бинарност на човешкия вид.“

В тази връзка, Конституционният съд решава, че според Конституцията на България и българското законодателство няма социални роли, които да не са биологично детерминирани и социален пол, различен от биологичния:


„Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.“

Това са единствените два случая, в които иде реч за социални роли в Решението. В него се твърди освен това, че биологичният пол е в основата на гражданския:


„Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.“

Решението повдигна у мен някои въпроси:

Аз съм жена по рождение и се идентифицирам с пола си. Вие смятате, че по Конституция биологичният ми пол на жена се свързва със социалната роля на майка. Само че аз не съм майка и едва ли някога ще бъда. В такъв случай, жена ли съм по Конституция? Ако не съм жена, какво съм – представител на трети пол или „поджена“? Ако да, коя е тази биологично детерминирана социална роля, което ме прави жена? Може би това, че (все още) имам месечен цикъл (за който обаче Конституцията не споменава нищо)? За мен е критично важно да отговорите на този въпрос, защото от Решението Ви излиза, че половата ми идентичност е противоконституционна.

Жените, които осиновяват деца, по закон са майки на тези деца, макар да не са им биологични родители. Според Вас обаче социалната роля на майчинството се свързва с раждането. Означава ли това, че осиновителките не са майки по Конституция? Следва ли по тази причина да се обяви законодателството ни, регулиращо осиновяването, за противоконституционно?

С гражданския пол се свързват не само съпружеството и родителството, а и например избирателното право. Ролята на гласоподавател е социална роля и е свързана с пола – жените получават избирателни права много по-късно от мъжете само защото са жени. В България през 1937 г. получават право на глас в местни избори жените, които са станали майки в законен брак, а през 1938 г. вече омъжените, овдовели или разведени жени могат да гласуват и за парламент. Чак през 1944 г. получават равно избирателно право. Въпросът ми в този контекст е – по какъв начин според Конституцията ролята ми на гласоподавател е биологично детерминирана?

Ролята на конституционен съдия също е социална роля и също е свързана с пола. Има общества, в които една жена може да бъде убита, защото ходи на училище, а какво остава да има правото да се произнася какви конвенции и закони може да приема Народното събрание и какви – не. По какъв начин Вашата роля на конституционни съдии е биологично детерминирана? Дали генетично, по полов път или по друг начин (например въздушно-капков или имате специфични хормони, или нещо друго)? Малко е вероятно майките Ви да са били също конституционни съдии, а и се надявам, че сте избрани на поста си благодарение на личните си качества, а не използвайки други методи. Но щом твърдите, че има единство на социално конструираното и биологично детерминираното, моля да обясните как се прилага това Ви убеждение спрямо факта, че сте конституционни съдии.

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова, смятате ли, че жените трябва да имат равни права с мъжете, или предпочитате половите роли в „традиционното човешко общество“? Ако е второто, защо сте конституционни съдии, а не сте ограничили живота си с ролята на майки и съпруги? Ако е първото, не мислите ли, че поради отговорния пост, който заемате, сте призвани да отстоявате постигнатото равнище на равенство между половете в България и да работите за разширяването на обхвата му?

Уважаеми жени конституционни съдии, защо обявявате за конституционни представи за пола и междуполови отношения, публично валидни по българските земи преди век и половина и противоречащи на огромна част от съвременното българско законодателство?

Ще се радвам, ако получа от Вас отговори на горните въпроси.

Публикувам настоящото писмо в личния си блог на адрес: http://svetlaen.blogspot.com/2018/07/blog-post_30.html. Евентуални отговори от Ваша страна на имейл адреса, от който изпращам писмото (както и от страна на други представители на Конституционния съд, канцеларията и секретариата му) също ще публикувам в блога.

София, 30.07.2018 г.

С уважение,
Светла Енчева

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

27.07.2018 г.

Как Конституционният съд въведе трети пол

Снимка: pravatami.bg

Днес Конституционният съд прие, че Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията на България.

В решението си конституционните съдии разсъждават надълго и нашироко какво е пол и как се дефинира той. Много от ръзсъжденията им будят искрена почуда у специалистите, работещи с подобна терминология. Без да правя анализ на цялото умотворение, ще се концентрирам върху един кратък пасаж:


Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.

Споменатата ал. 2 на чл. 47 от Конституцията гласи:


Жената майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи.

За конституционните съдии излиза, че единствената социална роля на биологичната жена е да бъде майка. Поради това социалната роля се явява един вид функция на биологията – едно същество не е нужно да е човек и да живее в общество, за да бъде майка. (От друга страна, една жена може да бъде майка, без да е биологическа майка – нещо, което също е убягнало от вниманието на Конституционния съд.) Те не предвиждат, че една жена може да има и други социални роли, които не са биологично детерминирани – например да е конституционна съдийка. Въпреки че в състава на Конституционния съд има точно пет жени, всички те очевидно смятат, че единствената им социална роля е да бъдат майки. Затова и са отсъдили, че Истанбулската конвенция е противоконституционна.

Възниква обаче въпросът – ако социалната роля на жената е да бъде майка, какво са жените, които не са майки? Ако дефинираме жената единствено чрез майчинството, излиза, че някои жени са не-жени, защото не са майки. Следователно те са от някакъв друг, трети, пол. Или са от по-ниска категория пол, което е същото.

А мъжете? Трябва ли един мъж да е баща, за да е мъж? По този въпрос Конституционният съд мълчи. Мълчи и Конституцията – в нея за майка и майчинство става въпрос два пъти – чл. 14 („Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото“) и споменатият чл. 47, ал. 2., в който се споменава и думата „жена“. „Мъж“ се споменава само в известния чл. 46, ал. 1 – „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак.“

Конституцията ни не е съвършена и има нужда от модернизиране. Тя е в някои отношения и сексистка – доколкото говори изрично за майчинство, но не и за бащинство. В началото на 90-те е логично дискурсът в България да е такъв, но две десетилетия след началото на 21 век да обявяваме борбата със сексизма за противоконституционна е малоумно. Макар Конституцията ни да има кусури, в нея едва ли се има предвид, че социалната роля на жената се свежда до биологичната ѝ роля на майка. Това е интерпретация на Конституционния съд.

И така – днес Конституционният съд обяви сексизма за конституционносъобразен. Срещу това възразиха с особени мнения четирима конституционни съдии, все мъже:



Имената на жените в Конституционния съд, съгласни, че да си жена означава да си майка, са:


  • Цанка Цанкова
  • Стефка Стоева
  • Кети Маркова
  • Мариана Карагьозова-Финкова
  • Таня Райковска

Да ни е честит третият пол на жените-не-майки!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

25.07.2018 г.

Моментна онтология на продажбата на шофьорски книжки



Това ми предлага Google при търсене на „продавам шо“ – да намеря обяви на хора, които продават шофьорски книжки. Вярно е, че резултатите на търсачката варират за отделните хора. Но е вярно и че аз не съм шофьор, не се интересувам от автомобили и не търся информация, свързана с шофьорски книжки.

Някои от исканията на Босия, който гладува вече 40 дена, не са особено смислени. Например – да се направи нова Кръгла маса и неполитически парламент. Корупцията в различни области обаче е важно да се разследва, а допускащите я – да се наказват. Особено когато последствията от нея се измерва в брой смърти.

И не би трябвало да се стига дотам някой да залага живота си, за да се замислим за необходимостта от такива елементарни за едно демократично общество неща.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

17.06.2018 г.

Наистина ли искате традиционни семейни ценности?

Снимката е от София Прайд 2012 г.

Бракът е между мъж и жена, а едно дете трябва да има и баща, и майка. Ще останете с впечатлението, че традиционните семейни ценности и християнският морал се свеждат до това, ако слушате пазителите им, които ревностно се противопоставят на правата на различните. Християнският морал е бездънна тема, затова нека се концентрираме около традиционните семейни ценности. Преди това обаче си струва да се запитаме:

дали еднополовите двойки са единствената пречка децата да имат и баща, и майка?

В България има около 1000 деца, които живеят в 36 институции, по данни от септември 2017 г. Тези деца не са отглеждани от баща и майка – било защото нямат такива, било защото родителите им не искат или не могат да ги гледат, било защото държавата така е преценила. За сметка на това много от тях са изложени на унижения и насилие, включително и сексуално. Не чувам борците за семейни ценности да правят шествия и петиции за деинституционализация, за да има всяко дете родители. Въпреки че това не би било лоша идея...

312 783 семейства в България са съставени от един родител и дете/деца по данни от последното официално преброяване на населението. Тъй като тази тенденция се засилва с годините (вж. пак там), може да се предположи, че днес тези семейства са повече. Според по-нови данни на Евростат семействата с един родител вече са над 400 000. Родителите или са разведени, или никога не са се женили и не живеят заедно, или единият родител е починал. Ако едно дете е отгледано само от майка си или само от баща си, то пак е нямало (или поне – не пълноценно) двама родители. А ако е отгледано, да кажем, от майка си и баба си, което не е нещо рядко срещано, не е имало някой, който да играе ролята на баща в живота му. Не виждам и тук пазителите на семейните ценности да вземат отношение.

Освен тези над 400 000 семейства с един родител, има още неизвестно колко хиляди деца, на които поне единият родител работи дълги години в чужбина. Децата се отглеждат от другия родител или от баби, дядовци, лели и т.н. В по-бедните райони на България това е масова практика, а някои от децата, растящи по този начин, са типичен случай на деца в риск. Защото често пъти е неясно кой изобщо се грижи и кой поема отговорност за тях. Къде са радетелите за семейни ценности?

На фона на стотиците хиляди деца в България, които не растат в модела „семейство с баща и майка“, гей хората са дребна подробност. Дори да допуснем нереалистичната идея, че всички те ще възжелаят да се женят и се сдобиват с деца, ако имат това право.

Но да се върнем на въпроса –

какво още включват традиционните семейни ценности?

Едно дете да има и баща, и майка, е само детайл от семейните ценности, и то не най-важният. Има случаи на традиционни семейства, в които вдовици или вдовци отглеждат сами децата си и това не се смята за нещо неморално.

Много по-важно за семейните ценности е момата да мине под венчилото девствена. Ако е съгрешила или ако се е дефлорирала по невнимание (примерно – прескачайки ограда), или ако има еластичен химен, който не се скъса от първия път и не произведе необходимото количество кръв, което да се покаже на цяло село, тежко ѝ и горко. Тя може да бъде върната на родителите си в каруца, замеряна по пътя с различни предмети за назидание.

Ако една жена забременее, без да е омъжена или ако се устонови, че вече не е „мома“, мъжът, който я е обезчестил, трябва да поеме своята отговорност и да се ожени за нея. Дори да я е изнасилил. Ако вече е женен – лошо. Тогава жената може да се надява да я вземе по милост онзи, който никоя друга не го иска.

Това са само няколко щрихи от традиционните семейни ценности. Мога да изреждам още дълго, но ще се въздържа. Само да вметна, че любовта между мъжа и жената не е традиционна семейна ценност. Браковете в традиционните български общности се уреждат от родителите, а не по любов.

На основата на нещата, които изброих, предлагам списък от цели за борците за традиционни семейни ценности, тъй щото да обогатят дейността си и да не се занимават само с борба срещу гей и транс хората и еднополовите бракове.

И така:

10 предложения за законодателни промени в името на правото на всяко дете да има баща и майка и на традиционното християнско семейство



  1. Пълна и незабавна деинстуционализация. Всяко дете, настанено в институция, да отиде или при собствените си родители (ако има и майка, и баща) или при приемни родители или осиновители – мъж и жена, съпрузи. 
  2. Жена, която гледа детето си, без да е омъжена, да се омъжи за бащата на детето си в срок до половин година. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в рамките на една година.
  3. Разводите се забраняват. 
  4. Разводът на съпрузи, които имат поне едно дете, се обябява за нищожен, ако не са сключили нов брак до влизането в сила на закона.
  5. Ако родител овдовее, се задължава в срок от една година да сключи нов брак, за да има детето и баща, и майка.
  6. На родителите се забранява да живеят отделно от детето си. Ако единият родител има работа в чужбина или в друго населено място, където се налага да преспива, другият родител и детето трябва да го придружат. При невъзможност това да стане, на родителя се забравява да приеме работата.
  7. Предбрачният секс се забранява.
  8. Всяка неомъжена девойка, навършила 12-годишна възраст, минава на задължителен годишен гинекологичен преглед. Ако се установи, че не е девствена, следва да се омъжи за мъжа, който я е обезчестил, в срок до три месеца. Ако мъжът е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в срок до шест месеца.
  9. Ако се установи, че девойка е бременна, тя трябва да се омъжи за бащата на детето си в срок до три месеца. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в в същия срок.
  10. Изборът на брачен партньор се извършва на първо място от родителите на булката и младоженеца. По тяхна преценка и в граници, определени от тях, е възможно и младоженците да имат думата.

Ще кажете, че тези предложения са безумни, нали? Ще добавите, че светът се е променил и тези традиционни семейни ценности вече не важат, а очакванията едно дете на всяка цена да има и баща, и майка, са нереалистични. Ще възразите, че много от предложенията са в разрез с основополагащи международни документи за правата на човека, както и с българското законодателство. И ще бъдете прави.

Защо тогава тези „традиционни семейни ценности“ важат само що се отнася до желанието на гей хората да имат семейство? И защо е допустимо едно дете да расте в интернат, а не да отиде при хора, които ще го обичат, само защото те са от един и същи пол?

Още много въпроси може да си зададе човек, ако не го е страх да мисли...


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

6.06.2018 г.

София Прайд за 11-ти път: защо има смисъл?



Това е витрина в София, на „Витошка“. Не знам кое е по-важната новина – че такава витрина има, или че още е цяла. Миналата година видях магазин на друга марка, тематично украсен и предлагащ „прайдски“ дрехи. Само че в Кьолн. Тогава не можех да си представя, че скоро ще доживея това и в София. Има фирми, които подкрепят прайда, правили са го и предишни години, но това е може би най-смелата корпоративна акция досега. Дори Йорданка Фандъкова подкрепи прайда, макар и с половин уста и макар че няма да присъства на него.

В събота ще отида на прайд в София след двегодишно отсъствие. Последните две години се случвах на прайда в Кьолн, на който се изсипват по един милион души, целият град се весели и почти няма полицаи. В София по времето на прайда са планирани точно три „анти“ събития. В същото време, планиралите ги цинично възразяват срещу количеството полицаи, които ще ни охраняват.

Въпреки контрапрайдовете обаче, година след година участниците в София Прайд стават все повече, а насилието и заплахите над тях – все по-малко. Миналата година гледах снимки от прайда и видях много лица на млади хора, които не познавам. Те са отрастнали със знанието, че има София Прайд. Не са преживели страха на участниците в първите прайдове. Но точно защото първите прайдове са се случили въпреки страха, много младежи са могли да се идентифицират като различни по позитивен начин, или поне много по-лесно, отколкото хората преди десет и повече години.

И въпреки малоумната истерия около Истанбулската конвенция тази година, катализирала нова вълна на хомофобия и трансфобия, въпреки липсата на правно признаване на еднополовите двойки, въпреки липсата публичен ангажимент за защита на различните, промяната е налице и ще продължава. И ще има все повече участници, и все повече подкрепа от места, от които не сме можели да си представим и по начини, които не сме можели да си представим.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

29.05.2018 г.

Къде са тези миниатюрни градски съкровища?



Каква изнедата – тъкмо да започнеш да мечтаеш за нещо и да установиш, че вече го има.

За какво се бях размечтала? За миниатюрни скулптури в София, почти невидими, ако човек не няма навика да се заглежда в детайли, когато върви.

Защо се бях размечтала? Защото повечето паметници, които изникват в София, не са нещо, което да харесвам и с което да се идентифицирам. Те или са кичозно грандомански (например Самуил и прословутите му очи), или по един много несъвременен начин реалистични (братя Прошек, Алеко...).

Затова ми се прииска да има някакви мънички, негероични и радващи душата скулптурки или паметничета, които да са антипод на грандоманщината, национализма, вземането твърде на сериозно, изобщо – на всички онези нагласи, които се олицетворяват от повечето нови паметници.

И както се размечтах, така излязох на фотографски лов за детайли и изненадващо установих, че това, което го искам, всъщност вече го има.

Я сега да ви попитам – забелязвали ли сте тези миниатюрни произведения, знаете ли къде се намират?

И втори въпрос, на който и аз не знам отговора (имам хипотеза, която, ако се окаже вярна, много ще се радвам) – защо ги има тези миниатюрни скулптурки, по какъв повод, по чия инициатива?


За съжаление, при първото ми забелязване на тази скулптурка вече липсваше главата ѝ, а при второто – само постаментът беше останал.










Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.05.2018 г.

Стадии на свикването с екстравагантни, но поносими, хронични медицински проблеми

Пролет в двора на Медицинска академия

1. Отричане

А, в тия резултати има някаква грешка, човек вяра да няма на лабораториите, хайде за всеки случай да отида другаде да си направя изследванията...

2. Драма и параноя

Точно на мен ли трябваше да се случи! Я да видя какво пише в интернет... Ау, ами при тези реферетнти стойности на резултатите мога да имам коя от коя по-страшни болести! Леле, ще си умра без време! Или толкова ще се мъча, че ще ми се иска да умра!

3. Опитомяване на боледуването

Ходенето и чакането по изследвания и доктори се превръща в част от всекидневието и престава да прави впечатление. То е просто още едно от нещата, които запълват календара. Пиенето на лекарства става част от дневния режим. Вземането на кръв вече не прави никакво впечатление – само е дразнещо, че трябва да става преди закуската и сутрешния чай. Но и с това се свиква.

4. Позитивно обективиране

Човек почва да гледа на себе си като на любопитен медицински случай. От едни диагнози следват други, от едни изследвания – други, и в един момент просто става интересно, че някакви неща излизат, а други продължават да са мистерия.

5. Гордост

Ама имам толкова засукани болести, толкова екстравагантни резултати и по толкова странен начин една болест предизвиква друга, другата – трета... Кой като мен – направо се чувствам като пациент на доктор Хаус!


П.п. Всяка прилика с известните „стадии на скръбта“ е умишлено намигване.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.04.2018 г.

Иван Стоянов: аз съм остатък от уравнението, което не може да се реши

Иван Стоянов (известен още
като Фин, Питър, Анджелика)
Това е третото ми интервю с Иван Стоянов. Ако ви е интересно да прочетете повече откровения на главния герой, първите два разговора да бъдат прочетени в Marginalia:



В предишното интервю, което взех от теб, ти сподели, че възнамеряваш да мигрираш навън. От миналата есен живееш в Кьолн. Смяташ ли, че вече си мигрирал, или мислиш да се върнеш? Или мигрирането за теб не е нещо еднозначно и веднъж завинаги?

Да, факт е, че заминах и е факт, че се установих там, макар и на първо време – за малко. Постепенно задвижих нещата си там по такъв начин, че да остана по-дълго. Честно казано, не се виждам да живея вече в България. По-скоро мисля, че бих могъл да се връщам от време на време, за да осъществявам артистичните си проекти, и после пак да се връщам там. И, не, не смятам, че съм мигрирал, защото за мен при самото преместване има и моментът на нагаждане, асимилация, културните разлики и т.н. Т.е. към този момент се чувствам все още между двете държави, в „ничия земя”.

Бих казал, че съм се преместил временно, на едно по-хубаво за мен място. А дали ще се върна и ако да – кога и за колко, само времето ще покаже.

Както виждам, Кьолн не ти е съвсем достатъчен. Какво ти дава Кьолн, което София не може да ти предложи, и какво има в София, което ти липсва в Кьолн?

Кьолн ми дава пълната свобода да се обличам и да изглеждам и да бъда този, който съм. Аз съм пансексуален genderfluid човек – половата ми идентичност е и момиче и момче. Angelica никога не е била само и единствено сценична персона, а част от половата ми идентичност. Там мога преспокойно да живея един уреден, подреден живот. С по-големи шансове за работа съм там и никога не би имало риск за мен да бъда нападнат физически заради сексуалността си или половата си идентичност. Същевременно с това, в Кьолн ми липсват приятелите ми – Танита, Христо, Алекс и Косьо, липсват ми The Strawberry Finns, „Ловец на свечерявания” и Gender(Fluid). Да пробиеш артистично в Кьолн е зверски трудно. Всеки път, когато кандидатстваш за свирене някъде, се чака около половин година минимум, а най-често – една година. Времето в Кьолн е шит също. Изобщо не бях се замислял и не бях оценявал колко е слънчево в София. В София бих бил обречен на прекрасен климат, с риск за физическата си цялост. В Кьолн съм обречен на ужасен климат с прекрасни възможности за колаборации с артисти от цял свят и не чак толкова хрупкави зеленчуци.

Другото нещо, което много ме затруднява там, е фактът, че винаги ще си остана и ще бъда „другият”, емигрантът, дори и да науча езика на ниво С2. Липсва ми понякога и спонтанността на софийските ми приятели.

Опасявам се също, че при все ЛГБТ приемствеността си, дълбоко в себе си Кьолн остава и един доста традиционен град. Това е едно от нещата, което на моменти леко ме натъжава.

В какъв смисъл традиционен?

По мое наблюдение съществуват неписани правила за това как човек да „бъде гей”, да „бъде лесбийка” да „бъде транс” и т.н. Изключително добре се възприемат и толерират крайно мъжка репрезентация или крайно femme репрезентация. Те изключително много обичат да подреждат хората, за да могат да знаят как да се държат с тях. В този смисъл, аз се явявам като остатък от уравнението, което не може да се реши.

Е, може би цената да има развита ЛГБТИ култура е, че тя също създава своите традиции и стереотипи...

Да, всяка ЛГБТ култура има своите традиции и ценности, своята история и контекст. Въпросът е до каква степен индивидуалният носител на една култура би могъл да се впише в нея или да остане леко встрани. Може би си бях навил на пръста, че непременно ще се впиша. Ама в крайна сметка, there are 50 shades of gay.

От друга страна, невписването е предпоставка за разширяване на хоризонта, и от двете страни. Като се замисля, в Кьолн има прайд от 26-27 години. Хората, които сега ти се виждат канализирани в някакви идентичности, са извървели дълъг път, докато бъдат напълно приети. Особено тези от по-възрастните поколения.

Това ми напомня, че в България също има да се извърви един много дълъг, много каменист, много ръбат, неудобен и почти невъзможен за извървяване път. Искрено се надявам тук нещата един ден да се променят.

При условие, че допуснем, че всички държави задължително минават по един и същи път обаче. А не че някои страни вървят по обратния. Като си припомним, че преди 20-тина години руската държава лансираше ТаТу...

Да, ето това е нещо изключително странно. И виждаш години по-късно какво се случи с Pussy Riot. Путин и абсолютно хомофобската му антиевропейска политика и вмешателство в политиката на световно равнище са голям вирус, който е започнал малко по малко да разяжда тялото на Европа и ако не вземем много скоро лекарство – особено в България – ще имаме сериозни проблеми.

Преди малко каза, че трудно си уреждаш участия на сцена в Кьолн. Въпреки че виждам, че вече имаш известни успехи. Сега ще ти задам един труден въпрос. Какво предпочиташ – да живееш някъде, където си уникален, с риск да те заплашват и бият всеки път, когато излезеш на улицата, или някъде, където средата е отворена за хора като теб, но си един от многото?

Задавам си този твой въпрос абсолютно всеки ден в Кьолн. Харесва ми да бъда запомняем и забележим, но от друга страна чувствам, че артистичният ми аз не може да оцелее без физическата си обвивка – черупчицата. Без черупчицата си не мога да съществувам. Предпочитам да си охлюствам бавно-бавно и да драскам по стената на кьолнския артистичен и културен живот, докато ме пуснат, отколкото да трябва да се чудя всеки път дали да си сложа безцветен или цветен лак. Безумно е.

Всъщност успях да свиря в Artheater в Кьолн по време на ежемесечното им събитие – Kunst gegen Bares – смесица от различни артисти, на които са им дадени 15 минути да представят себе си и това, което правят. Спечелих първо място – награда на публиката. Участвах също неофициално в open mic night организирана от транс колектив. Кандидатствах втори път в Kunst gegen Bares и ме одобриха. Освен всичко останало се запознах с перформативен колектив на номадски принцип PAErsche, с които направихме заедно импровизационен пърформънс с предмети на брега на река Рейн по случай посрещането на пролетта и лятното слънцестоене. Одобриха ме и за underground фестивал наречен Far/Off, където на 18-ти април ще имам концерт като Angelica Summer. Текат в момента преговори и за още един концерт в кафето на университета в Коьлн – Cafe Chaos.

Това са много добри новини! Мисля си обаче за българските хора на изкуството, които се опитват да пробият на Запад и по трудния начин разбират, че са адекватни в България, не и там. Твоят случай може би е различен, ще видим.

Струва ми се, че за това, което аз правя, има място както тук, така и там. Парадоксално, открих колко по-лесно е да се прави изкуство в София. Концертите и представленията си ги организирам много по-бързо и лесно – особено предвид мрежата ми с контакти тук. Относно приемствеността – ако трябва да вържа това, което казвам с това, което казахме преди малко за времето – мисля, че то е най-добрият съдник за това дали даден артистичен продукт е приемствен или не. Така или иначе, аз си оставам attention whore – живея точно за два момента – трите стотни преди началото на представлението и концерта, когато адреналинът нахлува в кръвта, и аплодисментите на публиката. Това най-много обичам да чувам на финала.

Още по-интересното е, че тъй като в София за определени неща нищо не се знае, човек спокойно може да започне да внася идеи от отвън и да изглежда като „новатор”. Това е много симпатичен принцип, който и други преди мен са прилагали и подозирам, че бих пробвал да направя нещо сходно.

И да бъдеш един съвременен транснационален артист, който е и тук, и там.

Може би това е съдбата и на съвременния човек като цяло – да се опитва да бъде на много места едновременно. Физиката обаче до този момент все още не се е развила до степен, в която да можем да присъстваме на две или повече места наведнъж. Така че трябва да се правят избори. Тежки избори, трудни избори, но трябва да се правят.

Но все пак, днес е възможно да живееш в Кьолн, да се връщаш по няколко пъти в годината за малко в София и да се подвизаваш и по тукашните алтернативни сцени.

Да, но междувременно реката си тече и нещата се променят. Моите колеги музиканти вече си имат други проекти, които движат. Става и още по-трудно да координираме графиците си – особено в различни държави. Част от мен започва да се бунтува, но другата част от мен разбира – че животът и приоритетите на моите приятели, артистични колеги и семейството ми продължават в друга посока и аз – премествайки се в друга страна – вече не съм сред тях.

Засега обаче участия в София не ти липсват. Тази сряда например ще се подвизаваш с тромпетиста, перкусионист и пианист Росен Захариев – Роко в Атилие „Пластелин”. Как се събра с него и какви ще ги вършите в „Пластелин”?

Роко е много стар наш съмишленик с финовете. Винаги е бил готов за експерименти, концерти, импровизации и представления. Неведнъж ни е спасявал с The Strawberry Finns, когато сме били на късо откъм бройка хора, а е идвал преди това дори само като зрител и слушател. Ние никога досега не сме работили само двамата и за мен е изключително удоволствие, че ще можем да представим свои авторски парчета пред публиката. Според мен и двамата правим различни, но в същото време сходни неща в музикално отношение – дотолкова, доколкото разчитаме на Мореновия принцип – „Тук и сега”, както и на взаимното слушане по време на импровизация. Обмислям да си поиграя с осветлението. Впрочем, от „Пластелин” бяха така мили да ни приютят, и то толкова емпромптю – и то – броени дни преди да направят своя „Джобен Фестивал”! Светльо Николов и Явор Костов трябва да бъдат позлатени от глава до пети с брокат.

В „Пластелин”, както и в Кьолн, се подвизаваш като Анджелика. Трудно ми е да преброя всички твои псевдоними, които знам. Как се роди Анджелика?

Официално са само три – Фин, Питър и Анджелика. Мисля, че Анджелика се роди супер случайно преди две години по повод едно рожденденско хелоуийнско парти у мой познат от академията. Инструкцията беше: елате преоблечени като своята противоположност. Тогава реших да се облека като Дивин от „Света Богородица на цветята” – само че от първата сцена на романа – погребението ѝ. Бях с черна дантелена пола, траурна шапчица, дълга черна перука и черни ръкавици и дантелена готик риза. После обаче започнах да се заигравам с друг тип цветове, перуки и гримове и установих, че Дивин не ме вълнува толкова и се появи Анджелика.

Накрая, любимия ми въпрос. Какво друго ти се иска да споделиш, за което не съм те попитала?

Честно казано, това е и моят любим въпрос: абсолютно никога не прави грешката да си купуваш течно червило на L'Oréal. Истината е в тези на Maybeline – винаги издържат по няколко часа и можеш да пиеш, ядеш и да правиш с устата си куп други неща, без да помръдне!

Е, аз и без това не си купувам червило. Нещо друго да ме посъветваш?

Заповядай при мен в Кьолн по случай прайда през лятото! Ще ми бъде много приятно да шестваме по улиците!

Данке! И благодаря за разговора!

Аз също ти благодаря!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.04.2018 г.

Добри думи за Mtel и Blizoo

Тази публикация е от рубриката „непоръчано продуктово позициониране“. С други думи, Mtel и Blizoo нито са ми обещали бонус за позитивна публикация, нито предлагали да ги спомена с добро в блога, нито дори знаят, че имам намерение да ги спомена с добро.

И така, домашният ми интернет е на Mtel през Blizoo (защото, ако беше само мтелски, трябваше да се дупчи стената). Преди близо две седмици се прибрах от чужбина и установих странен проблем – един конкретен сайт не се отваря от домашния ми интернет. От мобилния интернет (също на Mtel) се отваря, от прокси сървър – също. Други хора, които са абонати на Blizoo, отварят сайта.

Реших, че проблемът може би е в администрацията на сайта (примерно, да са блокирани някакви групи IP адреси, в които попада и моят), но приятел ме посъветва да се свържа с Mtel. Писах на адреса за поддръжка без особена надежда. Все пак, помня случаи, в които интернет доставчици упорито твърдят, че проблемът не е в тях, дори и обратното да е ясно като бял ден. Кой би се захванал с частичен проблем като моя, мислех си.

От Мтел обаче сума ти пъти ми писаха и звъняха по телефона. Помагаха ми да сменям DNS сървъри, нямаше ефект. В края на миналата седмица ме посъветваха да си сваля програмка, с помощта на която да установя къде връзката със сайта се „чупи“. От това, което разбрах от резултата, излизаше, че проблемът не е в моя интернет, а е по-скоро при сайта. Пратих им скрийншот, очаквайки, че ще кажат – проблемът не е в нас.

Вчера обаче ми се обадиха да кажат, че проблемът е решен – не бил в тях, а в интернет доставчика на въпросния сайт. И те се обадили на този интернет доставчик, за да решат проблема. Не бях вкъщи, за да проверя дали сайтът се отваря, и обещах да им пиша за резултата. Едва-що се прибрах, пак се обадиха да ме питат дали съм на адреса и дали сайтът се отваря. Отваряше се :-).

Може би такова отношение към клиент е нещо нормално в цивилизованите страни. Но аз не съм свикнала и затова съм изключително трогната. Затова ми се ще да кажа добра дума. Големите мобилни оператори и интернет доставчици отнасят най-вече хейт. А ето, понякога правят и хубави неща, които остават невидими.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

31.03.2018 г.

Неволите на начинаещия пишман програмист

Отскоро си имам и занимавка, която малко ме разсейва от писането на код – сдобих се с безогледален фотоапарат Sony a5100.


Занемарих си блога, знам. Планирах няколко сериозни публикации, а все не ми остават време и сили за тях. Карам втори семестър на курс по web development изпива всичката ми енергия – дори когато не се занимавам с него, нещо в мен човърка, че трябва да седя и да пиша код, а не да правя нещо друго.

Самият курс е уж за начинаещи. Като се има предвид, че е вечерен (аз карам дистанционната му форма, всъщност), е замислен за хора, които работят или имат друга основна дейност. Ала изведнъж начинаещият се оказва удавен в масиви, цикли, функции, обекти и тяхното инстанциране и какво ли още не. Нямам предвид масиви от дървесина и циклене на паркет, а математически по същество операции, присъстващи в определени езици за програмиране. И ако въпросният начинаещ не се е занимавал с математика и програмиране през живота си, му се налага да развива съответните видове интуиция в движение. Ако може.

От призмата на 11-годишния ми преподавателски опит, такъв курс не е точно за начинаещи. Ако курсистът има известни предварителни познания (аз имам по HTML например, това няма нищо общо с програмирането, но ми помага, когато нещата опрат до HTML и CSS), се справя. Иначе... пак не е невъзможно да се справи, но с цената на непрекъснато „вдигане за косата“.

Засега общо взето се крепя. На проекта за първия семестър имам 92 точки от максимум 100. И все пак, пред всяка нова задача заставам като пред скок с бънджи.

Признавам, че ми е трудно. Може би е въпрос и на възраст, а също и на способности – искам да кажа, че човек е подходящ повече за едни неща, отколкото за други. И друг път съм „скачала в дълбокото“ и съм учила нови неща, които ми е трябвало практически веднага да прилагам на практика. Така беше със социологията, английския език, SPSS-а, бас китарата (е, с нея големи дълбочини и висини не постигнах), журналистиката и... може би пропускам нещо.

В същото време, дори и да не успея да се справя с курса докрай, след него ще знам и ще мога повече, отколкото ми е нужно за целите, които си поставям. Не искам да ставам програмист (не че някой ще се залети да наеме начинаеща програмистка на 40+ години), а да мога да правя читави сайтове, най-вече с готови шаблони, които обаче да мога да модифицирам в известни граници. Някои прехвалени агенции, които правят уеб страници, предлагат по-малко и от това. (Тоест предлагат повече, но на практика служителите, натоварени да ви направят сайт, понякога не могат да добавят един празен ред с HTML в готовия шаблон – била съм свидетел на такъв случай и въпросния ред накрая го добавих аз.)

Вече мога да направя прилично изглеждащ статичен сайт и без готов шаблон, и този сайт да има версия и за мобилни устройства. Сега имам за задача да направя и динамичен. Така че, колкото и голяма да е паниката ми от циклите, масивите и различните видове синтаксис, напредвам.

Добре, а защо тогава ми е целият зор, щом не искам да ставам програмист?

Първо, наистина нямах представа за сложността на курса, който записвам (курсът, сам по себе си, може да не е толкова сложен, важното е, че на мен ми идва сложен). По-важното обаче е, че го записах най-вече за обща култура. Правят ми се сайтове. Дори да използвам готови шаблони, ми се иска да имам понятие какво стои зад тях.

Изобщо, смятам, че известна теоретична култура не вреди, с каквото и да се занимава човек. Макар днешният инструментален свят в голяма степен да отрича значението ѝ. Да вземем социологическите изследвания. Можете да направите представително изследване, без да имате понятие от класици на социологията като Макс Вебер, Емил Дюркейм или Толкът Парсънз, както и от по-нови сациологически теории. Но ако имате теоретична социологическа култура, това помага – и на формулирането на въпроси, и на интерпретацията им.

Неглижирането на теоретичната култура в съвременния свят е една от темите, по които все не ми остават време и сили да пиша в блога.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?