Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

21.07.2017 г.

Неуютният блог на 10 години

Десетте най-четени публикации в „Неуютен блог“
И така, личният ми блог, който започнах на 19 юли 2007 г., вече е на 10 години. Когато написах първия си пост, не можех да предположа колко много Неуютният блог ще промени живота ми.

В резултат на реакции на публикации в блога напуснах първото си работно място и се отказах от идеята да се занимавам с академична работа изобщо. Вторият ми работодател беше чел блога ми, когато ме назначи – не заради това го е направил, но е добил допълнителни впечатления за мен от писанията ми. След близо 6 години напуснах, за да се посветя на начинание, включването ми в което не би било възможно, ако не бях писала за човешки права в блога.

В личен план, блогът ме срещна с едни от най-близките ми хора.

Днес си давам сметка, че Неуютният блог, на който никога не съм гледала много сериозно и който в последните години доста пренебрегвах, остана единственото ми трайно начинание.

Създадох го във време, когато блогърството беше много модерно. Имаше „топ блогъри“, които си мереха... рейтингите чрез различни системи. Модата отшумя и много от тях вече на практика не блогват. Никога не съм била „топ“ и ми харесва да имам блог и когато е демоде. Непретенциозното ми и неуютно блогче, изградено на нескопосаната (в сравнение с Wordpress) система Blogger е единственото място, където мога да кажа публично това, което искам. Независимо дали е умно или недотам, дали е нещо, което ще има широк отзвук, или просто шега, моментно хрумване, импресия.

По повод на годишнината вчера извърших известни реорганизации в Неуютен блог (в резултат на които за няколко часа коментарите изчезнаха, но всичко е добре, когато завършва добре). Някои от тях се виджат само от уеб (десктоп) версията на блога, но не и от мобилната. Премахнах страниците „Ретроспекция“ и „Социализация“, защото кодовете, които съдържаха, бяха изчезнали. Ретроспекцията, тоест архива на блога, изнесох като приложение в дясната колона. Върнах други две стари страници, които бях скрила – Vita Activa и Vita Contemplativa.

Направих и една важна промяна, по отношение на която досега се бях въздържала. Сложих форми за дарение чрез ePay и PayPal. Доста си играх да ги персонализирам, докато прецених, че се вписват добре визуално. Можете да ги видите в дясната колона. От мобилната версия няма как да се видят; като кликнете на „преглед на уеб версия“ долу на екрана, ще се покажат.

Защо чак сега? Никога не съм искала да блогвам за пари. За мен е изключително важно блогърстването ми да е проява на свобода. Поради тази причина не съм искала да си инстарилам и AdSense. Първо, ще ми е неудобно читателите на блога да виждат реклами. Второ, боя се, че амбицийката да получа някой и друг лев от реклама може да повлияе на начина ми на писане. Примерно, да започна да пиша по-често, като по задължение, или да се старая да привличам много читатели, за да има повече кликове.

Защо тогава сложих ePay и PayPal? Именно защото осъзнах, че „Неуютен блог“ най-трайното ми начинание. И смятам, че ако някой от вас иска да подкрепи финансово съществуването му (или мен като автор), е добре да има тази възможност.

Не искам да ви карам да се чувствате длъжни по никакъв начин. Нито искам евентуалните дарения да задължават с нещо мен. Няма да превърна личния си блог в професия. Предпочитам отношенията с читателите му да са отношения на свобода – и от двете страни.

Свободата е и по отношение на сумите, които бихте дарили. И в двете системи можете да пратите произволна сума, като за целта промените зададената (просто трябваше има нещо в това поле) в ePay.

Ако пратите някой лев в подкрепа на „Неуютен блог“, ще ме изненадате приятно и ще ви бъда много благодарна.

Но аз така или иначе съм ви благодарна. За това, че сте тук. Някои от вас – вече десет години. За това, че сте били и/или ще бъдете тук. Никога не съм била постоянна във воденето на дневник, но блогът ми просъществува. Защото ви има вас.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.07.2017 г.

Изчезнаха коментарите от блога


UPDATE. Коментарите се върнаха! Разбрах какво съм направила. Проблемът е, че активирах HTTPS на блога и явно поради това Disqus не е можел да го разпознае. Изведнъж ми проблясна, върнах HTTP протокола и коментарите веднага се появиха. Засега блогът ми ще продължи да е „незащитен“, ама ще си има коментари.

Мили читатели, които сте коментирали в „Неуютен блог“,


Моля да имате предвид, че не съм изтрила коментарите ви. Или поне, не съзнателно. Те изчезнаха, докато ровичках някакви неща из блога. И са изчезнали само от блога, а не от интернет. Все още могат да бъдат прочетени на сайта на Disqus. Така се виждат само някои, но от профила си виждам всичките. Ако имате профил, и вие можете да виждате коментарите си в него.

Не бих могла да предположа, че ако местя една притурка нагоре или надолу, дори без да я отварям, тя ще се деактивира. Кой знае дали това е бил проблемът. Но в паниката си изтрих притурката с Disqus от блога, защото системата за коментиране на Disqus видимо липсваше под публикациите, все едно никога не е била там. Успях да инсталирам притурката отново, но поне досега коментарите не са се появили. Синхронизирах уж коментарите на Blogger, но пак не се появиха – нито старите коментари от системата на Blogger, нито онези след инсталирането на Disqus.

Ако случайно имате идея как да оправя тази мазня и коментарите да се върнат в целия си блясък, ще ви бъда много благодарна. Има хипотези, че трябва време, докато коментарите се синхронизират и се върнат по местата си. Дано!

Харесвам Disqus, защото може да се интегрира към различни типове сайтове и защото коментарите могат да се модерират по-умно, отколкото тези в Blogger. И защото представлява нещо като социална мрежа – човек с един и същи профил може да коментира в различни платформи, както и да чете коментарите на други хора на едно място, макар да са публикувани на различни места. Помня, че си инсталирах системата, вдъхновена от Борислав.

Естествено е да ви е неприятно, че коментарите ви ги няма в блога. Но мога да ви уверя, че на мен ми е още по-криво. Вашите коментари означават много за мен.

И, да, знам, че Blogger е скапана система. Не мигрирам към Wordpress от привързаност – защото много си обичам това местенце, наречено „Неуютен блог“, с което се имаме вече 10 години.

Между другото, човъркъх си по блога, защото осъзнах, че вчера е навършил 10 години. Исках да го ъпдейтна малко и да подготвя специална публикация за годишнината, но драмата с Disqus съвсем ми развали настроението. Утре ще блогна, живот и здраве. Все се надявам, че междувременно коментарите ще се върнат.

Извинявам ви се още веднъж.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.07.2017 г.

Ако полът е просто природа, какъв е проблемът?

Моя снимка от прайда в Кьолн на човек, когото намирам за прекрасен и чийто пол не изглежда безвъпросен.
От десетина дена един призрак броди из медии и социални мрежи – призракът на безполовостта. Поводът е информацията, че Канада е издала здравна карта на дете, в което е записан „неопределен“ пол. Родителят на детето идентифицира себе си като трансполов и смята, че детето му трябва да има свободата само да определи (или да не определи) пола си, когато поотрасне. 

И настана „плач и скърцане със зъби“, както пише в Библията – аман от толкова либерализъм, аман от толкова толерантност, вече няма да има истински мъже и жени, това е посегателство срещу природата... и т.н.

Какво означава, когато казваме, че нещо е „природа“?


Природно е това, което е естествено; независимо от култура, цивилизация, либерализъм, консерватизъм и прочее човешки творения. Храненето, дишането и отделянето например са природа. Едно човешко същество не би могло да оцелее физически, ако не прави тези три (и някои други) неща. Храненето с нож и вилица, ходенето до тоалетната и правилното дишане при практикуването на спорт обаче не са природа, а култура.

Едно новородено бебе обикновено суче, изхожда се, спи, плаче – такава му е природата. Няма нужда от документ, в който да пише, че бебето ака, за да извършва то тази дейност. И никой не се възмущава, че ако няма такъв документ, бебето, видите ли, няма да може да ака, или пък ще страда от хроничен запек, като порасне.

Бебето, освен всичко, в повечето случаи има и мъжки или женски полови органи. До пубертета те няма да му потрябват особено, освен за забавление. А едно бебе дори не може да се забавлява с тях.

В тази връзка, сещам се какво разказваше учителят ми по физика от седми клас. Когато бил бебе и майка му го извела на разходка с количката, някаква жена се навела над него и попитала:

– Ти момченце ли си, или момиченце?

Бъдещият учител по физика бил във възраст, в която още не е можел да говори, така че мъдро мълчал.

– Точно така, моето момче, на глупави въпроси да не отговаряш! – реагирала майката.

– Правилно – коментираше учителят по физика и обясняваше мъдростта на майка си – като съм бебе и са ми къси ръчичките, не мога лично да проверя дали съм момченце, или момиченце!

В какво се състои природният пол?

Привърженици на традиционните джендър идентичности с възмущение изреждат колко видове пол имало според някои организации, че и добавят още, за да изглежда ситуацията още по-абсурдна. Да, има трансполови мъже и жени, като някои от тях имат потребност да сменят пола си оперативно, други – не. Има и такива, които са между половете – джендър куиър например. Има и хора, които се идентифицират като безполови. Изобщо, възможни са разнообразни видове джендър идентификации.

Но отвъд идентичността, какво е полът като природа?

Въпросът изглежда безсмислен, особено за онези, които се възмущават как лошите либерали са против природата. Ами то е ясно какво е мъж и какво е жена! Ясно, ясно, колко да е ясно? В какво се състои полът? В наличието на полови органи? В хромозомите – хх или ху? В половите хормони? В специфичното телосложение, глас, окосмяване и прочее при зрелите индивиди?

Естествено, че полът е във всички тези неща заедно, ще кажат мнозина. Обаче проблемът е, че „тези неща“ не съвпадат при всички хора. Ако някой е роден с мъжки хромозоми и мъжки полови органи и още повече, ако се идентифицира като момченце, когато поотрасне, логично е да се помисли, че става дума за човек от мъжки пол. Ако същият човек обаче е резистентен към мъжки полови хормони?

Познавам такъв човек, казва се Пол Найденов. Пол е интерсекс. Интерсекс хората са родени с белези на двата пола или с неясен пол, по една или друга причина. Да си интерсекс е въпрос на биология, не на идентичност. Въпреки хромозомите си, първичните си полови белези и идентичността си на момче, той, без да се иска съгласието му, е подложен на операция, при която е кастриран и външно „превърнат“ в момиче. Защо? Защото според лекарите поради липсата на определени хормони той прилича повече на момиче, отколкото на момче.

И това съвсем не е уникален случай, но Пол е единственият интерсекс човек в България, който си търси правата. След дълги съдебни битки той успя да си извади документи, в които фигурира като мъж. Защото не само лекарите, а и държавата упорито го третираше като жена. Защото тялото му е женско, въпреки че не по рождение и не по желание, а поради операция, извършена против волята му.

Нека попитам още веднъж – какво е биологичен пол? Толкова ли е ясно?

Не ми било природен пол, най ми било културен пол

Моя снимка от прайда в Кьолн.
Горните „варианти за отговор“
можете да си преведете и сами,
а зачертания бих превела като
„майната му, все едно“.

Всъщност обаче хората, които страдат, че ако полът не присъства в документите, вече няма да има „истински“ мъже и жени, всъщност имат предвид нещо друго. Идеите за „истински мъж“ и „истинска жена“ включват най-вече определени стереотипи и изградено поведение. Истинските мъже са силни, за предпочитане поне малко космати, не плачат, кавалери са и т.н. Истинските жени са нежни, поддържат външния си вид – обезкосмяват се, гримират се и прочее, не искат те да са силните и водещите в една връзка (подразбира се, с мъж).

Това е само малка част от стереотипите за мъжественост и женственост. В тях обаче няма почти нищо природно. По природа и жените са космати и негримирани. И съвсем не миришат на парфюм.

„Мъжествеността“ и „женствеността“ се учат, и никак не е лесно да се усвоят. На едни се удават по-лесно, на други – не. Както беше казал Питър Бъргър в „Покана за социология“ – ако ерекцията беше достатъчна, за да си мъж, психоаналитиците щяха да останат без работа. Затова цялото общество се впряга, за да произвежда истински мъже и жени – не само семейството и не само училището, а и рекламната индустрия, производителите на дрехи, играчки, филми и каквото си помислите. Дори „женски“ мобилни телефони и лаптопи има. За „женска“ операционна система не съм чувала, но няма да се учудя, ако има или ако скоро се появи.

Дори да реша да купя на невръстния си племенник джендър неутрална играчка, в магазина ме питат дали да я сложат в пликче за момченце или за момиченце. Ако нося 36-ти номер обувки, за мен по подразбиране има само „женски“ модели. И ми е почти невъзможно да си намеря например зелени или черни джапанки – полагат ми се розови, светлосини (тъмносините са при „мъжките“ номера), белички...

Когато някоя група, компания, образователна институция, държава и прочее излезе от шаблона, настава бурно възмущение от страна на радетелите за „истински мъже и жени“. А това се случва все по-често – узаконяват се бракове между еднополови двойки, дават се права на транс и интерсекс хората, има движения за джендър неутрално възпитание, различните сексуална ориентация и джендър идентичност все повече са предмет на филми, песни и рекламни послания. В много градове прайдовете са нещо напълно нормално и са комбинация между забавление и политически послания, а не между страх отвътре и омраза отвън.

За какво е важен полът?

Тъгуващите за „истинските мъже и жени“ смятат, че половото определение е от съществено значение за човека. Затова е важно то да е ясно и недвусмислено, както и да е записано в съответните документи.

Замисляли ли сте се обаче в колко случаи се иска информация за нашия пол, без тя да е от съществено значение? От какво значение е полът ми, ако си купувам самолетен билет, ставам клиент на банка, регистрирам се в някакъв сайт и тъй нататък?

Бях гледала клип по този повод, в който човек отива до магазина и иска, примерно, един хляб, а отсреща продавачът го пита: „Какъв е Вашият пол?“ Че сме свикнали в определени ситуации да бъдем питани за пола си не означава, че това е толкова необходимо. Да, необходимо е за целите на маркетинга и статистиката. Но и маркетингът, и статистиката в огромната част от случаите изхождат не от природните, а от социалните измерения на пола, от стереотипите. Мъжете се интересуват повече от спорт и електроника, а жените от гримове и дрешки. Жените се грижат за децата, а мъжете печелят пари.

Полът, ще кажат някои, е от решаващо значение за възпроизводството на човешкия род. Да, ама не съвсем. Сексът между мъже и жени е най-популярният и най-„природният“ начин за създаване на деца, но не е единственият. От значение е наличието на сперматозоиди и яйцеклетки. Не е задължително нито носителите на сперматозоидите и яйцеклетките да правят секс помежду си, нито първите да се идентифицират като мъже, а вторите – като жени. Ето, скандалният за нашего брата родител на детето с неопределен пол също се идентифицира като полово неопределен, което не му пречи да бъде биологичен родител. Напоследък четох и за случай, в който мъж по документи е родил дете. Мъжът е трансполов и не си е направил операция за смяна на пола. Познавам няколко жени, сдобили се с деца чрез инсеминация, а не посредством секс с мъж.

Полът не е толкова еднозначно детерминиращ фактор и при избора на партньор. Ако някой харесва само мъже или само жени, тогава това е от значение при неговия избор. Не всички мъже обаче харесват жени и обратното. Някои са бисексуални. Хетеронормативните стереотипи съвсем не работят при всички случаи. Има и хора, освен това, които да харесват и обичат транс, интерсекс, джендър куиър лица и прочее представители на „междуполови“ вариации.

Разбира се,

полът има значение в социално отношение

Но не заради природни характеристики, а заради обществени и културни специфики. Някои професии са преобладаващо „женски“, други – преобладаващо „мъжки“. Жените като цяло за по-нископлатени от мъжете за една и съща работа, по-малко жени, отколкото мъже, стигат до висши управленски или политически позиции. И точно тук има достатъчно хора (преобладаващо мъже), които казват, че „полът няма значение“, а личните качества, и че ако жените не са така добре платени и се натъкват на „стъклен таван“, значи, толкова си могат. Така че хем от една страна полът „няма значение“, хем от друга разликите между мъжете и жените се дефинират като естествени, след като жените „могат по-малко“.

В този смисъл, воплите, че издаването на документ на бебе с „неопределен“ пол са посегателство срещу природата, изразяват не друго, а страх от промяна на социалния ред, в който полът вече няма да отговаря на стереотипи, гарантиращи определен статус, определени матрици на човешки отношения, включително и на неравенство.

Как би изглеждало общество, в което полът няма значение отвъд интимните отношения?

Със сигурност би изглеждало различно от това, с което сме свикнали. Като почнем от възпитанието на децата, минем през дрехите, аксесоарите, гримовете, произведенията на културата и изкуството, и стигнем до икономиката и политиката.

В такъв свят на малките момченца няма да се казва „мъжете не плачат“, а на момиченцата няма да се втълпява да са кротки и послушни. Човек ще се гримира и ще носи пола или панталон, високи токчета и пр. Не защото е мъж или жена, а защото така му харесва. Синьото и розовото ще са просто цветове.

Ако на хората не се вменява да бъдат непременно мъже или жени, вероятно все пак повечето от тях ще се идентифицират в съответствие с биологичния си пол, но ще го правят свободно. Със сигурност ще са повече хората, които не спадат към бинарната полова определеност – защото между тях няма да има принуда да се определят, да имат документи, в които непременно фигурира някакъв пол, да изглеждат „нормални“.

Законите и документите не могат нито да направят от един хетеросексуален човек хомосексуален, нито да направят от човек с определен пол безполово същество. Ако вие се чувствате жена или мъж, това няма да се промени, ако други хора получат възможността да не бъдат едното или другото. По същия начин, по който легализирането на еднополовите бракове в редица страни не произвежда хомосексуалност – то регулира отношения, които вече са съществуващи.

Не на последно място – ако полът няма значение, хората няма да престанат да имат деца. Или поне – не в съществено по-голяма степен от тази, с която раждаемостта в развитите страни така или иначе намалява.

В интерес на истината, докато все повече от съвременните млади хетеросексуални в развитите страни не си поставят за цел непременно да имат дете или отлагат детето за неопределено бъдеще, за много хомосексуални, транс и прочее хора на аналогична възраст е много важно да имат деца. Защото пречките, които срещат в това отношение, засилват мотивацията им.

След всичко – какво му е толкова страшното, че едно дете има здравна карта с „неопределен“ пол?


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

8.07.2017 г.

Паметникът и ние, втора част

Паметникът пред НДК към 2014 г.
Снимка: CC BY-SA Mark Ahsmann, Wikipedia

Досега избягвах темата за демонтирането на паметника пред НДК, защото не ми е лесно да заема позиция. Преди 6 години писах за Паметника на Съветската армия, което настрои срещу мен и десни, и леви. Подозирам, че и сега може да стане така. От друга страна, може би няма да навреди да се чуе и една не толкова полярна гледна точка.

В общи линии съм против събарянето на паметници. Не абсолютно обаче – бих предпочела да няма паметници на диктатори, все едно дали на леви, на десни, на религиозни, на авторитарни или на тоталитарни режими. Радвам се, че в България няма паметници на Ленин, Сталин, Хитлер, Георги Димитров и ми се ще този на Тодор Живков да го няма.

Да се върна на паметника пред НДК. За разлика от Паметника на Съветската армия, той беше изграден некачествено. И започна да се разпада доста скоро след издигането си. Преди да обвинявам общината, че не го е укрепила, бих се замислила бива ли изобщо да се изграждат паметници по калпав начин.

Съгласна съм, че паметникът е/беше значимо произведение на българския модернизъм. И лично на мен като форма ми харесва/ше (абстрахирам се от патриотичните цитати по него, на които ще се върна по-късно). Бих предпочела на негово място да има нещо, което да напомня формата му – по рефлективен, а не по бутафорен начин. Имаше и такива проекти.

Не одобрявам, че на мястото на паметника ще има възстановка на Мемориала на Първи и Шести пехотен полк. Мемориалът, издигнат през 1934 г. и частично разрушен по време на Втората световна война, е създаден в контекста на период от българския национализъм, кулминирал в участието на България във Втората световна война на страната на Германия. В същия период например масово се забранява на българските турци и гърци да говорят на родните си езици, сменят се географски названия с български – Анхиало например става Поморие през същата 1934 г.

Изобщо, имам проблем с героизирането на загинали военни само на основание, че са се били за родината. За мен е важно срещу кого са се били, каква е била целта им и, не на последно място – колко хора са убили. Воюващите от всички страни на една война са в известен смисъл жертви. И убитите, и онези, на които е заповядано да убиват. Жертви в името на, често пъти, мегаломански политически амбиции.

Но да се върна на паметника пред НДК. Освен че е произведение на модернизма на късния социализъм, той всъщност се нарича „1300 години България“. Хората (сред тях и някои мои приятели), които така бурно протестират против събарянето на паметника, споменавайки името му, замислят ли се за какво става дума в него?

Наскоро в дискусия за паметника ми обърнаха внимание, че „1300 години България“ е исторически мит, при това – фактологически неверен. И действително е така – през обширни периоди от въпросните 1300 години всъщност България е нямало. Още по-сложен е разговорът какво всъщност разбираме под държава; кога възниква концепцията за държава, която с такава лекота екстраполираме повече от хилядолетие назад.

През 1981 г. тръгнах на училище – тъкмо в разгара на мегаломанските чествания на „1300 години България“, откриването на въпросния паметник. До 1989 г. образованието ми мина под знака на късносоциалистическия национализъм, възпитаването в страх и омраза към турците. (И страх и омраза към американците, които ще ни пуснат атомна бомба, затова трябва да търчим с противогази из училището и да се крием в стола, въпреки че той имаше прозорци, но това не е темата сега.)

Знаем в какво кулминира тази омраза към турците, съчетана с мегаломански национализъм – в т.нар. „Възродителен процес“, тоест в практическата депортация на над 300 хиляди етнически турци от България.

Парадоксалното е, че тези мои познати и приятели, които протестират против демонтирането на остатъците от паметника „1300 години България“, ни най-малко не са националисти. Напротив. Те възразяват срещу реабилитирането на националистическия дух отпреди 1944 г. Те разбират какво иска да каже Мартина Балева с това, че Баташкото клане е исторически мит. Те по никакъв начин не одобряват етническите прочиствания, включително „Възродителния процес“.

Защо тогава така пламенно защитават паметника „1300 години България“? Не виждам друго обяснение, освен че става дума за паметник „на соца“. В което е и второто противоречие в позицията на тези хора, според мен. Доколкото ги познавам, те не се идентифицират с тоталитарната система, нарекла себе си социализъм. Те смятат, че това, което се е случило в така наречените социалистически страни, не е било истински социализъм или комунизъм. В същото време скачат като ужилени, когато някой каже нещо „срещу соца“ или иска да демонтира паметник от времето „на соца“.

Ако паметникът пред НДК не се беше саморазпаднал, нямаше да призовавам да се демонтира и щях да заема позицията, която защитих във връзка с Паметника на Съветската армия. Аз и сега не призовавам да се демонтира, впрочем, само обяснявам защо не възразявам срещу махането на остатъците от него.

Ако не беше паметник на един мегаломански националистически мит, а беше просто „паметника пред НДК“, щях да призовавам да не се демонтира – естетически ме кефеше, дори и разрушен, с тези графити наоколо. Затова разбирам гледната точка на архитектите, които се борят за запазването му; но все пак само отчасти я разбирам, защото става въпрос за социално ангажирани архитекти.

Тези две „ако“ обаче са достатъчно значими, особено второто, за да не се включа в защитата на паметника. В същото време, не ми иде отвътре да възхвалавям и демонтирането му. Както през 2011, така и сега смятам, че за преосмисляне на миналото ни трябва да се направят много по-важни неща от събарянето на паметници, които не са направени. Шизоидно е да протестираме срещу видимите символи на един режим, а да търпим агенти на ДС във властта. Както и да обучаваме децата в почти същия национализъм, мемориала на който се демонтира в момента.

Всъщност това последното май е шизоидно само за хора като мен, защото остатъците от паметника всъщност не се демонтират, защото той е националистически. А на неговото място ще има също толкова националистически мемориал.

Ще си позволя да цитирам част от поста си от 2011 г., защото и днес бих казала същото:

„Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. (...)

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. (...) Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София.“

Ще ми се и в България да има пацифистки мемориали и пространства със силни послания, каквито съм виждала в Германия например. Като мемориала на убитите евреи в Берлин, „Топография на терора“ (пак там); в Германия съм виждала и площад, наречен „Площад на човешките права“... Дори за не толкова големи пространства и с не толкова силни послания мечтая. А само да са миролюбиви, смислени и добре хармониращи с градската среда.

В тази връзка, напоследък прочетох статия на Стилиян Йотов за подмяната на паметни плочи за спасяването/неспасяването на българските евреи в София. Да си призная, това ми е по-голям проблем от паметника пред НДК, въпреки многократно по-малкия размер на плочите – толкова малък, та чак не се забелязва, когато изчезнат.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.07.2017 г.

В памет на Питър Бъргър

С Питър Бъргър в София, 05.2004 г.

В петък научих, че на 88-годишна възраст е починал Питър Бъргър. Разбрах го не от новинарските канали, а от профила на позната преподавателка по социология във Facebook, която, предполагам, го е разбрала международни социологически мейл листи. По-късно ми се изясни, че Бъргър е починал още във вторник 27 юни, а информация за това е разпространена в някои световни медии на 29-ти.

Макар Бъргър да беше един от най-големите съвременни социолози, си давам сметка, че би било прекалено да очаквам смъртта му да стане световна, че и българска, новина. Все пак, пикът на популярността му извън социологическите и определени религиозни среди е отминал преди десетилетия.

Навремето мои студенти ме бяха светнали, че прякорът ми бил Бъргъра - мъчех ги с "Покана за социология" целия първи семестър на първи курс. Казах го на Бъргър, когато дойде в София преди 13 години. Засмя се, а след края на публичната дискусия ми предложи цигара. Отказах му, защото не пуша. Никога не съм си падала събиране на автографи, още повече – на вещи на любими известни личности, но част от мен до ден днешен съжалява, че не взех и запазих онази цигара.

Питър Бъргър е от социолозите, от които в най-голяма степен съм се повлияла. Не толкова като методология, колкото кото идеи, които са обръщали социологически "истини" (включително такива, които сам е проповядвал) наопаки. Като интелектуална честност. Като сладкодумен вдъхновител и проблематизатор на очевидности.

„Покана за социология“, публикувана за първи път през 60-те години, е един от изворите на вдъхновение за хипарски и ляво настроени либерални интелектуалци. С „Капиталистическата революция“, излязла в края на 89-те, Бъргър успява да настрои немалка част от тези хора, както и от колегите си – срещу себе си.

След 1989 г. Питър Бъргър изпада в професионална криза – написал е цяла книга за капитализма и социализма, без дори да предположи, че социалистическият режим ще падне. Признава и други сериозни грешки, които е допуснал. Каква е стойността на социологията, ако тя на може да предвижда, пита той в статията си „Социологията – оттеглена ли е поканата?“. И не само това го кара да смята, че социологията страда от сериозни, същностни, проблеми. Освен все повече частни дисциплини откъсват все повече парчета от нейното поле. В последна сметка все пак не оттегля поканата си. Защото социологията, според него, не е въпрос на поле, на запазена изследователска територия, а на перспектива (на мислене, възприемане на света, изследване). И тези роящи се дисциплини, които се настаняват „на полето“ на социологията, страдат от това, че нямат нейната перспектива.

По-късно, през 1999, Бъргър прави пореден „Коперникански обрат“, този път в социология на религията, вдъхновявайки и съставяйки сборника „Десекуларизацията на света“. До този момент социолозите си живеят с аксиомата, завещана от Макс Вебер, че светът става все по-секуларен (т.е. по-малко религиозен и по-светски“). Бъргър, който десетилетия наред също е отстоявал тази идея, стига до извода, че има „нещо гнило“ в нея на конференция в Тексас, където в неделя по радиото попада само на проповеди, колкото и да върти станциите. Секуларизацията, казва той, е очевидност за европейците, за живеещите в големите градове на САЩ и за интелектуалците. Останалата част от света не е особено секуларизирана. Днес тази констатация едва ли би учудила някого, но в контекста на края на либералните 90-те години си е сериозна социологическа „бомба“.

С годините Питър Бъргър става все по-религиозен. Което, между другото, е съдбата не на един и двама големи социолози. Защо е така, е друга тема. Но Бъргър е религиозен по един изключително рефлексивен и недогматичен начин. Навремето често казвах, че ако беше направил своя църква, може би само църквата на Бъргър би могла да задържи човек като мен. Ако ви е интересно какво имам предвид, от сърце ви препоръчвам статията му Protestantism and the Quest for Certainty.

Днес си мисля за Бъргър в контекста на това, че социологията все повече се маргинализира в конкуренцията не само с по-вървежни частни дисциплини, а и с методики, заживели свой собствен живот. Количествени или качествени изследователски методи например. Всичко това добре обслужва света на проектното битие, в който и на науката се налага да оцелява. Приоритетите, целите, ключовите думи са зададени предварително; от теб само се иска да разработиш едно конкретно парченце, да кажеш какви методи ще използваш и как ще оправдаеш похарчените пари. Проекти не се печелят, ако си задаваш дълбоки въпроси от сорта на „защо“, „какъв е смисълът“, „това, дето се иска от мен да го направя, не е ли преливане от пусто в празно“. Не се печелят, ако проблематизирате очевидности. А именно това прави социологията, учи Бъргър.

Загубата на способност за проблематизиране може да гарантира усвояването на едни пари, но не и смислени резултати от усвояването. Това обаче е тема, по която от години мисля да напиша нещо по-сериозно.

Какво да се прави – припомнянето на Питър Бъргър ме кара отново и отново да мисля за смисъла.

Ще ми липсва.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?