Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

17.10.2017 г.

СПАСителни размисли


Темата за Александър/Спас вече се поизтърка. Институционалните реакции около нея напоследък отместват вниманието от по-сериозни проблеми. Но аз продължавам да си мисля. За човешките отношения и за доверието.

Да не се доверяваме на хора, които познаваме само от интернет, е измамна поука. Въпросното лице, в модуса на Спас, е предполагаем извършител на измами и на хора, които познава „в реалния живот“.

Едни от най-ценните познанства в живота ми са започнали в интернет, а някои там са си и останали. Не бих жертвала доверието си към хора, които познавам само от мрежата, защото сред тях би могло да има и измамник. (Друг въпрос е, че на никого от тях не съм давала номера на кредитната си карта. Но са единици и хората, които познавам на живо, и на които бих го дала.)

Друго си мисля обаче. Най-искрено признавам на Александър/Спас, че е умен, има обща култура, както и брилянтна интуиция за маркетинг. Да измислиш една личност, да успееш да я позиционираш в публичното пространство сред мрежа от неслучайни хора и да ѝ създадеш авторитет, за това се искат множество качества. Това прави Александър/Спас по своему симпатичен персонаж, а историята му – подходящ филмов сюжет.

Да си умен, симпатичен, харизматичен и да имаш готини позиции обаче не означава непременно да си почтен. Ала и ако се подвизаваш с истинското си име, хората те познават на живо, виждали са те по телевизията и т.н., няма гаранция, че не си измамник. И в „реалния живот“ има умни, симпатични, способни и харизматични измамници, с някои от които можем дори да споделяме общи ценности. Едни ограбват парите ни, други – политическите ни и гражданските ни надежди, трети – нещо друго. Каквото и да ограбят от нас, боли.

Смятам, че е важно да сме способни на доверие. Пълната липса на доверие към другите е параноя. Но доверието трябва да се случва в разумни граници. И да не си затваряме очите, когато има знаци за злоупотреба с него. Когато ни лъжат, манипулират или зомбират. Все едно дали заради пари, власт, кариера, его, любов, всичко заедно или нещо друго.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

4.10.2017 г.

Защо Европейската агенция за лекарствата няма да се премести в София?



Малко контекст

Пореден патриотичен скандал тресе родината. Във фокуса му е „лошият“ Български хелзинкски комитет (БХК). В случай, че сте били информационно откъснати от българската реалност и тепърва наваксвате, ето, накратко, историята:

В края на август група ЛГБТ служители от Европейската агенция за лекарствата пишат писмо във връзка с кандидатурата на България за домакин на агенцията. В него те изразяват тревогата си дали в България правата им ще се спазват, след като в страната ни няма под никаква форма правно признаване на еднополовите двойки.

Според заместник-министъра на здравеопазването Мирослав Ненков ЛГБТ служителите на агенцията няма да имат проблеми, защото „тези хора“ (изразът е на Ненков) „не са дискриминирани у нас, българите са открити, живеят на кръстопът и са виждали какво ли не“. Един вид, „абе ще ги изтърпим някак“.

Във връзка с питането на служителите и отговора на заместник-министъра четири организации – „Действие“, ГЛАС, „Билитис“ и БХК изпратиха писмо до европейски институции, включително и до Агенцията за лекарствата. Там те обръщат внимание върху редица проблеми, между които:

  • липсата на законово признание на еднополовите връзки у нас, дори да са на чужденстранни граждани; 
  • отказа на българския съд да третира като домашно насилието, извършвано от партньор от същия пол;
  • предразсъдъците на официални лица, отговорни за изработването и прилагането на политики (да припомним, че самият Бойко Борисов каза „не трябва толкова да се парадира“);
  • липсата в Наказателния кодекс на признаване на престъпления от омраза;
  • ниската подкрепа за еднополовите бракове в България.

Всички твърдения са подкрепени с данни и документи. Въпреки това, писмото стана повод за поредната акция срещу БХК, макар да е последна в списъка, а на останалите три организации не се обърна особено внимание. Основните обвинения са, че Българският хелзинкски комитет е „антибългарска организация“ и че едва ли не спира Агенцията за лекарствата да се премести в София заради няколко служители, които са малцинство.

Отделно, има патриотично възмущение към служителите на агенцията като цяло, които изглежда не горят от желание да дойдат в България. Че какво ѝ е на България, и тя е част от ЕС, няма само на Запад да живеят евробюрократите, я!

Още при подаването на кандидатурата Бойко Борисов заяви, че у нас служителите на агенцията и семействата им ще имат достъп до отлични условия за жилищно настаняване, образование, здравеопазване и възможности за работа. Пред БНР той каза: „Какво ѝ е на София, че да не може тези хора да дойдат у нас? Кое й е лошото на България, освен че е бедна? Нашите приятели и роднини, които работят и живеят в чужбина, идват тук да си правят зъбите. Защо? Защото е лошо? Идват тук да си оперират жлъчките – защо, нали са много хубави онези болници в западния свят. Със зъби и нокти ние ще се борим да гласуват за нас.“

Много проблеми, но без основния

Аргументът за служителите-малцинство е поредният пример как у нас правата на малцинствата не са на почит. Не по-малко интересен е другият повод за възмущение – „разглезеността“ на служителите, които не искат да работят в България.

Да оставим настрана ЛГБТ групата от екипа на агенцията и да се запитаме – какво чака у нас останалите?

Бойко Борисов вероятно е прав, когато казва, че те ще бъдат настанени в хубави жилища. Живеенето в една страна обаче не започва и не свършва с жилището.

Ако сред служителите на агенцията или членовете на семействата им има хора с увреждания, те няма да могат да разчитат на достъпна среда, каквато има изградена в редица европейски държави. У нас хората с увреждания все още не се смятат за пълноценни индивиди, а по-скоро за обекти, които загрозяват средата и пречат на „нормалните“, или най-малкото – имат нужда от някой (роднина) да им помага, ако изобщо излизат някъде.

Но и хората с увреждания са малцинство, ще каже патриотичното мнозинство. Да вземем тогава достъпа до институциите, той се отнася за всички, включително за хетеросексуалните и хората без увреждания. В много публични институции у нас масово се отказва обслужване на хора, които не говорят български език – общини, данъчни служби, агенции и т.н. И ако служителите на агенцията или членове на техните семейства нямат придружител, който да говори български, може изобщо да не получат услугата, от която се нуждаят.

Проблемът става още по-сериозен, ако имат спешен здравословен проблем. Известен ми е случай на млада стажантка от Германия със стомашна криза, изхвърлена от няколко болници, защото... не говори български. В офертата за домакинството на агенцията българското правителство предлага качествени здравни услуги за служителите и семействата им. Но ако няма договори със специални болници, в които е ясно, че на входа говорят английски, здравето и животът им са под риск. Особено ако решат да използват каналния ред на българската спешна помощ. Не че в България няма прекрасни лекари, но няма гаранция на какъв ще попаднеш, ако не си проучил предварително, както и дали изобщо ще ти се окаже помощ.

Отделен въпрос е, че е възможно да изядат някой бой на улицата, само защото говорят на език, различен от българския. Помните ли случая с чужденеца, бит в центъра на София, защото казал на жената до себе си „обичам те“ на английски? А ако говорещият чужд език не е и с бяла кожа (има и такива европейци, да) пребиваването му в София става още по-рисково. Когато преди няколко месеца мъж от африкански произход беше пребит в центъра на столицата ни, биячите не ги е било грижа, че той е финансист в Лондон. Но и цветнокожите европейци са малцинство, ще кажат патриотите.

Да вземем тогава най-свидното – децата. И образованието им. В офертата на българското правителство се казва, че в София има немски и френски училища, като за тях липсва подробна информация (интересно защо английските са пропуснати), както и университетски програми на английски, немски и френски, без да се споменава дали в тях има свободни места и какво е нивото на езиковото обучение. Дава се информация и за безплатните общински училища. Говори се за създаването на европейско училище, „ама друг път“. Най-лесно би било, ако децата посещават училище към посолството на съответната държава, но не всички страни-членки на ЕС имат такива. Или скъпи частни училища, работещи по чуждестранни програми (доколкото има такива). Ако обаче родителите се възползват от офертата да подложат децата си на българската образователна система – горките деца. Те ще трябва да се научат да зубрят и да слушкат, вместо да мислят и да бъдат самостоятелни. Знанието, придобито в родните им страни, няма да е от никакво значение. Вместо това ще трябва да учат „Аз съм българче“ и непрекъснато ще им се набиват в главите разни работи за лоши турци и кланета. Представете си как би се чувствало например едно финландче в подобна ситуация.

Ето къде е заровено кучето

Изброяването на подобни казуси може да продължи още. По-важно е обаче какво е казала България в документите, с които е представила кандидатурата за домакинството на София на Агенцията за лекарствата. Ами... почти нищо не е казала. Буквално. От оценката на кандидатурата става ясно, че голяма част от графите на офертата са оставени... празни. Затова най-често срещаният коментар на оценяващите от Европейската комисия е the offer does not provide information, т.е. „офертата не предоставя информация“.

Ако не вярвате – моля, оценката е тук (на английски език), заповядайте.

Там, където някаква информация все пак има, тя в много случаи е недостатъчна, за да се прецени каква е ситуацията. Примерно, казва се, че мястото, предлагано за настаняване на агенцията (София Тех Парк) е на по-малко от десет минути от летището и от центъра, но не се казва как стоят нещата, ако се използва обществен транспорт. (Че на кого да хрумне, че евробюрократ може да поиска да се качи в метро или в автобус?) Или се говори за хотелски стаи на различни ценови равнища, без да се конкретизират цени. (Ами служителите на агенцията са богати, какво ги интересува колко ще се бръкнат). Или почти не се дава информация за евентуалните офиси. (Имаме Тех Парк като слънце, а вие искате и подробности...)

Положението е аналогично в почти цялата оферта. Който е писал оферта или проект, знае, че ако остави празни полета, които са задължителни, ще бъде отрязан още на ниво допустимост и предложението му дори няма да се разгледа по същество. И да не става дума за оферта или проект, а за тест, елементарно заявление за каквото и да е – задължителните полета са, за да се попълват. И най-елементарно нещо да правите като например да си създадете нов имейл адрес, няма да успеете, без да попълните задължителните полета.

А после – БХК били виновни, както и „разглезените“ служители, които не искали да живеят в София.

Скандалът с ЛГБТ служителите на агенцията и БХК всъщност отклонява вниманието от несвършената работа от страна на българската държава. Истински скандалното е, че България, като част от ЕС, си позволява да се държи мърляво, без дори да ѝ пука. Позволява си да подава оферта без дори да подготви необходимата документация, че после и да се сърди, че не е избрана.

Ако българското общество иска държавата му да бъде третирана като истинска страна от Европейския съюз, трябва да изисква от нея да се държи като такава, вместо да напада неправителствените организации. Еврофондовете не са просто за усвояване. Те са, за да помогнат да променим живота си към по-добро. Да заприличаме повече на тази част от света, към която искаме да принадлежим не само по документи.

Важно е да си кажем това в навечерието на българското европредседателство (и резила, който вероятно ще го съпровожда).


________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

30.09.2017 г.

Открито писмо до МВнР във връзка с репресиите върху гей хора в Азербайджан



Група активисти и организации в областта на правата на ЛГБТИ хората подготвихме и изпратихме открито писмо до външния министър Екатерина Захариева. То е във връзка с информацията за репресии върху гей хора в Азербайджан, за които става дума във видеото по-горе (на английски език). Публикувам го, като съм премахнала данните за контакт от съображения за защита на личните данни съм прехвърлила връзките към източници в интернет от бележки под линия в линкове. Убедена съм, че за заинтересованите журналисти няма да е проблем да се свържат с поне един-двама от нас.

В България случващото се в Азербайджан беше отразено от информационния сайт на ЛГБТИ тематика Huge.bg, както и от правозащитната медия „Маргиналия“. Публикувам отвореното писмо с надеждата репресиите върху гей хора в бившата република на СССР да получат по-широк обществен и медиен интерес у нас.

Следва текстът на писмото:

До Екатерина Захариева,
Министърка на външните работи
на Република България


ОТКРИТО ПИСМО

във връзка с информацията за
организирано преследване на
ЛГБТИ активисти в Република
Азербайджан

Уважаема госпожо Министър,

Обръщаме се с това открито писмо, за да изразим шока и загрижеността си относно случаите на насилие и тормоз над представители на ЛГБТИ общността в Азербайджан. Според съобщения на местни медии, както и на неправителствени организации от страната и чужбина, повече от 100 гей хора са арестувани през последните дни, подложени са на тормоз, насилие и унизително третиране. Азербайджанският активист Джавид Набиев разказва за случаи на няколкоседмични арести, по време на които арестуваните са принуждавани да казват имената на свои гей и транс познати.

Информация за случващото се в Азербайджан се появи първоначално на сайта на шведската правозащитна организация „Защитници на човешките права“ (Civil Rights Defenders). Впоследствие тя се разпространи от авторитетни медии като „Евронюз“, „Ен Би Си“, руската секция на „Би Би Си“.

Азербайджанските медии не представят реалистична и обективна информация и обявяват местните институции за невинни, а действията си – за насочени към защита на реда, обществения морал и здравето на гражданите.

Азербайджан е държава, страна по Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително третиране или наказание. Конвенцията забранява подобни действия на представители на властта и задължава подписалите страни да предприемат мерки за прекратяването и предотвратяването им. Тя е и страна, член на Съвета на Европа.

Азербайджан получава финансови средства от структурните фондове на Европейския съюз, а 65% от БВП на страната е от внос от страни от Европейския съюз.

Като правозащитници сме дълбоко загрижени от ситуацията и се тревожим, че българските институции отново няма да имат твърда позиция по случващото се спрямо представители на ЛГБТИ общността в региона. Тези събития по никакъв начин не са неочаквани, нито са първите, в които гей мъже или ЛГБТИ лица стават обект на дискриминация, тормоз и насилие. След събитията в Чечения, Азербайджан става поредният пример за ескалиране на същата враждебност, която е практика в някои съседни държави. Опасяваме се, че ако не бъдат предприети решителни действия за осъждане и противодействие на тези жестокости, е възможно да има по-нататъшно ескалиране на насилието.

Поради това настоятелно призоваваме българското правителство да осъди категорично случващото се в Азербайджан. Насърчаваме Ви, като министър на външните работи, да използвате всички дипломатически средства. Включително и да поискате от посланика на Азербайджан в България тези действия на тормоз и насилие, както и на неправомерно и неоснователно задържане на представители на ЛГБТИ общността от страна на азербайджанските органи на реда, да бъде прекратено.

Призоваваме да се отстояват демократичните ценности на ЕС, и настоятелно ви приканваме да действате в защита на човешките права и свободата вътре и извън нашите граници.

29.09.2017 г.,
София

С уважение,


Виктор Лилов,

ЛГБТИ личност на „Младежка ЛГБТ
организация „Действие“ за 2014



Светла Енчева,

ЛГБТИ личност на „Младежка ЛГБТ
организация „Действие“ за 2016



Венета Лимберова,
Председателка на „Младежка ЛГБТ

организация „Действие“



Моника Писанкънева,

Председателка на фондация „Ресурсен
център „Билитис“



Симеон Василев,

Председател на сдружение „GLAS“



Николета Габровска,

Изпълнителна директорка на фондация
„Сингъл Степ“

Радослав Стоянов,

Активист-правозащитник



Дарина Иванова,

Активистка-правозащитничка


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

25.09.2017 г.

За изборите в Германия – без драми

Партийна агитация преди изборите за федерален парламен в Германия на 24.09.2017 г.

Вчера в Германия се проведоха изборите за федерален парламент. Из родните медии драматични интерпретации на изборите не липсваха. Разбира се, повечето от тези интерпретации са преводни, но не е без значение какъв тип информация се търси. И от какви източници.

Ако човек вярва на определени медии, ще остане с впечатлението, че изборите в Германия са загубени от Меркел и социалдемократите, и че са спечелени от Алтернатива за Германия. Всъщност Меркел е на първо място с близо 33% от гласовете по неокочателни данни, социалдемократите – на второ с малко над 20%, националистите (неприятно, да, но не и неочаквано) – на трето, с около 13,5%. Но, видите ли, християндемократите били загубили, защото са спечелили по-малко отпреди и защото социалдемократите няма да са в коалиция с тях. Социалдемократите пък са загубили, защото ще са в опозиция, а Алтернатива за Германия са спечелили, защото са трети и са в парламента.



Победител на изборите в Германия е Ангела Меркел

и партиите, които стоят зад нея (Християндемократическият съюз с подкрепата на Християнсоциалния съюз). Меркел успя да победи, въпреки че така усилено вещаеха краха ѝ заради политиката за приемане на бежанци. Да, загубила е част от подкрепата си, но това е четвъртият ѝ мандат, все пак. Отказът на социалдемократите да продължат голямата коалиция я поставя в трудна ситуация, но съвсем не в патова. Логичните партньори са Зелените (около 9,4%) и либералите (Свободната демократична партия, около 10,5%). Преговорите с тях вероятно няма да са лесни и е възможно икономически Германия да завие повече надясно, отколкото преди (поради либералите), но и с повече ангажименти за опазване на околната среда (поради Зелените). Но коалиция най-вероятно ще има, най-малкото защото Зелените и либералите едва ли ще оставят да тежи на съвестта им влизането на Алтернатива за Германия (около 13,5%) в управлението, а и Левите не изглеждат желан партньор.

Социалдемократите не са чак толкова губещи

Партията на Мартин Шулц не влиза в коалиция с Меркел по собствен избор. След толкова години голяма коалиция християндемократите станали доста по-социални и правозащитни (да си спомним дори само легализирането на еднополовите бракове), а социалдемократите, от своя страна, са се обезличили. Липсата на силна лявоцентристка алтернатива води до разцвет на по-радикални леви формации. Като Левите, които спечелиха около 9% и които обединяват бивши комунисти от Източна Германия и разочаровани социалдемократи. Има и марксистко-ленинска партия, чието изборно представяне е пренебрежимо, но съществуването ѝ е свидетелство за радикализиране на лявото. Пребиваването в опозиция предоставя възможност на социалдемократите да станат отново разпознаваеми, да предложат послания и решения, които да върнат част от разочарованите леви. И, ако се справят добре, да спечелят следващите федерални избори, в които Меркел е малко вероятно да участва.

Алтернатива за Германия не са чак толкова печеливши


Безспорно притеснително е, че Алтернатива за Германия (АзД) ще има немалко представителство във федералния парламент. Националистите обаче ще бъдат изолирани от управлението. А и в партията вече текат процеси на разцепление, които допълнително се изостриха след резултатите от изборите. От една страна, фактът на присъствието на АзД в парламента я поставя в по-силна позиция. От друга страна обаче, участието в легитимни органи на власт не се отразява добре на антисистемните партии, защото така те губят антисистемния си ореол. За да загубят националистите още повече ореола си, вероятно бъдещото управление ще извърши някои компромиси, най-вече по отношение на бежанците, а може би и спрямо мюсюлманите. Това, както и икономически десните реформи, пък би засилило социалдемократическата опозиция.

Политическа култура и общосподелени ценности

Германия е държава с развита политическа култура, в която не е много вероятно да се случи нещо бомбастично и катастрофично в политическия живот. В предизборните дебати (тези от тях, които аз гледах) представителите на основните политически конкуренти изглеждаха културно и умерено, та чак симпатично, дори на Алтернатива за Германия. Не по-маловажно е, че германското общество и германските партии като цяло споделят немалко базисни демократични ценности, зачитане на значимостта на неща като човешки права, солидарност, уважение към другия. Затова и никому там не хрумва идеята за коалиция с националистите. Какъв контраст с България, а?

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2.09.2017 г.

Има ли „ценова дискриминация“ и какъв е проблемът с черно-белите учебници?

„Христос според доходите“. Снимката е на Павел Николов,
който е видял лично двата варианта на учебниците.
Вече много се изговори за черно-белите учебници на „Просвета“, чиято цел беше да бъдат достъпни за социално слабите ученици. Докато противниците им ги обявиха за проява на дискриминация, имаше и немалко хора, според които те по-скоро разширяват възможностите за избор. Даде се пример и с граматика на немско издателство, използвана в български училища, която има и далеч по-достъпен черно-бял вариант.

В аргументите си за изтеглянето на черно-белите учебници на „Просвета“ министърът на образованието Красимир Вълчев каза, че те дават възможност за „ценова дискриминация“. Освен това употреби и израза „образователна дискриминация“.

Що е „ценова дискриминация“ и „образователна дискриминация“?

Законът за защита от дискриминация (чл. 4) определя дискриминацията като пряко или непряко „неблагоприятно третиране“ на едно лице въз основата на следните признаци: „пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна“.

Списъкът не е изчерпателен, но от него става ясно, че дискриминацията е на основата на характеристики на дискриминираните лица. Поради това „ценова дискриминация“ не би могло да има, освен ако не допуснем, че хората имат цена.

Всъщност в икономиката има термин „ценова дискриминация“, но той означава тъкмо обратното на това, което казва министърът. Ценова дискриминация се наричат случаите, в които дадена фирма продава на потребителите една и съща стока или услуга на различни цени. За да сме прецизни обаче, би следвало да отбележим, че различните цени са според характеристики на потребителите, т.е. дискриминацията пак не е „ценова“.

Ще дам пример. Един хотел предлага различни цени за нощувка на българи и чужденци. Дискриминацията е, значи, на основата на народност. И, непряко, по имуществен признак – защото се предпоставя, че чуждите туристи в у нас са по-богати от българите (което невинаги е така, но в общия случай е). Или входът за нощния клуб се плаща от мъжете, а за жените е безплатен или по-евтин. Тук дискриминацията е на основата на пола (предполага се, че жените, влезли безплатно, ще си „платят“ по друг начин, или най-малкото са примамка за плащащите мъже).

А какво е образователна дискриминация? Неравно третиране на основата на образование (или липсата му). Изискването гласуващите в чужбина български граждани да попълват декларации пред секционните комисии например е проява на непряка образователна дискриминация. Да предлагаш един и същи продукт, но с различно качество, на деца, които са на една и съща степен в образованието си, не е образователна дискриминация.

Добре, тогава,

има ли дискриминация в казуса с цветните и черно-белите учебници на „Просвета“ и, ако да, каква?

Да се правят учебници с по-ниско качество за социално слабите е проява на дискриминация на основата на имуществено състояние. Като имаме предвид, че голяма част от социално слабите ученици (и особено онези, които отпадат от училище) са от ромски произход, можем да говорим и за непряка расова и етническа дискриминация.

Разбира се, казусът не е толкова прост. Защото семействата на социално слабите ученици не са длъжни да си закупят по-евтините черно-бели учебници. Къде тогава е проблемът? Проблемът е в това, че едно издателство, а след него и държавата, легитимират, че в рамките на задължителното образование по-бедните заслужават по-нискокачествен продукт. И че това е в реда на нещата, защото неравенство така и така си има.

То е все едно на учениците в сегрегираните училища да се раздават учебници само с картинки (черно-бели, разбира се), без букви – много от тези ученици така и така не се научават да четат. Важното обаче е децата да се ограмотят, а не образованието просто да препотвърди първоначалната им ситуация, нали?

Да, неравенство в българското публично училищно образование (дори няма да споменавам частното) има и черно-белите учебници на „Просвета“ са най-малкият му проблем. Българското училищно образование не само признава неравенството, а и систематично го възпроизвежда. Възпроизвежда го на всичките си равнища – като се почне от публичните политики в областта на образованието, системата на делегираните бюджети, предразполагащи училищата да не упражняват контрол върху отсъстващите ученици, за да не загубят субсидиите си, учебните програми и учебниците, структурирането на учебната програма, и се стигне до това, което се случва в класната стая.

Висококачествено училищно образование в България могат да получат децата, чиито родители имат достатъчно пари, че да им плащат за частни уроци и самите те са достатъчно образовани, че да им помагат с ученето. Останалите получават, както си личи от резултатите от тестовете на „Пиза“, меко казано посредствено образование. А ако са с нещо различни – етнически или расово, или със специални потребности, или идват от чужбина и т.н., образователната ни система буквално ги „изплюва“, особено ако различността е съчената и с бедност.

Образованието ни, освен това, е и дълбоко сегрегирано. Има „ромски училища“, в повечето от които на практика не се научава нищо, дори детето да не е отпаднало от тях. И „бели училища“, в които, ако постъпи някое ромско дете, се упражнява натиск и от родитили, и от учители то да напусне. Тези дни ми разказаха за училище в близост до „Факултета“, в което се учат и етнически българчета, и ромчета. Ромчетата обаче се обучават в отделна пристройка зад основната сграда на училището.

От тази гледна точка, черно-белите учебници са най-малкият проблем, те просто онагледяват неравенството, което образованието ни така и така възпроизвежда. Защо обаче информацията за тези учебници предизвика толкова силен обществен отзвук? Защото

учебникът е сърцевината на българското образование

Учебното съдържание, определяно от държавата, е в центъра на образователната система. Ако учебното съдържание е „Богът“ на българското образование, то Учебникът Божият син. Или пророкът – в зависимост от религиозните ви предпочитания. В този смисъл е много точен изразът на Павел Николов „Христос според доходите“ към снимката по-горе. Учебникът е изключително символно натоварен, затова и толкова лесно се предизвикват скандали на тема какво се „маха“ и какво се „слага“ в учебниците.

От тази гледна точка, наличието на цветни учебници за богатите и черно-бели за бедните не е просто още един елемент от възпроизводството на социално неравенство, характерно за образованието ни. То е държавно санкционираната легитимация на това неравенство в самата му сърцевина. Затова обществените реакции са толкова силни и болезнени.

В такъв случай, дискриминация ли осъществява немското издателство Hueber, което предлага известната „жълта граматика“ още от началото на 90-те и в цветен вариант за 48,50 лв., и в черно-бял, за 10,80 лв.? Не, защото тази граматика не е елемент от задължителна учебна програма. Ако българските училища я използват, то е по преценка на учителите по немски език. Изобщо, нормално е да има книги, включително учебни помагала, в луксозен и по-евтин вариант – било една и съща книга с дебели или тънки корици, било черно-бяла или цветна. Това се превръща в проблем едва тогава, когато се използва официално за легитимирането на неравенството, вместо да се търсят начини за преодоляването му.

Забележете, впрочем, че черно-бялата граматика на издателство Hueber e около четири пъти по-евтина от цветната, а черно-белите учебници на „Просвета“ са само с 1/3 по-евтини. „Ползата за бедните“ е минимална, за разлика от размерите на предизвикания скандал.


Добре, щом така и така българското образование възпроизвежда неравенство и особено – след като в обществото има неравенство, защо държавата да не признае това?

Социалното неравенство не е природен факт, то се дължи на социални процеси и отношения. В съвременния свят образованието е най-мощният инструмент за преодоляване на социалното неравенство. Тоест – то в най-голяма степен дава шанс човек да надскочи средата, от която произлиза, и да има по-големи биографични шансове. Поне на теория би трябвало да бъде така. Та нали затова е целият напън да бъдат вкарани ромските деца в училище – за да се разширят биографичните им шансове, да могат да се квалифицират и да работят, вместо да стоят безработни и да са изложени на риска да просят, да проституират или да станат престъпници, за да оцеляват.

Ето защо задача на държавата е да се опитва чрез образованието да преодолява неравенството, а не да го легитимира. А това не става с предлагането на по-нискокачествен продукт за бедните, а със съпоставимо образователно качество за всички. Неслучайно в тестовете на „Пиза“ най-добре се представят не страните, в които има висококачествени елитни училища, а онези, които успяват да предложат сходно качество на всички ученици.

Има ли алтернативи?

Разбира се, но за тях е нужна добра воля и целенасочена политика. Както и целенасочени инвестиции – ако образованието е приоритет, а то е ударило такова дъно, че е крайно време да стане, за този приоритет определено трябва да се отдели по-висок дял от бюдежа. Не само за учителски заплати, а и за мерки за преодоляване на неравенството. Вариант е социално слабите да имат ваучъри за закупуване на учебници. Или всички учебници да не се правят на луксозна хартия и, съответно, да бъдат по-евтини. Освен това, фактът, че в България учебниците са безплатни само до 7 клас, не означава, че е задължително това да бъде така. Има например вариант и те са се предоставят от училището, да се вземат в края на годината, а следващата година да се дават на други ученици. И само ако ученик е повредил учебник, да го заплаща. Или да се предоставят таблети с безплатни учебници; не е задължително тези таблети да са свързани с интернет. Рядко се замисляме, че задължителното безплатно образование всъщност не излиза безплатно, защото задължителните безплатни учебници струват на гимназистите около 200 лева на година, дори без да слагаме в сметката останалите им необходими пособия.

А представяте ли си, че може и без учебници? В Швеция например няма буквари – какво да учат първокласниците се определя от учителя, съобразно разбиранията му, както и спецификите и интересите на учениците. А представяте ли си, че в България би могло не само учителите, а и учениците да определят учебното съдържание, стига накрая да се стига до съпоставими резултати? За да си представим тези неща, трябва да сме способни да възприемем учениците и учителите като личности и субекти, а не обекти на образователната система.

Еретично е обаче да си задаваме такива въпроси – поддържането на „религиозния култ“ към Учебника осигурява многомилионна печалба за избрани издателства, които никак не биха били доволни статуквото да се промени. По-лесно е да легитимираме нормализирането на дискриминацията в образованието под булото на „правото на избор“.

Да предложиш на бедните по-некачествен продукт в рамките на задължителното образование не е право на избор, а унижение. Правото на избор е по-скоро в наличието на алтернативни учебници, не само по цвят, а и по съдържание. Право на избор би имало в по-голяма степен, ако учителите могат да избират какво да преподават, а и учениците разполагат с известна свобода какво да учат. Право на избор би било и наличието на разнообразни форми на получаване на образование.

И наистина е крайно време да започнем да си задаваме важните въпроси за образованието, вместо да „циклим“ на тема какви са учебниците. Да провъзгласим смъртта на Бог Учебник и да сложим в центъра на образованието не него, а учениците.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.08.2017 г.

Ако бях музикален редактор



Ако бях музикален редактор, щях да завъртя това парче по радиото, телевизията, сайта или на каквото съм редактор. Не защото Янко Бръснаря ми е приятел, а защото и парчето (част от първия му солов албум) е много добро, и клипът е изненадващо готин. Стилен, минималистичен, без море и поморийски гледки.

Тъй като обаче не съм музикален редактор, мога само да ви пожелая приятно слушане. И да ви помоля, ако са ви харесали парчето и клипът, да предадете нататък.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.08.2017 г.

КИЧашко ми е

Петър Кичашки. Снимката е предоставена на Wikipedia от Кичашки.
Беше време, когато щях да се радвам Петър Кичашки да стане член на Комисията за защита от дискриминация (КЗД). През 2010 г. той получи специалната награда „Активист на годината“ в инициативата на БХК „Човек на годината“. Присъствах там, защото бях номинирала Валерия Иларева, която също получи награда. Към 2010 г. отличието за Кичашки беше, вярвам, напълно заслужено – само на 21 години, той имаше вече солиден опит в борбата за достъпна среда.

Днес обаче избирането на Кичашки за член на КЗД е проява на долнопробен политически кич (прощавайте за заигравката в стил Иво Инджев).


Убедена съм, че Петър Кичашки е умен и способен млад човек. И смятам, че е важно в КЗД да има и хора с увреждания. За съжаление обаче умът и способностите му от години се използват от Института за модерна политика на Борислав Цеков съвсем не за правозащитни цели. (А вече и увреждането, очевидно.) За да се стигне дотам (вж. скрийншота) Кичашки да хареса статус на Борислав Цеков, в който последният обругава Българския хелзинкски комитет с клишетата на руската пропаганда, фалшиво брандирани като „така е в Америка“. Фалшиво, защото на английски думата „агент“ не означава това, което на руски и български, и защото съответният американски закон има съвсем различно значение от руския такъв. Колкото и да е тъжно, умът и моралният интегритет невинаги съвпадат.

Харесването на манипулативен фейсбук статус на Борислав Цеков обаче е най-малкият проблем на Петър Кичашки. Далеч по-важни са наистина сериозните манипулации, в които участва той. Да припомним:

1. През 2015 г. името на Кичашки беше свързано с опит да се усвоят едни 140 хиляди лева държавни пари в ситуация на конфликт на интереси. По времето на кампанията за референдума пет уж независими инициативни комитета насочиха получените от държавата медийни пакети към неособено популярния сайт сайт „Хаштаг.бг“. Фондацията, която държи сайта, обаче е регистрирана на името на Милена Кичашка, съпруга на Петър Кичашки. Отделно, Кичашка е и съсобственик с Борислав Цеков на фирма, регистрирана на същия адрес като „Хаштаг.бг“. А петте инициативни комитета са по един или друг начин свързани с Института за модерна политика, част от който е главният ни герой. На всичко отгоре, членове на ЦИК по онова време, включително председателят, са свързани с Института за модерна политика.

(Тук отварям скоба. Допускам, че Милена Кичашка искрено симпатизира на ЛГБТИ хората, поради което сайтът „Хаштаг.бг“ се радва на благоразположението на някои от тях. Този сайт обаче е свързан с политически и финансови манипулации и редица конфликти на интереси. А политиката, дърпаща конците на сайта, в последна сметка е толкова хомофобска, колкото е руската пропаганда.)

2. През 2016 г. аз лично се оказах засегната от манипулациите на Кичашки и компания. Името ми се оказа в списък на инициативен комитет, оглавяван от Петър Кичашки, и агитиращ в полза на референдума на Слави. Излишно е да казвам, че не съм вземала участие в тази подписка. Мога да предположа как личните ми данни са са станали достояние на Института за модерна политика (признавам, че преди години сглупих, и си посипвам главата с пепел). Иронията е пълна, защото самата аз агитирах изобщо да не се взема участие в референдума. Отнесох случая към Комисията за защита на личните данни (КЗЛД). Проверката продължава. В началото на юли получих писмо от КЗЛД, че случаят ще бъде разгледан на открито заседание на комисията. За съжаление, към момента бях в чужбина и не можах да присъствам. Но при първа възможност ще прегледам цялата преписка по случая.

3. Самото избиране на Кичашки за член на КЗД включва конфликт на интереси. Той е избран за този пост от президента, чийто юридически съветник е Борислав Цеков, свързан с Кичашки чрез Института за модерна политика и незнайно още колко фирми и организацийки. И инициативни комитети. Заедно с Борислав Цеков Кичашки се кандидатира през 2014 г. за кандидат-депутат от гражданската квота на БСП. През 2015 г. отново се кандидатира за общински съветник, пак от БСП. От президентството твърдят, че Кичашки е избран, след като е бил предложен от 29 юридически и 10 физически лица. Същите не отправили предложението си публично и ми е много интересно кои са те и доколко биха се оказали свързани с Кичашки/Цеков.

Люпопитно е, че това „заедно с Борислав Цеков“ го пише в статията за Петър Кичашки в Уикипедия. Статията, впрочем, (към момента на публикуване на този пост) е изцяло хвалебствена, като проблемите, свързани с гореописаните конфликти на интереси, изобщо не са засегнати. Не знам кой я е писал, но снимката към нея е качена лично от Кичашки.

Поради причините, изложени по-горе, с интерес ще следя развитието по зададените от български медии въпроси към президента Румен Радев във връзка с избирането на Петър Кичашки за член на Комисията за защита от дискриминация. Защото не бива иначе добрият Закон за защита от дискриминацията да попада в ръцете на хора, които злоупотребяват дори с дискриминационния си признак.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. Благодаря на онези, които вече го подкрепиха!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.08.2017 г.

Благодаря ви!



Искам да благодаря на всички, които се отзоваха на предложението за подкрепа на Неуютен блог. Много ме трогнахте, наистина! И продължавате да ме трогвате.

На които от вас беше възможно, благодарих и лично. На тези, които сте използвали ePay, поне досега не мога да благодаря – или сте изразили подкрепата си анонимно, или има име, но няма данни за контакт.

В същото време, извинявам се за отказа си на онези, които бяха разчели предложението ми за подкрепа на блога като молба за помощ и искаха да ми помагат по други начини, освен предложените от мен. Действително, не става дума за помощ, а за дребен жест на признание. И като казвам дребен, имам предвид дребен :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7.08.2017 г.

Виц (18+) за българо-македонските отношения

Покрай договора за добросъседство между България и Македония се присетих за един любим виц. Разказа ми го преди 12 години един македонски професор по социология, с когото бяхме на конференция в Загреб.


Отива българин в командировка в Македония. Приисква му се секс и намира местна проститутка.

– 100 долара! – отсича проститутката.
– Не може ли нещо по-малко да ми направиш, на половин цена? – пазари се българинът.
– Какво например?
– Например, нещо с език...
– Вие езика нали не ни го признавате?

Сега – сериозно. Позицията ми по темата е добре представена в статията на Ивайло Дичев „Вземете Македония от историците!“, така че няма да добавям друго, засега.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.08.2017 г.

За подлезите, градовете и хората

Триколката ми Грьони, която е в Поморие, защото няма къде да я карам в София.


Обикновено критикувам медиите, но сега искам да кажа добра дума за репортаж на bTV за градоустройството в София по повод на ремонта на бул. „Цар Борис III“. Казва се „След ремонта на най-новото кръстовище в София: По-лесно за колите, по-трудно за хората“.

Много добър репортаж на журналиста Стоян Георгиев. И важен. Замислих се, че на местата, където съм била в Западна Европа, мога да се сетя за едва два-три подлеза (изключвам метростанции, гари и пр., където слизането под земята води до транспортно средство). Един – в беден град на Западна Германия. Обясниха ми, че този подлез бил опасно място – един от малкото райони в града, където могат да те нападнат и ограбят. И още един-два в град в Южна Германия, в който основният приоритет, доста дразнещо, е на страната на велосипедите. (Когато ти трябва да слезеш под земята, а велосипедът – не, е дразнещо.) Тези подлези не изглеждат никак нови. Сещам се за малко повече надлези – 3-4, и повечето от тях разкриват всъщност прекрасна гледка за минаващите по тях.

Не че съм била на толкова много места в Западна Европа, но в София, без да се напрягам мисловно, мога да се сетя за повече от десет подлеза (а те вероятно са десетки). Очевидно се строят и още. В моя квартал, за да стигна до джипито си, трябва да мина през подлез. Вярно, че е към метростанция, но няма друг вариант за минаване. И добре, че не съм си чупила крак... Когато работех в ЦИД, през зимата, при снежно и заледено време, си удължавах пътя до работа с половин час, само и само да не мина през два подлеза, а само през един.

Инж. Зайков от репортажа смята, че подлезите са по-безопасни за хората. Ами най-безопасно е човек да си остане вкъщи. Хората с увреждания знаят това най-добре. Докато в много градове в Западна Европа всекидневно човек вижда много хора с увреждания, предвижващи се сами в града, в София не се случва често да се видят дори с придружител. По-трудно е обаче, вместо да мислим за това как да е безопасно за хората, а автомобилите да преминават безпрепятствено, да се погрижим как всички участници в движението в един град да съжителстват с уважение помежду си.

В съвременното градоустройство отдавна е ясно, че това съжителство не може да се случи без ограничения върху най-силния участник в движението – автомобилите. В България – и особено в София – се дава все по-голяма власт на най-силния. За сметка на пешеходците, ползващите обществен транспорт и велосипедистите. В съвременното градоустройство се мисли преди всичко за човешката ценност. И чак след това – за улици, подлези, светофари, кръгови движения и т.н. Защото именно от това, къде слагаме ценността, зависи и мястото на участниците в движението – над земята, под земята, направо, заобикаляйки, или... никъде.

В учебника по немски имахме текст за градоустройството на бъдещето – какви нови сгради да се строят, като се има предвид, че ще има все повече самотни възрастни хора. Сетих се за този текст, когато ми попадна безплатно списанийце, издавано от немска община и разпространявано по пощенските кутии. В него общински служител (не беше ли даже кмет или зам.-кмет) представя подобен анализ – как градът има нужда от повече жилища за едночленни домакинства и как това да стане на поносима цена и с максимално опазване на околната среда. В кои райони може да се разраства градът, кои терени и стари постройки могат да се използват, за да се щади природата. В друга статия в списанието пише за предстоящ ремонт на една от улиците в централната част на града – с изключително красиви сгради, но с натоварено движение и доста неприятна за пресичане. Улицата ще стане пешеходна, а колите ще минат под земята. Забележете – колите, а не хората. Ето така решават в града въпроса за безопасността.

Досега не съм се похвалила в блога, но от няколко месеца най-сетне сбъднах една мечта. Имам колело – триколка, защото не мога да карам обикновено. Втора (всъщност поне трета) ръка. Казва се Грьони и е от Грьонинген. Тъй като обаче си давам сметка, че в София не бих могла да го карам без опасност за живота и без да вбеся останалите участници в движението (защото триколката заема повече място от обикновен велосипед), Грьони е в Поморие. И вместо да го ползвам като заместител на градски транспорт, както бих предпочела, Грьони ми служи предимно за разходки и спорт.

Преди две години писах, че мечтая София да е град, в който спокойно да мога да карам триколка. Друга мечта ми е София да има кмет, който да приложи простия принцип на бившия кмет на Каварна Цонко Цонев – бюджетът на София да се разпределя равномерно спрямо населението на различните квартали на града. Под „квартали“ имам предвид и северните, и „Факултета“, и „Христо Ботев“, и „Филиповци“, и районите, в които в 21 век няма канализация. За метро да не говорим. Смятам, че е много по-важно да се направи това, отколкото да се наливат пари в промяна на централни части на града по спорни проекти. „Дондуков“, „Графа“ и пр. са си добре. Особено на фона на това, че в столицата има гета, улици без настилка, квартали без канализация, улично осветление и т.н.

Докато мечтая обаче, се правят промени в града, които ще определят облика му за десетилетия напред. И които изключват мечтите ми.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2.08.2017 г.

Подкрепа за блога и благодарност

Когато преди десетина дена обявих възможности за финансова подкрепа на блога, първоначално нищо не последва. Но и аз съм си такава, че не обичам да говоря на първо място за пари. Затова бях смотала информацията за подкрепата не на челното място в предишния ми пост. А и сложих формите за дарения в дясната колона на блога, която не е видима от мобилни устройства, освен ако не се наприви допълнителното усилие да се отвори уеб версията. И колкото и да съм доволна от дизайна на формите, върху които хвърлих доста усилия, за да отива визуално на блога, могат да го забележат най-вече онези, които четат „Неуютен блог“ на компютрите си.

Не обичам и да използвам повелително наклонение, още повече, ако става въпрос за пари. Не бих си пречупила езика да кажа „Дарете!“ Нито смятам, че сте длъжни да го правите.

Затова вчера бях много приятно изненадана, когато получих имейл, че съм получила 7 евро, и то от личност, която не познавам. Като изразих радостта си във фейсбук, дойдоха още 5 – от контактка, която също не познавам лично. Така се оказах двойно зарадвана. И двойно благодарна.

Преди да преведе пари, втората дарителка ми писа, че не вижда в блога как да го направи. Както предположих, чела го е от мобилно устройство. Тогава се замислих, че хората, които биха подкрепили блога, не са длъжни да го четат от компютър, за да видят, че съществува такава възможност.

Затова създадох страничка за подкрепа на блога, която е видима и от мобилни устройства. Ето тук. И вече ще мога просто да слагам/пращам линк към нея.

Искам още веднъж да благодаря от сърце на първите си две дарителки.

А ако вие искате да подкрепите „Неуютен блог“, вече знаете как да го направите.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.07.2017 г.

Неуютният блог на 10 години

Десетте най-четени публикации в „Неуютен блог“
И така, личният ми блог, който започнах на 19 юли 2007 г., вече е на 10 години. Когато написах първия си пост, не можех да предположа колко много Неуютният блог ще промени живота ми.

В резултат на реакции на публикации в блога напуснах първото си работно място и се отказах от идеята да се занимавам с академична работа изобщо. Вторият ми работодател беше чел блога ми, когато ме назначи – не заради това го е направил, но е добил допълнителни впечатления за мен от писанията ми. След близо 6 години напуснах, за да се посветя на начинание, включването ми в което не би било възможно, ако не бях писала за човешки права в блога.

В личен план, блогът ме срещна с едни от най-близките ми хора.

Днес си давам сметка, че Неуютният блог, на който никога не съм гледала много сериозно и който в последните години доста пренебрегвах, остана единственото ми трайно начинание.

Създадох го във време, когато блогърството беше много модерно. Имаше „топ блогъри“, които си мереха... рейтингите чрез различни системи. Модата отшумя и много от тях вече на практика не блогват. Никога не съм била „топ“ и ми харесва да имам блог и когато е демоде. Непретенциозното ми и неуютно блогче, изградено на нескопосаната (в сравнение с Wordpress) система Blogger е единственото място, където мога да кажа публично това, което искам. Независимо дали е умно или недотам, дали е нещо, което ще има широк отзвук, или просто шега, моментно хрумване, импресия.

По повод на годишнината вчера извърших известни реорганизации в Неуютен блог (в резултат на които за няколко часа коментарите изчезнаха, но всичко е добре, когато завършва добре). Някои от тях се виджат само от уеб (десктоп) версията на блога, но не и от мобилната. Премахнах страниците „Ретроспекция“ и „Социализация“, защото кодовете, които съдържаха, бяха изчезнали. Ретроспекцията, тоест архива на блога, изнесох като приложение в дясната колона. Върнах други две стари страници, които бях скрила – Vita Activa и Vita Contemplativa.

Направих и една важна промяна, по отношение на която досега се бях въздържала. Сложих форми за дарение чрез ePay и PayPal. Доста си играх да ги персонализирам, докато прецених, че се вписват добре визуално. Можете да ги видите в дясната колона. От мобилната версия няма как да се видят; като кликнете на „преглед на уеб версия“ долу на екрана, ще се покажат.

Защо чак сега? Никога не съм искала да блогвам за пари. За мен е изключително важно блогърстването ми да е проява на свобода. Поради тази причина не съм искала да си инстарилам и AdSense. Първо, ще ми е неудобно читателите на блога да виждат реклами. Второ, боя се, че амбицийката да получа някой и друг лев от реклама може да повлияе на начина ми на писане. Примерно, да започна да пиша по-често, като по задължение, или да се старая да привличам много читатели, за да има повече кликове.

Защо тогава сложих ePay и PayPal? Именно защото осъзнах, че „Неуютен блог“ най-трайното ми начинание. И смятам, че ако някой от вас иска да подкрепи финансово съществуването му (или мен като автор), е добре да има тази възможност.

Не искам да ви карам да се чувствате длъжни по никакъв начин. Нито искам евентуалните дарения да задължават с нещо мен. Няма да превърна личния си блог в професия. Предпочитам отношенията с читателите му да са отношения на свобода – и от двете страни.

Свободата е и по отношение на сумите, които бихте дарили. И в двете системи можете да пратите произволна сума, като за целта промените зададената (просто трябваше има нещо в това поле) в ePay.

Ако пратите някой лев в подкрепа на „Неуютен блог“, ще ме изненадате приятно и ще ви бъда много благодарна.

Но аз така или иначе съм ви благодарна. За това, че сте тук. Някои от вас – вече десет години. За това, че сте били и/или ще бъдете тук. Никога не съм била постоянна във воденето на дневник, но блогът ми просъществува. Защото ви има вас.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.07.2017 г.

Изчезнаха коментарите от блога


UPDATE. Коментарите се върнаха! Разбрах какво съм направила. Проблемът е, че активирах HTTPS на блога и явно поради това Disqus не е можел да го разпознае. Изведнъж ми проблясна, върнах HTTP протокола и коментарите веднага се появиха. Засега блогът ми ще продължи да е „незащитен“, ама ще си има коментари.

Мили читатели, които сте коментирали в „Неуютен блог“,


Моля да имате предвид, че не съм изтрила коментарите ви. Или поне, не съзнателно. Те изчезнаха, докато ровичках някакви неща из блога. И са изчезнали само от блога, а не от интернет. Все още могат да бъдат прочетени на сайта на Disqus. Така се виждат само някои, но от профила си виждам всичките. Ако имате профил, и вие можете да виждате коментарите си в него.

Не бих могла да предположа, че ако местя една притурка нагоре или надолу, дори без да я отварям, тя ще се деактивира. Кой знае дали това е бил проблемът. Но в паниката си изтрих притурката с Disqus от блога, защото системата за коментиране на Disqus видимо липсваше под публикациите, все едно никога не е била там. Успях да инсталирам притурката отново, но поне досега коментарите не са се появили. Синхронизирах уж коментарите на Blogger, но пак не се появиха – нито старите коментари от системата на Blogger, нито онези след инсталирането на Disqus.

Ако случайно имате идея как да оправя тази мазня и коментарите да се върнат в целия си блясък, ще ви бъда много благодарна. Има хипотези, че трябва време, докато коментарите се синхронизират и се върнат по местата си. Дано!

Харесвам Disqus, защото може да се интегрира към различни типове сайтове и защото коментарите могат да се модерират по-умно, отколкото тези в Blogger. И защото представлява нещо като социална мрежа – човек с един и същи профил може да коментира в различни платформи, както и да чете коментарите на други хора на едно място, макар да са публикувани на различни места. Помня, че си инсталирах системата, вдъхновена от Борислав.

Естествено е да ви е неприятно, че коментарите ви ги няма в блога. Но мога да ви уверя, че на мен ми е още по-криво. Вашите коментари означават много за мен.

И, да, знам, че Blogger е скапана система. Не мигрирам към Wordpress от привързаност – защото много си обичам това местенце, наречено „Неуютен блог“, с което се имаме вече 10 години.

Между другото, човъркъх си по блога, защото осъзнах, че вчера е навършил 10 години. Исках да го ъпдейтна малко и да подготвя специална публикация за годишнината, но драмата с Disqus съвсем ми развали настроението. Утре ще блогна, живот и здраве. Все се надявам, че междувременно коментарите ще се върнат.

Извинявам ви се още веднъж.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.07.2017 г.

Ако полът е просто природа, какъв е проблемът?

Моя снимка от прайда в Кьолн на човек, когото намирам за прекрасен и чийто пол не изглежда безвъпросен.
От десетина дена един призрак броди из медии и социални мрежи – призракът на безполовостта. Поводът е информацията, че Канада е издала здравна карта на дете, в което е записан „неопределен“ пол. Родителят на детето идентифицира себе си като трансполов и смята, че детето му трябва да има свободата само да определи (или да не определи) пола си, когато поотрасне. 

И настана „плач и скърцане със зъби“, както пише в Библията – аман от толкова либерализъм, аман от толкова толерантност, вече няма да има истински мъже и жени, това е посегателство срещу природата... и т.н.

Какво означава, когато казваме, че нещо е „природа“?


Природно е това, което е естествено; независимо от култура, цивилизация, либерализъм, консерватизъм и прочее човешки творения. Храненето, дишането и отделянето например са природа. Едно човешко същество не би могло да оцелее физически, ако не прави тези три (и някои други) неща. Храненето с нож и вилица, ходенето до тоалетната и правилното дишане при практикуването на спорт обаче не са природа, а култура.

Едно новородено бебе обикновено суче, изхожда се, спи, плаче – такава му е природата. Няма нужда от документ, в който да пише, че бебето ака, за да извършва то тази дейност. И никой не се възмущава, че ако няма такъв документ, бебето, видите ли, няма да може да ака, или пък ще страда от хроничен запек, като порасне.

Бебето, освен всичко, в повечето случаи има и мъжки или женски полови органи. До пубертета те няма да му потрябват особено, освен за забавление. А едно бебе дори не може да се забавлява с тях.

В тази връзка, сещам се какво разказваше учителят ми по физика от седми клас. Когато бил бебе и майка му го извела на разходка с количката, някаква жена се навела над него и попитала:

– Ти момченце ли си, или момиченце?

Бъдещият учител по физика бил във възраст, в която още не е можел да говори, така че мъдро мълчал.

– Точно така, моето момче, на глупави въпроси да не отговаряш! – реагирала майката.

– Правилно – коментираше учителят по физика и обясняваше мъдростта на майка си – като съм бебе и са ми къси ръчичките, не мога лично да проверя дали съм момченце, или момиченце!

В какво се състои природният пол?

Привърженици на традиционните джендър идентичности с възмущение изреждат колко видове пол имало според някои организации, че и добавят още, за да изглежда ситуацията още по-абсурдна. Да, има трансполови мъже и жени, като някои от тях имат потребност да сменят пола си оперативно, други – не. Има и такива, които са между половете – джендър куиър например. Има и хора, които се идентифицират като безполови. Изобщо, възможни са разнообразни видове джендър идентификации.

Но отвъд идентичността, какво е полът като природа?

Въпросът изглежда безсмислен, особено за онези, които се възмущават как лошите либерали са против природата. Ами то е ясно какво е мъж и какво е жена! Ясно, ясно, колко да е ясно? В какво се състои полът? В наличието на полови органи? В хромозомите – хх или ху? В половите хормони? В специфичното телосложение, глас, окосмяване и прочее при зрелите индивиди?

Естествено, че полът е във всички тези неща заедно, ще кажат мнозина. Обаче проблемът е, че „тези неща“ не съвпадат при всички хора. Ако някой е роден с мъжки хромозоми и мъжки полови органи и още повече, ако се идентифицира като момченце, когато поотрасне, логично е да се помисли, че става дума за човек от мъжки пол. Ако същият човек обаче е резистентен към мъжки полови хормони?

Познавам такъв човек, казва се Пол Найденов. Пол е интерсекс. Интерсекс хората са родени с белези на двата пола или с неясен пол, по една или друга причина. Да си интерсекс е въпрос на биология, не на идентичност. Въпреки хромозомите си, първичните си полови белези и идентичността си на момче, той, без да се иска съгласието му, е подложен на операция, при която е кастриран и външно „превърнат“ в момиче. Защо? Защото според лекарите поради липсата на определени хормони той прилича повече на момиче, отколкото на момче.

И това съвсем не е уникален случай, но Пол е единственият интерсекс човек в България, който си търси правата. След дълги съдебни битки той успя да си извади документи, в които фигурира като мъж. Защото не само лекарите, а и държавата упорито го третираше като жена. Защото тялото му е женско, въпреки че не по рождение и не по желание, а поради операция, извършена против волята му.

Нека попитам още веднъж – какво е биологичен пол? Толкова ли е ясно?

Не ми било природен пол, най ми било културен пол

Моя снимка от прайда в Кьолн.
Горните „варианти за отговор“
можете да си преведете и сами,
а зачертания бих превела като
„майната му, все едно“.

Всъщност обаче хората, които страдат, че ако полът не присъства в документите, вече няма да има „истински“ мъже и жени, всъщност имат предвид нещо друго. Идеите за „истински мъж“ и „истинска жена“ включват най-вече определени стереотипи и изградено поведение. Истинските мъже са силни, за предпочитане поне малко космати, не плачат, кавалери са и т.н. Истинските жени са нежни, поддържат външния си вид – обезкосмяват се, гримират се и прочее, не искат те да са силните и водещите в една връзка (подразбира се, с мъж).

Това е само малка част от стереотипите за мъжественост и женственост. В тях обаче няма почти нищо природно. По природа и жените са космати и негримирани. И съвсем не миришат на парфюм.

„Мъжествеността“ и „женствеността“ се учат, и никак не е лесно да се усвоят. На едни се удават по-лесно, на други – не. Както беше казал Питър Бъргър в „Покана за социология“ – ако ерекцията беше достатъчна, за да си мъж, психоаналитиците щяха да останат без работа. Затова цялото общество се впряга, за да произвежда истински мъже и жени – не само семейството и не само училището, а и рекламната индустрия, производителите на дрехи, играчки, филми и каквото си помислите. Дори „женски“ мобилни телефони и лаптопи има. За „женска“ операционна система не съм чувала, но няма да се учудя, ако има или ако скоро се появи.

Дори да реша да купя на невръстния си племенник джендър неутрална играчка, в магазина ме питат дали да я сложат в пликче за момченце или за момиченце. Ако нося 36-ти номер обувки, за мен по подразбиране има само „женски“ модели. И ми е почти невъзможно да си намеря например зелени или черни джапанки – полагат ми се розови, светлосини (тъмносините са при „мъжките“ номера), белички...

Когато някоя група, компания, образователна институция, държава и прочее излезе от шаблона, настава бурно възмущение от страна на радетелите за „истински мъже и жени“. А това се случва все по-често – узаконяват се бракове между еднополови двойки, дават се права на транс и интерсекс хората, има движения за джендър неутрално възпитание, различните сексуална ориентация и джендър идентичност все повече са предмет на филми, песни и рекламни послания. В много градове прайдовете са нещо напълно нормално и са комбинация между забавление и политически послания, а не между страх отвътре и омраза отвън.

За какво е важен полът?

Тъгуващите за „истинските мъже и жени“ смятат, че половото определение е от съществено значение за човека. Затова е важно то да е ясно и недвусмислено, както и да е записано в съответните документи.

Замисляли ли сте се обаче в колко случаи се иска информация за нашия пол, без тя да е от съществено значение? От какво значение е полът ми, ако си купувам самолетен билет, ставам клиент на банка, регистрирам се в някакъв сайт и тъй нататък?

Бях гледала клип по този повод, в който човек отива до магазина и иска, примерно, един хляб, а отсреща продавачът го пита: „Какъв е Вашият пол?“ Че сме свикнали в определени ситуации да бъдем питани за пола си не означава, че това е толкова необходимо. Да, необходимо е за целите на маркетинга и статистиката. Но и маркетингът, и статистиката в огромната част от случаите изхождат не от природните, а от социалните измерения на пола, от стереотипите. Мъжете се интересуват повече от спорт и електроника, а жените от гримове и дрешки. Жените се грижат за децата, а мъжете печелят пари.

Полът, ще кажат някои, е от решаващо значение за възпроизводството на човешкия род. Да, ама не съвсем. Сексът между мъже и жени е най-популярният и най-„природният“ начин за създаване на деца, но не е единственият. От значение е наличието на сперматозоиди и яйцеклетки. Не е задължително нито носителите на сперматозоидите и яйцеклетките да правят секс помежду си, нито първите да се идентифицират като мъже, а вторите – като жени. Ето, скандалният за нашего брата родител на детето с неопределен пол също се идентифицира като полово неопределен, което не му пречи да бъде биологичен родител. Напоследък четох и за случай, в който мъж по документи е родил дете. Мъжът е трансполов и не си е направил операция за смяна на пола. Познавам няколко жени, сдобили се с деца чрез инсеминация, а не посредством секс с мъж.

Полът не е толкова еднозначно детерминиращ фактор и при избора на партньор. Ако някой харесва само мъже или само жени, тогава това е от значение при неговия избор. Не всички мъже обаче харесват жени и обратното. Някои са бисексуални. Хетеронормативните стереотипи съвсем не работят при всички случаи. Има и хора, освен това, които да харесват и обичат транс, интерсекс, джендър куиър лица и прочее представители на „междуполови“ вариации.

Разбира се,

полът има значение в социално отношение

Но не заради природни характеристики, а заради обществени и културни специфики. Някои професии са преобладаващо „женски“, други – преобладаващо „мъжки“. Жените като цяло за по-нископлатени от мъжете за една и съща работа, по-малко жени, отколкото мъже, стигат до висши управленски или политически позиции. И точно тук има достатъчно хора (преобладаващо мъже), които казват, че „полът няма значение“, а личните качества, и че ако жените не са така добре платени и се натъкват на „стъклен таван“, значи, толкова си могат. Така че хем от една страна полът „няма значение“, хем от друга разликите между мъжете и жените се дефинират като естествени, след като жените „могат по-малко“.

В този смисъл, воплите, че издаването на документ на бебе с „неопределен“ пол са посегателство срещу природата, изразяват не друго, а страх от промяна на социалния ред, в който полът вече няма да отговаря на стереотипи, гарантиращи определен статус, определени матрици на човешки отношения, включително и на неравенство.

Как би изглеждало общество, в което полът няма значение отвъд интимните отношения?

Със сигурност би изглеждало различно от това, с което сме свикнали. Като почнем от възпитанието на децата, минем през дрехите, аксесоарите, гримовете, произведенията на културата и изкуството, и стигнем до икономиката и политиката.

В такъв свят на малките момченца няма да се казва „мъжете не плачат“, а на момиченцата няма да се втълпява да са кротки и послушни. Човек ще се гримира и ще носи пола или панталон, високи токчета и пр. Не защото е мъж или жена, а защото така му харесва. Синьото и розовото ще са просто цветове.

Ако на хората не се вменява да бъдат непременно мъже или жени, вероятно все пак повечето от тях ще се идентифицират в съответствие с биологичния си пол, но ще го правят свободно. Със сигурност ще са повече хората, които не спадат към бинарната полова определеност – защото между тях няма да има принуда да се определят, да имат документи, в които непременно фигурира някакъв пол, да изглеждат „нормални“.

Законите и документите не могат нито да направят от един хетеросексуален човек хомосексуален, нито да направят от човек с определен пол безполово същество. Ако вие се чувствате жена или мъж, това няма да се промени, ако други хора получат възможността да не бъдат едното или другото. По същия начин, по който легализирането на еднополовите бракове в редица страни не произвежда хомосексуалност – то регулира отношения, които вече са съществуващи.

Не на последно място – ако полът няма значение, хората няма да престанат да имат деца. Или поне – не в съществено по-голяма степен от тази, с която раждаемостта в развитите страни така или иначе намалява.

В интерес на истината, докато все повече от съвременните млади хетеросексуални в развитите страни не си поставят за цел непременно да имат дете или отлагат детето за неопределено бъдеще, за много хомосексуални, транс и прочее хора на аналогична възраст е много важно да имат деца. Защото пречките, които срещат в това отношение, засилват мотивацията им.

След всичко – какво му е толкова страшното, че едно дете има здравна карта с „неопределен“ пол?


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

8.07.2017 г.

Паметникът и ние, втора част

Паметникът пред НДК към 2014 г.
Снимка: CC BY-SA Mark Ahsmann, Wikipedia

Досега избягвах темата за демонтирането на паметника пред НДК, защото не ми е лесно да заема позиция. Преди 6 години писах за Паметника на Съветската армия, което настрои срещу мен и десни, и леви. Подозирам, че и сега може да стане така. От друга страна, може би няма да навреди да се чуе и една не толкова полярна гледна точка.

В общи линии съм против събарянето на паметници. Не абсолютно обаче – бих предпочела да няма паметници на диктатори, все едно дали на леви, на десни, на религиозни, на авторитарни или на тоталитарни режими. Радвам се, че в България няма паметници на Ленин, Сталин, Хитлер, Георги Димитров и ми се ще този на Тодор Живков да го няма.

Да се върна на паметника пред НДК. За разлика от Паметника на Съветската армия, той беше изграден некачествено. И започна да се разпада доста скоро след издигането си. Преди да обвинявам общината, че не го е укрепила, бих се замислила бива ли изобщо да се изграждат паметници по калпав начин.

Съгласна съм, че паметникът е/беше значимо произведение на българския модернизъм. И лично на мен като форма ми харесва/ше (абстрахирам се от патриотичните цитати по него, на които ще се върна по-късно). Бих предпочела на негово място да има нещо, което да напомня формата му – по рефлективен, а не по бутафорен начин. Имаше и такива проекти.

Не одобрявам, че на мястото на паметника ще има възстановка на Мемориала на Първи и Шести пехотен полк. Мемориалът, издигнат през 1934 г. и частично разрушен по време на Втората световна война, е създаден в контекста на период от българския национализъм, кулминирал в участието на България във Втората световна война на страната на Германия. В същия период например масово се забранява на българските турци и гърци да говорят на родните си езици, сменят се географски названия с български – Анхиало например става Поморие през същата 1934 г.

Изобщо, имам проблем с героизирането на загинали военни само на основание, че са се били за родината. За мен е важно срещу кого са се били, каква е била целта им и, не на последно място – колко хора са убили. Воюващите от всички страни на една война са в известен смисъл жертви. И убитите, и онези, на които е заповядано да убиват. Жертви в името на, често пъти, мегаломански политически амбиции.

Но да се върна на паметника пред НДК. Освен че е произведение на модернизма на късния социализъм, той всъщност се нарича „1300 години България“. Хората (сред тях и някои мои приятели), които така бурно протестират против събарянето на паметника, споменавайки името му, замислят ли се за какво става дума в него?

Наскоро в дискусия за паметника ми обърнаха внимание, че „1300 години България“ е исторически мит, при това – фактологически неверен. И действително е така – през обширни периоди от въпросните 1300 години всъщност България е нямало. Още по-сложен е разговорът какво всъщност разбираме под държава; кога възниква концепцията за държава, която с такава лекота екстраполираме повече от хилядолетие назад.

През 1981 г. тръгнах на училище – тъкмо в разгара на мегаломанските чествания на „1300 години България“, откриването на въпросния паметник. До 1989 г. образованието ми мина под знака на късносоциалистическия национализъм, възпитаването в страх и омраза към турците. (И страх и омраза към американците, които ще ни пуснат атомна бомба, затова трябва да търчим с противогази из училището и да се крием в стола, въпреки че той имаше прозорци, но това не е темата сега.)

Знаем в какво кулминира тази омраза към турците, съчетана с мегаломански национализъм – в т.нар. „Възродителен процес“, тоест в практическата депортация на над 300 хиляди етнически турци от България.

Парадоксалното е, че тези мои познати и приятели, които протестират против демонтирането на остатъците от паметника „1300 години България“, ни най-малко не са националисти. Напротив. Те възразяват срещу реабилитирането на националистическия дух отпреди 1944 г. Те разбират какво иска да каже Мартина Балева с това, че Баташкото клане е исторически мит. Те по никакъв начин не одобряват етническите прочиствания, включително „Възродителния процес“.

Защо тогава така пламенно защитават паметника „1300 години България“? Не виждам друго обяснение, освен че става дума за паметник „на соца“. В което е и второто противоречие в позицията на тези хора, според мен. Доколкото ги познавам, те не се идентифицират с тоталитарната система, нарекла себе си социализъм. Те смятат, че това, което се е случило в така наречените социалистически страни, не е било истински социализъм или комунизъм. В същото време скачат като ужилени, когато някой каже нещо „срещу соца“ или иска да демонтира паметник от времето „на соца“.

Ако паметникът пред НДК не се беше саморазпаднал, нямаше да призовавам да се демонтира и щях да заема позицията, която защитих във връзка с Паметника на Съветската армия. Аз и сега не призовавам да се демонтира, впрочем, само обяснявам защо не възразявам срещу махането на остатъците от него.

Ако не беше паметник на един мегаломански националистически мит, а беше просто „паметника пред НДК“, щях да призовавам да не се демонтира – естетически ме кефеше, дори и разрушен, с тези графити наоколо. Затова разбирам гледната точка на архитектите, които се борят за запазването му; но все пак само отчасти я разбирам, защото става въпрос за социално ангажирани архитекти.

Тези две „ако“ обаче са достатъчно значими, особено второто, за да не се включа в защитата на паметника. В същото време, не ми иде отвътре да възхвалавям и демонтирането му. Както през 2011, така и сега смятам, че за преосмисляне на миналото ни трябва да се направят много по-важни неща от събарянето на паметници, които не са направени. Шизоидно е да протестираме срещу видимите символи на един режим, а да търпим агенти на ДС във властта. Както и да обучаваме децата в почти същия национализъм, мемориала на който се демонтира в момента.

Всъщност това последното май е шизоидно само за хора като мен, защото остатъците от паметника всъщност не се демонтират, защото той е националистически. А на неговото място ще има също толкова националистически мемориал.

Ще си позволя да цитирам част от поста си от 2011 г., защото и днес бих казала същото:

„Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. (...)

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. (...) Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София.“

Ще ми се и в България да има пацифистки мемориали и пространства със силни послания, каквито съм виждала в Германия например. Като мемориала на убитите евреи в Берлин, „Топография на терора“ (пак там); в Германия съм виждала и площад, наречен „Площад на човешките права“... Дори за не толкова големи пространства и с не толкова силни послания мечтая. А само да са миролюбиви, смислени и добре хармониращи с градската среда.

В тази връзка, напоследък прочетох статия на Стилиян Йотов за подмяната на паметни плочи за спасяването/неспасяването на българските евреи в София. Да си призная, това ми е по-голям проблем от паметника пред НДК, въпреки многократно по-малкия размер на плочите – толкова малък, та чак не се забелязва, когато изчезнат.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?