Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

23.03.2016 г.

Плуването и аз. Част 2.


Продължавам с втория си фейсбук статус на тема плуване, леко попреработен и допълнен като за блог.

Започвам с резултата: 40 дължини по 25 метра, тоест - един километър. Жабешката. Предполагам, че това не е много, но собствената ми цел беше 20 дължини. Разбрах, че не ми е проблем да я удвоя. (Междувременно се разчетох из форуми и стигнах до извода, че километър плуване и малко не е, всъщност.)

Моля за толерантност към състоянието ми на гордост - все пак, четете статус на човек, който никога не е спортувал нещо (освен народни танци в трети клас, което всъщност не е спорт, и няколко ходения на басейн, някъде пак тогава) и който по милост отърваваше поправката по физическо.

Успях да вляза в режим да не се уморявам, или поне не така, че да се налага да спра, което го мога и с ходенето пеша. Можех да мина още 4-5 дължини, докато ми изтече времето, но исках да свърша на кръгъл километър.

Иначе, този път в басейна беше по-шарено. Имаше и пенсионери, и хора, (видимо) не спортисти, може би и такива, които плуват като форма на терапия. Една жена и едно малко момченце имаха инструктор. Инструкторката беше млада и жена, видимо незаинтересована и с отегчено изражение, която от време на време лаконично им казваше какво да правят. (За сравнение, в петък инструкторката беше по-възрастна жена, която се занимаваше с група деца и се държеше доста по-сърдечно.

Забелязах, че някои хора снимат близките си (и деца, и възрастни) с мобилен телефон. Няма лошо, ама има и други хора в басейна, които не са дошли, за да бъдат снимани.

Събирам материал на тема "басейнът като дисциплинираща институция":

Оставам с впечатление, че от гледна точка на работещите в басейна, което всъщност важи за комай всички басейни в България, в които съм била, посетителите са мръсни по дефиниция. Душът преди басейн е задължителен. Плувните шапки - също.

За сравнение, разказвали са ми, че в Германия шапките и предварителния душ не са задължителни. Вчера обаче позната сподели опит от Франция - там не само душът бил задължителен, а и се минавало през леген с хлор. Мишел Фуко неслучайно е французин, а не германец ;-). Но и в Германия, и във Франция има индивидуални кабинки за събличане, а в БСФС съблекалнята е обща. (Не мога да твърдя, че тези неща важат за всички обществени басейни в Германия и Франция - споделям, каквото знам.)

Докато из съблекалнята се щурат истински голи жени (по Ели Иванова), на няколко пъти влиза служителка, оглежда ситуацията нарежда на висок глас, но към никого конкретно: "С големи букви е написано, че душът е задължителен, ама кой да гледа...", "Е, не се научиха да я затварят тази врата, колко пъти да повтарям..."

Истинските голи жени са разпределени към съседни гардеробчета (а едно гардеробче е по-тънко от средностатистическа жена) и се чудят как да не се блъскат една-друга и как поне малко да си поприкрият интимностите. В същото време, много гардеробчета стоят неизползвани.

Тоалетната е тип "турска", т.е. с клекало. Хартия, естествено, няма. Привет, Давид Черни, сбогом, Балканджи Йово.

Вече си знам урока и си нося сешоар. Сушенето става в коридорчето, общо за мъже и жени, което гледа точно към изхода на сградата и те подканя да си ходиш по-скоро. Същото коридорче служи и за събуване и обуване на обувки, защото в съблекалнята с обувки не може.

Когато връщам ключа от гардеробчето, служителката, която раздава ключовете, ме пита дали ми е харесало къде ме е разпределила. (Между другото, трябва да отбележа, че и двата пъти първо питат къде искам да ме настанят, после питат дали съм била доволна от мястото.) Отговарям, че нямам претенции към мястото, но бих предпочела да не сме толкова хора на съседни места.

- Така е, за да сте близко до пейка. Всички искат да са близо до пейка! - отговаря тя. (Отбелязвам, че от отсрещната страна на пейката нито едно шкафче не беше заето, а и там има достъп до въпросната пейка.)
- Не държа да съм до пейка, просто предпочитам да няма хора наоколо - кротко казвам аз.
- Не искала да е до пейка. Ха-ха-ха! Всички искат да са до пейка! - смее се служителката, която очевидно знае по-добре от мен какво искам.

И все пак, все повече ми харесва да ходя в този басейн. Върши работа за основната ми цел - да плувам, без да се лигавя. Останалото е предмет на социологическото ми любопитство и повод блогване.

п.п. Обмислям след третото плуване да се наградя за постоянството, като си купя плувни очила (засега идеята за купуването отпада, защото Съни ми обеща да ми подари своите, които не използва). Не че много си потапям главата, но пак леко ми щипе на очите. И съм единствената в басейна без очила...

п.п. 2. Обясниха ми, че плувните шапки били да не пускам косми в басейна, а не да не си мокря косата. Това за космите го знаех, ама се надявах, че имат и друга функция. Така че се отказвам от търсенето на нова шапка, поне засега.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

22.03.2016 г.

Плуването и аз. Първа част.


Бях започнала да пиша поредица от километрични фейсбук статуси за опита си с плуването в обществен басейн. Днес написах втория, а Ели предложи да го блогна. Реших, като ще блогвам, да карам отначало. Та публикувам първия от статусите с малко допълнения:

Ако трябва да съм честна - мразя спорта. Още от училище, където винаги бях най-зле по физическо. Спортът ме кара да се чувствам нелепо. Две неща, които могат да минат за спортна активност, обичам да правя обаче - да ходя пеш (по равен терен) и да плувам. Плувам с лоша техника, но определено се държа над водата, защото татко е морски човек и ме е научил да плувам с много давене.

И понеже осъзнавам, че за човек като мен на 40+ години, който е тотално обездвижен и спи лошо, е добре да полага някаква физическа активност, реших да пробвам с плуване. Наумих си да опитам с басейна в Спортната палата.

И така. Денят е петък. Реших да отида по време, в която е най-малко вероятно да има много хора в басейна, а именно - в делничен ден, ранен следобед.

Приготвих си всичко - кърпа, джапанки, плувна шапка, душ гел, крем за лице... освен банския, както осъзнах в съблекалнята. Лелята от басейна беше така мила да напише на билета ми, че не съм плувала, за да мога пак да го ползвам. Хайде обратно до вкъщи, където банският ме чакаше прилежно приготвен, и после пак - до Спортната палата.

Няколко думи за банския. Той е единственият цял бански, който съм имала, и е в радостна черно-жълта цветова комбинация. Татко ми го донесе от командировка в Дюселдорф, може би през 1989. Ако правилно помня, от същата командировка имам и истински, оригинален Sony Walkman, който ползвах допреди по-малко от 10 години. Банския пък хич не бях ползвала и чак сега го подносих, след... 27 години (а имам приятели, които са по-млади от този бански).

И ето ме в басейна. Басейнът - дълбок (между два и четири метра, както проверих по-късно). Ние от дълбоко се не боим, нас татко ни е учил, че не е имало плуване, ако брегът се вижда, преди да направиш кръгом. Но пък имам лекарска забрана да плувам, ако няма дъно.

Решавам да съм разумна и плувам в единия краен коридор. Там - 4 момичета гмуркачки, с щипки на носовете, не си пречим много. Но една служителка ми заповядва да мина в съседния коридор. Сещам се за лекарската забрана и я питам - ако се тръгна да се давя, тя ще ме измъкне ли. Поглежда ме презрително и ми казва тогава да ида в другия краен коридор.

В другия краен коридор пък някакви дечица имат урок по плуване, но там поне никой не ме изгони. Та успях да поплувам доста - жабешката, но от сърце и без прекъсване.

На излизане разбрах, че трябва да си нося и сешоар - единственият служебен бил откраднат, а плувната шапка, противно на очакванията ми, не пази косата ми суха. Хубаво, че имах две качулки, а вкъщи има аспирин.

Имам доброто желание да ходя да плувам веднъж-два пъти в седмицата, пък да видим...

п.п. Моля да не ми препоръчвате басейн, поне докато не помоля за обратното. Засега искам да пробвам с този, който ме устройва за плуване, пък и е предизвикателство за социологическото ми любопитство. Знам, че има по-хубави басейни, в които не само сешоар, а и хавлия ти дават. И такива, в които има дъно. Но на този етап предпочитам да си нося хавлия и сешоар, а наличието на дъно ми действа демотивиращо.

п.п. 2. Но ако ми препоръчате плувна шапка, ще ви бъда благодарна. Като имате предвид, че имам общо взето малка глава и (доста) голяма коса. Сегашната ми шапка, която беше купена със съвсем друга цел, а именно - фотографска (Фин е виновен), не ми върши голяма работа - водата си влиза в нея, освен това след малко плуване шапката почва да се катери нагоре по главата ми.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.03.2016 г.

Защо ни възмущава успехът на Азис?

Азис. Снимка: CC-BY-SA Kristiqn Kref

В последните дни много народ се възмущава от факта, че Азис попадна с песента си "Хабиби" в класацията "25 песни, които ни казват накъде отива музиката" на "Ню Йорк Таймс". В нея той е на последно място, а после в списъка е сложен, извън класацията, Дейвид Бауи с албума си - реквием Blackstar. Малцина приятели се осмелиха да пуснат статус в подкрепа на Азис - не защото са му фенове - и станаха обект на бурни критики.

Класацията е не се основава на критерии за качеството на музиката, а на отзвука, който предизвикват определени парчета в социалните мрежи. Колкото и да харесвам Бауи, едва ли последното произведение в музикалната му кариера, която води началото си от 60-те години на миналия век, колкото и да е гениално, е показателно точно за бъдещето на музиката. И, не, не харесвъм Джъстин Бийбър, който оглавява класацията. Но може би младите му фенове в голяма степен са онези, които ще определят облика на музиката в следващите десетилетия...

Мен признанието на Азис не ме възмущава по никакъв начин. Напротив, радвам му се - не на последно място, защото е прекрасен повод да поразсъждавам защо се възмущава висококултурното гражданство.

Не, не съм фен на Азис. Не го казвам като оправдание, просто е така. Ако не бях разбрала за тази класация, сигурно никога нямаше да узная, че има такова парче. Любимият ми тип музика е трудносмилаем прогресив рок. Слушам и пънк, и алтернативен рок, и хардкор, и много неща помежду, но като цяло... рок.

Не съм фен на Азис, но го уважавам, макар да не слушам музиката му. Защо - ще стане дума по-долу.

Първо ми се иска да поразсъждавам по темата: защо ни възмущава чалгата като жанр? Предпочитам да говоря не за чалга, а за попфолк, тъй като чалгата е конкретен стил отпреди попфолка и не се припокрива с него.

Та - защо ни възмущава попфолкът?

В България този жанр не възниква естествено, както в други балкански страни, а бива целенасочено внедрен. През 80-те години в кварталното училище, в което учех, основната ценностно-вкусова опозиция беше между диското и рока. Единици слушаха сръбско. Днес попфолк се слуша и от ученици в елитни гимназии, и от български студенти в чужбина.

Във внедряването на попфолка са намесени остатъците от технологическия шпионаж по соц време и ДЗУ Стара Загора, което от производство на харддискове се преквалифицира в производство на компактдискове. Първо - пиратски, после на това е сложен край под външен натиск. Има обаче разработен бизнес, който няма намерение да остава на сухо. Затова трябва се намери пазар, тоест - да се бълва в големи количества нещо, дето да се търси, вместо да се възпитава висок вкус. И така се стига до "челния опит" на други балкански страни.

Впрочем, и пънк музиката се популяризира не на последно място поради хитроумността на собственик на магазин за провокативно облекло, който вижда в мръсничкия Джони Ротън и неговата фланелка с надпис "Мразя Пинк Флойд" златна мина. Но това не означава, че няма социална база за пънк културата; така е и с попфолка.

Не мътността на генезиса на попфолка обаче е онова, което възмущава, а културните стереотипи, свързани с него. Това са стереотипи, свързани с мутри и мутреси, бързо забогатяване, пренебрежение на формалните правила и процедури, простотия, неграмотност, културна изолираност. Дразни ни тази "простащина", която пълзи и се катери нагоре, завземайки пространства от нашия свят.

Като се замислим, тук става въпрос поне за две различни неща. Едното ще нарека "пълзящата нагоре простащина", която включва мутрите и мутресите, издигането в йерархията и неспазването на правилата. Другото обаче е свързано по-скоро с бедност, социална, културна, образователна и т.н. сегментираност. Какво се слуша по селата, малките населени места и ромските махали? Дейвид Бауи? Не, разбира се - попфолк се слуша. И ако произходът и социалната ви среда ви дават възможност да чуете и друго, има хора, които нямат този шанс.

Ако си ром и си роден в затвора, какъвто е случаят с Васил Боянов - Азис, много по-естествено е да слушаш и пееш тъкмо попфолк, а не бритпоп например.

Музикалната форма обаче е нещо различно от културния контекст, в който е възникнала и се е развила. Музиката може да се слуша (и много често се слуша именно по този начин) без познаване на контекста на даден жанр. И всички нюанси, които са очевидни, ако сме вътре в контекста, са чужди на хората, които не са в него.

Имам поне двама приятели от Западна Европа, които са ми казвали: "Много извинявай, знам, че вие, българите, не харесвате чалгата, но на мене много ми харесва. И знам, че правите разлика между чалгата и качествените интерпретации на български фолклор, но аз не мога да направя тази разлика." И в двата случая става дума за рок фенове, които доста разбират от музика.

Огромната част от онези над 22 милиона души, които за 4 месеца са гледали клипа на песента на "Азис" Хабиби в Youtube, не са нито мутри, нито "простаци". Те просто са вън от тукашния контекст и когато го слушат, чуват едно добро за жанра си етно парче. Така успях да го чуя и аз, като се опитах да се абстрахирам от собствения си вкус, от културния си фон и дори от това, че знам български:



И трябва да призная, че много музикантски е изпипана песента. И като инструментал, и като вокал, и като композиция. И клипът е добре направен. И Азис умее да изглежда секси. Напълно заслужено е в ситуация на интерес към етно музиката и ориенталските ритми парчето да набере такава популярност.

Има и друго. Докато се възмущаваме от "чалгата", проспахме как с годините самият жанр доста еволюира от времето на "Тигре, тигре" и "Радка пиратка". Забелязах промяната още докато работех в Югозападен университет и ми се налагаше да ходя на служебни купони, на които се слушаше попфолк. Обърнах внимание, че в редица парчета вече се правят заигравки с поп, хип-хоп, електронна музика. От друга страна, някои поп и хип-хоп изпълнители започнаха да правят заигравки с фолка. И по същество нямаше разлика в музикалната форма, разликата в жанровете се свеждаше само до това, че едните изпълнители са от "добрата" страна на "барикадата", а другите - от "лошата".

Освен че нашего брата се възмущава, че чалга парче е в класацията на New Yourk Times, се възмущава и че това е точно Азис. Ама как така Азис, който хем е циганин, хем доскоро парадираше с хомосексуален имидж и беше драг куин?

Вече е време да се върна на въпроса, който оставих отворен в началото: защо уважавам Азис?

Не само защото е безкрайно талантлив и може да пее страхотно. Не уважавам таланта сам по себе си, важно е за какво се използва той. А Азис използва своя за жанр, който не ми е любим, макар да може и така:



Уважавам Азис, защото е провокатор. Защото може да използва две от най-мразените в българското общество малцинствени характеристики - да си ром и да си гей - за популярността си. (Да, знам, че зад него стои маркетингова машина, но важното е и човекът да е навит, нали? И да го прави добре.) В общественото съзнание битува представата, че това е нещо лесно и че хората "парадират" с такива работи, за да стават известни. Да, ама не. В противен случай много хора от шоу бизнеса, не само в България, нямаше да крият сексуалната си ориентация. Никак не е лесно да направиш капитал от дискриминационен признак. В най-комерсиалния музикален жанр в България.


"Първоначалното ми намерение беше да покажа на българите, че хората са различни и да им помогна да приемат тези, които са различни" - казва Азис в интервюто си за "Ню Йорк таймс". "Показах, че можеш да си циганин и да си интелигентен, че можеш да си гей и да си готин", добавя той.

Не знам дали Азис е прав, като твърди в това интервю, че е допринесъл за приемането на гей и транс хората в България. Ще е любопитно да се направи изследване по въпроса. Знам обаче, че не мога да се сетя за музикант от "уважаван" жанр, който да прави същото. Деян Неделчев (когото, впрочем, също уважавам) прави опити, но той е обект на масови подигравки, а тези представители на ЛГБТИ "общността", които познавам, хич не искат да бъдат идентифицирани с него. Преди двадесетина години Мариус Куркински блесна с някое и друго поп парче... и си остана в театъра.

Изобщо, за колко български рок и поп музиканти можете да се сетите, които полагат усилия за приемането на което и да е малцинство от обществото?

Докато се опитваме да се сетим, може и да успеем да погледнем Азис с други очи и да си помислим дали имаме право да прилагаме собствените си български представи за добър и лош вкус върху 22 милиона души.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.03.2016 г.

За празника и смисъла


Бях написала този текст за "Маргиналия" с идея да се публикува утре, без да отчитам, че е празник, а на празник "Маргиналия" почива. Затова реших да го пусна в блога.

Какво означава националният празник? Достатъчно ли е да имаш велика история и красива природа, за да искаш да живееш в страната си? Според френския социолог Емил Дюркейм, за да разберем един социален факт, е добре да го сравним с нещо друго. Другото трябва да е хем различно, хем да има общи характеристики с онова, което се опитваме да разберем – за да е възможно да сравняваме. Една държава е добре да сравняваме с друга държава, а не с ябълки или планински езера например.

По повод на националния празник в България винаги се изтъква историята, с която трябва да се гордеем. Образованието ни учи най-вече да се гордеем с историята си, дори когато не я знаем. Друго, с което са ни учили да се гордеем, е българската природа, в която има „всичко“ – море, планини, реки, езера и т.н.
Мислейки по тези теми, реших да направя сравнение между България и две други страни – Сирия и Дания.

Величието и красотата на Сирия

Сирия има древна и забележителна история. През второто хилядолетие преди Христос финикийците, обитаващи земите ѝ, изобретяват азбука. През 14 век пр.н.е. тази азбука се възприема и модифицира от гърците. Българската азбука, с която толкова се гордеем, пък възниква на основата на гръцката. Същите финикийци са господари на търговията в тогавашния свят. Ако възразите, че финикийците не са точно сирийци, помислете за отношението към древните траки в България и за паметника на Орфей в метростанцията на Летище София. Повече от 300 години пр.н.е. е основано Сирийското царство, а 80 години пр.н.е. там има развита астрономия.

В Сирия и природата е красива – излаз на море, субтропичен климат, палми… Във вътрешността на страната е по-сухо и неплодородно, но и пустинята има своя красота.

Защо им е тогава на сирийците да бягат от страна с толкова богата история и красива природа, с които да се гордеят? Изобщо, гордеят ли се сирийските бежанци със страната си и доколко националната гордост е важна за тях точно сега? Защо българи, гърци или германци не отиват да живеят в Сирия и да се потопят в древната ѝ култура? Защо не почиват на плажовете ѝ? Защото там има война, разбира се. Защото настоящето на Сирия никак не е за живеене. За гордост също не е.

Настоящето на Дания

Дания, 21 век. От много къщи се вее национално знаме. Ако видите частен двор, набучен със знаменца, значи някой в къщата има рожден ден. Миниатюрни знаменца се забучват и на тортите на рождениците. Когато изумено попитах датските си приятели защо правят така, те нищо не ми казаха за историята на Дания. Не ми казаха и че страната им има хубава природа – в Дания е равно, зелено, морско, дъждовно и ветровито. Обясниха ми, че харесват държавата си и какво тя прави за тях (какво датската държава прави по отношение на бежанците и животните в зоопарковете, е друга тема). Още повече се шокирах, но постепенно започнах да разбирам.

В Дания, ако останеш без работа, както се случи с един приятел, държавата те вкарва в такива програми, че не ти дава възможност да се депресираш и изолираш, а по всякакъв начин ти помага да си намериш нова. Ако детето ти е с физическо увреждане, държавата не само ще му осигури инвалидна количка, но и ще даде на семейството достатъчно голям автомобил, в който количката да се побира. Домове за деца с умствени увреждания няма. Но има места, където, ако имаш такова дете, можеш да го оставиш за ден-два, ако искаш да направиш нещо, което с него ще е невъзможно. Институции за деца без родители също няма. Дете може да се озове в институция само ако е над 14 години и има проблем със закона.

Заради ето такива неща датчаните си обичат държавата и ѝ вярват. Когато гласуват, могат просто да пуснат бюлетината по пощата и дори не се замислят, че някой би могъл да направи фалшификация. Държавата им дава съвети за количеството алкохол, от което насетне е добре да спрат да пият. И да не се съобразяват винаги с тази препоръка, датските ми приятели я вземат на сериозно. Както аз изпадам в шок как си празнуват рождените дни с националното знаме върху тортата, така и те не могат да разберат, когато им обяснявам предимствата на плоския данък. За тях да плащаш повече, ако печелиш повече, е въпрос на естествена човешка солидарност.

България, 2016 г.

Мои познати, еднополова двойка, се целуват в едно алтернативно софийско заведение. Ще кажете – тези защо демонстрират сексуалната си ориентация? Ами по съседните места били насядали хетеросексуални двойки, които правели същото. А може познатите ми да е нямало къде другаде да се поцелуват. Може и да са искали да направят експеримент. Но били твърдо решени, ако някой им направи забележка или поиска да ги изгони, да не отстъпват, а да си търсят правата. Нищо такова обаче не се случило. Влюбените удържали победа в своята мъничка борба за свобода, борба да бъдат себе си.

Какво общо има това с националния празник, се чудите. Докато се чудите обаче, тези двама души, за които разказвам, вече чувстват България малко повече свое място. Защото вече има поне едно миниатюрно кътче от България, в което поне веднъж са били приети. Има хора, за които това означава много. Не историята, не великата култура, не природата, а простичко – да бъдеш приет такъв, какъвто си. Не по-маловажно е и да имаш възможност да постигаш нещата, които смяташ за важни – професионално, лично, семейно и т.н.

Немалко от хората, които избират да не живеят в България, не го правят по икономически причини или поне – не само. Правят го, защото тук не могат да имат било приемане, било реализация, било среда, било по нещо от всичко това. И отиват някъде, където ще имат условия за тези неща. Без особено да ги интересува каква е историята, природата и даже какъв е климатът в страната, в която заминават.

Поуки за патриотите

Дания не може да се похвали с толкова древна история, колкото Сирия, нито на нейните земи някой е изобретил азбука. Времето в Дания е хладно и дъждовно, там вятърът може физически да боли. И все пак хората предпочитат Дания пред Сирия – заради настоящето на двете страни.

Добре е родните патриоти, които хем ни вменяват да се гордеем с великата си история, хем скубят коси как „се топим“, да имат това предвид.

Хората искат да живеят, да работят, да се обичат, да правят деца и т.н. там, където настоящето им е хубаво. Много от тях, ако се сблъскват с неприемане, с корупция, с абсурдни административни процедури, с невъзможност да запишат детето си на детска градина, с капсулирано и лишено от смисъл образование, ще отидат другаде, стига да имат възможност.

Фиксирането в историята често пъти е знак не за нейното величие, а за криза в настоящето. То не може да преодолее тази криза. Може само да я задълбочи. Така е и в обществото, и в любовта. Ако любовният ви живот не върви добре, си спомняте с носталгия за миналото щастие. Но не можете да задържите любимия човек, ако му припомняте колко щастливи сте били някога. Любимият ви човек трябва да намира достатъчно основание за щастие с вас днес, тук и сега.

Та и националният празник ще се изпълни със смисъл, когато на хората им стане добре да живеят в България и имат основания да обичат държавите си – днес, тук и сега.

Но дотогава националните държави могат да станат съвсем демоде.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?