Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

18.12.2016 г.

А какво щеше да каже Боби...


Получих награда. Почудих се дали да споделя за нея в блога, за който в последно време, покрай „Маргиналия“ и немския, нямам много вдъхновение. Отказах се, тъпо ми стана да се хваля.

Но ето, сега все пак споделям. То е обаче, защото, откакто я получих, все току си мисля: а какво щеше да каже Боби?

Борислав Борисов беше може би първият човек, който ме накара да погледна на журналистиката с уважение. Той ми показа, че тя може да се прави и интелигентно, и отговорно, и с ангажимент към човешкото. Че е по-важно съдържанието на това, което казваш, отколкото рейтингът. Във време, когато блогърството беше модно и блогърите си мерехме рейтингите, той беше много по-загрижен за смисъла. Намерихме се доста бързо, след като създадох блога си, благодарение на което се приземих, преди да съм се превърнала в надут блогърски балон. Дано не съм станала (и не стана) и надут журналистически балон.

Надявам се, че Боби щеще да се зарадва на наградата ми. Но ми липсват умните думи, които щеше да ми каже. Има събития, които толкова съжалявам, че не доживя. За други си казвам: може би е добре, че не ги доживя. Но има моменти в живота ми – и хубави, и тежки, и професионални, и лични – в които болезнено ми липсват думите, които можеше да ми каже.

Почти 6 години по-късно Боби не е престанал да ми липсва. Прекалено рационален човек съм, за да вярвам, че ме гледа някъде от отвъдното. Но понякога, когато правя нещо, си казвам, че го правя и заради него. Особено в случаите, когато се опитвам да утвърждавам ценността на човешкото. По един или друг начин.

Точно сега просто ми е тъжно. Въпреки наградата. И заради нея. Защото не мога да я споделя с Боби.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Няма коментари :

Публикуване на коментар