Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

31.03.2015 г.

Айфеловите спомени на безобидния пациент



Google любезно напомня, че днес се навършват 126 години от откриването на Айфеловата кула. По този повод се наканих да разкажа една история, която чух миналата седмица, докато чаках пред лекарски кабинет. Близо до мен седеше възрастен мъж с жена си, около 85-90 годишен. Предавам разказа му по памет:

По времето на социализма Държавна сигурност ме пусна да обиколя цяла Европа с кола и да стигна чак до Сахара. Не знам защо ме пуснаха - не съм бил партиен член, не съм бил и агент. Но ми позволиха да замина с цялото семейство, четирима души бяхме в колата.

Когато стигнахме до Южна Франция - такава красота не бях виждал - такава природа, такива градове... В Париж реших да избягам - да остана във Франция, да не се връщам. И без това бях със семейството си. Като се качих на Айфеловата кула обаче - гледам отгоре едни негри, с бели якички и вратовръзки. Метат улицата. И си казах: какво ще правя аз във Франция, като не знам езика? Ще трябва да работя неквалифицирана работа. И се отказах.

След като се прибрах в България, им казах на онези от Държавна сигурност: "Щяхте да си хванете белята с мен, че ме пуснахте със семейството ми. Бях решил да остана на Запад, но се отказах." Те ми отговориха: "О, не се притесняваме - ти си безобиден. И да беше останал, каквото и да беше направил, нямаше да има никакво значение."



Таргет на комунистическата миграционна политика са всички мобилни, независимо от етапа или дори проекта на мобилност. Политиката си поставя за цел да улови мобилностите далеч преди акта, далеч преди мисълта дори: службите прилежно съставят списъци на "потенциални емигранти".

Анна Кръстева, "От миграция към мобилност: политики и пътища", стр. 362-363.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

25.03.2015 г.

This is Station Opalchenska, или: Софийското метро говори английски

Наскоро разказах как БДЖ пише на английски. От БДЖ сме свикнали да очакваме всевъзможни издънки, така че едва ли някой е бил кой знае колко изненадан. Софийското метро обаче е друго нещо. То е най-модерната и удобна форма на обществен транспорт у нас, пък и голямата гордост на премиера.

След като чух похвали как от грижа за чужденците, които ще се качват на метрото от летището, станциите вече се обявяват и на английски език, днес, както се казва, пих от извора. И що да чуя:

"This is Station Opalchenska".

Останалите станции бяха съобщавани по същия езиков модел.

Не се ли намери някой да състави едно просто изречение на правилен английски? То и от просто изречение няма нужда, всъщност, а само да се каже коя е станцията. Не че от това езиковата конструкция автоматично ще стане правилна. Но на български метростанциите се обявяват просто "станция еди-коя си". Ама чужденците може би е важно да знаят, че this is (a) station. Защото, кой знае, може би this is not (a) station?

Като изключим иновативната граматическа конструкция "This is Station еди-коя си", познати разказват, че в превода на имената на някои от станциите също е проявено особено въображение. Станция "Г. М. Димитров" например звучи като "Джи Ем Димитров". Обаче "Младост 3" се чува като "Mladost Tri".

В най-добрия вариант англоговорящите чужденци, които пътуват в столичното метро, ще си казват същото, което мой американски познат рече за английския на БДЖ - "поне се опитват да са услужливи". Много добронамереност се иска за това обаче.

Лесно е да се смеем на английския на Бареков. Малко повече усилия се изискват да се погрижим поне публичните ни услуги, когато са на английски, да са на приличен английски.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

24.03.2015 г.

Как поддръжниците на #КОЙ четат Неуютен блог



Така стана, че от вчера публикацията от блога ми "За Цацаров без ентусиазъм" живее втори живот. Та забелязах, че покрай останалите споделяния, тя е линкната в група за съживяването на КТБ и дори - тук вече съвсем се шокирах - на страница за подкрепа на Цветан Василев.

Ама чакайте, моля ви. Постът ми за Цацаров е отпреди две години. Писан е няколко седмици преди Пеевски да бъде предложен за шеф на ДАНС и да гръмне големият скандал #КОЙ. Продължавам изцяло да стоя зад написаното. Но ако имам резерви към главния прокурор Сотир Цацаров, това не означава, че подкрепям лицето Цветан Василев и/или искам КТБ да бъде съживена! Участвах в протестите против 
#КОЙ и, ако се налага, пак ще участвам. 

Разбира се, хората са свободни да използват думите ми и извън контекста им. Но отказвам да ми приписват контексти, които съм нямала предвид.


Да, всеки е невинен до доказване на противното. Включително и Цветан Василев. Но това не го прави със сигурност невинен. Отговорността подлежи на доказване.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

23.03.2015 г.

Train with reguired reservacion: Критика на БДЖ-йския разум 3


Съзнанието ми, скъпи читателю, неизмеримо се обогатява при всеки по-внимателен досег със словесната стилистика на БДЖ. След като проумях дълбинния смисъл на термини като "релационни цени" и "влак със задължителна резервация", а по-късно прозрях и какво значи да пътуваш в съобщение, съзнанието ми бе изправено пред поредното предизвикателство.

На гара София Север.

Седя си аз и чакам да дойде... да, влакът. На гарата човек обикновено чака влак. Или за да се качи на него, или да посрещне някого.

Та седя си, значи, и скучая, защото съм пристигнала по-рано, а влакът идва с леко закъснение. Когато ми е скучно, започвам да зяпам наоколо. Всъщност зяпам и когато не ми е скучно, но скучая ли - особено. И понеже не е прилично да гледам хората, се загледах в таблото с разписанието. Когато стигнах до изразите, преведени на английски език, силно се озадачих. Затова ги снимах и реших да споделя. Тук съм ги извадила по начин, по-удобен за четене:



Ще препиша тези бисери на англицистиката, за да осъвремени Google своя преводач:

  • РАЗПИСАНИЕ ЗА ДВИЖЕНИЕ НА ВЛАКОВЕТЕ - СОФИЯ СЕВЕР / SCHEDULE OF TRAIN MOVEMENTS - SOFIA SEVER
  • ПРИСТИГАЩИ / ARRIVING
  • ГАРА / STATION
  • ЗАМИНАВАЩИ / DEPARTING
  • БЪРЗ ВЛАК / FAST TRAIN
  • ПЪТНИЧЕСКИ ВЛАК / PASSENGERS TRAIN
  • МЕЖДУНАРОДЕН ВЛАК / INTERNATIONAL TRAIN
  • ДВИЖИ СЕ В ПЕТЪК / MOVEMENT AT FRIDAY
  • ДВИЖИ СЕ СЕЗОННО / SEASON MOVEMENT
  • ДВИЖИ СЕ В СЪБОТА И НЕДЕЛЯ / MOVEMENT AT SATURDAY AND SUNDAY
  • ДВИЖИ СЕ В СЪБОТА / MOVEMENT AT SATURDAY
  • ДВИЖИ СЕ В РАБОТНИ ДНИ / MOVEMENT IN WORKING DAYS
  • В СИЛА ДО / VALID AT
  • ДВИЖИ СЕ В НЕДЕЛЯ И ПРАЗНИК / MOVEMENT AT SUNDAY AND HOLIDAY
  • ДВИЖИ СЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИ ДАТИ / MOVEMENT AT SPECIFIC DATES
  • ВЛАК СЪС ЗАДЪЛЖИТЕЛНА РЕЗЕРВАЦИЯ / TRAIN WITH REGUIRED RESERVACION
Трябва да призная, че има дори едно-две верни попадения. Но "TRAIN WITH REGUIRED RESERVACION" ми е фаворит. Следващите в класацията са използването съществителното movement и на предлога at.

При всичките си финансови трудности БДЖ държи преводачи с английски на щат. Или поне допреди няколко години държеше, познавам един от тях. Добър англицист, между другото, и автор на много прилична английска граматика. За какво си използват преводачите БДЖ, чудя се, и защо не ги използват там, където е необходимо на пътниците?

Е, както каза по този повод един познат американец, женен за българка: "I give 'em an "F" for Effort... but at least they try to be accommodating" ("Пиша им двойка за Усилието... но поне се опитват да бъдат услужливи".

Впрочем и опитът за услужливост не ще да е успешен, но вече не по вина на преводачите. След като снимах разписанието, един младеж, явно решил, че снимам, за да знам кога пътуват влаковете, ми обърна внимание, че то вече не е актуално - актуалната информация за "train movements" се нахождала на един лист А4, залепен на гишето, където се продават билетите...


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.03.2015 г.

Козелът, змията и лъвът. Гост блогър: Юрий Кропотко



Споделям в блога текст на Юрий Кропотко, който той написа по моя настоятелна молба. Като написах "гост блогър", ми хрумна, че след интервюто на Борислав Борисов блогът ми май не е давал думата на други гости. Може би трябва да каня по-често?

Приятно четене!


п.п. Снимката я свих от блога на Юрий.


По характер козелът е склонен да обобщава и в това негово настояване има опърничавост, граничеща с непредпазлива налудност, компенсираща постоянната нерешителност на това тревопасно. От своя страна змията е педантична и с лукавството на думите се старае да заблуди и измами, често заблуждаваща и сама себе си. Лъвът пък демонстрира надмощие и сила, а посредством страха, който вдъхва, се старае да наложи властта си, макар това да прикрива собствения му страх. И трите животни иначе са доблестни и благородни, ала съществото, което се получава от тяхната комбинация, е зловещо. Древните елини са го наричали Χίμαιρα – властно, инатливо, лукаво създание, с пламъка от устата си подвеждащо във фанатично и самоунищожително заблуждение простосмъртните. Химерата, оказва се, в крайна сметка се е вселила в човека и в цялото му съществуване върши своето коварно и жестоко предназначение. Никакъв аналитичен разум не е способен да отдели химерата от истината, така защото човекът по природа е склонен да заблуждава самия себе си. Нещо повече – истините, по необходимост и неизбежност, са вплетени в химерата и така колкото повече човек демонстрира своето убеждение в истината, толкото повече го овладява химерата.

Защо започнах с интерпретация на гръцкия мит? Какво ни казва той?

Прието е да се обвинява пост-модернизмът в химерност, в целенасочено компроментиране на човешката способност да мисли рационално и, следователно, в естествения стремеж да организира битието по най-рационален начин. Подобно обвинение е твърде късогледо и наивно. Ако се вгледаме в историята, човекът никога не е достигал с усилията на някаква си еволюция или прогрес до лоното на истината. През цялата документирана история на човечеството, от древността та до днес, истината винаги е била оръжие на химерата. Човек самоцелно се стреми към истината и днес вярваме, че този стремеж е израз на рационалната човешка природа. И ако все пак можем да държим на някои научни, тоест, достатъчно убедителни рационални факти, то все пак те са нищожно малко и силно ограничени, за да е възможно изобщо да се разглеждат само, единствено и независимо от цялото човешко съзнание, познание и действие. Какво остава за онези обширни области от битието – социално, политическо, морално и прочее – където убежденията не произтичат от така нареченото естествознание? За пристрастните към последното въпросът изразява основно безпокойство – не толкова как да се артикулира, колкото как да се организира битието, изхождайки от ограничените факти, така защото да е не е максимално рационално, а изобщо рационално.

Но оставям това безпокойство на учените. Казват, че това е диктатът на науката, но лично мен това не ме притеснява толкова, колкото онова, което се случва в непосредствената ни действителност. Някак съм се убедил, че истините са привилегия на точните науки - всичко останало или всички останали истини са въпрос най-вече на антропология. Разделението, разбира се, е достатъчно условно, но и това не ме притеснява.


Всеки път, когато все пак се опитам да артикулирам действителността, или конкретно, когато Светла ми предложи да изкажа нещо върху човешките права и започнах да пиша, се оказвам в несигурна позиция. Човешките права е прието да се мислят като съвременен дискурс – не че това е достатъчно вярно, все пак човекът винаги е мислил за организирането на битието, за взаимодействията между хората. Но в този дискурс, струва ми се, има нещо насилствено и в някакъв смисъл фанатично, разбира се не от днес, не от модернизма и пост-модернизма. Прочитайки неизброимо число статии на тема човешки права, някак се приплъзва призракът на химерата.

Как да пиша за човешките права, когато не съм убеден в тяхната естественост? Или как да говоря с понятия като справедливост, ако в съдържанието на тази дума се съдържат толкова много химери?

Вярно, това е симптом на релативизма и, следвайки го, все пак мога да изкажа нещо относително, нещо което никога няма да е завършено и истинно, но което все пак ще говори за нас самите. Нас, другите, защото и това е особено важно, човешките права са привилегирован дискурс на малцинствата, на маргиналното. Всъщност и по отношение на маргиналното не съм убеден – кое ни дефинира като маргинали и има ли някаква истина в това, не е ли просто поредната, широкосподелена заблуда? А ако маргиналното е въобразено и някак ревностно защитавано именно от онези, върху които седи това клеймо, то тогава как да се артикулират индивидите в тяхната взаимообвързаност?

Но не е достатъчно просто да обявя окончателния си релативизъм. В крайна сметка имам нужда да мисля себе си, нас, като общност, с достатъчно явно изразени характеристики, с ясно изразени потребности и желания. И тъкмо, за да се мислим и да говорим за себе си, все пак разчитаме на онези съмнителни понятия, които поради липса на други, по-точни, са достатъчно условни. Всъщност винаги ми убягва възможното и необходимото формулиране на "ние". А без тази позиция не мога да артикулирам нищо по отношение на човешките права – или по-вярно ще е да кажа, на "нашите права" – вместо или същевременно с което да говоря от неясната позиция на "аз".

Какво ме прави "аз", различен от "другите"? И ако дефинирането на "аз" предполага дефиниране на "ние", кои сме и с какво сме различни от "другите", които не са "ние"?

Тези въпроси насочват към онзи проблем, който по всяка вероятност едва ли има разрешение. Мислейки от позицията на маргиналното, ние легитимираме клеймото, с което не сме съгласни и срещу което напразно се борим. Считаме, че дефинирането на "ние" не е авторско наше: от една страна с това се допуска налагане на идентичност и модел на съществуване, които са ни насилствено чужди, и от друга страна - изисквайки тяхното признание и утвърждаване, срещу достатъчно тривиални цели, в крайна сметка признаваме вменената ни превратност. Така дискурсът за правата на човека на практика се свежда до делегиране на идентичност, чиято същност е потъпкваща, сегрегираща самите нас.

Опитите да се предефинира "ние" е обречено на провал, затова се търси атомизиране на индивидите, с цел да се започне наново - от самия човек, който в крайна сметка винаги се поставя и се предполага от някаква форма на "ние". В цялото това фиаско, струва ми се, химерата ни е обзела толкова мощно, че е невъзможно да се премине отвъд. Правата на човека като дискурс са в сърцевината и в изразяването си измамни. Той не е единствен, не е изключение, но поставянето му като акцент е всъщност акцентиране върху заблудата.

Но ако не бъдем толкова строги със себе си, все пак е възможно да изискваме и да съдействаме за организирането между всички нас. Да допуснем, че химерата е неизбежна, означава да се примирим и да продължим нашето човешко действие въпреки вътрешния си бунт; да признаем, че и този бунт не може да е друг, освен заблуждаващ. Означава да дадем воля на химерата така, защото да се проявят на социалната арена козелът, змията и лъвът. В своята антагонистичност и стремеж към съгласие.

Затова не е достатъчно да се призовава към разума, не е достатъчно да се търси консенсус. Наивно е да се протестира срещу насилието – какво ни дава този протест, освен обединяване срещу някого другиго? – легимирайки го отново, прощавайки се отново и отново с мира като мантра. Именно това обединяване срещу ни дефинира, субективира, и, струва ми се, само по този начин е възможно протичането на социалното действие. А правата, така изглежда, се превръщат в оръжие, в една сама по себе си парадоксална борба на надмощие срещу самите себе си, и трябва да сме напълно наясно с това. Или все пак не толкова, за да сме по-уверени в правотата, с която искаме да постигнем своята справедливост.

10.03.2015



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.03.2015 г.

AT LAST, SIR TERRY, WE MUST WALK TOGETHER

Изображение: Independent

Да умреш със стил е напълно в стила на Тери Пратчет. Туитър акаунтът на писателя възвестява смъртта му с четири туита.

Първият е написан с главни букви, каквито са репликите на неговия герой Смърт: "НАЙ-СЕТНЕ, СЪР ТЕРИ, ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ ЗАЕДНО."

Вторият гласи: "Тери хвана ръката на Смърт и го последва през портите и после към черната пустиня под безкрайната нощ."

Третият туит е линк към изказване на издателството Penguin Random House: "С неизмерима тъга съобщаваме, че авторът сър Тери Прачет почина на 66-годишна възраст".

В четвъртия туит пише: "Край".

По Пратчет ме зариби бившият ми студент от СУ Деян. Веднъж направих наводнение, защото бях така погълната от негова книга, че не забелязах, че от пералнята тече вода, макар да седях в същата стая. Усетих се, когато красива огледална повърхност беше покрила целия апартамент с изключение на един ръб от спалнята. Тъкмо бяхме направили ремонт. Прясно изцикленият паркет се наду.

Дойде ми да кажа: "Да си жив и здрав, Тери." Почивай в мир, няма вече алцхаймер.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7.03.2015 г.

Да идва вече лятото!



На пазара в Поморие едно момиче прави от дините художествени произведения. И това е нейно дело:


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?