Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

25.01.2015 г.

42 + 4



говори
колко важно нещо
са приятелите
и че трябва да споделяш
обгражда се със стена
от безмълвие
докато осъзнае
че е непробиваема
и че никой не чува
защото няма кой да чуе
ако няма кой да каже
и мисли
може би винаги сме сами
а понякога го осъзнаваме
и мисли
един ден
това няма да има значение
междувременно
говори
иззад стената от безмълвие
колко важно нещо
са приятелите
и че трябва да споделяш

(юни 2012)

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

6.01.2015 г.

Пак за призванието...

Вчера, след малко повече от 5 години и половина работа в Центъра за изследване на демокрацията, подадох заявление за напускане с едномесечно предизвестие.

Не, не са ми предложили друго работно място. Формално оставам без работа.

За разлика от напускането ми на Югозападен университет, този път с колегите се разделяме с добро. Имах (и все още имам, защото предизвестието тепърва започва да тече) щастието да работя с прекрасни, широко скроени, с чувство за хумор, спокойни и ведри хора, които вече ми липсват, въпреки че още сме заедно.

Защо тогава напускам, сигурно се питате.

Още в началото на март, когато Юлиана Методиева ми предложи да вляза в екипа на сайт за човешките права, който по-късно кръстихме Marginalia, реших, че ако сайтът стане, ще напусна. Защото това, което искам да правя и което смятам, че общо взето мога да правя, и в правенето на което виждам смисъл, е да пиша по темите, които смятам за важни. Да се опитвам да влияя. Тези теми, повече или по-малко, се въртят около човешките права. Публикации в блога ми са имали повече ефект от всичката работа по проекти, която съм вършила. За мен е важно да правя нещо, в което виждам смисъл.

Мисля, че ако човек истински иска нещо, е добре да рискува и да се вложи в него, стига да има тази възможност. Не казвам "трябва", защото понякога практически е трудно. Не мога да изисквам от никого да рискува. И в моя случай си е риск, имам спестени пари за няколко месеца или година, но ако междувременно "Маргиналия" не получи финансиране, ще стане трудно.

"Маргиналия" стартира през май. Не исках обаче да оставям недовършени неща в Центъра. През декември приключи проект, за който съм отговорна. През януари трябва да подам отчета по проекта и да довърша други текущи неща. Затова отложих напускането с 8-9 месеца.

И все пак, защо напускам, а не съвместявам "Маргиналия" с работата си, сигурно се питате.

Когато постъпих в Центъра, блогнах, че съм убедена, че работата в него е подходяща за мен, но предстои да докажа дали аз съм подходяща за нея. В Социологическата програма научих много неща - от това какво е да работиш по проект до изчисляване на индекси. Най-важното за мен беше, че се сблъсках с темата за миграцията, което радикално промени живота ми.

С течение на времето обаче осъзнах, че май с работата сме си взаимно неподходящи. Обяснението защо е много дълго, но, накратко - разбрах, че не съм проектен тип човек. Не че не бих работила повече по проекти, напротив. Но за мен проектът може да е само средство за нещо, което искам да постигна (отвъд заплатата). Условие. Не цел. Изобщо, проектното битие е много дълга тема и заслужава сериозно разглеждане. Ще ми се някой ден да я отворя.

Между другото, бях приятно изненадана да установя, че колегите ми не са мислели, че не съм подходяща за работата - когато им го казах, се учудиха. Може би имам твърде високи критерии и, съответно, ниска самооценка. Но по-важното е, че като не намирам достатъчно смисъл в работата си, я върша насила и без мотивация. И, като виждам това, страдам.

Друга предпоставка да искам да напусна. Може да ви изглежда несериозно, но след 11 години в университет не успях да свикна с работата на пълен работен ден в офис. Това е животът ми, все пак. Мъчително ми е той да минава по този начин, на бюро. Самото стоене 5 дни в седмицата в офис ме изцежда, независимо от количеството свършена работа. Има и такива хора. Работата в офис не е за всеки.

Същевременно, "Маргиналия" има нужда от повече време, отколкото някой на пълен работен ден може да ѝ отдели. За тези 8 месеца, откакто я има, свикнах да не си доспивам, за да пиша текстове и новини, да редактирам и т.н. Тоест - не че организмът ми свикна, но придобих навик да "маргиналствам" по никое време. Не ми тежеше дори, че се занимавах с "Маргиналия" всекидневно и по време на лятната си отпуска. Ала "маргиналстването" изисква и да тичаш по събития, да правиш репортажи и прочее неща, които няма как да се съвместят с работното време.

Има хора, които могат да вършат много неща, но на мен ми липсва издържливост, за да бъда работохолик. От октомври насам имунитетът ми се срина два пъти. Може и да е до нагласа, но при всички случаи - имам нужда от повече "въздух".

Отделно, че вече почти не ми остават време и сили за свирене, а не искам да изоставям баса.

Същата работа се случва и с блога - занемарила съм го доста. А държа да имам само мое пространство, където мога да пиша за всичко, което ми се споделя публично. Дори и да не е свързано с човешките права, дори и някаква глупост или шега да е.

Отделно, че човек има и личен живот. Имам нужда от повече време за скъпите си хора и за приятелите си.

Знам, има възможност и да премина на половин ден към ЦИД, примерно. Но като разглеждам тази възможност, надделява убеждението, че не се чувствам подходяща за работата. Защо заради едната сигурност да заемам място, на което друг би се справил по-добре?

Не знам, може да е форма на "криза на средната възраст", че решавам да се занимавам с това, което ми идва отвътре, а не с това, което ми дава стабилност. Че жертвам сигурността заради свободата. Но решението ми не е спонтанно, взех го отдавна, и се чувствам добре с него. Въпреки че точно сега, преди напускането, ме обземат и страх, и несигурност, и тъга...

Не казвам, че цял живот ще живея без стабилна работа, без пълен работен ден и без офиси. Човек не трябва да се зарича, особено пък човек като мен, който понякога сам себе си изненадва с трансформациите си. Но ми се иска да опитам. Освен работата за "Маргиналия", разбирам нещо и от социология, мога да бъда външен експерт по проекти, особено по миграционни теми. Мога да свиря и на улицата - това лято се пробвах. Сериозно обмислям дали да не си изкарам разрешително за уличен музикант :-). Така че се надявам, че ще оцелея някак.

Когато напуснах ЮЗУ и постъпих в ЦИД, смятах, че професията и призванието не е задължително да съвпадат. Защото преди това гледах на преподаването като на свое призвание и си изпатих, много лошо прегорях. Затова се надявах, че ще мога да си работя нещо тихо и кротко, както правят повечето нормални хора и, същевременно, да си пиша за блога и чрез него да продължавам да се боря светът около мен да бъде по-човешки. За известно време успявях да съвместявам двете. Но постепенно писането стана по-значимата дейност за мен, както и за хората, които имат впечатления от мен... докато се стигна до "Маргиналия".

Дали писането за човешки права е моето призвание? Не знам, не смея да кажа "да". Но се чувствам на мястото си. А това никак не е малко.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?