Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

24.08.2012 г.

Бас китарата и аз



Ще ви призная нещо. От десет-петнадесет години имам една мечта, която винаги съм смятала за неосъществима - да свиря на бас китара.

Не мога да ви дам разумно обяснение какво точно ми харесва толкова много в бас китарата. Любов... Намирам я за инструмент, от който може да се изтръгне изключително красива музика, и който често е недооценяван. Ако ви е любопитно какви изпълнения на бас харесвам, мога да ви дам няколко примера, без да ги подреждам по значимост. Разбира се, съвсем не са единствените.

Тони Левин. Каквото и да кажа за Тони Левин, ще е малко. Затова нека просто послушаме някое негово изпълнение, например Sleepless на King Crimson, където басът е много добре изразен:



Тони Левин е изобретил най-странни приспособления, като например funk fingers (ето ги в действие), за да свири на бас китара, а освен това свири и на един екзотичен бас инструмент - Chapman stick.

Да, и Флий много харесвам. Майкъл Балзари - Флий е много различен по стил и дух от Тони Левин, не само заради това, че свири на "обикновен" четириструнен бас. Но Red Hot Chili Peppers ги обичам най-вече (макар и съвсем не само) заради баса, превърнат в основен инструмент. Мога да дам като пример почти всичко от "Ред Хот", но хайде едно по-популярно парче, което много харесвам - Otherside:


От българските басисти като че най ми е на сърцето Ерол Ибрахимов от "Уикеда", който повечето хора забелязват като вокал и фронтмен, не като басист. Пример - "Пинокио", което не е от най-известните парчета на групата, но ми е комай любимото (вж. началото на поста).

Питър Хамил, който, както знаете, ако поне малко ме познавате, е любимият ми музикант, не е басист. Но ето едно парче, в което той свири на бас и макар да не постига технически висини, бас линията е достатъчно ефектна:


Та смятах мечтата си за неосъществима, защото не се имам за особено музикална, нито пък за много упорита. Четири години съм свирила на пиано (от пети до девети клас) и нищо особено не постигнах. Бях най-некадърната ученичка на учителката си. Кой знае, може би просто имах учителка, която успяваше да убие у мен всякакъв ентусиазъм. Когато, преди да тръгна на уроци при нея, са ми показвали това-онова учителите ми по пеене, се справях доста по-добре и определено ми се свиреше.

Както и да е. Това лято у мен с нетърпима упоритост се загнезди мисълта - защо пък да не се опитам да свиря на бас китара. Вече не съм първа младост, пък и, както казах, не съм особено музикална. Но всеки може да се понаучи да дрънка на някакъв инструмент. По-важното е, че мисълта за баса ме прави щастлива.

И така, преди няколко дена благополучно хванах (поради липсата на бас) китарата на Крис и, тъй както съм в болнични, започнах методично да я измъчвам. Най-лесно беше да се науча да чета табулатури, по-трудното - как да си сложа пръстите на лявата ръка, че да излезе звук.

За няколко дена постановката на лявата ми ръка взе леко да се оправя и успявам да изкарам по някой акорд. Включително и с баре. Е, със сменянето им още виждам зор - докато си наглася пръстите за единия акорд, трябва да почна да си ги нагласям за другия. И само като си помисля, че това трябва да се прави в ритъм, ми призлява. Но щом за няколко дена напреднах толкова, значи мога и още. Пък и в баса не се свири толкова с акорди, колкото с други хватки. Което не означава съвсем пък да не мога да свиря акорди.

Върховете на пръстите на лявата ми ръка почнаха стабилно да загрубяват и вече почти не усещам болка в тях, остана само постоянна изтръпналост. И тя ще отмине.

Междувременно започнах да търся ръководства за бас из нета. Досега попаднах най-вече на видео онлайн уроци. За има-няма един ден успях да понауча бас линията на Under Pressure на Queen с David Bowie - оказа се толкова лесна, че постижима дори за мен.

А вече почти се сдобих с учител и с бас.

Почти с учител, защото става дума за приятел, който е много добър учител по китара. Той предложи да почне да ме учи на бас, докато дръпна малко и намерим друг учител, басист.

Почти с бас, защото същият приятел вчера ме зарадва, че ми уредил безплатно за няколко месеца баса на свой познат, който сега е в чужбина и инструментът не му трябва. До седмица-две щял да идва в България за кратко и тогава се очаква басът да се озове в моите ръце.

Иначе бях тръгнала да купувам бас китара. Не съм се отказала, но е по-добре да стане, когато имам някакво понятие от инструмента, че да мога да преценя кое ми е удобно и кое - не.

Та така. Решението да свиря на бас ме кара да се чувствам щастлива за първи път от доста време насам. Пък да видим какво ще излезе...



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

22.08.2012 г.

Група "Артерия" на 23 години



Днес група "Артерия" празнува своя 23-ти рожден ден. Отвъд пределите на Поморие, групата е доста по-известна на Запад, отколкото в България. Вместо да ви държа речи колко е добра бандата и със световни музиканти от какъв ранг е свирила, ще ви предложа да послушаме малко от музиката ѝ заедно.

Видеото по-горе записах това лято (извинявам се за мърдането в началото - наложи се да притичам, за да заема подходяща за заснемане позиция). То е изпълнение на неиздадена, доколкото знам, музика на "Артерия" от далечната 1992 г. Нямате много други шансове да я чуете, освен на живо*.

Следващото парче, с което ми се иска да ви поздравя, се казва Please и не е сред най-популярните на "Артерия". Открих го случайно в YouTube, докато бях на море това лято, и още не мога да спра да го слушам.



Сега ще продължа с по-популярни парчета на групата. Три от тях (Electricity, Control и Me and You) дори си имат видеоклипове. Anymore си няма клип, но също е от любимите ми. Ще завърша с Oceans, за да не се оплачете, че не споделям нищо баладично :-). Между другото, освен уникалната музика - рок с бузуки - нещо като балканско-гръцки вариант на арменския рок на System of a Down, без обаче да става и дума за имитация, и текстовете определено си струват.

Млъквам. Приятно слушане!











_____________________________
* Изпълнението е на The Pomorians, които са нещо като дериват на "Артерия". Фронтмен е отново Янко Бреков (Бръснаря), а на баса е Красимир Керкинов (Кемала) от най-първия състав на "Артерия". Барабани - Тихомир Люцканов (Ламята). Ако искате да видите още видеота на групата, правени от мен, заповядайте. Още няколко парчета от това лято чакат да бъдат качени в колекцията...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.08.2012 г.

Днес било Световен ден на фотографията


По случай Световния ден на фотографията споделям с вас една инфрачервена снимка, която направих това лято. Дори и измислих име: "Момиченцето върху тетраподите".

Canon EOS 1100D дава доста повече възможности за инфрачервена фотография от стария ни Panasonic FZ7. Хубаво, че имаме и светъл обектив, та можем да снимаме с бленда 1.8. Проблемът с фокусирането е решен (в случаите, в които изобщо мога да видя какво снимам, защото с инфрачервения ни филтър Hoya R72 е почти невъзможно да се види понякога) - и без това с канона ползвам само ръчен фокус. Ръчният фокус на панасоника става през джойстика и е мъка, затова го избягвам. Освен това, за разлика от панасоника, който на ISO 400 вече е невъзможно шумен, канонът и на 6400 вади по-поносим шум. Е, не е много приятен, но ето например една снимка, направена на ISO 6400 и скорост 1/60 сек.:




Както виждате, напълно в рамките на поносимото, и то - без да добавям никакъв blur.
 Пък и зърнистостта понякога си има чар. Ясно ми е обаче, че за по-добри резултати трябва да се упражнявам повече.  

Следователно, с Canon EOS 1100D (с други модели на Canon не съм пробвала, че да ви кажа как е) имате широко поле на избор - доколко да правите по-чисти снимки на по-бавна скорост, или да жертвате част от чистотата, за да уловите мига. Така в голяма степен си решавам проблема със спонтанността на портретите. Снимката на момиченцето върху тетраподите например е правена на ISO 3200 - в противен случай нямаше да мога да го "хвана", докато подскача насам-натам, а със скорост 1/30 се оказа възможно. И все пак - стативът си е строго желателен.

Та така. Честит ви Световен ден на фотографията!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

18.08.2012 г.

Какво се казва в доклада на Комисията за защита от дискриминацията



Вчера от Комисията за защита на дискриминацията свалиха докладите по изследването „Стереотипи и предразсъдъци в учебници, учебни помагала и образователни програми и планове за подготвителното и основното образование” и публично се отрекоха от него, като прехвърлиха цялата отговорност на предишния състав на комисията. Реших да направя достъпен обобщаващия доклад (който включва основните изводи от всички останали), защото с оглед на разразилия се скандал публиката следва да има право на собствена критична преценка. Споделям призива на Имануел Кант, че човек трябва да има смелост да си служи със собствения разум. Чак след като прочетете, ще можете да отговорите за себе си дали някои иска да цензурира или маха Ботев и Вазов от учебниците и какво точно се казва в набеденото за "скандално" изследване.

Можете да прочетете доклада онлайн в блога, или (предполагам, ще ви е по-удобно) като кликнете на квадратчето горе вдясно или го отворите оттук. Можете и да си го свалите.

Не съм склонна да повярвам, че договорите ей така са изчезнали. Ако допуснем, че не могат да ги намерят в комисията, екземпляр от основния договор трябва да се намира при възложителите, тоест в Министерството на труда и социалната политика. Експертите, от своя страна, също следва да имат екземпляри от своите договори.

Да си призная, съвестно ми е, че така разкритикувах предишния състав на комисията за качеството на някои от докладите и за качването им на сайта в суров вид. Не отчетох факта на смяната на състава на комисиите, а с този факт е твърде възможно да са свързани бързането и неуредиците. И държа да заявя, че не искам да бъда идентифицирана с онези, които се нахвърлиха върху изследването. Убедена съм, че идеята му е много ценна, както и основните резултати.

Неведнъж съм казвала, че вкопчването в историческите идеологеми (тук причислявам и литературния канон) издава сериозни дефицити в настоящето. Всеки път, когато се поставят под въпрос митологемите от времето на оформянето на българското национално съзнание (тоест времето на Възраждането и първите десетилетия след Освобождението), се стига масови истерии и до пълен отказ да се мисли. Колкото и да не се харесва това на масовото съзнание (и на министъра на образованието, оказва се), през двадесет и първи век не можем да живеем така, както през деветнадесети. И е добре образованието да преосмисли каноните и митологемите така, че да е адекватно на съвремеността.




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

17.08.2012 г.

Pussy Riot отвъд религията и антикомунизма

"Вести" май единствени посочиха първоначален източник на снимката - freedom.for.russia.bg@gmail.com


Задържаните членове на пънк групата Pussy Riot очаквано бяха осъдени на две (според първоначалните данни - три, още не съм сигурна) години ефективна присъда. Междувременно и България успя да се включи в деня на международния протест в тяхна защита с анонимно  (от името на "група човеци", които си бяха направили труда да изпратят и съобщения до медиите, в което да разяснят смисъла на посланието си) слагане на маски на Паметника на съветската армия по късна или ранна доба и с немногоброен протест пред руското посолство (към който се присъединих през обедната си почивка).

Ето и "скандалното" видео от църквата, в резултат на което са задържани Надежда Толоконникова, Екатерина Самуцевич и Мария Альохина:



Казусът с пънкарките по странен начин провокира религиозни чувства у доста хора. Уважавам религиозните чувства на онези, които искрено и дълбоко в себе си са (в случая - православни) християни и за които е грях да се правят пънкарски демонстрации в църква. На тях бих казала само, че дори и да е грях, първо, в модерните държави правото би следвало да е светско и отделено от религията и, второ, няколко години лишаване от свобода съответна присъда ли са за подобна акция?

Протестът не е насочен срещу религията, а срещу управлението на Владимир Путин и срещу симбиозата на руската православна църква с властта. По времето на Христос пък било нормално в храмовете да има търговци. Не че днес няма. "Незакупената от храма свещ не носи духовна полза", прочетох веднъж в една православна църква. Но само до там да стигаше "търговията в храма"... Та думата ми беше, че с изгонването на търговците и Христос е извършил нещо, което по неговото време би могло да се окачестви като поругаване. Най-голям интерес от такова окачествяване, имат, разбира се... търговците.

Разбирате накъде бия - акцията срещу пънкарките няма нищо общо с религията, а си е чист политически натиск. Но с религиозни аргументи се манипулират чувствата на вярващите - по същия начин, по който тук с клеветата "махат Ботев от учебниците по литература" затварят устата на новия състав на Комисията за защита от дискриминация още преди да е почнал да си върши работата.

В Русия религията се е превърнала в много удобен инструмент за саморазправа с неудобните. Аналогичен на случаят с Pussy Riot е и този с художника Олег Мавромати, за който писах преди време (по последна информация Мавромати е успял да замине щастливо за САЩ).

По-интересни са ми реакциите на хора, за които много добре знам, че не са религиозни, и които също смятат акта на Pussy Riot за "оскверняване на храма". Да говорим цял живот как "религията е опиум за народите", след което да се възпротивим срещу протестирането в църква, е, меко казано, неконистентно. Не бих могла да си обясня подобни реакции иначе, освен посредством политическите пристрастия на тези хора.

Също толкова наивно идеологизирани и манипулативни са воплите как поставянето на няколко шарени маски в стил Pussy Riot върху скулптури от Паметника на съветската армия било обида към руския народ. Критиката към погазването на свободата на словото и на правото на справедлив процес в една страна е форма на защита на народа на тази страна, който в най-голяма степен страда от погазването на правата си. Владимир Путин не е Русия, колкото и да му се иска.

За не по-малко нелепи намирам обаче и антикомунистическите интерпретации как ставащото в Русия е проява на комунизъм. Диктатурата си е диктатура и не се свежда до икономическата структура на едно общество. Независимо дали под "комунизъм" разбираме утопичната идея за безкласово общество или тоталитарният "държавен строй", определящ се като социалистически и характерен с държавна икономика, днешна Русия не е нито едно от двете. В Русия има обаче доста признаци за наличие на диктатура. В Чили по времето на Пиночет също е имало.

Според същите антикомунисти анонимната акция с маските върху паметника е пореден повод да се иска неговото събаряне. Мнението си против събарянето на Паметника на съветската армия съм изразила преди повече от година и продължавам да държа на него. Колкото и да не им харесва на антикомунистите, много млади хора в София обичат този паметник. И нито им пука за Съветската армия, нито се чувстват окупирани. И днешната акция е блестящ пример как паметникът се е превърнал в своеобразно пространство, в което ъндърграундът говори на голямата политика и тя го чува. Акцията с маските беше отразена дори от медии от ранга на BBC и достигна до руските официози по-успешно, отколкото протест пред посолството, дори многолюден, би могъл.

Живеем в общество, в което политиката защитава преобладаващо собствените си интереси, гражданите правят същото. Ако Паметникът на съветската армия е едно от малкото места, посредством които първите и вторите успяват да се чуят, дори само заради това си струва да го има.

В заключение, българската реакция на случващото се със задържаните от февруари (а от днес и осъдени) членове на Pussy Riot закъсня много - случи се в последния възможен момент. Защото в България все сме свикнали да мислим, че ние сме най-нещастните, най-зле и защо тогава да се застъпваме за другите. Спомням си, че като стана земетресението в Япония, тук се чуха гласове, че в България и без земетресение било по-зле. Последствието от егоцентризма е безразличие към другия, последствието от безразличието е цинизъм. Надявам се да не забравим случая "за три дни", както често се случва.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

16.08.2012 г.

От мързел към масова истерия

"Ще махат/няма да махат Ботев от учебниците" гейт е прекрасен пример как общественото внимание може да бъде обзето от нещо, с което почти никой не е наясно - от възмущаващите се във Facebook до политиците.

Председателката на издателство "Просвета" Йоана Томова пише гневно писмо по повод позиция на Комисията за защита от дискриминация, внушаващо, че комисията иска да се премахне стихотворението на Христо Ботев "На прощаване" от учебниците по литература. Медиите масово започват да тиражират избрани отрязъци от това писмо (което не видях никъде цялото, включително и на сайта на "Просвета"). Намесва се самият образователен министър - ааа, няма да махаме Ботев, ако премиерът не беше толкова зает, и той щеше така да каже.

Не исках да се изказвам публично по темата, преди да съм прочела какво точно казва Комисията за защита от дискриминация. А това се оказа нелека задача, защото става въпрос за много доклади (не са 25, както твърди Емилия Милчева, защото два от линковете не работят, два от докладите се повтарят по два пъти, а един доклад го има в два различни варианта). Е, прочетох ги. Всичките. Докладите са обобщени в последния, който е озаглавен "Решение" - ако не сте вманиачени мазохисти като мен, можете да погледнете само него.

Анализите са направени в рамките на проект "Равенството - път към прогрес", към който проект е извършено изследване, озаглавено "Стереотипи и предразсъдъци в учебници, учебни помагала и образователни програми и планове в подготвителното и основното образование". В изследването се включват:

- количествено изследване (с анкетна карта), за което екипът твърди, че е представително, на 980 учители от цялата страна
- фокус групи (ще рече групови дискусии) със 135 деца от предучилищна възраст до завършване на степента на основно образование
- анализ на съдържанието на учебниците и учебните помагала от подготвителната и основната образователна степен.

Проектът не включва анализ на съдържанието на гимназиалните учебници, за което мога само да съжалявам.

Смисълът на проекта е простичък - не да се цензурира съдържание, което е неизменна част от българската култура, а да се преподава с уважение към човешките различия и с отчитане на социално-историческия контекст, в който са създавани дадени произведения. Да не се нагнетява омраза. Да не се учи само за християнските празници, защото в България няма само християни. Да се включват и приказки, песни и пр. на малцинствените групи. Жените да не се представят само като майки, домакини и съпруги. Да не се внушава, че децата са виновни или безпомощни, а старите хора са достойни за съжаление или присмех.Да се възпитава толерантност към хората с увреждания. Да не се премълчава сексуалната ориентация на велики личности като Оскар Уайлд. И т.н...

Смисълът на протеста също е простичък - не пипайте статуквото, не пипайте канона, не ни усложнявайте живота. Какво по-лесно от това да си вържем статуквото с популистки патриотични ценности. Едно от любимите ми определения за идеология е, че идеологията е представянето на частния интерес за всеобщ.

Йоана Томова (и не само тя, но нейно е писмото) би трябвало да знае, че литературните произведения, както и историческите събития, не говорят "сами по себе си", а се възприемат чрез интерпретации. И че именно интерпретациите са едно от основните неща, които образованието върши. Би трябвало да знае и че много елементи в учебниците действат скрито и внушават ценности и нагласи - картинки, въпроси и тъй нататък. Би трябвало да знае и че не по-маловажно от това какво пише е какво не пише. Каква чувствителност не се създава.

Смешното е, че, както се отбеляза и на други места, точно издателство "Просвета" е похвалено в доклада по признаци етническа принадлежност и възраст върху учебниците за седми и осми клас (стр.9-10) и то - точно за "На прощаване". Интерпретацията на стихотворението е определена като антидискриминационна. Следователно какъв е проблемът, щом "Просвета" е показала, че може прекрасно да се справи и без да цензурира Ботев:


Литература, 7. клас, Просвета, 2008, Инна Пелева, Албена Хранова, Нелида Перянова
(...)
Стр. 7,8 - Христо Ботев, „На прощаване”. Противно на предварително съществуващи очаквания, анализът на произведението е изключително коректен и не предизвиква съвременно преекспониране на отрицателно отношение към турците.
Стр. 10 - Нови понятия – национално самосъзнание. „...именно Възраждането – епохата, в която Христо Ботев живее и твори – формира националното самосъзнание като групово и личностно преживяване... организираната борба за църковна независимост. ...идеята за собствена, независима българска държавност... Езикът, кирилската азбука, културата, традициите, историческата колективна памет, християнската ценностна система, празничният календар (...) – всичко това участва в изграждането на българската национална идентичност. Разбира се, днес в страната живеят и турци, евреи, арменци, роми и др., чийто произход ги обвързва с различни от най-разпространените тук битови, културни и/или религиозни традиции. Тези наши съграждани също са част от съвременната българска нация, защото възприемат България като своя родина, спазват законите на Републиката и са пълноправни участници в политическия, икономическия и духовния живот.” Единствено в този учебник толкова ясно и непредубедено авторите и изучаваните произведения се представят и коментират по начин, който не би предизвикал мълчалива съпротива и отрицание от страна на ученици, принадлежащи към различна от българската етническа принадлежност. Понятието национална принадлежност не е противопоставено на понятието етническа принадлежност. Нещо повече, посланието в текста е определено антидискриминационен [несъответствието в родовете е така в доклада, б.м. - Светла Енчева]. Този подход се наблюдава при анализа на всички текстове, кореспондиращи с признака етническа принадлежност. Намерена е и изключително подходящата форма за съпоставяне с аналогичните текстове от чуждата литература, с което акцентът се поставя върху общочовешките ценности и проблеми.

За интерпретацията (по-скоро за липсата на такава) на "На прощаване" е критикувано издателство "Анубис" (пак там, стр. 13):


"Турска прокуда, беснеещ турчин, турците...убиват, позорят.. и т.н." При евентуалното възприемане на текста извън историческия контекст, съществува риск за пренасяне на отрицателното отношение към турците от страна на учениците върху техните съвременници. Липсва съвременен коментар за историческите измерения на описани събития и явления.

И похвалата към "Просвета", и критиката към "Анубис" са отразени в окончателния доклад (стр. 12-13)

Смятам обаче, че основната отговорност за скандала не е на Йоана Томова, нито на медиите, а... на самата Комисия аз защита от дискриминация.

Защо?

Резултатите от изследването са публикувани в сайта на КЗД в рубриката "Новини". Само че "новината" се свежда до две изречения, че е направено еди-какво си изследване и че можем да "прегледаме резултатите по-долу". А "резултатите", са, както споменах, много доклади. С обем от 5 до 50 страници. А най-важният доклад, обобщаващият, е забит най-долу и носи плашещото заглавие "Решение". "Ау, щом има решение, ще ни карат да изпълняваме", казва си Йоана Томова, може би. И не само тя, а и много народ остава с впечатлението, че каквото пише в доклада, е задължително да се изпълни, пък практически никой не знае какво пише в доклада. А е известно, че неизвестността плаши...

Не се прави така, колеги от КЗД (казвам "колеги", защото на експерти от нашата Социологическа програма ни се е случвало да работим заедно с представители на комисията и те имат поглед какви доклади пише нашият екип). Когато се публикува информация по подобна чувствителна тема, много важно е тя да е придружена от прессъобщение (или аналогичен информативен текст), което да обобщава основното, което искате да излезе в медиите за изследването. Знаете, че медиите масово препечатват прессъобщения и че е много малко вероятно някой журналист, който гони сума ти други задачи, да се запознае със стотици страници анализи, че и смислен текст върху тях да напише.

Всъщност е по-добре, че почти никой няма да си даде труд да прочете докладите. Между тях има огромни разлики - като се почне от графичното оформление, мине се през структурата, гледните точки и се стигне до стила. Да не говорим за нивото. Някои от докладите са на високо академично ниво, други се чудя ученици ли са ги писали (който ги е писал, най-малкото не владее основни правила на правописа). Някои започват с лекции по въведение в социологията и социология на пола, в други само се посочват примери - в този учебник така, в онзи - иначе. Няма единство и в разбирането на признаците на дискриминация - според едни от авторите (само на един от докладите е ясно авторството, впрочем) дискриминация по възраст ще рече да се показва определена възраст в недобра светлина, според други признакът "възраст" ще рече най-вече дали учебникът е съобразен с възрастта на децата. Някои от експертите показват впечатляваща нечувствителност към определени форми на дискриминация. Някои пък "търсят под вола теле" - в един от докладите например се твърди, че поемата "Горски цар" на Гьоте била индиректно дискриминационна към децата, понеже образът на детето се свързвал със Смъртта (?) (доклада по признаци етническа принадлежност и възраст, стр. 12, 31). В някои от докладите прозират нерефлексивно попити клишета и стереотипи. Например в този за етническата принадлежност (върху учебниците за предучилищна възраст, първи и втори клас) на стр. 1 е даден следният пример от учебник:



изображение на афро-американче с големи халки на ушите, тарамбука и боси нозе. Децата трябва да познаят думата „негър” към изображението.

Заключение:
Така поднесена информацията създава впечатление у децата, че всички представители на негро-австралоидната раса изглеждат по този начин и ги учи на неправилното обръщение „негър”, което официално е признато като дискриминационен израз.

Нямам възражения към това, че обръщението "негър" е признато за дискриминационно. Думата "афроамериканец" обаче идва от Съединените щати, които и са родината на т. нар. "политическа коректност", и се отнася до американските граждани с африкански произход. Ако на картинката има босо чернокожо дете с халки на ушите и тарамбука, то по-скоро ще да е африканче, не афроамериканче. Не става дума за случайна грешка, защото в подобен контекст се говори за "афро-американци" на още три места в доклада (на стр. 2). Но кой да се замисля над клишетата...

Мога още много да говоря, но това не ми е целта - исках да дам само няколко примера. Количественото изследване и фокус-групите предпочитам да не коментирам - не че няма трески за дялане, но ще отворя една професионална уста, която едва ли някой ще иска да слуша.

Смятам, че отговорността не е толкова в отделните автори, колкото на цялостното ръководство на изследването (и проекта). Цари пълен хаос, не става ясно защо едни доклади включват по един признак на дискриминация, други - по два или три, защо има доклади, които се казват по еднакъв начин (в повечето случаи са изследване учебниците на различни класове), защо са така подредени докладите на сайта, защо има неработещи линкове, частично дублиращи се доклади и т.н. Случва се не всички експерти да си свършат работата еднакво добре, но е важно крайният продукт да е в приличен вид, а не правописни грешки да се копират без поправка и в окончателния доклад. Можеше в интернет просто да се публикува окончателният доклад, придружен от кратък текст какво пише в него.

Всичките ми критики не изключват убеждението, че направеното изследване е много ценно и че окончателният доклад като цяло е добър. Както и че воплите "махат Ботев" обслужват гилдийни, политически и прочее интереси. Но който иска да бъде разбран правилно (особено ако е недолюбван от всевъзможни популисти), трябва да положи поне минимални усилия за това.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.08.2012 г.

Nobody Home



имам си мобилен телефон
с абонаментен план
две хиляди безплатни минути
и петима души
с които да ги изразходвам
ала не мога
да изговоря и сто минути
и има само четирима
на които да звъня безплатно
петият
изчезна на северозапад
когато го търся
винаги ще чувам
телефонен секретар

17.02.2011, публикувано във Facebook заедно с линка към откъса от The Wall.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.08.2012 г.

По пътя

Източник: bgmaps.com

Добре човек да си преценява времето, но ако е склонен към приключения, може да се получи хубаво, ако не го направи.

Тясната ивица между Поморийското езеро и морето е най-красивото и диво място на Поморие. Вървите по една пътечка, от едната ви страна е морето, от другата - езерото. Пътечката е леко издигната, а в ниското до езерото има растения, каквито човек не вижда всеки ден. Навъртат се и разни редки птички. Не обичам снимки на залези, иначе залезите над езерото са учебникарски красиви, достойни за картичка. Червено слънце, лъчи през облаците, абе...

С Крис планирахме да идем да поплуваме на плажа в близост до ивицата, който е комай най-чистият и най-празен плаж в Поморие. До него са си обаче 2-3 километра ходене през плажовете (може по пътя между новите блокове, хотели и т.н., но язък). Колкото повече се наближава мястото, толкова пясъкът става по-едър и по-черен и толкова повече краката ви затъват в него.

Тръгнахме към пет и половина следобед, за да избегнем големите жеги. За час и нещо се добрахме до хубавия плаж - огромен и, за разлика от повечето поморийски плажове, без вълноломи (предполагам, че формата на залив е предпоставка за липсата на вълнение, каквото би имало на другите поморийски плажове, понеже Поморие е с формата на тесен полуостров и е изложено на много ветрове). Водата - топла и чиста, вижда се всяко камъче по дъното, почти никой друг не плува - идилия.


Както сме се ободрили от плуването, хрумва ни да се разходим по ивицата. Часът трябва да е около седем и нещо. Тръгваме без ясни планове. От лявата ни страна в ниското хора се мажат с известната поморийска лечебна кал (голям кеф е, ако приемете предизвикателството да миришете на лайна; мен ако питате, струва си), от дясно морето кротичко се плиска. След малко сме свидетели на един от гореописаните учебникарски залези.

Е, от мен да мине - един залез, поиграх си малко с поляризационния филтър:


Толкова е хубаво, че предлагам да се разходим до края на ивицата. Вървим и събираме (най-вече Крис събира) боклуци по пътеката. След края на ивицата, доколкото знам, е Ахелой. Почва да ни става ясно, че пътят е дългичък и няма да имаме време да се върнем по ивицата. Тоест - време бол, но в тъмното връщането не изглежда съвсем безопасно - човек може да се спъне я в някой трън, я в странно защо подаващо се от земята арматурно желязо и т.н. После може да вземем рейса от Несебър, който минава през Ахелой, казваме си, или да стопираме някоя кола, или да намерим частна квартира за една нощ в Ахелой, или да спим направо на плажа, защо не.

Не съм взела репелента, защото уж бяхме излезли само да поплуваме. Сещам се с яд, когато ни нападат комарите. Крис понася ухапванията по-леко, но мен пак ще ме сърби няколко дена.

Започва да се стъмва. Поморие ни е все по-далече, а светлинките отпред не стават много по-близки. Ускоряваме ход, за да не ни завари тъмницата на ивицата, която не свършва и не свършва. Много дълго било това езеро, отбелязваме. По едно време виждаме солница, която не е известната ни при Музея на солта в Поморие. Не след много дълго ивицата свършва. Минава девет и вече е порядъчно тъмно. Пътеката се влива в по-широк черен път, който води, предполагаме, към шосето. На нас обаче ни се струва по-сигурно да продължим край морето.

Слизаме към плажа и се натъкваме на нещо като бетонен бункер. Хубав плаж, и тук има вълноломчета, но мънички, не като поморийските. Недалеч се виждат светлини. Почти стигнахме, викаме си.




Качваме се по нещо като стълбичка и попадаме на един от къмпингите край Ахелой. Свири бясна чалга, цените за бунгало са 12 лева на човек. Не, мерси. Купуваме си по една баничка и решаваме да продължим към Ахелой.

Задачата се оказва по-трудна от очакваното. Край морето не става. Плажът по някое време свършва и се натъкваме на нещо като вълнолом с камъни, но в тъмното нищо не виждаме и не рискуваме да продължим. Добираме се до шосето, но там рискът някоя кола да ни премаже в тъмното изглежда по-голям от шансовете да намерим автобусна спирка или да се доберем на стоп до Поморие.

Връщаме се на плажа, от който дойдохме, решени да нощуваме там. Поотдалечаваме се, че да не чуваме чалгата, и посядаме. Море, луна, звезди, само ние на плажа, идилия. 




Светлините на Поморие едвам се виждат в далечината. Почти сме стигнали до другия край на залива.




Към 11 и 15, независимо една от друга, почти едновременно ни звънят две приятелки, които са в Поморие - едната звъни на мен, другата на Крис. Тая вечер ще има беседка, казва Жени, с която се запознахме предната вечер на концерт на The Pomorians на Текила бара и се оказа, че се познаваме от години във Фейсбук по антирасистка линия. Леко сме блокирани край Ахелой, Жени, съжаляваме, че ще пропуснем беседката, но няма как да се доберем. Поздрави на теб, на Жоро и на Петко (и с Петко се запознах предишната вечер и се оказа, че и с него се знаем от години по същата линия, пък той свири в "Глас народен" и навремето съм го снимала на един концерт). На другата линия (сиреч на телефона на Крис) е Васи, която пита ще има ли нещо тази вечер. Васиии, провиквам се, тая вечер ще има беседка.

Почва да захладнява леко. Аз съм с една къса рокличка без ръкави и нямам никаква друга дреха, като не броим мокрия бански, увит в хавлиената кърпа, защото забравихме да вземем найлонов плик, и долните ми гащи. Крис е с тениска с къси ръкави и панталон с дълги крачоли (как му завиждам за ръкавите и крачолите). Опитваме се да сушим кърпата и банските на един храст. 


Правя снимки, някои наслука, понеже не виждам какво снимам и съответно не знам как да фокусирам. Но някои се получават.




Решаваме да поспим. Първо се настаняваме между едни храсти, където уж духа по-малко. Грънци, духа си също толкова, а и пясъкът е влажен. Връщаме се по-близо до морето, където седяхме преди. 
На светло "квартирата" ни изглежда така:




Правя възглавници от пясък, слагаме си отгоре шапките (защо ли - на другия ден имаме пясък в устата, ушите, очите, косите...). Завивам се с хавлиената кърпа (дълга и доста тясна, тип плажна), а Крис - с раницата (стара брезентова раница, сигурно от 50-те години).

Имаме чувството, че ни хапят някакви гадини (освен комарите). Нещо под нас. Просто пясъкът ни боде, казвам. Надяваме се на плажа да няма сколопендри. Поморийските сколопендри са черни и дълги към една педя, имат вид на змии с много крака и от тях боляло като от голяма медуза, казват.

Дълго не можем да заспим. Абе... хладничко си е. Кърпата, с която се опитвам да се завия, е влажна, но без нея ми е още по-студено. Мисля си за премеждията на Муша-Буша на Карадере. Не, нямам основания да се оплаквам. Леко ми е хладно, какво пък толкова. И без това все ми е горещо. По някое време Крис се унася. Аз не мога. През последните месеци не мога да спя като хората ни денем, ни нощем. Казвам си - още една безсънна нощ. Сядам, увивам се в кърпата и гледам морето. Поне е по-хубаво от другите ми безсънни нощи.

Крис се размърдва и се притеснява защо не спя. Посяда и той. Часът е едва около два, а се надявах да е четири. Говорим си, пак правя снимки. По някое време Крис предлага все пак да се опитаме да поспим. Този път се гушкаме един в друг, така е по-топло и със сигурност по-приятно. Казваме си, че това е най-хубавият начин да отпразнуваме годишнината от сватбата си, която е след няколко дена. Не храня особени надежди, че ще заспя. Към четири и нещо Крис отбелязва, че студеният вятър се е сменил с топъл. Наистина, определено става по-топло. Постепенно се отпускам. Изненадващо се унасям към пет.

Събуждаме се към шест без нещо, развиделява се. Пак ми е студено, но този път като че от недоспиването. Сядам и се увивам във вече изсъхналата кърпа, докато дойда малко на себе си. 



Снимка: Крис Енчев

Появават се първите разхождащи се по плажа. 




Крис забелязва щипалки на пясъка. Знаех си аз, че не е пясъкът, казва. Изпохапана съм цялата. На следващия ден ще съм на червени, сърбящи и болящи петна.

Ставаме и решаваме все пак да намерим Ахелой - по светло ще е по-лесно. Стигаме до мястото с камъните, което ни спря предната вечер. Ако се ходи по ръба до една стена, после може да се качим към един хотел, който е над стената. На тъмно не бихме могли, със сиурност. Стигаме до стълбички, обаче към двора на хотела има метална врата. Не стига, че унищожават плажовете, ами не дават на хората и да се качат. Успяваме да се качим на нещо средно между тераса, изкуствен плаж и алейка и вървим, докато намерим откъде да влезем в хотелския комплекс. Не че ни е много приятно, но нямаме много други полезни ходове. Плажове нататък няма, има възвишение с безбройни гадни хотели и нещо като изкуствено и доста заблатено изглеждащо бетонено плажче към тях, но със съответните чадъри, за които се плащат съответните пари. Отврат. Това трябва да е било началото на Равда.

Ориентираме се кой трябва да е пътят до Ахелой и скоро сме в селото. Лесно намираме автобусната спирка, току-що сме изпуснали рейса от 6:45, който щеше да ни свали в центъра на Поморие. Следващият е чак в 8:30. Вариант е да хванем и някой от автобусите до Бургас, които спират в новата част на града, откъдето до нас има едно поне два-три километра ходене. Така и правим.

Слизаме при ужасно големия хотелски комплекс в новата част на Поморие, издържан в стил руски мутробарок. Виждаме как под носа ни потегля градският рейс, който минава веднъж на половин час и можеше да ни смъкне до центъра. И без това не сме разчитали на него. Купуваме си гадни тестени закуски и потегляме пеша, дъвчейки. Боли ме главата. Още е рано, а вече напича. На Крис му е леко зле от слънцето.

Прибираме се, пием упсарин, теглим си по кратък душ и лягаме към 9,30. Събуждам се 12 без нещо след дълбок сън, какъвто не съм имала от месеци. Нямам нужда от много сън напоследък. Главата не ме боли вече. Правя си половин литър зелен чай, изпивам го бавно, похапвам. Чувствам се прекрасно. Крис спи в съседната стая.

Към два и нещо чувам: Васииии, Васиииии! Познатият глас на Жоро. Жоро няма телефон и обича хората да си викат под прозорците - като в доброто старо време. Успява редовно да организира големи събирания на хора, без да му е нужен телефон. Къщата на Васи е точно срещу нашия блок. Показвам се на балкона по нощницата с хипопотамите. Долу са Жоро, Жени и Петко. Тая вечер от девет и половина ще има огън, казва Жоро. Огън - ще рече печене край морето на чирози и прясно уловени миди, разговори с интересни хора до сутринта или кой до когато си тръгне, може би и някой импровизиран концерт...





Става ми леко неловко. Предполагах, че огънят ще е в четвъртък и че ще е по-късно (миналият почна след полунощ). Може да закъснеем, Жоро, понеже тази вечер щяхме да ходим в Бургас на поетичен дуел, организиран от Петър Чухов. Последният рейс от Бургас тръгва в 21:15, значи ще можем да се доберем до огъня най-рано в десет и нещо. От другата стая на балкона се подава по долни гащи и току-що събуденият Крис. Може и да не ходим до Бургас, вика. Да, така май е по-добре. Ще пропуснем поетичния дуел, макар да обещахме да идем. Но Жоро искаше специално да организира огън преди нашето заминаване, пък ние да пропуснем част от него, след като предната вечер пропуснахме и беседката, не ни се ще...

И така:

Сряда вечер - огън. Четвъртък вечер - последен за тази ни ваканция концерт на The Pomorians на Текила бара, а после поморийските тийнейджъри-рокаджийчета май замислят огън. Петък вечер - театър (четвъртото представление, което ще гледаме, откак сме в Поморие това лято - "Изгубени от любов" с Койна Русева и Асен Блатечки в салона на новото читалище). Събота - 16-та годишнина от сватбата, още не знаем какво ще правим (май пак се очертава огън, а си мислехме, че този в сряда ще е последният ни за тази година), но ще е хубаво. И в неделя си заминаваме...



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

4.08.2012 г.

Пъзел от липсващи парчета


литературата започва от рана
от загубата на нещо или някой
когото не можеш да си позволиш да изгубиш


ако разбера
към кого адресирам думите
когато наоколо няма никого
ще дишам поне двойно
повече


Белова

сега обличаме трупа
и имаме проблеми с копчета

сега нагласяме трупа
и душим сенките във въздуха

сега изнасяме трупа,
покриваме го с пръст и клони

усещаме недостига на органи,
с които да тъгуваме

сега


Стигнахме блока. Взех асансьора. Крушката в безмълвната кабина беше изгоряла. Не почуках на вратата. Отключих като всеки друг път и влязох. Бях сам. Настана студ.





Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

1.08.2012 г.

"Беседката ни чака, стана сто часа..."


Така се пее в
песента на The Pomorians "Обичам", която съм в състояние да харесвам само когато съм безметежно поморийски разкисната, но то това е и целта (трябва да отбележа, че в последно време на живо песента звучи много по-здраво, със забивания към ска и пънк).

Та думата ми беше за Беседката. Ако наминавате към Поморие и ви се ще да срещнете не само интересни пейки, а и интересни хора, най-прекият начин да намерите такива е да се завъртите покрай нея. Там се навърта компания от художници, музиканти, актьори (от любители до професионални), мили холандци, които идват в Поморие всяко лято и ви говорят на български, доколкото могат, местни тийнейджъри - рокаджийчета и всевъзможни неконформисти. Те ще се радват да ви видят и нищо чудно да ви открехнат за събития из поморийския ъндърграунд като концертите на Текила бара (за който ще пиша отделно), някое нощно печене на миди край морето и какво ли още не.

Да, и в Поморие има ъндърграунд. Не е популярен и направо официозен като свързаната със Созопол хипария (казвам го с ясното съзнание, че "официозна хипария" е противоречие в субекта), но някак по-натурален. И такъв, който не ви се натрапва, а чака да го откриете. Лично аз загубих доста години, ходейки в Поморие всяко лято и мислейки, че там нищо интересно не се случва.

Беседката е институция. Веднъж местният художник Гошо (да не се бърка с местния художник Жоро, когото някои наричат "директора на беседката") се скарал на едни поморийчета петокласници, които рекли "да се срещнем на кръговото": "Какво е това кръгово, бе! Това е Беседката! Вие от Поморие ли сте, или не?"

Та ако сте в/около Поморие и наминете към беседката през късните/ранните часове, изобщо - някъде около сто часа*, животът ви може да стане няколко идеи по-интересен.

___________________________________
* Откъсът от песента, който ползвах за заглавие на поста, продължава така:

Беседката ни чака,
стана сто часа.
Чолака пак го прибраха
на топло през нощта.

Та историята била следната: въпросният Чолака бил надънил музика в малките часове. Звъни кварталният и пита: "Ти знаеш ли колко е часът?". Чолака, порядъчно почерпен, поглежда циферблата на електронния си часовник, вижда "1:00" и спонтанно отговаря: "сто". Поради което и бил прибран "на топло през нощта".


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?