Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

21.07.2012 г.

това е целта



докато те моля
да престанеш да четеш
това стихотворение
в мое присъствие
свикнах
и вече не плача
докато те слушам
каза тя

това е целта
отвърна той


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.07.2012 г.

Пет


И тъй, Неуютният блог днес навършва пет години. За втори път се сещам за рождения му ден.

Блогът го има, защото продължавам да имам какво да ви кажа. Казвам много повече неща и из всевъзможни социални мрежи. Блогът обаче е моят канал - мястото, в което дигиталното ми битие не се чувства част от потока, а е при себе си.

Едва ли щях да виждам смисъл да имам блог, ако ви нямаше вас, които четете. Затова се радвам, когато реагирате. Когато намирам знаци за присъствието ви. Взаимодействието между нас винаги е двупосочно. Думите не са просто думи, реакциите не са просто реакции. Осъзнато или не, влияем един на друг, както и на света.

Затова ми се ще да ви поздравя с една песен, в която става въпрос за "ефекта на пеперудата". Песента е на любимия ми музикант Питър Хамил, но все пак е общо взето слушаема, някак лирично-медитативна, и се надявам да ви хареса.



Благодаря ви, че сте тук.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

18.07.2012 г.

За хората, групите и омразата


Поради лични причини свързвам известното изпълнение на Over the Rainbow на хавайския музикант Israel Kamakawiwoʻole единствено и само със смърт.

Вече покойният музикант е кръстен на държава, граждани на която бяха взривени само преди няколко часа на някакви си двадесетина километра от мен.

Още е рано за интерпретации. Това, което си мисля, е, че има хора, които убиват други хора, само защото другите принадлежат към определена група.

Мисля си, че израелските туристи в автобуса на летището в Бургас едва ли са убивали палестински деца.

Мисля си и че параноята от случилото се може да рефлектира върху мюсюлмани и чужденци в България, които никога нищо не биха направили на евреин. Само защото принадлежат към определени групи.

Мисля си, че омразата има свойството да се множи.

Мисля си, че не искам да бъда част от веригата на множене на омразата.

Мисля си, че имам нужда просто да се свия...

Но си мисля и че трябва да кажа.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

17.07.2012 г.

Цветните пейки в Поморие, или за посттравматичното изкуство


Това е първият от поне два поста за алтернативната култура в Поморие. Макар да съм наполовина от Поморие (по линия на баща ми), чак в последните години започнах да забелязвам, че в градчето се случвали интересни неща, някои от тях - от десетилетия.

Както може би помните, през зимата част от черноморието ни пострада от бури, имаше сериозни наводнения и разрушения. Поморие е с формата на тесен полуостров, така че имаше разрушения и от двете страни. 



Към днешна дата не виждам сериозни щети от разрушенията, каквото може, е възстановено. Част от бетонните пейки на крайбрежната алея са циментирани. И тук идва най-хубавото - по инициатива на местни хора (и с подкрепата на общината, нека отдадем дължимото) тази пролет повечето пейки бяха превърнати в произведения на изкуството. В рисуването са се включили предимно художници от Поморие и Бургас. От тях познавам Жоро Димитров, култова личност в поморийския ъндърграунд, и (засега, но не за дълго, надявам се само виртуално) Албена, която се подписва като Алберта.

Рисуването на бетонните пейки в Поморие за мен е важно не само като прекрасен пример за алтернативно изкуство, което бързо успява да се превърне в една от забележителностите на града - туристите се надпреварват да се снимат на това шарено място. Не по-малко значимо е друго - този акт на изкуство е отговор на травмата от разрушенията по време на наводненията. Без оплакване, без страх, а напротив - с въображение и усмивка.

Природните бедствия могат да бъдат трагични. Но природата, сама по себе си, не е трагична или радостна - радостта и трагизмът са свойства на човешкото. А човешкото тържествува, когато е способно да създава изкуство и радост дори тогава, когато природата му дава поводи за обратното.

Ако ви е любопитно да видите целия ми албум с поморийските шарени пейки - заповядайте.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.07.2012 г.

insomnia 42*

на Радослав Чичев

гърбът ти е обърнат
към слънцето на елюар
носът ти е кула
която гледа към дамаск
хубава си
моя любима
хубава си

не останаха
цветя в цветарниците
птици в магазините за животни
вериги в железариите
за теб
моя любов

___________________
*Написано в резултат на 42 часа безсъние. Моля, не пробвайте това вкъщи.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.07.2012 г.

Спомен за "На седмото небце"




Още от откриването си през март "На седмото небце" (на "Славейков", в мазето на сградата на бившето кино "Култура") се превърна в моето ресторантче и заплаши да свали от пиедестала две-три любими вегетариански местенца (любими - не защото са вегетариански, а заради милите хора, работещи в тях и най-вече, защото са за непушачи). Защото беше създадено за мен и за хора, чиято компания обичам - предимно поети и други хора на изкуството (ресторантът беше опит за изпълнение на мечта на Ясен Атанасов). Без обаче да е снобарско. С кухня с някои интересни хрумвания и на доста прилични, като се има предвид високото качество на продуктите, цени. С оригинални названия в менюто (ястията от телешко например бяха в рубриката "Не луда, а весела"). С книги на български автори, които можеш да си купиш на място. С немско пиано на 120 години, което вади невероятен звук. С интересна културна програма - почти всяка вечер имаше литературни четения или музика.




Не съм от хората, които често ходят по заведения, но в Небцето веднага се почувствах у дома си. Почти винаги, когато отида там, виждах хора, които познавам (като се има предвид, че се знам и с тези, които го държаха, пък те обикновено се появяваха привечер). Веднъж заведох баща ми и на него толкова му хареса, макар мястото да е предназначено за доста по-различен типаж от неговия, че после няколко пъти ходил там да яде шкембе, а веднъж ни заведе с Крис да ни черпи.

Не ми харесваше само това, че в заведението се пушеше (пространството е малко, така че нямаше обособени зони за пушачи и непушачи). Не съм от крайните заклеймители на пушенето на обществени места, но физически ми става много лошо, когато съм в задимена среда, та неведнъж се е налагало да излизам да подишам въздух, както сега пушачите ще излизат да изпушат по една цигара. Случвало ми се е да съм на крачка да припадна. За здравословното ми състояние пушенето е строго забранено. Затова пропуснах по-голямата част от културните събития, но дадох дума, че като влезне в сила забраната за тютюнопушене, по-често ще идвам.

След забраната с Крис отидохме в Небцето още на трети юни, за да се почерпим преди рождения ми ден (искахме на първи, но тогава се случихме с приятелка пушачка, та не отидохме) и бяхме единствените клиенти в заведението. Никога няма да забравя този ден. Решихме да използваме случая, да да "опитомим" малко персонала, който, според нас, се държеше доста стегнато за подобен тип заведение. Всъщност добре си се държеше, но ние предпочитаме да бъдем третирани, особено на такова място, като хора, а не като клиенти, и да се отнасяме към работещите също като към хора, а не като към келнери и т.н. И точно тогава се случи нещото, което никога няма да забравя:

Тъкмо бяхме успели да накараме момчето, което сервираше, да се поотпусне, и дойде барманът. След малко сервитьорът (не бих искала да го наричам с длъжността му, но не му знам името) рече: "А сега нашият барман ще ви посвири на пиано".

И така - изненадващо получихме класически концерт, изпълнен на 120-годишно пиано, само за нас двамата с Крис. Накрая имаше и бис - произведение на Любомир Пипков, защото Мартин (впоследствие научихме, че пианистът-барман се казва Мартин Нинов) каза, че сме го кефили. Какъв по-хубав подарък бих могла да си пожелая за рождения ден?

В Небцето за първи път четох свои неща (прочетох това и това). Стана инцидентно - дори нямах намерение да излизам от къщи същата вечер, отидох за морална подкрепа на Крис, но желаещите да четат стихове в навечерието на 24-ти май бяха малко - повечето бяха заминали за празниците.

В Небцето първи път видяха бях свят и стихове на анонимен автор, които няма да ви покажа (ако не сте били там, губите).

В Небцето най-сетне със стара приятелка си разменихме подаръците за рождения ден, приготвени преди повече от година. Бяхме си обещали да си подарим една на друга "Малкият Никола тръгва пак на училище" и така и не можахме да се организираме. До вчера, когато и двете, без да се предупреждаваме, всяка взела книгата, та си поднесохме една и съща книга за учудване на цялата маса, включително и за наше собствено.

В Небцето придоби очертание идея за концерт, който ще бъде едно от най-хубавите събития в живота ми, ако се осъществи.

Защо говоря за Небцето в минало време? Защото 13-ти юли, петък, беше последната вечер от неговото съществуване. Каква историческа ирония - ресторантчето стана жертва тъкмо на това, заради което аз щях да го посещавам по-често - забраната за тютюнопушене. В хубавото време много хора, особено пушачите, предпочитат заведения с градина, а Небцето се намира в мазе. Да, в жегите е добре вентилирано и прохладно, аз бих прекарвала часове там. Но е логично пушачите да искат да има къде да пушат, а непушачите или им правят компания, или не ходят по заведения, или ходят по такива, за които отдавна знаят, че не се пуши, и още не са научили това.

След разговора ми с Ясен за затварянето на "На седмото небце" в главата ми възникнаха много въпроси, на които не бързам да дам отговор:

  • Много ли заведения, които нямат градина или масички навън, и в които преди се е пушело, ще фалират през лятото?
  • Колко от заведенията, които са пряко губещи от забраната за пушене, са пробвали чрез маркетинг да привлекат определени групи посетители въпреки забраната?
  • Как щеше да се приеме забраната за тютюнопушене, ако се беше случила през есента или зимата? Вероятно щеше да има по-силно недоволство от страна на пушачите, но дали фалитите на заведения биха били по-малко?
  • Честно ли е да се забранява пушенето на обществени места без същевременно да се ограничава продажбата на тютюневи изделия? В някои страни тези процеси вървят заедно.
  • Възможно ли е забраната за пушене (която иначе като цяло подкрепям), осъществена по такъв начин, да обслужва определени заведения (или вериги) за сметка на други?
  • В един от най-изисканите ресторанти във Варшава видях във фоайето нещо, приличащо на телефонна кабина, но открито. Там стоеше човек с пура, и отгоре абсорбатор дърпаше въздуха толкова силно, че дори аз, която подушвам дим от няколко метра на открито, не усетих нищо. Възможно ли е такива "кабинки", отворени или затворени, да бъдат алтернатива на залите за пушачи?

Отговорите на тези въпроси наистина нямат значение за мен сега. "На седмото небце" вече не съществува, а аз останах без най-моето ресторантче. 



Ако искате да видите повече снимки от "На седмото небце" - ето ги. И без това вече може да се види само на снимка.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

13.07.2012 г.

Тефтер за рожден ден




Този уникален тефтер е изработка на Крис и подарък от него за рождения ми ден. (Припомнам тефтера, който Крис направи за рождения ден на Стефан Иванов.) Ако ви е любопитно какво пише в горния кръг:

компасите са толкова колебливи
дезориентират мисленето

някъде на картата
малка точка сива
там винаги е десет без десет

Стихотворението е заигравка с едно друго стихотворение на Крис, както и с "Тайният път" на Стефан Иванов.

Обичам уникалните подаръци :-), а Крис ги създава непрекъснато.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.07.2012 г.

Трамвайно пътешествие с Ели, Крис и Боби без Боби


Още към края на 2010 година с Ели Иванова планирахме да направим заедно с Борислав Борисов едно импровизирано пътешествие с градския транспорт някой път, когато Ели е в България - да хванем първия ни попаднал трамвай, да пътуваме до последната му спирка, да видим какво има там, после да хванем друг, след това друг... В събота най-сетне го осъществихме. Боби не можа да дойде по обективни причини, но духом беше с нас и го споменавахме.



Срещата ни беше на кръстовището на "Опълченска" и "Стамболийски" в 10,30 сутринта. Първо дойде трамвай 10. Качихме се с Ели и Крис (и общо четири фотоапарата - два огледално-рефлексни, един лентов и една полусапунерка) и слязохме на последната спирка - улица "Кораб планина". Оказа се много приятна и тиха улица.



Вървяхме си, снимахме си, докато ни настигна млад мъж да пита защо снимаме колата му и дали сме от общината (какво да правя, обичам да снимам отражения в лъскави коли).



Трябва да е вървял доста дълго след нас, защото коли снимах само в началото на разходката. Изглеждаше добронамерен и като му обяснихме, че не му правим проверка, се успокои. После към нас се приближи една жена и също ни попита защо снимаме - дали сме студенти. Оказа се, че била фотографка. Обясни ни, че онзи младеж работел нещо към общината (в такъв случай, дали се притесняваше, че колегите му може да го следят?).



Улицата свърши, завихме по друга, по-оживена, и стигнахме до Семинарията. Там се качихме на трамвай 18, който ни отведе право пред Централните софийски гробища.



Не бяхме планирали обиколка на такова място, но щом така и така се озовахме там, влязохме. В събота на гробището нямаше почти никого, беше много тихо и някои от алеите бяха съвсем празни.



Снимахме си на спокойствие. Или поне така си въобразявахме, защото по пътя обратно ни настигнаха едни жени да питат защо снимаме. Обясниха ни, че трябва да имаме специално разрешение, за да правим снимки там. Поуспокоиха се, че не сме журналисти - преди време някакви журналисти били направили един вид компрометиращ репортаж за гробището. Излязохме от това негостоприемно за фотоапарати място и докато чакахме поредния трамвай, пак снимахме.



Момчето, което работеше на близката будка (не помня дали тази за цветя, или за надгробни камъни) дойде да ни пита защо снимаме. Но вече бяхме на територия, на която не ни беше нужно разрешение, та не намери друго какво да ни каже.



Дойде трамвай 3, който ни отведе до Захарна фабрика. Пощракахме наоколо - аз снимах остатъците от фабриката, ограда и някакви ръждиви ламарини.



С нас си поговори една руска баба, но май по-скоро ѝ се говореше, отколкото я интересуваше защо снимаме. Иззад ръждивите ламарини (които се оказаха автокъща) обаче излезе един чичка, който не пропусна да ни зададе дежурния въпрос. Явно изразът "абстрактна фотография" му се видя странен, защото ни посъветва да направим снимки на един много абстрактен (тоест дебел) негов познат, който се моткал в района.

Качихме се пак на трамвай 3 - следобедът беше напреднал, Ели имаше работа в центъра, а ние отидохме до Централна автогара, за да си купим билети за морето.

Поуките от днешната среща:

1. За подобни лежерни пътешествия е нужно доста време. Човек трябва да избере дали повече да пътува, или повече да се разхожда на местата, където попада. И двете идеи ме привличат - по различен начин. Ако някой път реша целенасочено да пътувам по маршрутите на градския транспорт (а имам такава мечта), ще трябва да се лиша от разходките.

2. Където и да отиде човек в България (случвало ми се е не само в София, но в София си е обичайно, в чужбина досега не ми се е случвало), голяма е вероятността да попадне на някого, който подозира, че правите снимки, за да го изобличите. Дали става дума за липса на базисно социално доверие или много хора правят нередни неща и се страхуват да не бъдат разкрити, или и двете, не се ангажирам да съдя.



Ако имате желание да разгледате всички снимки от трамвайното пътешествие - заповядайте.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

8.07.2012 г.

Какво, по дяволите, е "Пирин СС"?



Бях написала друг пост и тъкмо щях да го пусна, когато се натъкнах на призиви в защита на един от задържаните за взива пред офиса (и кафенето) на Евророма в Сандански, в резултат на който мъж е загубил дясната си ръка и е в тежко състояние.

По случая са задържани четири късо подстригани момчета, като за две от тях полицията твърди, че има данни, че са се опитали да взивят квартирата на ромско момче, чиято вина може би е била, че е бил отличник в гимназията.

Близките на младежа от снимката твърдят, че той няма вина по случая. Дали е това е така, предстои да се докаже. Повече ме притесняват обаче други неща:

Какво означава "СС" в името "Пирин СС?" Възможно ли е да е това, което си мисля?

Как е възможно опитите за доказване на нечия невинност да са придружени от снимка на заподозрения с фанелка "SS" (есесовското SS, да не си помислите, че друго)? Че това не е ли незаконно в България? Никой ли не го е прибрал досега само поради факта на фанелката му?

Как е възможно нацистки по същината си призиви да се отправят до институциите като най-легитимното нещо на света? Същите, които го защитават, издигат и апели на английски, не пропускайки да заклеймят еврейския световен заговор (нарочно не слагам линк, ако ви интересува, ще се наложите са препишете адреса от скрийншота горе):



Как е възможно да слагат снимка на заподозрения с Хитлер, пречупен кръст и пр. нацистки снимки и символи на заден фон, без да се притесняват, че това може да има негативни последствия за него?

Какви са тия от "Сила", дето излизат в защита на подобен индивид? Вярно, че досега нямах впечатление, че това движение се отличава с умна гражданска позиция, ама чак пък толкова... За Anonymous не знам - то всеки може да се опита да мине за Anonymous.

Надявам се да ме разберете правилно. За мен всеки е невинен до доказване на противното. Ако някой ходи с фанелки с SS и се снима пред нацистка символика, това не означава, че е заложил бомба. Проблемът е обаче, че киченето с нацистка символика е престъпление само по себе си. Не може да става въпрос за свобода на изразяване или обличане, ако същата тази свобода се ръководи от върховната ценност за унищожението на цели групи от хора.

Всъщност, кой знае. Може в случая въпросните нацита да не са малоумни, а много добре да знаят какво правят. На най-високо държавно равнище в България има впечатляваща липса на разпознаваемост на неонацизма. Ето какво казва за взрива в Сандански самият министър на вътрешните работи Цветан Цветанов:

"Няма политически елемент при мотивите за взрива. Той е изцяло по криминални подбуди."

Какво още трябва да се случи, за да стане ясно, че неонацизмът не е въпрос на хулиганство или на битова престъпност, а е изначално политически проблем?


п.п. Коментарите към тази публикация не са разрешени, за което се извинявам на добронамерените коментатори. Неведнъж съм имала поводи да се уверявам, че нося на заплахи. С времето съм си изработила цяла система за преодоляване на страха. Но това не е основание да ги улеснявам.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.07.2012 г.

Семейство Боро се събра в България


Тереза (Теса) Боро след завръщането си от Нигерия


Понеже бях част от кампанията за събирането на семейство Боро и понеже много от вас допринесоха по един или друг начин, се чувствам длъжна да ви кажа - от около десетина дни Джони Боро е в България с легална виза Д. Макар да спечели всички възможни дела срещу отказите на виза, не съм сигурна, че щеше да я получи, ако нямаше нов консул в Нигерия. Надявам се в обозримо бъдеще да имам възможност да снимам цялото семейство.

Венцислава се прибра с малката Тереза месец и нещо преди Джони, вече сигурна, че този път мъжът ѝ ще получи виза. В първия момент се почувствах малко разочарована, че не е дочакала да дойдат заедно в България. Когато ми разказа за живота в Нигерия и за това, че ако беше останала, щеше да изложи живота на Теса на риск, разбрах, че е била права.

В България си мислим, че Нигерия е сред най-развитите африкански страни, което вероятно е вярно. Не съм знаела обаче, че там няма неща, които за нас са базови - централно електричество, водопроводна мрежа, канализация. Всъщност, и в България има места, където няма прокаран ток или канализация, но като цяло ги има, все пак, а в Нигерия - не.

Нигерийските домакинства се захранват с ток от бензинови генератори към всяко жилище. Представяте си как това се отразява на околната среда. Трябва да пуснеш генератора, за да погледаш малко телевизия, например. Когато се стъмни, по правило всички си лягат да спят, за да не хабят бензина. Готви се на печки с керосин. В столицата Абуджа, и то само на най-престижните места - там, където е дипломатическият корпус, могат да си позволят лукса да имат ток по 20-22 часа в денонощието. Но не 24. Това е една от причините, поради които в Нигерия относително често се случват самолетни катастрофи - като няма постоянно ток, понякога липсва и нужната навигация.

Като казвам, че няма водопровод, имам предвид, че в общия случай и чешми няма. Водата се пренася с кофи. Понякога - по тесни стълби, които нямат парапет (къщата, в която са били семейство Боро в Лагос, има именно такава стълба). Съдове се мият, като всички се топнат в една и съща вода, поплацикат се и после се позабършат. Естествено, няма и такива екстри като душ. Само богатите мога да си позволят двесталитрови бидони с помпа, към които е прикачено нещо като душ.

Водата за къпане и пране не става за пиене. Питейната се налага да си я купувате, а никак не е евтина. Ако кърмите и имате нужда от повече вода, е възможно да се разорите и да си докарате сериозно обезводняване. Тогава отивате да живеете в делтата на река Нигер, където е известно, че мюсюлмани и християни се поизбиват, но поне животът е по-евтин. Не ви минава и през ум да пиете вода от река, за да не се заразите от нещо. В нигерийските вестници пише, че от водата, която не е специално за пиене, можете да се заразите дори с HIV. Затова много внимавате да не влезе вода в устата ви, докато се къпете.

Може да ни изглежда странно, че хората вярват в такива неща, но когато цяло едно общество вярва в нещо и когато то се тиражира и от медиите, реалността се наглася според вярванията. Ние също съвсем не сме застраховани от това...

Ако се разболеете или детето ви се разболее, първото, което ви се случва, когато идете в болница, е да ви вземат парите. После докторът си говори дълго и спокойно с вас, макар и случаят да изглежда спешен - детето ви видимо бере душа, например. После гледа в гърлото на детето ви с фенерче (както се досещате, няма ток). После му предписва лечение на око, като ви задължава си купите лекарства точно от определена аптека (както се сещате, далавера). Или решава да извърши манипулация, която може да убие детето ви, ако диагнозата, която, както стана ясно, е дадена на око, излезе грешна. В такъв случай панически отказвате манипулацията, а роднините на нигерийския ви съпруг удрят една екзалтирана молитва, пък дано детето оживее. Става чудо, детето ви оздравява.

Ако не искате животът на детето ви да разчита само на вяра и чудеса, нормално е да се опитате да му осигурите по-добър живот. Затова разбирам хората, които напускат Нигерия, макар и не точно по бежански причини, както разбирам и Венцислава, че се прибра с детето малко преди мъжа си.

Съжалявам ли, че участвах в акцията за събирането на пари за самолетен билет, за да съберем семейство Боро в Нигерия? Като се замисля... по-скоро не. Смятам, че тези, които се обичат, имат право да искат да бъдат заедно, независимо от рисковете. Че е по-добре едно дете да бъде и с двамата си родители. Че опитът, особено трудният опит, обогатява.

Освен това, според мен животът в Нигерия се отрази много добре на Тереза - налагайки ѝ се да живее с много и всякакви хора и част от времето (през месеците, прекарани в делтата на Нигер) да бъде на практика в почти дивата природа, тя е станала едно много контактно, ведро и уравновесено дете. А преди заминаването за Нигерия Венцислава психически беше на ръба, което неизбежно се предаваше и на детето. Сега, вместо да е невротизирана, от Теса блика емоционална пълноценност. Не мисля, че оставането в Нигерия би било полезно за бъдещето ѝ, но при всички рискове, липси и болести Африка е повлияла добре на ранното ѝ детство.

Затова искам отново да благодаря на тези от вас, които помогнаха - било с пари, било с публичност или друго, за събирането на семейство Боро. Ето какво писа самата Венцислава, когато се разбра кога си идва Джони ("Вие" се отнася не за конкретен човек, а за всички, които са помогнали):


На 25-ти сутринта ще посрещна съпруга си на българска земя. Искам отново да Ви благодаря за моралната и материална помощ, за това, че ако не бяхте Вие, сега, след 2 години, щеше да е първият път, в който да го видим с детето! Толкова много съм благодарна и на Господ и на Съдбата, че Ви има!!! Благодарна съм също и на административното правосъдие в България, че прекрати безумието (и то 2 пъти) и даде възможност на семейството ми спокойно да избира пребиваването си!

Тук е мястото да отбележа, че съдебната система в България бавно, но сигурно започва да бъде все по-адекватна на миграционната проблематика. Това обаче не би могло да се случи без правозащитни усилия, които да насочват вниманието към дефектите в законодателството и досегашните съдебни практики.

Сега семейство Боро са изправени пред ново изпитание - да устроят живота си в България - Джони да си намери работа, да има кой да се грижи за Тереза, когато на Венцислава ѝ свърши майчинството и т.н., но да се надяваме, че това е по-лесната част от пътя.

Още веднъж, благодаря ви от сърце.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.07.2012 г.

Моите цветове (синестетично)



Когато бях малка, си правех странна аналогия между "лилаво" и "диагонал". Някои хора свързват цифрите или буквите, звуците, емоциите и прочее, с определени цветове. Наскоро научих, че това се наричало синестезия.

Иска ми се да опитам да опиша себе си посредством цветове. Или може би не-точно посредством цветове, а посредством мисленето на цветовете. Или не посредством мисленето на цветовете, а посредством мисленето на цветовостта...

Още по времето, когато свързвах лилавото с диагонала, си мислех за цветовете. Имам спомен, че родителите ми бяха казали, че и в бялото, и в черното се съдържали всички цветове. Детският ми ум тогава предположи, че като смесиш всички боички, ще се получи бяло или черно в зависимост от това, в каква посока ги бъркаш - наляво или надясно.

Други въпроси обаче ме вълнуваха повече - дали другите виждат същите цветове, които виждам аз? Как може да съм сигурна, че това, което за мен е лилаво, за някой друг не е зелено? Ако хората са се разбрали да наричат цветовете по определени начини, каква е гаранцията, че виждат един и същи цвят, а не различни цветове? Може ли да се окаже, че всички сме по някакъв начин далтонисти? Защо за едни хора два цвята си подхождат, а за други - не? Какви цветове виждат ескимосите, които имат 40 думи за бялото? Животните същите цветове ли виждат, които и хората?

Днес, тридесет и повече години по-късно, не само не съм намерила отговор на тези въпроси, а към тях са се добавили и други. Има ли цветове отвъд нашите възприятия за цветовете? Как възприемаме цветовете, за които нямаме име? Можем ли да дадем номер на всеки нюанс; та нали няма граница между нюансите? Едно и също червено ли виждат феновете на два враждуващи футболни отбора, комунистите, антикомунистите, любителите на любовни клишета, хирурзите, дознателите, които правят огледи на трупове, цветарите и т.н.?

Не мога да се убедя, че е възможно да възприемаме цветовете сами по себе си - отвъд човешките ни възможности за възприятие, отвъд културата, средата, ценностите, личния опит, определени моментни състояния. Когато Дороти от "Вълшебникът от Оз" отиде до Изумрудения град, на входа ѝ дадоха зелени очила. Тя си ги сложи и видя един приказен изумруденозелен град. Така и ние носим безбройни чифтове очила, само че не можем да ги свалим и да погледнем отвъд тях.

Мисля си, че освен цветовете, които възприемам и мога да назова или поне да се опитам, има и много други, които дори не съм в състояние да си представя. За които нямам име. Опитвам се да остана отворена за тях - дори да не мога да ги видя, поне да съм в състояние да ги допусна. Така давам възможност на някои от тях да ми се случат. Позволявам ви да чупите очилата ми и да ми давате други.

Не знам дали просто не съм пораснала, но виждам, че повечето хора не са такива. За тях цветовете са, каквито ги възприемат, и други цветове няма. Ясно е кои цветове си подхождат и кои - не. Много хора отричат правото на другите да имат свои цветове и да ги комбинират по свои начини. Някои дори убиват, защото не приемат цветовете на другите. Само тези цветове не искам - които отхвърлят другите цветове.

От друга страна, разбирам, че по-лесно се живее, когато вярваш, че цветовете, които виждаш, са истинските и правилните. Ето защо здравомислещите хора се държат за своите цветове. Иска ми се обаче поне да могат да допуснат възможността и на други. Ала колко отворен за другите цветове може да бъде човек, без да се разтвори в тях и да престане да е себе си? Колко мога да разширя границите на възприятието си за цветовете и същевременно да продължавам да бъда човек? Колко цвята мога да понеса, без да се взривя от многообразието им? Каква частица от континуума на цветовете мога да възприема, без да премина отвъд границата на живота?

А смъртта има ли цветове? Дали в нея се съдържат всички цветове, или, напротив, е отсъствие на цветове? Или показва повече или по-малко ограничена палитра, както и животът?

Не знам. Ако не друго, това ще разбера със сигурност. Ще ми се смъртта да е по-цветна от живота; да е абсолютната цветност. Но би могла и да е обратното. Или нещо друго. Например - абсолютното сиво, за което пише Мишел Турние - сивото, което не се променя при обръщането на негатива в позитив. Може и да се окаже, че смъртта е абсолютна само от гледна точка на живота. Дано имам достатъчно време да се откривам за нови цветове, преди да узная.

Цветовете на траура са черното и бялото. Цветовете, които съдържат в себе си всички цветове.

Зависи накъде бъркаш боичките.


***

Бях предложила да се опитам и аз да напиша есе на тема "Моите цветове" и ето го резултата. Като гледам как съм класирала другите есета, не знам каква оценка бих сложила на този текст, ако го беше писал друг. Виждам си много недостатъци, които обаче нямам вдъхновение да отстранявам. Обема съм надхвърлила в допустимите от мен граници, но се чудя дали съм се съобразила с всички критерии, които сама написах. Щеше ми се темата за отричането на цветовете на другите да е по-централна, а финалът да не е точно такъв и да е по-добре развит, ама така ми дойде... Тъй че в никакъв случай не искам да покажа на участниците в конкурса как е трябвало да пишат. Напротив, ще ми се да са наясно, че не са ги оценявали съвършени и непогрешими същества. Особено в мое лице.

Вие как бихте оценили това есе от 1 до 10 и защо? 



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?