Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

28.08.2011 г.

Ако обичаш изкуството, подкрепи любовта (и книгоиздаването)

Започвам с най-важното: който се е сдобил или се сдобие с флаер "Ако обичаш изкуството, подкрепи любовта!", може да купи книгата "Възможните майки" от антикварна книжарница "Алба" на ул. "Иван Вазов" 38 до 15 септември с намаление срещу представяне на флаера :-). А сумата, събрана от продажби срещу флаери, ще отиде за билета и визата на Венцислава и Тереза Боро до Нигерия. Нямам думи, с които да благодаря на прекрасната Емилия Миразчийска от издателство "Скалино" за това, че прие акцията толкова присърце! Издателството е съвсем ново и знам, че всеки лев е нужен, за да успее да се закрепи на пазара, затова оценявам жеста като изключителен. Но като гледам в какъв хит се превърна "Възможните майки", нямам съмнения, че издателството ще го бъде :-).

Сега - предисторията и подробностите.

Вчера сутринта спонтанно реших да организирам акция за парите за билет на Венцислава и Тереза Боро до Нигерия по време на "София поетики" и "София диша". Благодаря на Бояна Петкова и Благовеста Кенарова, които всъщност ми дадоха идеята. И така, измислих флаери, като ми хрумна слогана "Ако обичаш изкуството, подкрепи любовта" - защото акцията се провежда на две събития, свързани с изкуство, и защото любовта, знаем, е от движещите сили на изкуството :-).

Отпечатах към 280 броя на принтера вкъщи (72 листа по четири броя), докарах си спукан мехур на дясното кутре от рязане (никога не ми поверявайте да режа флаери - правя го потресаващо некадърно), взех картонена касичка и изхвърчах към "Поетики"-те. Там раздадох доста флаери, а и някои от поетите и приятелите помогнаха с раздаването, сърдечно им благодаря за което. Но касичката си остана празна. Не сметнах за удачно да минавам с нея край хора, дошли да слушат поезия. Надявам се, че някой от получилите флаер ще реши да преведе пари (или да купи "Възможните майки" от книжарница "Алба").

Акцията продължава днес на "София диша". Ще бъда там със сигурност от 16 часа нататък с кукли, флаери и касичка. Ако някой си купи кукла, парите също ще отидат за каузата. Надявам се касичката да не остане съвсем празна, защото все пак ще минават хора с нагласата да оставят някакви пари на "Шишман".

А ако много искате да имате "Възможните майки" за 10 или 12 лева, вместо 14-те лева корична цена, обаче не сте успели да се сдобиете с флаер, можете да го разпечатате от този документ (това е новият вариант, но получих уверение, че и старите важат), хем ще го отрежете по-добре от мен ;-). Ако желаете, можете да купите книгата и на реалната й цена от 14 лева или дори за повече. Колкото дадете, отиват за каузата.

Вече не съм толкова песимистична. Вярвам, че ще съберем парите. Но тъжното е, че това не трябваше да става. Притеснително ниско е равнището на хуманизъм в държава, която не позволява на много семейства да се съберат. Случаят на Венци, Джони и Теса не е единствен.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

27.08.2011 г.

Ин и Ян по българо-нигерийски



Не си бях представяла, че въпреки петгодишния си брак, ще родя дете без баща. Че ще съм самотна майка на дете с любящ и всеотдаен баща. 

Цитатът е от теста на Венцислава Боро, публикуван в книгата "Възможните майки".

Наливам си чаша студен зелен чай, за да събера сили да напиша това, въпреки че имам проблеми със заспиването заради чая. Ала иначе пак ще се чувствам уморена и няма да го напиша. А отлагам повече от седмица. Все си измислям оправдания. Лидия и Майя вече отдавна публикуваха в блоговете си по въпроса. Знам, че ако темата беше друга, щях да съм написала и да съм забравила. Не, не умората е проблемът. Проблемът е, че се чувствам потисната. Не исках да става така. Но често животът има свойството да се случва не така, както искаме.

Особено когато зависим от волята на институциите.

Защото така. Защото (и това можете да го видите в комай всяка сфера от социалния ни живот - образование, здравеопазване, административно обслужване и какво ли още не) институциите в България нямат за цел да изпълняват това, заради което, поне на теория, съществуват. Те се занимават изключително със собственото си възпроизвеждане. И ако някой пречи на комфорта на това възпроизводство, примерно някоя жена има нахалството да иска да живее със законния си мъж и не приема отношението на някой консул, все ще се намери основанийце, което да възстанови привичния комфорт на институцията.

Разказах за историята на Венцислава миналата есен. Не ви държах в течение на продължението на тази агония - Венцислава продължаваше да печели дела, гостува в няколко телевизии, Джони продължаваше да получава откази за виза с нелепи основания, малката Теса (Тереза) си растеше без баща. И всеки път, когато изглеждаше, че всичко ще си дойде на мястото, че Джони ще се върне при семейството си, се появяваше допълнителна абсурдна пречка.

Докато "чашата" на Венци "преля". Реши, че щом не може Джони да се върне при семейството си, тя и Теса ще заминат за Нигерия, за да бъде семейството заедно. Кой знае, може би накрая правото на личен и семеен живот щеше да надделее и семейството щеше да се събере в България. Но разбирам защо Венци губи търпение. Тя е открит, сърдечен, темпераментен и влюбен човек. Вече не издържа без Джони, не издържа и детето й да расте без баща. Както е споделила с Лидия, иска да е с Джони, където и да е.

Подозирам, че и аз имам пръст за решението й. Преди няколко месеца се видяхме, скоро преди това бях научила, че е преживяла нервен срив и стигнала до болница след поредния отказ за издаване на виза на Джони. Случило се е само един ден, след като се веселихме заедно на премиерата на сборника "Възможните майки" на първи юни. Гледах я и усещах, че вече не е лъчезарната, оптимистична и силна Венцислава, с която се запознах преди година. Все още е лъчезарна, оптимистична и силна, но също така и неуравновесена, нервна, тъжна, ядосана.

Изведнъж ми хрумна и спонтанно попитах - ако нещата не се оправят, ще замине ли при Джони? Венци отговори, че би го направила, но няма пари. Не е от богато семейство, роднините й са дали парите, които имат, за билета на Джони - да вземе виза от Нигерия. Дори не е успяла да им ги върне, трудно се справя финансово да гледа Теса сама, обмисля да напусне квартирата си. Отговорих й да няма притеснения - ако реши да заминава, приятели и съмишленици ще съберем парите, колко му е.

И тя реши.

Тогава ми изглеждаше много лесно да се съберат към 2000 евро, нужни за виза и билет до Нигерия. Все пак, знам хора, които са зад каузата на Венци, както и такива, които имат сходни проблеми. Мислех си - ще дадем, каквото можем, ще измислим нещо, ще да организираме благотворително събитие, ще... ще...

Сега, въпреки че се оказа, че нужната сума е почти двойно по-малка - 1080 евро (750 за възможно най-евтин билет и 330 за виза), нещата ми се струват не толкова лесни. Досега са събрани едва няколкостотин лева. Моралната подкрепа, която получава Венцислава, засега не намира адекватно материално изражение. Впрочем, част от подкрепящите я са с проблеми, сходни на нейните, и съответно с финансови трудности.

Затова ми е трудно да пиша по темата - чувствам се отговорна, че тласнах Венци към решението й, и виновна, че засега нещата не се развиват така, както си въобразявах.

А самата Венцислава вече дори няма пари да плаща квартирата си в София и е заминала заедно с Теса в родния Тетевен. Ако се върне в София след изтичане на майчинството, дори да намери по-скромна квартира, остава проблемът с Теса, която не е приета в ясла (защото и яслите и детските градини функционират на принципа на институциите, който описах по-горе). И никой не го е грижа, че Венци не по своя вина няма работещ мъж до себе си.

Трудно е да се искат пари за такава непопулярна кауза. Мнозина ще си кажат - защо да даваме пари на някаква да ходи да живее с чернокож, след като има болни деца и т.н. Защо не си вземе някой легален българин с дебел портфейл, който да се грижи за детето й.

Защото правото на личен и семеен живот е основно човешко право, ето защо.

Защото любовта и щастливите семейства са рядкост и е тъжно да бъдат съсипвани, когато ги има.

Защото можем да надделеем над смазващата сила на институциите само когато утвърждаваме ценността на човека. Когато постъпваме като човешки същества и смятаме и другите за хора.

Ето защо.

Така че, ако искате да помогнете на Венцислава Боро да събере семейството си, можете да преведете пари в PayPal на veniboro@gmail.com, или по банковата й сметка:

UniCredit Bulbank
София, пл. "Света Неделя" 7
BIC/SWIFT :UNCRBGSF
IBAN :BG35UNCR70001518356736
Венцислава Валериева Боро


Добре дошли сте и с идеи какво да се направи, че да се съберат пари. Както и с разпространяване на информация за случая. Аз имам няколко идеи, една от тях се оказа нереалистична, остава да проверя останалите.

И продължавам да си мисля, че ще измислим нещо, ще... ще...



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

23.08.2011 г.

Моментна онтология на идеала

Из статистиката на блога:



А аз - не.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.08.2011 г.

Въпрос на гледна точка ли е истината?


Google+ (поне в моя опит) се превръща в благодатно място за задълбочени дискусии - едно, заради компанията, която се е сбрала там, второ - заради липсата на ограничения за дължината на публикациите. Един от генераторите на такива дискусии е Павлина (вероятно сте попадали на блога й) - и с култовите й вечерни езикови наброски и уроци в социалната мрежа на Google, и с обратната връзка, която дава на другите потребители.

Във връзка с линк, който публикувах в Google+, се завърза поредната интересна дискусия, насред която Павлина ми зададе следния въпрос:

bTV напоследък облъчва зрителите си с фразата “Истината е въпрос на гледна точка”. Мен нещо ме смущава в това твърдение, защото си мисля, че истината все пак трябва да е нещо, което е поне относително независимо от гледната точка на когото и да било. В най-добрия случай може да е пресечна точка на множество гледни точки (ох, много точково стана :). Какво казват философите по този въпрос и какво мислиш самата ти?

Публикувам отговора си след известно настояване от нейна страна. Предполагам, че на повечето от читателите на Неуютен блог той няма да е интересен, но една от целите на блога е да бъде достига до точните хора (както се случи с поста ми за статистиката на самоубийствата). Така че се надявам, че ще се намерят поне двама-трима, които ще бъдат провокирани от написаното, независимо дали ще се съгласят, или не. И ще стане интересно.

И така, ето реакцията ми (с дребни редакции с оглед на това, че вече е предназначена за повече от един читател):

Отговорът няма да е еднозначен.

От една страна, ако истината беше просто въпрос на гледна точка, всичко щеше да бъде истина и следователно нямаше да има истина. Съгласна съм, че за нея се изисква определено равнище на интерсубективност (или, както казва Павлина, "пресечна точка на множество гледни точки").

От втора страна, ние можем да възприемаме само това, което човешките ни сетива и способности ни позволяват. Кант казва, че времето и пространството са наши форми на познание. Представете си какво щяхме да виждаме, ако имахме фасетъчни очи като мухите, и как щеше да ни изглежда реалността :-).

От трета страна, пребиваваме в определена среда, имаме биография, културен фон, интереси, убеждения и т.н.; и всички тези (и много други) неща оказват влияние на разбирането ни за истина. "Истината" за пълния член (без да имам предвид липсата на грамотност) или за правописа на "медия/медиа" може да зависи от поколение, професионална среда, влияния и т.н. В една моя любима книга, "Космополис" на Стивън Тулмин, се разказва, че когато Нютон създал теорията си за гравитацията, тя се възприела положително в Париж и Лондон и негативно в Манчестър и Клермон-Феран. Защото Манчестър и Клермон-Феран били работнически градове, а работниците възприемали себе си в ролята на "инертната материя", която стои най-долу :-).

От четвърта страна, самият свят се променя и това също оказва влияние кое ще смятаме за "истина" и кое - не. 11 септември 2001 година доведе до едни разбирания за тероризъм и сигурност, случилото се в Норвегия това лято е предпоставка за нови теории и "истини" в тази област. Истината се променя не само за нещата в социалния свят (въпреки че там най-вече), а и в природните науки. И както на нас ни изглежда примитивно, че хората са мислели, че Земята е плоска, така и след време може да изглежда нелепо, че някакви са смятали, че Земята се върти около Слънцето. Томас Кун, чийто последовател отчасти е Стивън Тулмин, твърди, че това, което разбираме под научен "прогрес" (идеята за прогрес включва кумулативност, тоест постепенно натрупване и надграждане), е обикновено изритване на една теория от друга, която по-добре решава дадени проблеми в даден момент (в което няма нищо кумулативно).

Така че за мен "истината" е по-скоро регулативен принцип - човек (или поне - учените) се стреми към нея, но е предструктуриран от много неща, които влияят на разбирането му за нея. Затова добрите изследователи, според мен, би трябвало да се опитват да си дават сметка за нещата, които ги предструктурират, както и да признаят, че много от тези неща не са способни да осъзнаят.

Но пък без разбирането за истина трудно може да се прави наука, а и редица неща във всекидневния живот стават абсурдни. По този повод един социолог, Робърт Фридрихс, в книгата си "A Sociology of Sociology" използва израза на Сьорен Киркегор "скок във вярата" - за да правиш наука (пък и други неща, но на него науката му е проблемът), трябва да "скочиш във вярата", че нещо е истина. От което излиза, че науката не е толкова принципно различна от религията, колкото й се иска.

Както видно, Павлина ми зададе въпрос, на който не мога да отговоря с "да" или "не", както често пъти и тя не може в блога си. Извинявам се за дългия отговор, но питащата нямаше откъде да знае, че въпросът й засяга една от най-големите драми в живота ми :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

17.08.2011 г.

Пак проблеми със Сусамчо


Който иска да е под линукс, без да разбира достатъчно, рано или късно пропищява за помощ (поне в моя случай е така). От доста време насам Сусамчо (Acer Еее 901, бял) e под версията за нетбук на Ubuntu 10.10. Най-голямото ми чудене беше как да направя партициите. Трудността идва оттам, че нетбучето има два физически диска - един от 4GB и един от 16GB. След като изчетох доста форумни дискусии по темата, се спрях на решение, описано в този форум. Конкретно - това, което направих, беше:
/ on 4Gb sda
1GB swap on 16Gb sdb
/home on the rest of sdb
В началото всичко вървеше супер. Скоро обаче малкият диск започна да се препълва. Първо си помислих, че може да съм объркала партиционирането и да съм конфигурирала само малкия диск. Но се оказа, че не съм, и че документите ни са на големия. Какво ли не правих - sudo apt-get clean, sudo apt-get autoremove, дори деинсталирах доста програми - и нищо - пак дискът стои препълнен. А като е препълнен, не мога и да ъпдейтвам.


Та моля за съвет. Според вас, какво трябва да направя в този случай - да променя нещо по партициите, да оправя някакви други настройки, да сменя дистрибуцията? Или нещо друго?

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

13.08.2011 г.

Нишката на Ариадна


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

4.08.2011 г.

(Езикова) чистота и (всякаква) неграмотност

(име на ресторант в съответствие с проекта за Закон за българския език)

Преди малко прочетох великолепната публикация на Иван Стамболов за проекта за Закон за българския език, внесен в парламента от Любен Корнезов. Тя провокира интереса ми да прочета и самия законопроект. Като се присъединявам напълно към написаното от него (разбира се, от Стамболов, не от Корнезов), искам да обърна внимание върху още няколко детайла от законопроекта:


Чл. 8. Българският език се обогатява с нови изрази и думи чрез народното творчество, достиженията на науката и литературата.

От това следва, че не можем да използваме думи като Туитър, Фейсбук, блог, рок, джаз, хаус, смартфон, таблет, лаптоп и т.н., защото не са част от народното творчество или достиженията на науката и литературата. Но можем да предложим на предвидената в законопроекта Комисия за опазване и развитие на българския език думата "дойки" да влезе в употреба като още едно название на женските гърди (сещам се за народна песен, спомената от Иван Хаджийски: "дойките й се тресяа ко мрени риби вардарски, ко солунски лимони"). Имаше и едно цитирано от Найден Шейтанов произведение на народното творчество за Крали Марко, дето взел да си бръсне интимните части и обръснатата продукция била толкова много, че стигнала да се оплетат дрехи за три синджира роби. Но в момента не си спомням коя беше думата за съответните органи на Крали Марко.


Чл. 15. Гражданите са свободни да общуват помежду си на всякакви езици, без те да се използват на публични места като демонстрация против българската култура и национално самосъзнание.

Един вид, общувайте на всякакви езици, на каквито умеете, но си имайте едно на ум на публични места, дали някой няма да изтълкува това като "демонстрация против българската култура и национално самосъзнание".

Чл. 19. В официалните издания на държавните органи, изрази и думи на друг език се използват, когато са станали съставна част на българския език и не могат да бъдат заменени с равностойни изрази и думи от българския език, както и думи, които нямат съответно наименование в българския език.

А-а-а, държавата, значи, се е погрижила за себе си. Останалите - да му мислим.

Чл. 20. (1) По телевизията и радиото се извършват предавания на чужд език само по програми за изучаване на съответния език или по програми, предназначени за чужбина.
(2) Други програми на чужд език се излъчват само с разрешение на Съвета за електронни медии.

Странна ми е формулировката - "по телевизията и радиото" - все едно има една телевизия и едно радио. Да разбирам ли, че по силата на този член ще трябва да отпаднат новините на турски език? Понеже първоначално си помислих, че се имат предвид програмите на чужд език, но те, като цяло, са "предназначени за чужбина".

А в мотивите за внасянето на закона законотворецът е допуснал поне две груби грешки:

Езикът е основния градивен елемент на нацията.

И още:

Това не е първия опит за регламентиране въпроса с българския език на законодателно ниво.

Далеч по-страшна от езиковата неграмотност на депутата е социокултурната и политическата неграмотност, която блика от умотворението му. След трагедията в Норвегия вече би трябвало да е ясно, че стремежът към чистота не е нещо невинно - рано или късно той погубва и това, което се опитва да очисти.

Тази сутрин в Google+ с Павлина Върбанова по друг повод си припомнихме една публикация от блога на Борислав Борисов, написана преди малко повече от година: Аз туитя, ти сориш, той лузва... Тъй като е много на място по темата, ще си позволя да я цитирам почти цялата:

Под носа на онзи чаровен институт, а и далече отвъд полезрението на обитателите му, съвременният български език ври и кипи. Чак прекипява от бурни словотворни флиртове между различни стилови регистри, онлайн вербални репертоари и радостна младежка игривост. А знайно е, че словотворното първо изразява и отразява мислотворното, а сетне го и моделира.

Чудя се обаче дали тези, дето туитят, сорят и лузват, няма съвсем скоро да превърнат в тотални лузъри онези, дето си позволяват в ефира на национална комерсиална телевизия да пробутват стари вицове, препълнени с вулгаризми под етикета на комедийно развлечение. Е, не само се чудя, но и тайно, но искрено се надявам това да се случи.

Словотворната фриволност на новото поколение може да се окаже радикална терапия срещу масмедийното заробване под естетическото иго на телесната долница.

А финалът прекрасно обобщава настоящата ситуация:

Езикът е (неподозирано за факирите на клиентелизма) велика сила. Независимо от усилията да бъде препариран чрез кодификационно нормализаторство (винаги натоварено с безпомощен идеологически заряд в полза на нечие статукво). И въпреки насилственото му и бодро официализирано чрез масмедиите опростачаване, за което пък е още по-ясно чие зарзаватчийско благоденствие обслужва.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.08.2011 г.

Портретна диалектика в инфрачервения спектър


Досега винаги съм предпочитала да правя портретни снимки на хора поотделно. Когато снимам повече от един модел, рядко може да се случи синхрон между излъчването им. А специално при инфрачервените снимки е по-лесно един човек да успее да не мърда за секунда-две, отколкото повече хора.

Така подходих и с портретите на А. и С., докато се оказа, че когато застанат пред обектива заедно, излъчването е много по-силно, отколкото, когато са поотделно. Включително и когато единият модел непослушно мръдне


или и двата не знаят, че снимам.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?