Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

28.11.2011 г.

10 години в третото убежище на красотата

Днес се навършват 10 години от края на бавното изчезване на Георги Рупчев (и от началото на безусловността на обезпокояващото му присъствие). По този повод довечера от 19,30 часа в залата на театъра на СУ "Алма алтер" негови стихове ще четат Александър Шурбанов, Ани Илков, Ясен Василев, Иван Ланджев, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Георги Господинов, Яница Радева, Димитър Кенаров, Борис Роканов, Румен Леонидов, Галина Николова и други. А благодарение на Стефан Иванов ще можем да чуем и самия Георги Рупчев. На мен ще ми е за втори път. А първия път - преди двадесет години - няма да забравя никога.

Докато мислех за стихотворение на Рупчев, което да споделя в блога по повод на днешния ден, поемата му "Смъртта на Тибалт" като че сама се избра. Знам, че този път (за разлика от предишния, когато постнах негово стихотворение) не съм оригинална и копирам нещо, което вече го има на много места в Интернет. Ала понякога баналното е банално именно защото е най-точното.

Следва Георги Рупчев из третото убежище на красотата. Не знам дали е удачно да ви пожелая приятно четене, но се надявам да е вдъхновяващо.



Смъртта на Тибалт

Георги Рупчев


Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф към поема, то в случая това е “Смъртта на Тибалт” от балета на Прокофиев “Ромео и Жулиета”.
Трябва да съм бил петнайсетинагодишен – тогава човек преди всичко усеща, а по-късно узнава и разбира, или поне си мисли така, - когато бях пронизан от писъка на пиколото, приковаван от усилващите се и самотни тимпанени удари – предсмъртния гърч на Тибалт – и още несъвзел се, полухипнотизиран, полувцепенен, бях понесен от почти пародийно гръмкия траурен марш. Цялата тази музикална и театрална машинария…
Година или две след това започна да се пише този текст, хаотичен и неустойчив, поемащ нови детайли, отхвърлящ други, изминал пътя от юношеската категоричност до по-зрялото и откровено незнание, съдържащо все пак нещо като насмешливо съгласие, смелост и ведрост. Така, без да излизам от софийската си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място, където времената се размиват и сливат.
В поемата са вмъкнати много скрити цитати (тези от Шекспир са в превод на Валери Петров). Продължавам да считам обезпокояващото присъствие на Тибалт за съвременно.




Тия петнайсет тимпанени удара
ми приличат на петнайсетте години,
в които не съм те познавал.
Между предпоследния и последния удар
ни представиха, разговаряхме за Прокофиев,
който се подписвал само
със съгласните букви на името си,
да, това е напълно в неговия стил,
а между удара и траурния марш
танцувахме много твърд рок и ти сънува
някакво късо пътуване, което не завърши добре.
Моят баща е бил военен,
после станал строителен инженер, той имаше
голям артилерийски бинокъл, аз
обичах да гледам през него.
Сега мога да броя прозорците, които светят:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
мога да броя прозорците, които угасват:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
колкото да не изкрещя, че съм самотен –
самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна лесно.


Чух, че Тибалт бил умрял.


О, той беше съвсем млад,
но хората са толкова непостоянни.
Умират ден за ден,
умират по площадите,
умират в тихите си стаи тихо,
умират пред бараки на гета или концлагери,
умират в асансьарите, пребити с автомобилни вериги,
умират за всеобща полза,
умират безполезно, казват, че красиво,
умират с мозъци, размазани върху асфалта,
умират изнасилени в телефонни кабини
сред вцепенението на разпилени минзухари,
орлови нокти, нокти на орли, които те замайват,
сред прилепите на нощта – тампони хлороформ,
памуци кръв, хирургически компреси, съсиреци и слуз –
черупките от ореха на Пепеляшка.


Къде расте това дърво и кой
събира и раздава плодовете твърди,
кой ги пази, чии
води са тези, стар кормчийо,
чии са тези багри хипнотични?


Смърт.


Човешко е да се умира.


Да, хората са толкова непостоянни –
отровени умират от отровите, които произвеждат,
премачкани умират от машините, които произвеждат,
простреляни умират от оръжията, които произвеждат,
опиянени от мощта си,
от своето опиянение опиянени,
опиянени от мощта за смърт.


Чух, че Тибалт бил умрял.
Говорят, че не се е мъчил много,
убит на място, както той –
смъртта на копринените копчета –
убивал беше неведнъж.
Поклон пред тъмната му памет,
пред светлата му шпага, пред прекрасната омраза
към Сатаната, към Монтеките и към мира.
Защо смъртта му прави впечатление?


Тибалт не бе виновен.


Той стана изкупителната жертва на фантазията,
опълчилият се срещу поредната лъжа,
хлапак,
взел насериозно влакчето на ужасите
и стигнал гарата на Ужаса.


Ето, нощта, изтъняла, изплезва езика си розов –
куча прозявка е утрото.
Камионетките зареждат магазините и погват
закъснелите видения, които са загубили
по мъничка пантофка,
залепнала о въжената стълба на клепачите.


Не вярвам, че това е нашият реален свят:
просъница.


Говори се, говори се в града,
шушука цялата Верона –
дошъл убит, убил убития, пронизан той
офейкал, князът се намесил, бил му сродник,
чух, чух, Тибалт умрял, за да спаси честта си,
говори се до днес.
Пазете се от имитация, господине.
Цените се вдигат и спадат,
все по-често се случва експертите да бъдат мамени,
четох във вестника, че един от тях се самоубил,
защото го преметнали с фалшив Ван Гог,
какво да се прави?


Чух, че Тибалт бил умрял.


Изтърсвам си джобовете –
не мога да ви кажа кой съм,
не зная откъде съм,
всъщност това няма значение,
живея там, в омразния си дом,
омръзнал на дома бездомен,
отивам, където и вие, само че
аз пътувам на автостоп.
А-а, раницата, дългата коса, герданчетата и следите от инжекции
са спомен от игри на революции.
Дотук, мерси.
Пред мен стои велико минало.


Научих да завися.


Какви са пътищата на страха,
пътеките на нашето свещенодействие?
Какво усилие, какво докосване, какво
проникване, какво ни води като насмолен канап
през лабиринтите на блудкавата вяра, че живеем,
когато преобърнахме живота в преживелица,
а преживелицата в полусън от кръв и плът,
от все по-малко кръв, от раздробена плът
и експлозиви –
достатъчно да го провъзгласим за тайнство.


Тъй често непонятното и маскарадите са истини,
обзети от безумия и освидетелствани,
за да не бъдат произнесени.


Тибалт бил мъртъв.
Бял, бял като платно лежал,
в саван от кървища ръждив сега лежал и гниел.
Не процедил и дума, всичко
със себе си отнесъл. Било доложено, че
често преди бой Тибалт е сторвал кръст със левия си крак
над камъка, където се сражавал. Умрял непитан
и тежкият му златен медальон,
едните казват – с яспис, други – със сардоникс,
а трети пък твърдят, че имало и косми
на чер жребец, четвърти – че целият бил чер, триъгълен,
ала не му помогнал. Тибалт
умрял непитан, с рана като плоча на
гърдите, намушкан в гърчове
от гняв се тръшнал, с пяна на устата, но
последно слово не проронил. Огнен
бил и като огън той изтлявал. Мълчание
след себе си оставил, не забрава.
Гняв гибелен, горещ, а след това изстинал.


Какво ли не говорят за Тибалт – че като малък
бесил слепи котки, ял живи жаби и в следи
от чужди стъпки забивал гвоздеи,
а дойките разнасят, че подслушвал
и с часове пред огледалото се зверил.
Перачките го мяркали как призори
през цветовете на дъгата се промъквал,
към водопадите и скачал да се къпе
от най-високото във най-
дълбокото самичък.
И изчезвал.


Порасъл, щом росенът разцъфнел, бродел нощем,
като девица преоблечен, със свинска зурла,
с немигащи очи разравял гробове,
ограбвал просяци, бичувал ги до кръв,
а после щедро ги дарявал и се просвал ничком,
прерязвал диаманти с кръв от яре,
пил желязо, зайча сянка със стрита вълча лапа,
змийски люспи, черва от млада пуйка,
а сетне гълтал от билето за сила
и насилвал. А старата вражда
на двата рода продължава. Градът,
обзет от страх, до късно се мъчи да заспи,
но не заспива.
Верона ли е туй?


Страхът-свещенодействие, полегнал между теб и мен
като добре обучен пес-пазач,
ще ни спаси от всички истини на истинския свят,
окрадения свят,
дамгосания свят, подложен,
под лупата на нашето невежество,
присвило тънките си устни пред тройно огледало.
И ти заставаш там,
недосънувана.


А аз,
какво да правя аз?


насила да зашивам пъпната си връв с бод зад игла,
да бродя по наклонени поляни,
да майсторя хербарии от народни песни,
да диря мъртви градове,
на всеки оцелял да свалям шапка,
да заучавам Шекспир наизуст,
да го цитирам при добре намерен повод,
да се сплотявам със снимките в семейния албум
и между тях да си почиствам очилата с кожено парцалче?


Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал сам.
Самотен е и затова – безсмъртен.
Не вярвам, Боже, не, не вярвам.


Тибалт бил вероющ, редовен в църква, в изповед
и пости. Бил най-прочутият фехтовчик, обучен при
изгнаника-французин, който го обикнал
и тайно посветил го във всички френски номера,
игри и хватки, пози,
които малкият харесал, не пипал сам
огромния си морков, изливал семето си в чуждо гърло,
прав, разкрачен, но златисто място не помръдвал,
наподобяващ медна статуя, излъскана току-що.
Една плетачка се похвали, че тъй я бил преплел,
та часове не стъпвала на пода, а после
стъпвала едва.


Подмятат, че Тибалт се мятал във всевъзможни гнусотии
и ги изричал гласно, и проклинал,
едно козарче се закле, че
на зарове играел гол с коняри,
подшушват, че облогът бил
най-хубавата му козичка.
По късни доби сводникът му водел
забулени госпожи от домове най-знатни,
девойчета от родове прочути,
момичета от бедните квартали,
охотно идвали момчета – недорасли,
но узрели за Тибалтовия прът,
намазан с лой от слабините на глиган,
да ги разполови като кайсии,
да ги раздруса като кайсиеви дръвчета, превивал ароматните им вейки,
додето портокалите му сочни думкали
о бледите им задници.


Такива са сплетните по пазара.


Говорят, че Тибалт бил най-самотен, бил властен,
горделив, презирал даже патера, припомнят
отколешните техни прения.
Говорят също – бил умерен, мъдър, силен и мъжествен.
Съмнявам се във Сатаната.


И пак: какво?
Да наблюдавам светлото ти тяло
сред тази светла спалня, приглушена
от виолетовата мида на завесите,
пружината маркира всяко твое помръдване,
да се нахвърля грубо,
за поизхапеш раменете ми,
да бродим, уловени за ръка, готови да упътим
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде,
онези, които не знаят къде
онези, които не знаят,
онези, които не знаят,
онези, които,
онези, които,
онези…


Онези, които изобщо не са.


Чух, че Тибалт бил умрял.
Навярно Бог е най-самотен.
Съмнявам се във Сатаната.


Какво “какво”?


Да бъда придружен, по-скоро придружител,
да седна на снега, да потреперя
и извинително да кимам със глава,
да ме изпратиш за зелен хайвер,
да ти разкажа де съм го намерил,
да пъхна във врата ти сняг, да се разсмея,
да те притисна със безброй ръце,
да скоча в басейна след теб, да те догоня,
да викам дълго в теб,
да ти цитирам сър Томас Елиът,
да клекнем на моравата,
да свием венче от маргаритки,
да преобръщам своето мълчание
отпред назад, отзад напред,
да пия с него чай,
да го разхождам с велурена каишка
покрай следобедните лилии.


Така съдбата отминава край вратата.
(Отворете ми вратата, на която чукам с плач.)


Това са нашите възможности,
повтарящи една-единствена възможност
в една-единствена реалност,
тимпаните удариха, сега
жените плачат, пеят и скубят косите си,
които пращят като заглъхваща машина за буря.
Те всички са живи, защото никога не са били раждани,
ридаещи жени, които искат справедливост.


Не бе оплакан тъй Меркуцио
и нямаше защо да го оплакват.
Пазител той не бе и нямаше да стане,
при все че беше благородник,
Меркуцио – приемник на поредица убийства,
макар и сам убит, убийствен и убиван.
Консервативен млад човек,
навярно бъдният Тибалт.
Танцуващият вестоносец на нощта,
открит и лек, прехласнат суеверник,
бленуващ грехове, които няма да извърши,
извършил грехове, които никога не е бленувал,
разцъфнал парещо, нечакан дългокос провидец
не тук и не сега,
един от многото невярващи в живота,
незнаещи, че носят смърт.


Ала дали това ги прави по-невинни?


Днес ние сме обмислили добре смъртта,
рекламата й, авторското право са платени,
решенията взети,
животът е недостоверен,
тръбим тържестевно за всяка нова смърт,
която сме успели да постигнем,
и триумфално съобщаваме
Последните Известия
за Края на Света.
Това са нашите възможности
и се опитваме сред тях да поживеем невъзможно,
и се опитваме да спрем
прииждането на смъртта
сред светлия триъгълник от плачещи жени,
събрани и събирани, събиращи отломките възмездие
срещу заплахите
на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.


Безпокоим се за смъртта, не за живота.
не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме пленници,
недосегаеми във мъничката си самотност
с надеждата да ни заключат в някоя основна клетка.


Говорехме за музика,
а после беше танц,
а после транс
в кръга на нашите възможности,
в кръга на нашето кръжене.
Тибалт кръжи –
забит кинжал в кръга на вечността
сред пръсната колода карти
и превъзмогнал времената.


Какво да кажа след това
и колко да мълча,
и колко точно да измервам,
и колко да се взирам към земята
и върху нея да съзерцавам светлосенките?


О, мрак, мрак, мрак… О, освежителен мрак!


Как лигави са всичките религии,
обидно е така да се живее,
обучени сме как да се умира,
едва сега ще трябва да се учим да живеем,
условието се е превърнало в поанта,
поантата е безусловна,
обратното е прекалено вярно,
за да бъде прието,
аз вървя по стария път,
но не и по същия,
изгубени удари,
студенина на плътта,
потискащи случайности
в кръга на нашите възможности,
на нашата единствена възможност
да преживяваме между тимпанените удари.


Един.
Два.
Три.
Четири.
Пет.
Шест.
Седем.
Прозорците.
Прокобите.
Прокофиев.
Пркфв.


Чух, че Тибалт бил умрял.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


27.11.2011 г.

Интересното на обществото и обществения интерес


В Етичния кодекс на българските медии се казва, че "информацията "в обществен интерес" не бива да се обърква с информацията, която е "интересна на обществото". Там е доста ясно разписано как медиите да уважават неприкосновеността на личния живот, как да отразяват случаи, свързани с деца, как да се отнасят към пострадали от престъпления, как да се уважава мъката на хората, а също и че заподозрените са невинни до доказване на противното.

Работата не е в това, че тези неща ги пише в нечий гилдиен кодекс. Важното е, че става въпрос за елементарни правила на хуманност и цивилизованост.

Днес попаднах на предаване на иначе обществената ни телевизия, част от което беше посветено на скорошния побой над ученик от страна на други ученици в центъра на София. Присъстващите в студиото, начело с уважавания от мен водещ Андрей Захариев, обсъждаха надълго и нашироко както здравословното състояние на пострадалия ученик, така и характера на обявения за главен виновник за побоя. Това, че родителите на битото момче са помолили лекарите от "Пирогов" да не съобщават на медиите информация за здравето му, явно не притесняваше водещия и участниците - те се позоваваха на "неофициална информация".

Докато гледах, се чудех - как никому не хрумва най-малкото, че тук става дума за деца? Какво е да си на 16 години, а медиите да разпространят името ти и надълго и широко да се занимават с твоя характер и да умуват защо си стигнал до насилие? Или да обясняват, че са те набили, защото си бил дребничък и слабичък и може би някому си изглеждал високомерен? Последният начин, по който насилието в училище може да бъде намалено, е извършителите и жертвите да бъдат третирани като обекти, като панаирджийски атракции.

Тия дни ми се случи да говоря с полска полицайка, която изрази учудването си от българските медии. В Полша, казва, когато някой е заподозрян за престъпление или е жертва, медиите не казват името му и не показват лицето му. Чак при влязла в сила присъда може да се каже кой е виновният. Слушах я и си мислех, че тук не става дума само за контрол върху медиите - и полицията, и болниците, и всички ангажирани институции охотно предоставят данни за престъпници и жертви, дори и ако са деца.

Така че държа да отбележа, че не обвинявам конкретно Андрей Захариев - той не е нито първият, нито последният журналист, обсъждащ подобни теми по такъв начин. Но е притеснителен фактът, че журналист от неговия ранг, пък и хуманитарист, смята това за нормално, и то с благословията на "обществената" ни телевизия - притеснителен не само за журналистиката ни, а за равнището на хуманизъм в българското общество.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


22.11.2011 г.

България - на 15-то от общо 20 места по толерантност към различната сексуалност


Представям на вашето внимание индекса на толерантност към различната сексуалност, който конструирах и изчислих специално за читателите на Неуютен блог въз основа на данните от петата вълна на Европейското социално изследване (ЕСС).

ЕСС е голямо международно изследване, което се провежда в повечето страни от Европейския съюз (за съжаление - не всички) и някои други, като Норвегия, Швейцария, Русия а този път и Израел. Изследването се прави по много строга методика и с голяма извадка. Анкетирани са 38974 души, като само за България те са 2434, като имате предвид, че едно стандартно национално представително изследване включва около 1000. Резултатите от петата вълна на изследването бяха публикувани на сайта на ЕСС на 26 октомври и са достъпни за свободно ползване само срещу елементарна регистрация - разбира се, ако имате с какво да ги обработвате и имате известни познания как.

Един от въпросите в ЕСС има за цел да установи толерантността към ЛГБТ хората. Респондентите определят до каква степен са съгласни с твърдението "Гейовете и лесбийките са свободни да живеят, както желаят", като са дадени пет възможности - от категорично съгласие до категорично несъгласие. Резултатите са въз основата на 37162 отговорили (или 95,4 от всички) - не са взети гласовете на 1654 души, които са казали "не знам", 107, които са отказали да отговорят и 51, които не са дали отговор. Първоначално проверих какъв е резултатът за България, след което ми хрумна да сравня по този показател страната ни с останалите, включени в изследването. Установих, че най-категорично приемаща различната сексуалност е Холандия - относителният дял на онези, които са напълно съгласни, е 59,1%. Най-категорично нетолерантна е (защо ли не се учудвам) Русия - близо 1/4 от руските респонденти са изразили категорично несъгласие. България, макар да не е на едно от последните места по категорична толерантност, е трета по категорична нетолерантност - 11,6%.

Сравняването по един или друг от отговорите обаче не дава ясна представа за общата картина - отговорите са разположени в петстепенна скала и ако искаме да разберем как се подреждат страните по толерантност към ЛГБТ хората, трябва да намерим начин да ги обединим. За тази цел направих индекс. Ето каква е структурата на индекса:

  • делът на отговорите "твърдо съгласен" се умножава по 3
  • делът на отговорите "съгласен" се умножава по 1
  • делът на отговорите "нито съгласен, нито несъгласен" се умножава по 0
  • делът на отговорите "несъгласен" се умножава по -1
  • делът на отговорите "твърдо несъгласен" се умножава по -3
  • получените стойности се събират
  • крайните резултати се заклъгляват с точност до стотни - по естетически съображения

Получава се стройна единна класация, в която България заема петнадесето място от общо 20, а единствената страна с отрицателен индекс е Русия. Сега вече може двадесетте страни да се подредят на базата на единен критерий:


Страна
Твърдо съгласен
Съгласен
Нито съгласен, нито несъгласен
Несъгласен
Твърдо несъгласен
Индекс
1.      Холандия
59,1%
33,9%
3,8%
2,2%
1,0%
2,06
2.      Дания
55,1%
35,0%
5,1%
3,5%
1,3%
1,93
3.      Швеция
49,1%
41,1%
6,9%
2,2%
,7%
1,84
4.      Франция
56,0%
26,4%
8,3%
4,2%
5,1%
1,75
5.      Белгия
47,6%
39,5%
5,8%
4,1%
2,9%
1,70
6.      Испания
41,5%
39,9%
11,1%
6,1%
1,4%
1,54
7.      Норвегия
39,6%
43,8%
9,3%
4,5%
2,9%
1,49
8.      Великобритания
33,8%
51,2%
9,1%
4,4%
1,4%
1,44
9.      Германия
37,6%
44,7%
8,2%
5,3%
4,1%
1,40
10.    Швейцария
33,5%
49,1%
9,4%
5,6%
2,4%
1,37
11.    Финландия
32,9%
41,8%
13,4%
7,7%
4,2%
1,20
12.    Чехия
30,5%
35,1%
20,6%
8,3%
5,5%
1,02
13.    Израел
32,7%
29,4%
16,7%
10,8%
10,4%
0,85
14.    Португалия
19,2%
45,6%
15,4%
12,3%
7,5%
0,68
15.    България
25,8%
28,1%
23,0%
11,5%
11,6%
0,59
16.    Унгария
17,7%
30,6%
27,7%
12,9%
11,1%
0,37
17.    Словения
10,4%
42,3%
22,4%
16,5%
8,5%
0,31
18.    Полша
10,8%
38,0%
20,9%
19,3%
11,0%
0,18
19.    Естония
8,3%
34,6%
26,6%
17,7%
12,8%
0,03
20.    Русия
8,1%
21,5%
22,2%
23,9%
24,4%
-0,51
Средно за ЕСС
32,4%
37,6%
14,2%
9,1%
6,7%
1,06

И понеже образите често пъти "говорят" повече от числата, ето информацията от таблицата, представена графично:



Предварителната ми хипотеза беше, че религиозността в дадена страна, в частност - католицизмът, ще бъде фактор за нетолерантност. Хипотезата не се потвърди. Ако се наблюдава разделение, то е между западноевропейски и източноевропейски страни - в западноевропейските толерантността към хората с различна сексуалност е чувствително по-голяма. Изключение прави Португалия, а от източноевропейските страни - Чехия, която е и най-близко до средната стойност на индекса. Иронично, близко до средната стойност за Европейското социално изследване е и страна извън Европа, а именно - Израел (който явно не е такова "гнездо" на радикализирана религия, за каквото често бива представян). Така че новата ми хипотеза е, че фактор за толерантността към хората с различна сексуалност е равнището на модернизация в дадена страна и, съответно, на свързаните с нея модерни демократични ценности. Уточнявам, че не свеждам модернизацията само до икономическите ѝ измерения.

Щях да имам повече увереност в хипотезите си, ако в изследването бяха включени повече страни, което би дало възможност да се правят по-прецизни типологии. Липсват ми Италия и Ирландия, които да сравня с Португалия. Липсва ми Румъния, с която сме толкова близки. Липсват ми други балкански страни като Гърция, Турция и Кипър. Липсват ми страните от бивша Югославия - от едната Словения не мога да направя извод.

В заключение, за мен резултатите са приятна изненада. Положителната нагласа към ЛГБТ категорично надделява над отрицателната в повечето от страните, включени в изследването. Дори в България сумата от положителните отговори надхвърля 50%. Лично аз не съм привърженик на скалите с нечетен брой варианти за отговор, защото средните (неутрални) отговори много често се използват за криене на позиция, но не аз съм правила въпросника. Хипотезата ми е, че в този случай част от скритата хомофобия намира място в неутралния отговор - с намаляване на толерантността се наблюдава нарастване на дела на "нито съгласните, нито несъгласните". Според мен това означава, че хомофобията е по-скоро нелегитимна като позиция, дори и в България, което също е оптимистичен извод.

Много пъти съм казвала, че социологията не е "отражение" на света - първо, като всяко познание, тя е интерпретация, второ - тя влияе върху обществото. Надявам се публикуването на тези резултати в блога ми да има практически смисъл - да вдъхне увереност на хора с различна сексуалност да бъдат себе си и да продължават да отстояват правата си, защото хомофобията в България не е толкова голяма, колкото изглежда. И защото начинът, по който се отнасят към нас, зависи не на последно място от това как се държим - ако се приемаме такива, каквито сме и излъчваме увереност, негативните реакции спрямо нас ще намаляват.

При наличие на интерес от ваша страна, мога да сравня резултатите за толерантността към хората с различна сексуалност от петата вълна на ЕСС с тези от четвъртата и от третата вълна, в които са включени и някои други страни (но пък някои от страни и липсват). (В първите две вълни България не е включена.) Това ще даде възможност за известно прецизиране на хипотезите, а също и ще може да се проследи дали за период от шест години (изследването се случва веднъж на две години) има динамика в толерантността към различната сексуалност и, ако да, каква. Но ако не ви е интересно, няма да ви досаждам с таблици, графики, проценти и хипотези, а ще го направя само за себе си, понеже ми е любопитно какво ще излезе.

Днес, на връщане от работа, видях добър стар приятел социолог, на когото разпалено разказах за индекса, който ви представих, и за идеите ми за продължение на анализа. Приятелят предложи да оформя нещата като проект и да кандидатствам за финансиране. Обаче аз не искам. Имам работа, която харесвам и за която ми плащат; предпочитам нещата извън нея да ги правя заради смисъла, заради споделянето, заради удоволствието от тях, а не заради някакви дивиденти. Нали затова имам блог?

Ако желаете да използвате представените от мен резултати, независимо дали сте блогър, журналист или нещо друго, свободни сте да го направите според правилата на лиценза на блога.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог