Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

10.02.2011 г.

Точно преди един месец ("И той стана и си тръгна.")


 
I Grieve by Peter Gabriel. Текст.

Дигиталните ми следи съдържат някои детайли, а други помня. Трети, за съжаление, съм забравила.

Точно преди един месец се събудих с лоша кашлица, но в добро настроение. Навън беше студено и мъгливо, но не бързах да излизам. Двамата с Крис най-сетне бяхте успели да ме убедите да си взема болнични заради бронхита. Отворих хладилника и видях, че сме останали без кисело мляко. След известно чудене с какво да си изям мюслито, изстисках два портокала за целта. Направих си обичайния половин литър зелен чай, включих лаптопа и ти написах писмо.

По това време вече не си вдигал телефона.

Предишната вечер се бяхме видели. Ти се обади да ме помолиш да ти дам нещо и аз те поканих вкъщи. Звънна отново две-три минути преди да дойдеш, за да кажеш, че си "на Рамщайн" и скоро идваш. Зачудих се - нямах спомен с Крис да сме ти казвали, че наричаме така бившия магазин Рамстор. Може би съм забравила, а може и това да беше просто едно от многото съвпадения, които се проявяваха в общуването ни.

Когато влезе, отбеляза, че у нас е топло и мирише вкусно. Все ти беше студено... Тъкмо бях сготвила сьомгова пъстърва с лук, бамя, гъби и розмарин на фурна и гарнитура - каша от черен ориз със спанак, гъбени пънчета и сух джинджифил. Не посмя да пробваш кашата, но останалото ти хареса, въпреки че според мен рибата беше станала на подметка.

Същата вечер проведохме, мисля, най-хубавия от всичките си разговори. Удържа да не запалиш нито една цигара, защото много кашлях. Ти не остана много. Като се нахрани, рече: "И той стана и си тръгна." Стана, но не си тръгна веднага, а дръпна един дълъг и вдъхновен монолог, както стоеше насред кухнята. Не мога да си простя, че голяма част от монолога ми се губи, само помня, че ме наричаше "човече златно". Когато накрая все пак се запъти към вратата, каза: "Знаеш ли, липсват ми разговорите ни." Отговорих: "И на мен", въпреки че от предишния ни разговор на живо бяха минали по-малко от две денонощия, и допълних: "Човек се привързва..." Уверихме се един-друг, че ще имаме още много такива разговори. На вратата те попитах дали утре ще идеш на работа и ти отвърна: "Такава е идеята". Прегърнахме се за довиждане, каза: "Ще ти звънна утре привечер". Помислих си, че нямаше нужда да го казваш - през последните седмици ни беше станало ритуал да се чуваме привечер.

За този разговор си мислех, докато ти пишех писмо на сутринта. Ти не отговори на писмото, не се появи и в Туитър. Реших, че може би си затрупан с работа - това трябваше да е първият ти ден на работа след празниците. Помотах се из нета. Забелязах, че публикация от Неуютния блог е препечатана в "Електронен вестник", и се зарадвах.

Искам да престана да си представям какво точно си правил по същото време.

След като обядвах, реших да си легна малко и да почета Турние. Не се чувствах много добре. С Крис ти бяхме подарили "Горски цар" за Нова година. Бях ти обещала, когато прочетеш книгата, да ти дам и "Метеорите", която, уверявах те, щеше да ти хареса дори повече.

По това време вече и двата ти телефона са били изключени.

После отидох при личния лекар, дишах, издишвах, взех заветния болничен лист и поредната рецепта, купих лекарства и радостно се прибрах вкъщи.

Искам да престана да си представям какво точно си правил по същото време.

Още нямах отговор на писмото си, нямаше те и в Туитър. Изнервих се и дори се заядох леко с двама туитърци. В 17,30 би трябвало работното ти време да свърши, но ти не се обади. Не се обади и по-късно. След като мина 18,30, започнах да те търся. Телефонът ти беше изключен. Често се случваше да е изключен в последно време, но се притесних. Преди да си легна вечерта, вече бях убедена, че нещо не е наред и казах на Крис, че си изчезнал.

На другата сутрин първото, което направих, е да видя в нета има ли следа от теб. Нямаше. Телефонът ти продължаваше да е изключен. Това, което изпитах, беше ужас. После те търсих на работа, свързах се с най-близките ти приятели (поне с тези от тях, за които знаех), давах странни сигнали в Туитър и Фейсбук... но това вече няма значение.

Все ти беше студено.

Григор е прав. Трябва да престана да мисля защо не съм успяла да ти помогна и вместо това да подкрепям онези, които имат нужда от мен. Безсмислено е да си мисля за нещата, които не успях да ти кажа. Безсмислено е да продължавам да се опитвам да те спасявам. Не те спасих. Точка. Колкото и да мисля къде сбърках, колкото и виновна да се чувствам, това няма да те върне.

Но истината е, че още отказвам да приема, че вече те няма. Дори и след като те видях в ковчег, пред който успях да прочета стихотворението, което ти посвети Стефан, без да плача.

Поне те прегърнах за довиждане.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?