Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

22.10.2010 г.

Неудобният Олег Мавромати


От доста време насам бях в състояние на вътрешен конфликт - дали да пиша за случая на Олег Мавромати, или не. От една страна, известно ми е, че самите Олег Мавромати и жена му, Боряна Росса, биха желали в България да има повече публичност върху техния случай. От друга, приятел, на когото вярвам безпрекословно, е убеден, че раздухването на случая в този момент може да направи лоша услуга на Олег и Боряна. От трета страна, на този етап съм песимистично настроена по отношение на развитието на казуса на Олег Мавромати.

Известна надежда ми дава силата на гражданското ни общество. Защото си спомням, че по едно време бях песимистично настроена и за освобождаването на Аревик, но се оказа, че съм подценявала възможността на гражданската активност да предизвика и промени в начина, по който съдът тълкува законите. И Аревик, и Олег Мавромати са хора на изкуството. Аревик обаче, като едно красиво, бременно и влюбено момиче буди повече симпатии и съответно предизвиква повече съчувствие от един радикален до скандалност артист като Олег Мавромати. А голяма част от хората на изкуството в България са твърде заети със собственото си оцеляване (и/или с това да се чувстват велики), за да се загрижат за един екцентричен руски творец.

Тези притеснения ме възпираха да пиша по темата, докато не се случи да разговарям лице в лице с Боряна Росса. Тя ми каза нещо, което ме накара да я почувствам много близка. Рече, че цял живот се е опитвала да не изневерява на принципите си и сега, когато нещата са стигнали дотам, че нейният живот с Олег е поставен в опасност, не би искала да се отказва, да изневерява на това, за което винаги се е борила. Почувствах я близка, защото навремето и аз се изправих пред същия казус - дали да се боря с риск за себе си, или да си трая, и избрах да се боря. Е, при мен рискът беше най-много да загубя работата си, а при Боряна и Олег залогът е неимоверно по-голям. Ала щом осъзнават рисковете за себе си и са взели решение, не мога да не ги подкрепя. Защото не става дума само за тях, а за подкрепа на свободата да се прави изкуство по принцип.

Историята на Олег Мавромати е известна, но не съм попадала на толкова сериозно нейно тълкуване, колкото мисля, че заслужава. Поне не и в България. В общи линии, разказва се случаят, казва се, че има групи в подкрепа на Олег, особено в Русия, и толкоз. Евентуално се казва и нещо в защита на свободата на словото. Казусът, според мен, има нужда от по-сериозно обглеждане. Известен опит в това отношение виждам при Вени.

И така - Олег Мавромати направил филм, в който героят, игран от него, се разпъва на кръст поради чувство на вина. Понеже е радикален артист, Олег наистина се разпъва. (За мнозина това вероятно е извратено, но представите за извратеност са нещо твърде разтегливо. При всички случаи обаче, не е незаконно.) И, за да не стават грешки, на гърба му е написано, тоест, изрязано върху кожата му: "Аз не съм Божият син".

Тук съм склонна да не се съглася с Вени, която привижда в този надпис "критика към християнската религия". Според мен, става въпрос по-скоро за жест в стил Достоевски. Не е проява нито на критика, нито на обида към религията някой да каже, че не е Божият син. Напротив, за мен, като християнин-протестант, макар и либерален, притеснително би било, ако на гърба на Олег пишеше "Аз съм божият син". В случая кръстът е използван, защото навремето разпъването на кръст е било позорна смърт и съвсем не е знак за отричане на християнството. Дали Олег Мавромати е християнин, или не, е съвсем друг въпрос и не е от значение за разбирането на казуса.

Представителите на една руска радикална православно-националистическа организация обаче не мислят така. Те решават, че Олег е виновен и го дават под съд, използвайки известния "член 282" - за разпалване на междурелигиозни и междуетнически конфликти. Същата религиозна организация иска разни руски царе и пълководци да бъдат произведени в светци, което пък за мен е теологически притеснително, но кой ме пита.

Проблемът е, че тази организация явно е комбина с властта в Русия, което е предпоставка да се превърнат в обект на преследване всички, които просто не се вписват в системата. Най-вече, ако са хора на изкуството, журналисти, интелектуалци... Представете си какво щеше да бъде, ако мечтите на нашия дядо Николай се превръщаха в политическа воля и се опредметявха в съдебни решения, за да добиете представа за измеренията на проблема. Ако зависеше от дядо Николай, Мадона сигурно щяха да я затворят в Бусманци, а хомосексуалните щяха да бъдат наказани с принудителен труд за пречистване на душите.

Та след като въпросните фанатици дали Олег под съд, той станал любим обект на полицията - случвали му се разпити, обиски, конфискации, публично заклеймяване, телевизионни предавания срещу него и по всичко личало, че затворът е неизбежен. Тогава той използвал едно пътуване до България, за да остане тук и да не се връща в Русия.

Подал молба за предоставяне на статут и съответно получил отказ. Но все пак не го подгонили, а могъл да прекара тук десетина години относително спокойно. Наскоро обаче руският му паспорт изтекъл и Русия поискала той да бъде екстрадиран, за да бъде съден там. Понастоящем Олег Мавромати отново е подал молба за предоставяне на статут и след известно забавяне от страна на Държавната агенция за бежанците (което си е честа практика там), молбата най-сетне е регистрирана.

Та кое ме кара да се притеснявам? Да се даде статут на Олег означава да се признае, че Русия не е демократична страна, щом вкарва в затвора хора заради убежденията и изкуството им, които убеждения и изкуство не са насочени срещу никого. На кого му стиска да признае това? На България, която е тотално енергийно (и в голяма степен степен политически и икономически) зависима от Русия? Или на инече "демократичния" Запад?

Случаят на Олег Мавромати разкрива едно изключително важно противоречие, което важи не само за България. Във Всеобщата декларация за правата на човека, която стои в основата на законодателството на страните, самоидентифициращи се (и най-вече - идентифицирани) като демократични, пише:

Член 19.
Всеки човек има право на свобода на убеждение и на изразяването му; тази свобода включва правото безпрепятствено да се придържа към своите убеждения, както и правото да търси, да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства и без оглед на държавните граници.

Член 14.
1. Всеки човек има право да търси и да получи убежище в други страни, когато е преследван.
2. Това право не може да бъде ползвано, когато действителното основание за преследване е неполитическо престъпление или деяние, което противоречи на целите и принципите на Организация на Обединените нации.

Олег Мавромати е преследван по политически причини, той не е криминален престъпник. Не е направил нищо, което да противоречи на "целите и принципите на ООН". Напротив, той е изявен хуманист. Преследван е, защото се е възползал от правото си да изразява своите убеждения по начина, който намира за най-подходящ - чрез изкуството си. И заради това е редно да му се даде статут.

Да, ама статут се дава тогава, когато човек бяга от държави, обявени за недемократични. Освен в случаите, когато има някакви важни хуманитарни обстоятелства - примерно, Армения минава за демократична страна, но ако Аревик или Давид бъдат депортирани, това нарушава правото им на личен и семеен живот. И Олег има личен и семеен живот в България, обаче Русия иска да го съди. Когато вкарват някого в затвора, не се съобразяват с личния му и семеен живот.

Какво следва? Ами следва, че не само Русия, а и всяка призната за демократична страна, може да нарушава нечии основни човешки права, а човекът с нарушени права не може да намери убежище в друга от признатите за демократични страни, понеже това би било против принципите на дипломацията. Олег Мавромати може и да е получил подкрепа от Европейския културен парламент, но все пак това не е Европейският парламент, нали? И докато "културната Европа" си играе на защита на свободата на изразяване, "политическата Европа" допуска безпрепятственото й стъпкване.

Аз, за щастие, не съм политик, а и професията ми не налага да се идентифицирам с официалната власт. Аз съм преди всичко човек, после гражданин. Като човек и гражданин, смятам, че е редно човек да има правото да избяга от всяка една страна, когато го преследват заради убежденията му, и да може да му бъде предоставена закрила другаде.

Затова призовавам тези, които са на страната на Олег Мавромати - трябва да направим нещо! Трябва да подкрепим Олег, да се борим за него!

Ако сте хора на изкуството, интелектуалци, блогъри, журналисти и всякакви, за които свободата на изразяване е важна, моля ви да се опитаме да помогнем на Олег.

Хайде, знам, че четете. Не ме карайте да ви споменавам поименно.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


19.10.2010 г.

Що е пародия?

Полицейска държава, в която безпрепятствено биват откраднати триста и кусур килограма ценни метали, задържани в резултат на показна акция на същата полицейска държава.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


18.10.2010 г.

Другаде


Неуютният блогър беше гост в един изключително интелектуално уютен блог: блога на Борислав Борисов. Темата беше "Тука или другаде", гласувах "тук", а се разписах другаде. 

Сърдечно благодаря на Борислав за поканата, която тайно очаквах от 2007.

Снимката е правена във Veda House - място, където, имам основания да предполагам, Борислав Борисов едва ли е бил, но не успях да намеря по-уютна снимка, която да съм правила.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


16.10.2010 г.

Добре, предавам се! Ще... преинсталирам!

След като така и нямах нерви да добутам оправянето на проблемите с Xandros-a на Сусамчо (ASUS EEE 901, бял), нещата си останаха така - без възможност за ъпдейти. Все пак, благодарение на Гонзо, кирилицата си работеше и Крис, който основно ползваше Сусамчо, беше като цяло доволен. В последно време обаче Xandros-ът почна и него да дразни.

Междувременно, миналата седмица се случи хардуерен проблем - част от клавиатурата на Сусамчо отказа. В Most Computers ни я смениха с новичка за един ден, но междувременно са разбъзикали нещо в настройките (може би са възстановили фабричните, знам ли), та сега пак нямаме кирилица. Подозирам, че вече бих могла да се справя с проблема, обаче, честно казано, вече предпочитам да му туря някаква дистрибуция, която да не е чак толкова дървена.

Разбира се, мога да му подкарам и обикновено ubuntu, но искам да бъде дистрибуция за нетбук, най-вече заради полезната опция за различни енергийни режими. Също така, ще ми се да е дистрибуцийка, правена с мислене специално за ЕЕЕ-тата, за да няма проблеми с разпознаване на хардуера и т.н.

Дотук имам на ум две опции: EB4 (бившето eeebuntu и бъдещото Aurora), което беше похвалено от уважавания от мен delafer и EasyPeasy - не за друго, а защото е популярно, т.е. чувала съм за него. Не бих отказала и нещо друго, ако бъда убедена, че е по-добро. Проблемът е, че за инсталирането на EB4 практически няма официални упътвания, а упътванията за EasyPeasy са недостатъчни за леймър като мен. Досега не съм намерила и нещо от сорта на HowtoForge - незаменим сайт, когато инсталирам ubuntu и искам да си има всичко. Тоест, ще ми се да сe надявам, че на съответната дистрибуция няма да имам проблеми с видео, музика, PDF-и, DVD-та и т.н. И че ще мога да инсталирам, ако не си вървят със самата OS, настолни за нас с Крис програми като Picasa и Skype (дървеничкият Xandros поне тях си има по подразбиране).

И тъй, смирено моля за съвети - първо, за дистрибуцийка за нетбук и, второ, за упътване, линк и т.н. как да я подкарам, че да върши повече работа, отколкото аз - на нея. И най-вече, как да я инсталирам, било от флашка или от CD чрез външна записвачка.

Може да съм тъп леймър, но съм упорита. Windows не стои като опция.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


12.10.2010 г.

Реификация


Всичко беше съвършено, докато последния ден не трябваше да се преместят в друга стая.

Или почти всичко.

Освен велосипедистите.

Велосипедистите караха бързо, със самочувствие, все едно широките тротоари на Лайпциг са техни. Звънците на колелата им нахално дрънчаха, когато наближаваха трите жени, та се налагаше жените да им направят път, ако не искат да бъдат сгазени от някой немски колоездач. Жените - една по-възрастна и две по-млади (биха могли да й бъдат дъщери, но по-скоро изглеждаше, че по-възрастната им е началник), с вид на източноевропейки и говорещи някакъв славянски език, искрено се възмущаваха от безцеремонното поведение на велосипедистите.

Отне им ден или два, докато разберат, че тротоарите на Лайпциг са разделени на две части - пешеходна и велосипедна - и че те през цялото време са ходили по велосипедната част. Осъзнаването на този факт не ги накара да се примирят с положението - така де, при толкова улици, защо им е да карат колело по тротоарите? Така си мислеше жената с вид на началник на другите две и гордо продължи да върви по велосипедните алеи и да се ядосва на безцеремонните велосипедисти. Следвайки нейния пример, двете по-млади жени също не отстъпиха позиции от мястото на колоездачите.

И освен хората.

Уж Европа, уж престижна международна конференция, а хората - прости. Особено жените. Обличат се безвкусно и гледат неприятно. Как не се появи една истинска жена, а само селянки. Е, това поне даваше поводи за разговор на трите източноевропейски. Те с подчертано удоволствие и на висок глас обсъждаха жените около себе си. Славянският им език и смехът им рязко контрастираше на благоприлично скованата тишина наоколо.

Да, почти всичко беше съвършено.

Хостелът, в който бяха резервирали легла, се оказа неочаквано чаровно място - стара сграда в самия център на Лайпциг. Стаите имаха самостоятелни бани. Тяхната беше като мечта - със скосен таван и прозорче с витражно фолио, през което влизаше шарена светлина. От прозорците на административната сграда отсреща надничаха млади мъже и по-хубавата от двете млади жени не пропусна да им помаха, те ентусиазирано отвърнаха на поздрава. Сигурно и техните жени и приятелки бяха безвкусно облечени селянки. Единствено липсата на телевизор, от какъвто нямаха нужда и на асансьор, за какъвто бленуваха, докато тътрузеха тежките си чанти по изящното ретро-буржоазно дървено стълбище до последния етаж, им напомняха, че не са в истински хотел.

Последния ден трябваше да се преместят в стая за четирима.

Още с влизането в новата стая разбраха, че е дошъл краят на почти пълното съвършенство на престоя им в Лайпциг. Не бяха сами в стаята. В банята забелязаха гребен, пълен с дълги черни косми. От същите косми имаше и по пода. В следващия момент трите жени почти се сблъскаха с видимо стресната китайка, която по всичко личеше, че е толкова изненадана от тяхното посещение, колкото и те - от нейното наличие.

Трудно беше за източноевропейките да определят възрастта на китайката. Можеше да е на петнадесет или на петдесет години, но най-вероятно беше някъде между двадесет и четиридесет. Възрастта на азиатците не е нещо, лесно за отгатване. Всъщност, не беше сигурно, че е китайка. Но беше твърде вероятно. Не само заради големия брой китайци в световен план и голямата статистическа вероятност състайничката им да е една от тях. А и заради нещата, които носеше - нощница от некачествено трико, каквито се продават и по пазарите на бедните източноевропейски страни и почти без изключение са внос от Китай, евтини и доста изтъркани чорапи, които се сушаха, проснати на един стол, също подобни на китайските чорапи, които се продаваха по пазарите и сергиите на страната, от която идваха състайничките й по неволя.

Китайката (източноевропейките не поставиха под съмнение, че е китайка) смутено си заподрежда нещата. Трите жени забелязаха цигулката й и тя побърза да я прибере в калъфа. Гледаха я и си говореха нещо на висок глас. Тя не разбираше езика им, но усети, че говорят за нея и не я харесват. Чудеше се къде да се дене. Жените я улесниха, защото напуснаха стаята много бързо, след като си оставиха багажа.

Върнаха се привечер. Китайката я нямаше, ала нещата й бяха все още в стаята. Беше се опитала да подреди, не особено успешно. На пода в банята още имаше от черните й косми. На този фон беше странен начинът, по който беше постъпила с цигулката си.

Цигулката, прибрана в калъфа си, беше сложена на средата на леглото, успоредно на възглавницата и прилежно покрита с одеало така, че да е покрита отвсякъде. Приличаше на грижовно повито бебе. Или на труп на обичан човек. Труп на мъртво бебенце, сложен в ковчег, а ковчегът - скрит от лоши погледи и лоши мисли. Гънките на одеалото бяха скрупольозно изпънати.

Вече спяха, когато китайката се прибра. Не можа да заспи веднага и след като дълго се въртя в леглото, огладня. Извади единственото, което й се намираше за ядене - пакетче чипс. Отвори го и захрупа. От шумоленето на опаковката и хрупането едната от източноевропейките се събуди и започна шумно и нервно да пуфти. Пуфтенето й събуди втората, която подхвана разговор с първата, от което се събуди и третата и се включи в разговора.

Без да разбира, китайката отново почувства, че говорят за нея. Че не я харесват. Че се дразнят от присъствието й, от вещите й, от това, че яде чипс. Прииска й се да потъне в земята. Да изчезне. Зави се през глава с одеалото, за да се скрие от лоши погледи и лоши мисли.

Когато се събудиха на сутринта, от китайката нямаше и следа. Също и от вещите й. Нямаше никакъв знак, че някога е била в стаята - никакво петънце, никаква гънчица, никакъв косъм на пода в банята. Никакъв признак за друг живот, освен техния. Жалко, че и те трябваше да си тръгват. Не можаха да се порадват на неочакваното спокойствие, преди да заминат.

Затътрузиха тежките си пътни чанти надолу по дървените стълби. Така и не забелязаха незнайно как появилата се във фоайето гипсова статуя на цигуларка с дълга коса и азиатски черти.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


7.10.2010 г.

Музикотерапия срещу примитивизъм


Както казах и в предишния си пост (който беше срам ме е да си помисля колко отдавна), изкуството е по-пряк път към човешката душа от учените приказки. Затова се радвам, че едни готини ХоРа, със съдействието на БНР, в частност - "Аларма", организират концерт срещу расизма и дискриминацията тази събота: "Аларма срещу расизма и дискриминацията", в рамките на "Аларма джаз пънк фест"-а. Ще се включат и нашумели групи като "Насекомикс", и не толкова нашумели, но пък не по-малко интересни групи като "АС", и чужди групи, и интелектуалци като например Георги Господинов, актьори като Ицко Финци, Ида Даниел, която е много неща...


Повече подробности за концерта можете да прочетете тук. Първоначално концертът беше замислен на лятната сцена на Борисовата градина, а отделът по култура в общината беше подкрепил инициативата. Така е останало и на плаката. Предвид неприятните метеорологични условия обаче, концертът ще бъде в сградата на БНР.

В страна, която отказва да защити собствените си граждани, ако са от друг етнос, когато деца от рождението си биват обявявани за излишни индивиди и третирани като такива в концлагери, когато най-важното в живота на много хора е не те какво могат да направят, а да пречат на Турция да влезе в ЕС или на различните хора да живеят нормален живот, имаме нужда от такъв концерт, не мислите ли?

И така - заповядай на 9 октомври от 14 часа в Първо студио на БНР, ул. "Драган Цанков" №4, ако искаш да живееш в един по-шарен свят, ако искаш да покажеш, че не мразиш тези, които са различни от теб.

Пънкарите се броят наесен, казват приятелите от "Аларма", а аз каня тези, които не харесваме расизма и дискриминацията, да се преброим на 9 октомври. На музикален фон :-).

Вход - свободееееен!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог