Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

28.11.2009 г.

In memoriam RE:TV


Жалко...


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.11.2009 г.

Бежанците: етнометодологически експеримент

"Етнометодология" се нарича една щурава социологическа школа, американска по произход. Няма връзка с нищо етническо. Целта на етнометодолозите е да разбират структурите на всекидневието на хората, като ги разбиват. Това често пъти става с цената на изкарването на набелязаните жертви от кожа. Примерно - прибирате се вкъщи и започвате да се държите, все едно сте на хотел, докато близките ви изпаднат в истерия. Или срещате приятел, който ви пита "Как си", а вие отговаряте: "Какво искаш да кажеш, питаш ли дали съм болен, ли? Ама зле ли изглеждам?". Логиката на тези ексцентрични изпълнения е както при Фройд. За Фройд болната психика е ключ към разбирането на здравата, защото ни показва неща, които при нормален човек са обикновено скрити. По същия начин, за етнометодолозите разбирането на скритите малки нещица, на които се крепи всекидневният ни живот, става възможно, когато внесем провокация в обичайния ритъм.

Нещо подобно се опитах да направя и аз с предишния си пост. Радвам се, че по-голямата част от коментаторите не му се вързаха - за сетен път се убеждавам, че читателите на блога ми (а вероятно и читателите на Блогосферата на "Дневник", откъдето дойдоха голямата част от посещенията в блога) са на доста по-високо интелектуално равнище от читателите на масовата преса и зрителите на сапунки и риалити шоута. Разсъждават и не се доверяват сляпо на емоции. Което пък ме кара да си мисля, че трябваше да се постарая да измисля по-правдоподобна лъжа :-), но какво да се прави, никога не ме е бивало много в лъжите.

И все пак, резултатите са интересни и поучителни, защото извадиха наяве някои от базисните ценности на коментиращите. Затова ще се опитам да ги обобщя.

Първо, малко статистика. Блогът ми има средно 94 посещения на ден. Когато публикувам нов пост обикновено стават малко над 100 (в много редки случаи са бивали и над 500). Когато нямам особена активност в блога, са под 100. Постовете ми, в които става въпрос за бежанците в България, са събирали максимум 218 посещения на ден (и то, ако съм ги пуснала сутринта). Пасквила за българската майка го публикувах към 16,30 часа и до полунощ се събраха 233 посещения - значи е предизвикал по-голям интерес, отколкото постовете ми за бежанците в България. А в следващите два дни, и то без никаква активност от моя страна, посещенията бяха съответно 167 и 123. Още повече, че постът, за разлика от тези за бежанците, не беше линкнат в друг блог. Същото е положението и с кликането на Topbloglog сърчицето - дотук 21 сърчица за три дни срещу максимум 14, колкото е получил пост за бежанците, и то за две седмици.

По-интересна от статистиката е съдържателната част:

1. Институциите нямат вина, вина имат само отделните хора.

Измислих тази сълзлива история за майката, защото според масовия вкус плачещите майки се котират повече от силните и зрели мъже (истинският Оги всъщност се казва Ола, горд е, не плаче, пък и е чернокож, а за майка му не знам нищо). Трябваше да има причина, по която майката да се е отделила от семейството си, за да може после да разкаже. Причината беше, според мен, относително достоверна - невъзможността някой да поеме грижите за майка й, която вече не може да се обслужва сама. Но част от коментаторите бяха привлечени повече от личните отношения и драми, отгоклото от хуманитарно-правния казус. И търсеха вината ту в майката, ту в сина и бащата:

"Историята е тъжна, главно заради това, което са и причинили съпругът и синът, но не виждам защо някой трабва да помага на сина."

"Просто госпожата /ако наистина историята е такава както ни се редставя/,е един неудачник ,изменник и лъжец който заслужава съдбата си,и няма какво да се жалва.Най добре е да си намери нов мъж и си промени живота-ако е решила след 16 години да събира багажа и да заминава при мъжа и детето ми се струва че е твърде късно а и безмисленно (...) Върнала се в Българияи изоставяйки семейството ,окей ,а защао сега ...плаче.Но нека си поплаче ,дано и се оправи настроението."

А моя съмишленичка, която бях посветила в експеримента, ми писа следното:

"Реших да изпробвам експеримента ти и показах "писмото" на майка ми. Тя стигна до:
"Оги го понесе много тежко. Каза мамо, ако заминеш никога няма да ти проговоря."
и започна да вика срещу неблагодарния егоистичен син, как може да има такива хора и т.н. и не го дочете въобще"

По-мек вариант на забелязването само на междуличностните отношения е третирането на казуса единствено като лична драма:

"Боже, Боже, колко мъка има по тоя свят,Боже! :(" (коментар към същия пост, но във facebook)

2. Само един коментар в стил - "всички са маскари, какво пък толкова се случва в България", но показателен:

"от друга страна съм чувала, чела и гледала за нецивилизовано отношение към българи в съвсем цивилизовани страни.

и си мисля, че често сме твърде критични към себе си като хора."

3. Най-много обаче са коментарите, изрязяващи недоверие:

"Аз не мисля че са ги държали -- ако са искали да си тръгнат не мога да повярвам, че не са ги пускали (или най-малкото екстрадирали, за което не се иска и билет). Според мен обаче, те са подавали документи, петиции и тем подобни за да останат. Докато тези документи се разглеждат, да, ще бъдат настанени на такова място."

"Освен това човек, получил разрешително за работа в една страна, не го губи при фалит на работодателя си."

"Много е невероятна тази история. Великобритания е една от най-отворените за имигранти европейска държава. Непонятно ми е как двама души ще живеят легално там 16 години, единият от които - дете и да не вземат гражданство.

Може би през последните години да са се затегнали нещата, но със сигурност съвсем доскоро просто се полагаше някакъв тест, обещаваш да обичаш кралицата и вече си англичанин. 16 години да не направиш нещо толкова елементарно е направо абсурд."

"Първо, няма начин да е живял някой 16 години там легално и да няма гражданство. То се придобива след 5 години. Дори и да нямат гражданство, след като мъжът е започнал работа веднага са му дали Национален осигурителен номер. Имайки такъв напълно спокойно може да си пребивава на острова, колкото си иска.
Второ, в писмото пише, че са ги прибрали преди около година и половина. България е член на ЕС от януари 2007-а и няма начин да бъдат предприети подобни мерки срещу граждани на ЕС. Дори и преди това екстрадациите на българи бяха изключително редки и скоростни. Освен това не съм чул въобще за съществуването на подобни лагери във Великобритания, която има може би най-либералните закони за емигранти и затова е цел номер 1 в Европа. Разговарял съм с бежанци от Африка и Азия по обектите и дори съм написал няколко материала по темата."

"Нещо не разбирам. Работил си 10 г. и не можеж да получаваш социални помощи. Това го няма дори в България. Отделно това момче се чувства англичанин."

"Да приемем, че писмото е автентично, но е много трудно да се вземе отношение, защото това е преразказ на майката на нещо, което е разказал сина й в състояние на афект, след дълга раздяла и при неотработени проблеми в собствените им взаимоотношения. Фактите са неясни -- както и други преди мен отбелязват, имал ли е бащата разрешение за работа, какво е станало с това разрешение, как е пребивавал синът в Англия и т.н. А без факти е невъзможно да коментираш сериозно."

Много поучителни коментари! Когато става въпрос за България, виждаме масов отказ човек да си зададе въпроса - а не е ли абсурдно в 21 век в страна-членка на Европейския съюз да има дом за бежанци, сравним с концлагер? Аз не написах, че в измисления от мен британски дом бият, защото тогава вече никой нямаше да ми повярва, но в Бусманци побийват и практикуват заключване на бежанците в поза "лястовичка", т.е. ръцете и краката с белезници, заедно.

И не само това!

За Великобритания изглежда невъзможно да си работил повече от 10 години, да си плащал данъци и изведнъж да се окажеш нелегален, без документи, да те вкарат в "дом за временно пребиваване", където да те държат, докато видят, че си на умиране и тогава да те изхвърлят, за да не умреш там. А после да не искат и да те погребат, защото... нямаш документи. А защо в България това се случва?

Има и не по-малко драстични и абсурдни случаи - като например историята с философа Мансур Диуф - дошъл като бежанец преди 25 години, получил статут на бежанец, завършил философия, не само се интегрирал, но станал и уважаван интелектуалец. И изведнъж, само защото бил "ревностен мюсюлманин", той бива обявен за "заплаха за националната сигурност", прибран в Бусманци и изведнъж се оказва, че... нямал документи за самоличност (които са му били отнети, след като е обявен за заплаха)! (Опитах да да разбера колко е стоял в Бусманци, след като съдът го оправдава... не успях. Дано вече да е на свобода!)

Във Великобритания, пишат коментаторите, не е възможно да си работил с години и да се окажеш без право на социални помощи. А аз познавам легален имигрант в България, прекарал тук 30 години, работил като лекар, отлично интегриран, има си документи и всичко, женен за българка, децата и внуците му са български граждани, но този човек няма право на пенсия, защото... не е български гражданин.

Така че не е прав коментаторът, който казва "Това го няма дори в България". Има го, за съжаление, и не само това...

Във Великобритания, казвате, работиш легално 5 години и придобиваш гражданство. А това, което ние искаме с тази подписка (ако приемате съдържанието, моля, подпишете я) е далеч по-малко - "даване разрешение за постоянно пребиваване на нелегалните имигранти в България, които пребивават в страната от поне три години и имат работодател, който е готов да сключи трудов договор, както и издаване на документи на останалите нелегални имигранти, които не могат да бъдат върнати в страната им на произход".

Простичко е - ако пребивават три години - статут на постоянно пребиваване. Ако нелегалните не могат да бъдат върнати в страната по произход - издаване на документи. Ако могат да бъдат върнати - депортиране или доброволно завръщане. И няма да се налага в Бусманци да се прескачат по 20 човека в една стая.

България е член на Европейския съюз. Притеснява ме, че сме склонни се впускаме в разсъждения как е и как трябва да бъде в другите европейски страни, а когато се казва как е в България, "аршинът" изведнъж се променя...



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

17.11.2009 г.

"Чуйте гласа на една българска майка!!!"


Всичко, което пише по-долу, е зле скалъпена художествена измислица. Извинявам се на всички, които се вързаха. Защо прибягнах до нея - четете тук.

Преди малко получих в пощата си едно писмо. Обещах да съдействам за разпространението му. Публикувам го без коментар. Прочетете го и го разпространете, ако вярвате, че гласът на тази жена трябва да се чуе.

Здравейте г-це Енчева,

Пиша ви, защото във вашата страница пишете за имигрантите и бежанците. И моят син е имигрант във Великобритания. Това, за което пишете, се случва не само на чужденци в България, а и на нашите деца в "добрата стара Европа"!!! Моля Ви, чуйте неговата история и я разпространете, чуйте гласа на една българска майка!!! Изпращам ви писмото, което съм пратила до много български институции и медии.

Моля Ви, помогнете на едно българско дете!!! Чуйте воплите на една българска майка!!! Това са нашите деца - децата на България!!!

С мъжа ми Филип Илиев и 6 годишния ми син Оги заминахме за Великобритания преди 16 години. Мъжът ми беше художник, заминахме по покана на познати англичани той да преподава рисуване в частното им училище. Огнянчо тръгна на училище в Англия. Беше добър ученик! Аз не работех, грижех се за детето. Но преди пет години разбрах ужасна новина - майка ми се разболя от множествена склероза. Нямаше кой да я гледа, нямахме пари да я лекуваме в Англия. Послушах своя дълг на дъщеря. Върнах се в България да се грижа за нея. Оги го понесе много тежко. Каза мамо, ако заминеш никога няма да ти проговоря. Мъжа ми Филип ми каза да избирам между мама и семейството. Никога не ви пожелавам такъв избор!!! Не мога да си простя, че предадох дълга да бъда майка и съпруга, но не съжалявам, че се отрекох от всичко заради жената, която ме е създала.

Оги и мъжа ми ме зачеркнаха от живота си. Звънях, не вдигаха. Пишех писма, не отговаряха. Накрая се отказах. И така почти пет години. Само една майка може да разбере какво съм преживяла. Не го пожелавам на никой!!!

И преди един месец телефона звъни. Оги!!! Огнянчо, мамо, казвам, детето ми, изгорях от мъка по теб! А той - плаче. Мамо, мамо, казва, тати почина, аз съм на улицата. Какво?!?!?

И ми разказа Огнянчо една страшна история! Толкова ме боли, че не знам как ще мога да я напиша!

Училището където работеше мъжа ми фалирало и той останал без работа и без пари. И му казали - ти нямаш право повече да стоиш в Англия, иди си в България. А Огнянчо не искал, вика, мамо, аз англичанин се чувствам, тук съм отрасъл, тук са приятелите ми. Но му казали на Огнянчо да се маха от училище, защото с баща му вече нямат право да стоят в Англия. И отишъл баща му да ги моли да удължат престоя му, но му казали че не може. И започнало едно ходене по мъките и така две години!

И накрая той казал - аз вече нямам пари да се върна в България, работил съм повече от десет години за вашата страна, но ако искате да ни изгоните, поне ни платете билетите. И те му казали добре и му казали че временно ще ги приберат със сина ми в дом за нелегални имигранти докато ги върнат в България. А този "дом" бил истински затвор! Оги казва - мамо, в затвор бяхме, без вина и без присъда, имаше бодлива тел, не дават да излизаш, по 20 човека в стая ни държаха, мамо! Седиш там и си мислиш, че няма да излезеш никога. Никой нищо не ти казва, а някои са там от години. Нямало адвокат, лекар само понякога.

Държали мъжа ми и детето ми година и три месеца!!! Оги плаче - най-хубавите ми години, мамо, младостта ми откраднаха! Не завърших училище, не записах университет, нямам приятелка. В затвора бях, а не съм престъпник.

Но мъжа ми почнал да дига кръвно и да се оплаква от сърце и те не искали той да умре там и да стане скандал и ги освободили. И те пак без работа, без документи, без дом. И Филип се споминал след един месец, не могъл да преживее този ад.

И тогава Оги ми звъни.

Обръщам се към всички институции, всички медии и специално господин Министъра на българите в чужбина! Мъжа ми никой няма да го върне от онзи свят, но не оставяйте едно българско дете да бъде погубено!!!

Нямам думи!!! Това ли е Европа, която ни дават за пример??? Това ли е Великобритания, която праща тук журналистки да показват колко е лошо в българските домове? А техните деца пребиват нашите по българските плажове и за награда получават амнистия, а нашите деца гният в техните затвори без съд и присъда.

Помогнете!!! Спасете българските деца!!!

Николета Илиева,
една българска майка!!!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

16.11.2009 г.

Неуютният блог и бежанците: продължение


(Благодаря за видеото на blue, коментатор в блога ми с опит като имигрант в Испания. На него можете да видите истински бежанци, без народни носии и китки в косите.)

We're refugees, walking away from the life
that we've known and loved;
nothing to do nor say, nowhere to stay;
now we are alone.
We're refugees, carrying all we own
in brown bags, tied up with string;
nothing to think, it doesn't mean a thing,
but we can be happy on our own.

Refugees by Van der Graaf Generator


И така, това е продължението на предишния пост.

Какво се случи, след като потърсих съдействие в интернет? Получих доста коментари, и в блога, и във facebook. Някои бяха в стил "помощта на незаконни имигранти може да бъде само незаконна, ти пък къде си тръгнала", други (повечето) бяха искрени опити на авторите им да помогнат, за щастие имаше само един ксенофобски настроен коментатор, а се появи и българин, който има опит с това да е нелегален имигрант в Испания. Междувременно направих мое собствено проучване с помощта на чичко Гугъл.

Благодаря на всички, които се опитаха да помогнат с коментарите и особено на:

- lyd, която взе проблема навътре и си загуби целия ден, за да търси информация, а пък днес направи акаунт в Twitter за проблемите на бежанците в България
- Оля Николова, която не познавам, но която изпрати първия коментар, и то с възможно най-точния линк
- добрата стара (но не по възраст) Яна Домусчиева, която ме насочи към същата организация, към която и Оля Николова
- blue, който поразказа що е да си бежанец и нелегален имигрант

При търсенето в интернет се натъкнах на доста организации, които помагат на бежанци, ама само ако са легални (а тъкмо нелегалните бежанци са тези, които имат най-голяма нужда от помощ). Най-голямо доверие ми вдъхна една малка и неособено популярна неправителствена организация - Правна клиника за бежанци и имигранти към Юридическия факултет на Софийския университет. Харесах ги, защото коренно се различават от голямата част от НПО-тата, които "развиват дейност", усвоявайки пари - те работят абсолютно безвъзмездно, което не им пречи да са помогнали реално на много бежанци.

Трудно ми е да си представя юристи, които работят абсолютно безвъзмездно (с изключение на Петър Дошков, който още няма адвокатска правоспособност, но и да има, според мен това няма да промени нещата - все ще се раздава за без пари и няма да има време да се погрижи за себе си), но от Правната клиника са такива и една от основните цели на клиниката е студентите да видят смисъл в доброволческата работа. След като ми бяха препоръчани и от Оля Николова и от Яна, реших да се свържа с тях. Исках да съм сигурна, че организацията е действаща и би се заела със случая, за да не давам напразни надежди на О., затова им писах. За мое изумление, Валерия Иларева, която е основна движеща сила в Правната клиника, ми отговори след няколко часа. За мое още по-голямо изумление, тя изави готовност да приеме О. на другия ден, остави телефон за връзка и не само това, ами на другия ден, още преди да се усетя да й пиша как се е развил разговорът ми с О., ми писа писмо с въпрос дали срещата ще се състои.

И тъй, на другата сутрин, като пристигнах на работа, изрових телефона на О. и му се обадих. И чак тогава установих, че той говори български доста добре. Казах му за правната клиника и се опитах да му вдъхна кураж с това, че те са помогнали на много хора. Той прие да отиде на срещата. Нямах възможност да го придружа, но бях сигурна, че щом е намерил ЦИД, няма проблем с ориентацията и ще открие и този адрес, освен това Валерия изрази желание да излезе на улицата и да го посрещне. Каза, че трябвало да дава някакво интервю, но междувременно щяла да излезе и да го посрещне. Когато наближи времето на срещата, играх телефонна централа между него и Валерия, докато тя предложи да й дам телефона му и тя да му звънне (той естествено нямаше импулси в картата си). После Валерия не се обади пак и аз реших, че са се намерили.

След час и половина телефонът ми звъни. Валерия. Казва - още сме тук с О. И - което вече ме изуми окончателно - ми благодари, че съм я свързала с О., въпреки че се заема с него напълно безвъзмездно и въпреки че в момента Правната клиника няма нито финансиране, нито постоянен офис. "Неговият случай - казва - е много показателен за правния вакуум в България". И ми разказва, че случаят с бащата на О. и бил известен - той бил протестантски пастор и когато починал, след като го съсипали в Бусманци, не искали да го погребат, защото нямал документи. Тя по това време била в Испания, но се свързали с нея за съдействие и накрая човекът все пак бил погребан.

И сега следва най-неочакваният елемент в цялата история. Интервюто, което Валерия е давала по времето, когато е трябвало да излезе да посрещне О., е било с Иван Кулеков за Шоуто на Слави. А самият Иван Кулеков нарича домът в Бусманци "Българският Гуантанамо" в известната статия на Яна Бюрер Тавание за "Капитал". Та като се появил О., импровизирано решили да го включат в интервюто. Като знам какви са ораторските му способности, предполагам, че е блеснал :-). Но ще видим в Шоуто на Слави след около седмица, още не знам кога (това е комай единственото, заради което бих се прежалила да гледам Слави).

Накрая Валерия ме покани на среща, посветена на проблемите на бежанците, в Червената къща - днес, поденелник, 16 ноември, в 18,30 часа. О. се е съгласил да участва в дискусията. Ако имате възможност и проявявате интерес, заповядайте :-).

Така че засега нещата се развиват добре, но не мога да кажа, че това е happy end, защото нито О., нито някой от другите бежанци, с които се запознах, е получил легален статут. Но е голям късмет, че се свързах с Валерия около един месец, след като тя се е прибрала от Испания. Защото все по-силно се убеждавам, че именно тя е точният човек в България, когато става дума за бежанци в беда.

Искам да кажа няколко думи специално за Правната клиника. Както подчертах, членовете й работят абсолютно безвъзмездно, а в момента нямат никакво финансиране. Пожелавам им в най-скоро време да спечелят проект (но знаете, когато кандидатствате за проекти, обикновено питат колко пари има организацията ви... леко порочен кръг става). Преди са разполагали поне със стая в СУ, но в началото на миналата година тя е била запечатана по искане на заместник-декана на Юридическия факултет и до ден днешен май стои празна. Явно СУ има пари за камери, които разпознават лица и за поддържането им, а да предоставят стая на Правната клиника е твърде много.

Надявам се да се намери някой в академичната общност на СУ - преподаватели, студенти, който да вземе отношение по въпроса. Надявам се и да е повече от един.

И така, някои от вас ме питаха в коментари към миналия пост с какво биха могли да помогнат. Тъй като Правната клиника помага на бежанци безвъзмездно и няма финансиране, мисля, че ако искате да проявите съпричастност, най-добре ще е да помогнете на клиниката, за да продължи тя да помага на бежанците. Тук е описано това, от което клиниката има нужда, оставена е и банкова сметка. Моля ви, преценете дали може да им помогнете с нещо.

Както виждате, сайтът им е много Web 1.0 ;-) и навигацията би могла и да е по-добра. Но той, доколкото знам, е правен от студентите в клиниката, а те са студенти по право, все пак, не по уеб дизайн. Направили са го заради каузата. Аз самата не мога да направя нещо много по-добро. Обаче сайтът има нужда от обновяване и от механизъм да се добавя периодично ново съдържание, а в този си вид не е много user friendly да се поддържа. Ще ми се да направя нещо по-Web 2.0, интерактивно, с добавени плъгини към facebook, twitter, бутон към е-pay и т.н. Започнах, както ме съветва и Мишел, блог на клиниката в Wordpress.com, но той е още на доста зачатъчно равнище. Знам как мога да направя нещо, което да прилича на блог, но да прилича на сайт и все пак да е динамично - това ми е по-трудно. Защото структурата на един сайт е по-различна - основният текст си стои на заглавната страница, а новините се появяват, без да го изместват. Не знам дали Wordpress може да се качи на hit.bg и има ли смисъл да се прави това, след като обемът на сайт в hit.bg е само десет мегабайта, а има далеч по-добри безплатни алтернативи... Та ако се намери доброволец, който да ми помогне със сайта, ще съм много благодарна. Ако не, ще пробвам да се справя сама.

На срещата в Червената къща смятам да понаправя малко снимки и после ще разкажа как е минало. Ще се радвам да видя там и някои от вас!




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.11.2009 г.

Неуютният блог и бежанците: предистория

Rеfugees e едно от любимите ми парчета на Van der Graaf Generator (линкът е към неофициалния сайт на Peter Hammill, където някои парчета могат да се чуят с много добро качество и съвсем легално, а има и много текстове; пускам го в отделен прозорец, за да можете да слушате, докато четете, ако искате). Никога не съм го приемала буквално... до преди една седмица.

Това е предисторията на поста ми от понеделник, който се наложи да напиша съвсем набързо. Тъй като историята е дългичка, реших да я разделя на две - преди публикуването на онзи пост и след него.

Случи се така (защо и как, не е нужно да обяснявам), че се запознах с една компания от осем нелегални бежанци и един по-възрастен имигрант в България от 30 години, лекар, който играеше импровизирано ролята на преводач. Той знаеше български, арабски и френски, двама-трима от бежанците назнайваха малко български, един говореше на френски, някои - на арабски и на френски, някои - само на арабски, трима - само на анлийски (впоследствие се оказа, че един от англоговорящите говори доста сносен български, но това го разбрах в следващия епизод). Поради това ми се наложи да приказвам на български, английски, да се напъна да си поприпомня френския и отвреме-навреме да пускам по някоя фраза на арабски (запомнена от детските ми години в Бенгази), за да предразполагам арабите.

Винаги съм симпатизирала на имигрантите у нас и особено на бежанците. За да дойдеш да търсиш място под слънцето в България, трябва в твоята страна наистина да е много кофти. Но до този момент не бях познавала бежанци лично и само бях чела техни истории. Съвсем различно е, когато познавам няколко от тях.

Как си представяте бежанците?

Предполагам, че за голяма част от родните (и не само родните) "патриоти" бежанците са някакви супер опасни типове, престъпници, трафиканти, терористи, фундаменталисти, носители на зарази, абе изобщо - какво търсят тука, най-добре да се върнат откъдето са дошли по най-бързия начин.

От другата страна стоят т.нар хуманитарни организации, НПО-та, които работят с бежанци и подобни. Прави ми впечатление, че колкото и позитивно да са настроени към бежанците, много от тях ги представят в рекламните си материали (не че биха го казали в прав текст) като примитивни внушаващи неграмотност хорица - беззащитни жени, деца и по-рядко мъже, преобладаващо облечени в национални носии (сиреч - в беда, но горди с етническия и религиозния си произход и с културата, в която са социализирани). Вярно е, че някои бягат от родината си поради преследване на етническата или религиозната група, към която принадлежат, но има много други, които са принудени да избягат именно защото не искат да се идентифицират с групата (или с културата), в която са се родили, и да бъдат изобразявани с народни носии ми се вижда неособено адекватно (представете си бежанци от тоталитарна страна, които биват изобразявани с червени връзки и значки с Ленин).

Бежанците, с които аз се запознах, бяха нещо коренно различно и от двете представи. Половината араби, другата половина - чернокожи африканци, подчертано интелигентни, компютърно грамотни, светски ориентирани. Един от тях беше християнин, другите не забелязах да са особено религиозни.

Защо са станали бежанци? По различни причини, но всички свързани с опасност в родината им. На един убили семейството му в гражданска война. Друг бил лидер на студентско движение и станал обект на репресии поради политическия режим в родината си. Трети пък просто искал да живее светски живот, да има право да пие алкохол и изобщо - да бъде като младите хора на Запад, но се случило да е роден в ислямистка държава, та си докарал неприятности. И така нататък... Никой от тях не си е поставял за цел да остане в България, всички, с които говорих, първо са стигнали до Турция (кой в кутия, кой в нещо такова), но оттам пак им се наложило да избягат - вече в България.

Оттам насетне историите им стават много подобни - първоначално получават регистрация като бежанци (имаше и някои, които са дошли съвсем отскоро и още не са получили разрешение), но след време тя изтича (още не съм проучила достатъчно правната рамка - защо се получава така) и те се оказват без документи за самоличност, а процедурата да си изкарат нови се бави, понякога с години. Нито ги легализират, нито ги експулсират. И това, което ми разказаха всички и което ме втрещи, беше, че някакви полицаи искатли от тях определена сума пари всеки месец, за да не им създават проблеми. А в момента, когато престанат да са в състояние да си плащат, ги изпращали в Бусманци. Ако не знаете какво е там, горещо ви препоръчвам да прочетете този материал в "Капитал" плюс статиите в "Още по темата".

Моля ви за момент да се опитате да си представите какво е да си бежанец в България без статут ти лична карта:

- нямаш право да работиш никъде
- нямаш право да живееш никъде
- нямаш право на медицинска помощ
- нямаш право на образование
- след Нова година няма да имаш право дори на мобилен телефон
- според разни иначе авторитетни "хуманитарни" и "благотворителни" организации нямаш право да получиш помощ от тях, понеже нямаш документи
- а ако умреш (както се е случило с бащата на един от бежанците, с които разговарях), нямаш право дори да бъдеш погребан


И какво ти остава, ако не искаш да бъдеш просяк или крадец (а мъжете, с които аз говорих, определено не искаха):

- да спиш при приятели, които рискуват, че са те прибрали, а като те попитат къде живееш, да казваш "на улицата"
- понякога действително да живееш на улицата
- да работиш на черно и да те експлоатират по най-безмилостния начин, защото знаят, че не можеш да се защитиш, а като те попитат къде работиш, да казваш "никъде"
- да те лекуват нелегално, за което да отделяш тлъсти подкупи от парите, които едвам ти стигат, за да преживяваш
- да помолиш някой приятел да регистрира предплатената ти карта (която ползваш само за да ти се обаждат, защото нямаш пари да звъниш) на свое име
- да преглъщаш, когато местното население те нарича "терорист" (ако си арабин) или "маймуна" (ако си чернокож)
- да не вярваш на никого
- ако станеш неплатежоспособен, да те вкарат в Бусманци, а ти да не знаеш дали ще доживееш да излезеш оттам

А ти искаш просто да имаш легален статут, да можеш да работиш, да плащаш данъци, да учиш. Всички буквално в един глас казваха: "Ние искаме да работим и да плащаме данъци. Нашите данъци ще отиват в българската държава, затова тя има сметка да ни легализира, вместо да ни кара да плащаме на този или онзи полицай."

И друго казаха: "Оправете си правосъдието."

Не знам как бихте се чувствали, ако поговорите с такива хора. Аз се почувствах много безпомощна, защото исках да им помогна, но не знаех как. Все пак, за тяхно голямо учудване им оставих координатите си (явно дотолкова са свикнали да ги възприемат като престъпници, че не могат да се начудят как някой ще им дава визитката си само след един разговор) - не за друго, а за да им покажа, че не ги имам за "терористи" и "маймуни". И си мислех, че сигурно ще ги потърся някой ден, за да ги видя какво правят. Но бях ужасно разстроена, да си призная.

И какво беше учудването ми, когато след два дена един от тях се появи при мен в ЦИД. Той беше човекът, който при разговора ми с имигрантите взимаше най-дейно участие. Баща му е бил преподавател в България, но когато го е ударила кризата и е станал неплатежоспособен, са го вкарали в Бусманци, прекарал там седем месеца и починал скоро след като го изкарали. О. (бежанецът, който дойде при мен) също е бил в Бусманци и не иска да се връща там. Попита ме дали мога да му намеря някаква работа. Имал компютърна грамотност, говорел български (в последното не бях съвсем сигурна, понеже разговорът се водеше на английски). "Но ти си нелегален", казвам. Гледа ме с тъжна и снизходителна ирония. Питам го какво образование има. От впечатляващото равнище не реторичните му умения бях останала с впечатление, че е завършил университет. Но не бил. Учил в някаква гимназия в България, но когато останал без документи, го изхвърлили. Иска да завърши училище и университет, но не вярва, че е възможно. "Добре - казвам - няма ли никаква надежда да бъдеш легализиран?" Отново ме гледа с тъжна и снизходителна ирония.

Обещах му, че ще се опитам да направя нещо. Казах му, че имам блог и много хора го четат, може да се появи някой, който да помогне, но че едва ли бих могла да му намеря работа.

После О. си тръгна и аз се размислих какво бих могла да направя. Знаех, че не бих могла да му търся и намеря работа. Първо, това е незаконно и, второ, дори да си затворя очите, защото животът му е в опасност и да успея да намеря нещо, каква е гаранцията, че няма да го пратя в ръцете на поредните, които ще го експлоатират до дупка. Не е това начинът, мислех си.

Накрая стигнах до извода, че е най-добре да се опитам да му помогна да бъде легализиран и евентуално да намеря организация, която дава нещо като помощи и на нелегални имигранти. О. нямаше надежда, че може да бъде легализиран, но това не ми пречеше да се опитам да проуча какви са възможностите.

И така се стигна до съобщението в блога ми, зададох същия въпрос и във Facebook.

Следва.




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.11.2009 г.

cheap imitation

опитвам се да го напиша в стила на стефан иванов
въпреки че знам
че няма да успея
а няма и смисъл
не мога да постигна
надхвърлянето на простотата
чрез самата нея

днес бях на представянето на стихосбирката му
"списъци"
и двамата с крис се чудехме
независимо един от друг
дали няма заигравка като "(с)писъци"
в стил иво инджев
изглежда няма
но не е беда
не знам кога се зарибих да чета стиховете
в блога му
стана постепенно
когато прочетох
"свободно падане"
се зарибих окончателно
тогава още не знаех кой е той
четях безпредпоставъчно
имах период на четене на поетични блогове
сега съм на вълна два архитектурни
не вярвах
че ще помни
че съм му писала писмо
за да му кажа
че стиховете му ме кефят
но съм грешала
помнеше и името ми
това ме изненада
междувременно крис се запознал със стефан
случайно
без да се сети
че вече съм му говорила за него

на представянето стефан иванов четеше свои стихове
и пускаше музика
внимателно подбрана
която му говори
предполагам се надяваше
да проговори и на нас

рядко ми харесва как един поет чете стиховете си
въпреки че не е толкова ужасно
както когато художник говори за картините си
изключение от художниците е кольо карамфилов
може да има и други
например слона
който не казваше излишни неща
но стефан ги прочете добре
артистично
но без да преиграва
добави ново измерение към текста
константин павлов
също четеше своите добре
когато беше жив
без да преиграва

бях бясна
че някои от присъстващите не слушаха стиховете на стефан
говореха си през цялото време
пречеха ми да слушам
не забелязваха и музиката
изглежда бяха дошли
за да покажат колко са културни
как ходят на представяния на книги
и са навътре в литературата
а всъщност
да се видят и да поприказват
и да пият по едно или няколко
а
поезията
им беше само повод
а закупената книга
още малко валута
в културния им капитал

или може би се ядосвам
защото аз самата
не ходя по литературни събития
и затова ако отида
отдавам повече значение
на събитието
но все пак
ако си там заради автора
и поезията му
поне ще мълчиш от уважение
дори да си мислиш
че няма защо да слушаш стиховете му
щом си ги чел

но за щастие
повечето бяха там заради поезията
имаше много правостоящи
които слушаха внимателно
не им тежеше че са прави
клубът беше пълен
като на рок концерт

трудно ми е да повярвам
че е само на 24
той е завършен поет
какъвто аз никога не станах
когато го слушах си мислех
как ли ще се развие животът му
след такъв летящ старт

и си спомнях
едно литературно четене
през 1991
тогава бях на 17
георги рупчев
прочете свое стихотворение
хареса ми как чете
въпреки че тогава вече
почти не можеше да говори
но имаше дух
и стил
след това десет години
е продължавал безвъзвратно да умира
в "чувство за бавно изчезване"
тогава го видях за пръв и последен път
пишехме стихотворения върху балони
(не и георги рупчев
той едвам се движеше)
аз написах едно хайку на син балон
или поне в спомена ми беше син
едвин сугарев го прочете
роберт леви ме помоли
да му вържа косата на опашка
с ластиче
тогава беше на 28
изглеждаше ми много възрастен
вързах му я
в тревата до масата растяха горски ягоди
късах от тях и ги ядях
докато слушам поезия

а тогава стефан е бил на пет
или на четири

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.11.2009 г.

Две годишнини

(Снимките са на мемориала на Берлинската стена в София)

Днес празнуваме 20 години от Десети ноември, 1989. Преди няколко дни пък тържествено се отпразнува 50 години БНТ. Между начина, по който протичат двете годишнини, има много общо.


Годишнината на БНТ:

Сенилно-носталгично вторачване в миналото, без визия нито за бъдещето, нито дори за настоящето.

Репортажи за миналото на телевизията, издържани в стилистиката на социалистическите кинопрегледи.

Естрадни певци и певици, които си припомнят колко хубаво е било и уверяват, че сега могат да пеят не по-зле.

Най-грандиозното зрелище, подарено на зрителя навръх годишнината - "Златният Орфей".

Най-голямата чест за зрителя - не да бъде информиран, нито интересите и правата му да бъдат защитени, а... да се превърне еднократно в една от "говорителките".

Утешителна награда за неуспелите да се доредят да поиграят на говорителка - поостарял второразряден филм, но пък американски. И с Джулия Робъртс.

Съвсем като едно време, нали? Само трябваше да разпънат една шатра пред БНТ, където да продават банани, портокали и мандарини, за да усетим всички измерения на празника.


Годишнината от 10 ноември:

Позабравени мътни фигури от миналото, които и след 20 години се опитват да наложат номенклатурните и ченгеджийските версии на това, какво всъщност се е случило на Десети.

Вечерта на девети ноември гледаме как другите страни празнуват годишнината от падането на Берлинската стена, а новината за събарянето на стиропоровата стена в София е изместена от новината, че свинският грип е опасен за хората с наднормено тегло.

Разочарование от демокрацията и пазарната икономика. Всеобщо огласяване на данните за разочарованието.

На власт е поредният Мъж със Силна Ръка, Който Ще Ни Оправи (и който вини Станишев заради баща му, въпреки че човек не избира родителите си, но има избор на кого да бъде бодигард и колко да се престарява по време на Възродителния процес).

Уверено вървим към полицейска държава начело с ГЕРБ и "Атака" и май малцина са онези, които имат нещо против. Трябва ли да минем и през това, за да се разочароваме и от него?

Или няма да се разочароваме?

Защото по-лесно се оказва някой друг да прави нещата вместо нас.

А демокрацията не се подарява, нея я има в степента, в която гражданите я отстояват от политиците. От колко месии трябва да се разочароваме, за да разберем това?

Или няма да се разочароваме?

Или най-висшата форма на публичност за нас ще бъде да се окажем участници в риалити шоу?



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.11.2009 г.

Спешно - търся помощ за бежанци

Знаете ли организации в България, които оказват помощ на нелегални бежанци? Такива, които нямат нито лична карта, нито право на жилище, нито на работа, нито на медицинска помощ. Нито дори, според някои наши "хуманитарни" организации, на хуманитарна помощ. Такива, които са избягали от терор в родината си, а тук се сблъскват с местните корупция и расизъм. И със затвора (уж "дом за временно настаняване") в Бусманци.

Тия дни ми се случи да се запозная с няколко бежанци, а днес един от тях ме помоли за помощ. До 2-3 дена ще разкажа повече за тези момчета, но сега нямам възможност, затова само моля - ако някой от вас може да помогне с информация, моля, оставете коментар или ми пишете.

Предварително благодаря.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2.11.2009 г.

"По-добре да те бях хвърлила в кофата за боклук, когато те родих"


Когато се разчу историята за полицаите, гаврили се с непълнолетно момиче, изказах възмущение във Facebook:

Не разбирам - момиче се оплаква на трима полицаи, че са се опитали да я изнасилят. Те, вместо да й помогнат, я замъкват в бунгало, където я "оправят" и тримата и дори я снимат, а от видеото е ясно, че се "гаврят". Какво тогава значи, че НЕ СА Я ИЗНАСИЛИЛИ???


Особено ме възмути репликата на главния комисар Калин Георгиев:

Когато извършваш такива действия с непълнолетно лице и на всичкото отгоре сам заснемаш нещо и се документираш, мисля, че първо е глупаво, второ е безумно. И те трябва да бъдат уволнени само заради това, че идиотски са документирали престъплението си.


Значи, ако не бяха записвали с телефоните си, нямаше да са за уволнение, тъй ли? Сред коментиращите линка беше и една приятелка, която заяви:

"Горкото дете" е избягало от къщи. А после дори не се е оплакало какво му се е случило.


Не исках да пиша за тази история в блога си - не за друго, а заради пострадалото момиче. Не знам каква е неговата интерпретация за случилото се. Но знам, че се е опитвало да скрие всичко, че скандалът се е разчул, че са я привиквали, че са й правили психиатрична експертиза... Може би ще й е неприятно и блогъри да пишат за нея. От друга страна, след като прочетох написаното от Петя и Бай Далай, си мисля - все пак, за тези неща трябва да се говори. Те се случват, не на последно място, защото ги подвеждаме под рубриката "частен въпрос" и не говорим за тях. И защото голяма част от обществото си мисли, също като приятелката, която цитирах, че, ако не се оплаче жертвата, значи признава вината си. Пък и да се оплаче - тя си го е търсила.

Казвала съм го и за корупцията, ще го кажа и за сексуалното насилие - най-лесно е да търсим вината в определени личности (в случая със сескуалното насилие много пишман "феминистки" търсят вината в "мъжете"), а не системните предпоставки определено "отклонение" да се случва. Но този път не искам да пиша за системни основания, а да разкажа една история, в която се показва как голяма част от тях се преплитат. Историята я знам от моя позната - дотолкова близка, че да нямам основания да се съмнявам в разказа й.

И тъй. Началото на действието е още в социалистическо време, "сигурността" на което lyd толкова добре е описала. Моята позната била на девет години. Един ден се прибирала от училище, влязла във входа, в който живеела, а там - един съсед. Съседът й бил симпатичен, млад, таксиметров шофьор, винаги я заговарял и бил дружелюбен. И този път се заговорили, но от дума на дума съседът почнал да я пипа, както си бил с кожени ръкавици. Познатата ми се притеснявала и не знаела как да постъпи, на девет години тя дори не знаела какво е секс. Но когато той се опитал да премине към по-решителни действия, детето се отскубнало и избягало нагоре по стълбите. Зад гърба си чула съседа: "само да посмееш да кажеш на вашите..."

Прибрала се вкъщи и се разплакала. Била сама, свидетел на мъката й станала само котката. Не посмяла да каже на родителите си. Страхувала се, че ще й се карат. Или че няма да й повярват. Или че съседът ще си отмъсти. Била достатъчно голяма, за да разбира, че нищо не може да докаже, нямало дори отпечатъци, онзи бил с ръкавици.

От този ден моята позната заживяла в страх. Страхувала се, когато се прибира вкъщи и трябва да влезе във входа. Страхувала се, когато излиза. Трудно заспивала, непрекъснато си представяла как съседът умира в страшни мъки и тя най-сетне е свободна.

Минали година-две, постепенно момичето започнало да се чуди дали всъщност не си е измислило тази история. Всичко било само в главата й, нямало никакъв знак, който да й доказва, че наистина се е случило. Детето започнало да се успокоява (или, може би, по Фройд, да "изтласква"?). До момента, в който онзи го пресрещнал на стълбите и му казал директно, че ако разкаже на родителите си, ще го убие. И кошмарът се върнал с още по-голяма сила. Но може би, разсъждава днес познатата ми, именно това е спасило психиката й - ако беше потиснала и беше забравила, може би щеше да развие сериозна невроза.

Познатата ми се опитвала да живее с тайната си и да бъде нормален човек, да не бъде отмъстителна, да не обръща внимание, че пулсът й винаги се ускорява, когато влиза във входа. Поотраснала, имала гаджета, те я изпращали и я целували в същия този вход. Междувременно (вече била в гимназията, а периодът бил "зората на демокрацията") портиерът на училището й, човек на пенсионна възраст, я приклещил веднъж и започнал да й се обяснява и да я опипва. Този път тя събрала сили да разкаже на майка си - не искала други деца да преживеят същия ужас, в който живеела тя. Майка й уж казала на класната. Класната уж щяла да предприеме нещо. Но нищо не се променило, портиерът продължил да си работи в училището, а на познатата ми никой никога нищо не казал по въпроса.

Минали още години, познатата ми станала на 20. В един момент решила, че е крайно време да погребе признаците от миналото и да стане зрял човек. Насред един скандал с майка си, в който познатата ми искала да отстоява, че е голяма, а майката - че детето й си е още дете, тя събрала сили и разказала тайната, която е крила през повече от половината от живота си. Реакцията на майката била, дословно, следната: "По-добре да те бях хвърлила в кофата за боклук, когато те родих, ако знаех какво ще излезе от теб." След време се опитала да замаже казаното, да го отдаде на афекта и на притеснението. А за познатата ми останало само утешението, че е чула тези думи не на 9 годишна възраст, а на 20, когато е достатъчно голяма, за да ги понесе.

Историята има продължение.

Познатата ми се омъжила и отишла да живее на друго място. Разказала на мъжа си за тайната си. Той, за разлика от майка й, се държал адекватно и отделил много време, за да я накара да престане да се чувства виновна за случилото се. Познатата ми признава, че и до ден днешен изпитва ужас, когато трябва да влезе в онзи вход и когато види омразния съсед. Успяла е да преодолее страха си от таксита и таксиметрови шофьори. Но в родния й дом живее нейната племенница (дъщеря на сестра й). След като познатата ми е казала на майка си за случката със съседа, историята е стигнала и до баща й и сестра й, но те никога не пожелали да говорят с нея за това, да я изслушат. Нещо повече - с готовност пускали племенницата на гости у онзи съсед. Познатата ми предположила, че семейството й просто е предпочело да смята, че си е измислила цялата история. Ала трябвало да се случи и нещо друго, за да разбере, че зад тази "избирателна пропускливост" стои по-дълбок ценностен модел.

Когато племенницата била на 13 години, бащата на познатата ми предложил да уреди внучката си да поработи през лятото - да се понаучи на труд, както и него са го учили от малък. Уговорил капитана на едно корабче детето да бъде сервитьорка вечер, за което да получава по 3 лева на смяна. Моята позната била против тази идея, казала, че не е редно дете да работи, без да регистрират го в инспекцията по труда (а на ненавършени 14 години никой няма да я регистрира), но не я слушали. Поговорила и с племенницата си - детето знаело, че има инспекция по труда, но щом майка му не възразявала, какво да прави. Все пак, майка му била експерт, пишела книги как се възпитават деца. Пък и детето се радвало на трите лева, така заедно с джобните, които й давал дядо му, ставали по четири на ден. И не разбирало защо леля му казва, че си е жива експлоатация да работи цяла вечер за три лева.

Така че и бащата, и сестрата и племенницата на познатата ми били щастливи до момента, когато... капитанът се опитал да изнасили момичето. За късмет (или по-скоро - поради възпитателните прийоми на майка си), детето тренирало бойни изкуства, та успяло да неутрализира желанието на капитана и да избяга. И понеже майка му, която, припомняме, пишела книги за възпитанието на децата, била възпитала дъщеря си да споделя, детето разказало всичко.

Историята не свършва и тук. Защото не по-маловажна от самата случка е реакцията на близките. Разбира се, дядото не върнал племенницата на познатата ми на корабчето. Но и никой не предприел нищо срещу капитана. Най-малкото, защото иначе е трябвало да обясняват как и защо са изпратили малолетно дете да работи вечерна смяна на някакво корабче. Също и защото дядото, като типичен мачо, потърсил вината във внучката си: "а тя защо е ходила при капитана след работно време?" И - също толкова мачовски - оправдал капитана: "ами виж, той е мъж, нормално е...". За капак, майката на момичето благодарствено попитала дядото: "татко, нали догодина пак ще й намериш работа"?

Най-лесно би било да сметнем цялата история за разказ за някакво смахнато семейство и да не видим типичните за нашето общество неща, които стоят зад нея. Ала според мен:

У нас все още се споделя традиционалистката ценност, че децата са функция на родителите си - те се правят, за да се осигурят наследници и да има върху кого да прехвърлят проекциите си родители, баби, дядовци. Детето рядко се смята за индивид, толкова ценен, колкото и възрастните; на преживяванията на децата не се гледа сериозно. Това е отразено и в образователната система, дори в съвременната, в която, се правят опити да се върне дисциплината чрез санкции и заплахи, вместо да се създаде у децата интерес към училището.

В нашето общество са здраво вградени ценностите, че който стане обект на сексуално насилие, си го е изпросил. Дори ако е дете. А ако такива са доминиращите ценности, те ще се изповядват и от много от родителите на пострадалите деца.

И по времето на тоталитаризма, и в наши дни, държавата се занимава с различни неща от това да защитава гражданите и в частност - децата.

Нито строгият режим на министър Фол в годините непосредствено преди "перестройката", когато се въведоха лични карти и милиционери следяха по улиците дали учениците ги носят и дали са с униформи премахна произвола спрямо децата, упражняван от учители, съученици, родители.

Нито охранителните фирми и камерите в училищата в наши дни правят живота на децата по-сигурен.

Нито властта си върши работата в огромна част от случаите, когато иде реч за насилие над деца, родителска немарливост, незаконен детски труд (колко деца работят по заведенията през лятото и колко от тях го правят легално?).

Нито полицията и съдебната система работят така, че интересите на децата (пък и на обикновените граждани изобщо) да бъдат защитени.

След всичко това, историята на семейството на моята позната не изглежда толкова чудата. Както и фактът, че пострадалото от полицаите момиче не се е оплакало...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

1.11.2009 г.

В памет на Иван Пунчев


Преди месец почина бившият ми преподавател по диалектическа логика Иван Пунчев. Мнозина преподават тази дисциплина по мухлясало-тоталитарен начин, но не и Пунчев. При него беше интересно, той успяваше да ни увлече в интелектуалната си вселена.

След изпита не съм говорила с него. Беше колега на Крис, от неговата секция. За последен път го видяхме през зимата (тоест Крис го видя), той отмина бързо и не го настигнахме, за да го поздравим. Как да предположим, че няма да го видим отново...

Липсва ми Пунчев, който:

- имаше оригинални идеи, според мнозина - екзотични, но - подредени в уникална система;
- пишеше статиите си по такъв начин, че се налагаше първо да ги прочетеш по обратния начин, после да ги прочетеш отзад напред, а накрая да ги формализираш, за да успееш да схванеш нещо от тях;
- беше благ, неконфликтен, но отстояваше възгледите си (също като покойния Иван Стефанов);
- беше перфекционист - имаше неиздадени трудове, но все ги дописваше, доизглаждаше, изпипваше, дори с риск да провали кариерата си;
- живееше в диалектиката; за него Духът беше по-важен от хабилитацията.

Последният брой на NotaBene е посветен на Иван Пунчев.

Също и колонката за фотография.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?