Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

31.12.2009 г.

Бежанците: анонимно

Покрай празниците си мисля какво ли правят всички бежанци и имигранти без документи, които познавам.

Преди около месец случайно видях един от тях. Прибирах се по изключение по друг маршрут, времето беше меко и реших да се поразходя малко. По едно време забелязах силуета на млад мъж, който седеше на високо столче отвън пред заведение, но не консумираше нищо. Когато стигнах до него, установих, че е един от бежанците, които срещнах преди време. Арабин. Същият, който твърдеше, че е избягал от родината си, защото правилата на исляма му идвали в повече - искал да може да пие алкохол и изобщо - да живее нормален светски живот. Той също ме позна и ми се зарадва.

- Как си?
- Не е лесно без документи...
- Сега вече вярваш ли, че не съм от полицията? А онзи път ме измъчи, като се правеше, че не знаеш български...
- Нали знаеш, това е България. В България не можеш да вярваш на никого.

Говореше български с едва доловим акцент. Започнах да го убеждавам, че съм намерила адвокат, който помага на такива като него безвъзмездно. Гледаше ме с недоверие, по едно време въздъхна:

- Да, аз имам нужда от адвокат...

Обеща да ми се обади, но не ми се вярва да го направи. Предполагам, че си е намерил нишата, в която полицията не го закача много. Предполагам и че работи в заведението, пред което го видях. (Докато разговаряхме, от вратата се показа главата на чернокож мъж, погледна притеснено-недоверчиво и се прибра.) И понеже няма право да работи, седи отвън в студа и се опитва да изглежда посетител.

Не посмях да го попитам дали наистина работи там. Не исках да се уплаши и вече съвсем да ми няма доверие. Като е без документи, все пак има право да оцелява някак, затова има право и да ме лъже.

Когато се запознахме, към края на разговора казах две-три думи на арабски, които си спомням от времето, когато като малка живях в Либия година и половина. Той седеше до мен и макар до този момент да беше говорил само на арабски, ме попита на чист български: "Ти говориш арабски?". Посочих една бутилка с минерална вода и казах "мъя" ("вода" на арабски). Той отвори бутилката и ми сипа да пия. "Не съм жадна", измърморих засрамено. "Нищо, сипал съм ти вода и искам да я изпиеш", отговори той. Изпих водата.

Когато се прибирах вкъщи сред втората ни среща, си мислех - той ми даде да пия вода, а аз не направих нищо за него.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

6 коментара :

  1. The responsibility of tolerance lies in those who have the wider vision.

    Здраве и усмивки през новата 2010 година. :)

    ОтговорИзтриване
  2. Проблемите на хората с подобен статут в България са големи. Трябва много работа да бъде свършена, за да се промени нещо. Най-честият проблем са и правните услуги, които често биват много различни от тези, презлагани на обикновени граждани.

    ОтговорИзтриване
  3. Аз на първо място като проблем бих посочила абсурдната законова база и лишаването на тези хора - в резултат на това - от елементарни човешки права. Какво по-точно имате предвид под "правни услуги"?

    Благодаря за посещението и коментара :-).

    ОтговорИзтриване
  4. Това което мога да ти предложа да им предложиш от своя страна пък на тях, е да си изберат някое хубаво българско село или малък град и да ходят там. Не знам защо всички се бутат в Софията, много по-удобно ще им е ако са в малък град или село. Ако не друго то поне полицейщината няма да я има, макар, че малкият град пък всички се знаят... В селата пък няма никой да ги закача, дори няма да ги пита за паспорт или лична карта, там хора няма камо ли полицаи или някакви служби за нещо.
    Само, че по селата ще трябва да се прехранват с земеделие, с друго няма с какво. Аз лично ако бях емигрант никога не бих се набил в голям град с висока степен на какви ли не служби и службици и много полицаи. Малко тихо градче където да се живее спокойно и друго не трябва на човек-емигрант.
    Според мен има 2 вариант в които емигрант да живее като бял човек и да избегне всякаква зависимост от рекет и експлоатация:
    - Малък град
    - Село.

    Вариантите с малкия град са човека заедно със семейството да работи нещо на частно. Има хора дори българи които оцеляват така вече 20 години и повече. Водопровод, фаянс, теракот и всякакви други дейности от които подразбирва човека може да си ги работи на воля.

    При варианта със селото - Земеделие, копане, и други работи свързани със земята.

    ОтговорИзтриване
  5. Светльо, здравей,

    Идеята ти не е толкова лоша, но не съм сигурна дали е осъществима :-). Тези бежанци, макар и без редовни документи, непрекъснато трябва да си имат взимане-даване с полицията. Ако изчезнат от полезрението й, ще ги обявят за издирване (не че някои не ги обявяват и без изобщо да се крият).

    Селата пък са място, където всичко се знае. Обикновено си имат кмет - и да не е в това село, в съседното. И всичко се разчува мълниеносно, а хората са в голямата си част много традиционно настроени и да им се появи някакъв черен човек или арабин, съмнявам се, че ще реагират особено толерантно.

    А за малките градове - някои от тях живеят на принципа на рекета. Например Дупница, Велинград (от времето на Фидел Беев) и много други. Не само в големите градове, а и в много малки градове и села има конфликти между българи и роми, българи и турци, християни и мюсюлмани. Разбира се, има и такива, в които това не е така. Но като цяло расисмът в България е множко и навсякъде.

    Ако Ботевград е изключение, да кажа на моите хора да хващат пътя натам, а? И да образуват африкано-арабска ботевградска... не вишна, а колония :-).

    ОтговорИзтриване