Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

2.11.2009 г.

"По-добре да те бях хвърлила в кофата за боклук, когато те родих"


Когато се разчу историята за полицаите, гаврили се с непълнолетно момиче, изказах възмущение във Facebook:

Не разбирам - момиче се оплаква на трима полицаи, че са се опитали да я изнасилят. Те, вместо да й помогнат, я замъкват в бунгало, където я "оправят" и тримата и дори я снимат, а от видеото е ясно, че се "гаврят". Какво тогава значи, че НЕ СА Я ИЗНАСИЛИЛИ???


Особено ме възмути репликата на главния комисар Калин Георгиев:

Когато извършваш такива действия с непълнолетно лице и на всичкото отгоре сам заснемаш нещо и се документираш, мисля, че първо е глупаво, второ е безумно. И те трябва да бъдат уволнени само заради това, че идиотски са документирали престъплението си.


Значи, ако не бяха записвали с телефоните си, нямаше да са за уволнение, тъй ли? Сред коментиращите линка беше и една приятелка, която заяви:

"Горкото дете" е избягало от къщи. А после дори не се е оплакало какво му се е случило.


Не исках да пиша за тази история в блога си - не за друго, а заради пострадалото момиче. Не знам каква е неговата интерпретация за случилото се. Но знам, че се е опитвало да скрие всичко, че скандалът се е разчул, че са я привиквали, че са й правили психиатрична експертиза... Може би ще й е неприятно и блогъри да пишат за нея. От друга страна, след като прочетох написаното от Петя и Бай Далай, си мисля - все пак, за тези неща трябва да се говори. Те се случват, не на последно място, защото ги подвеждаме под рубриката "частен въпрос" и не говорим за тях. И защото голяма част от обществото си мисли, също като приятелката, която цитирах, че, ако не се оплаче жертвата, значи признава вината си. Пък и да се оплаче - тя си го е търсила.

Казвала съм го и за корупцията, ще го кажа и за сексуалното насилие - най-лесно е да търсим вината в определени личности (в случая със сескуалното насилие много пишман "феминистки" търсят вината в "мъжете"), а не системните предпоставки определено "отклонение" да се случва. Но този път не искам да пиша за системни основания, а да разкажа една история, в която се показва как голяма част от тях се преплитат. Историята я знам от моя позната - дотолкова близка, че да нямам основания да се съмнявам в разказа й.

И тъй. Началото на действието е още в социалистическо време, "сигурността" на което lyd толкова добре е описала. Моята позната била на девет години. Един ден се прибирала от училище, влязла във входа, в който живеела, а там - един съсед. Съседът й бил симпатичен, млад, таксиметров шофьор, винаги я заговарял и бил дружелюбен. И този път се заговорили, но от дума на дума съседът почнал да я пипа, както си бил с кожени ръкавици. Познатата ми се притеснявала и не знаела как да постъпи, на девет години тя дори не знаела какво е секс. Но когато той се опитал да премине към по-решителни действия, детето се отскубнало и избягало нагоре по стълбите. Зад гърба си чула съседа: "само да посмееш да кажеш на вашите..."

Прибрала се вкъщи и се разплакала. Била сама, свидетел на мъката й станала само котката. Не посмяла да каже на родителите си. Страхувала се, че ще й се карат. Или че няма да й повярват. Или че съседът ще си отмъсти. Била достатъчно голяма, за да разбира, че нищо не може да докаже, нямало дори отпечатъци, онзи бил с ръкавици.

От този ден моята позната заживяла в страх. Страхувала се, когато се прибира вкъщи и трябва да влезе във входа. Страхувала се, когато излиза. Трудно заспивала, непрекъснато си представяла как съседът умира в страшни мъки и тя най-сетне е свободна.

Минали година-две, постепенно момичето започнало да се чуди дали всъщност не си е измислило тази история. Всичко било само в главата й, нямало никакъв знак, който да й доказва, че наистина се е случило. Детето започнало да се успокоява (или, може би, по Фройд, да "изтласква"?). До момента, в който онзи го пресрещнал на стълбите и му казал директно, че ако разкаже на родителите си, ще го убие. И кошмарът се върнал с още по-голяма сила. Но може би, разсъждава днес познатата ми, именно това е спасило психиката й - ако беше потиснала и беше забравила, може би щеше да развие сериозна невроза.

Познатата ми се опитвала да живее с тайната си и да бъде нормален човек, да не бъде отмъстителна, да не обръща внимание, че пулсът й винаги се ускорява, когато влиза във входа. Поотраснала, имала гаджета, те я изпращали и я целували в същия този вход. Междувременно (вече била в гимназията, а периодът бил "зората на демокрацията") портиерът на училището й, човек на пенсионна възраст, я приклещил веднъж и започнал да й се обяснява и да я опипва. Този път тя събрала сили да разкаже на майка си - не искала други деца да преживеят същия ужас, в който живеела тя. Майка й уж казала на класната. Класната уж щяла да предприеме нещо. Но нищо не се променило, портиерът продължил да си работи в училището, а на познатата ми никой никога нищо не казал по въпроса.

Минали още години, познатата ми станала на 20. В един момент решила, че е крайно време да погребе признаците от миналото и да стане зрял човек. Насред един скандал с майка си, в който познатата ми искала да отстоява, че е голяма, а майката - че детето й си е още дете, тя събрала сили и разказала тайната, която е крила през повече от половината от живота си. Реакцията на майката била, дословно, следната: "По-добре да те бях хвърлила в кофата за боклук, когато те родих, ако знаех какво ще излезе от теб." След време се опитала да замаже казаното, да го отдаде на афекта и на притеснението. А за познатата ми останало само утешението, че е чула тези думи не на 9 годишна възраст, а на 20, когато е достатъчно голяма, за да ги понесе.

Историята има продължение.

Познатата ми се омъжила и отишла да живее на друго място. Разказала на мъжа си за тайната си. Той, за разлика от майка й, се държал адекватно и отделил много време, за да я накара да престане да се чувства виновна за случилото се. Познатата ми признава, че и до ден днешен изпитва ужас, когато трябва да влезе в онзи вход и когато види омразния съсед. Успяла е да преодолее страха си от таксита и таксиметрови шофьори. Но в родния й дом живее нейната племенница (дъщеря на сестра й). След като познатата ми е казала на майка си за случката със съседа, историята е стигнала и до баща й и сестра й, но те никога не пожелали да говорят с нея за това, да я изслушат. Нещо повече - с готовност пускали племенницата на гости у онзи съсед. Познатата ми предположила, че семейството й просто е предпочело да смята, че си е измислила цялата история. Ала трябвало да се случи и нещо друго, за да разбере, че зад тази "избирателна пропускливост" стои по-дълбок ценностен модел.

Когато племенницата била на 13 години, бащата на познатата ми предложил да уреди внучката си да поработи през лятото - да се понаучи на труд, както и него са го учили от малък. Уговорил капитана на едно корабче детето да бъде сервитьорка вечер, за което да получава по 3 лева на смяна. Моята позната била против тази идея, казала, че не е редно дете да работи, без да регистрират го в инспекцията по труда (а на ненавършени 14 години никой няма да я регистрира), но не я слушали. Поговорила и с племенницата си - детето знаело, че има инспекция по труда, но щом майка му не възразявала, какво да прави. Все пак, майка му била експерт, пишела книги как се възпитават деца. Пък и детето се радвало на трите лева, така заедно с джобните, които й давал дядо му, ставали по четири на ден. И не разбирало защо леля му казва, че си е жива експлоатация да работи цяла вечер за три лева.

Така че и бащата, и сестрата и племенницата на познатата ми били щастливи до момента, когато... капитанът се опитал да изнасили момичето. За късмет (или по-скоро - поради възпитателните прийоми на майка си), детето тренирало бойни изкуства, та успяло да неутрализира желанието на капитана и да избяга. И понеже майка му, която, припомняме, пишела книги за възпитанието на децата, била възпитала дъщеря си да споделя, детето разказало всичко.

Историята не свършва и тук. Защото не по-маловажна от самата случка е реакцията на близките. Разбира се, дядото не върнал племенницата на познатата ми на корабчето. Но и никой не предприел нищо срещу капитана. Най-малкото, защото иначе е трябвало да обясняват как и защо са изпратили малолетно дете да работи вечерна смяна на някакво корабче. Също и защото дядото, като типичен мачо, потърсил вината във внучката си: "а тя защо е ходила при капитана след работно време?" И - също толкова мачовски - оправдал капитана: "ами виж, той е мъж, нормално е...". За капак, майката на момичето благодарствено попитала дядото: "татко, нали догодина пак ще й намериш работа"?

Най-лесно би било да сметнем цялата история за разказ за някакво смахнато семейство и да не видим типичните за нашето общество неща, които стоят зад нея. Ала според мен:

У нас все още се споделя традиционалистката ценност, че децата са функция на родителите си - те се правят, за да се осигурят наследници и да има върху кого да прехвърлят проекциите си родители, баби, дядовци. Детето рядко се смята за индивид, толкова ценен, колкото и възрастните; на преживяванията на децата не се гледа сериозно. Това е отразено и в образователната система, дори в съвременната, в която, се правят опити да се върне дисциплината чрез санкции и заплахи, вместо да се създаде у децата интерес към училището.

В нашето общество са здраво вградени ценностите, че който стане обект на сексуално насилие, си го е изпросил. Дори ако е дете. А ако такива са доминиращите ценности, те ще се изповядват и от много от родителите на пострадалите деца.

И по времето на тоталитаризма, и в наши дни, държавата се занимава с различни неща от това да защитава гражданите и в частност - децата.

Нито строгият режим на министър Фол в годините непосредствено преди "перестройката", когато се въведоха лични карти и милиционери следяха по улиците дали учениците ги носят и дали са с униформи премахна произвола спрямо децата, упражняван от учители, съученици, родители.

Нито охранителните фирми и камерите в училищата в наши дни правят живота на децата по-сигурен.

Нито властта си върши работата в огромна част от случаите, когато иде реч за насилие над деца, родителска немарливост, незаконен детски труд (колко деца работят по заведенията през лятото и колко от тях го правят легално?).

Нито полицията и съдебната система работят така, че интересите на децата (пък и на обикновените граждани изобщо) да бъдат защитени.

След всичко това, историята на семейството на моята позната не изглежда толкова чудата. Както и фактът, че пострадалото от полицаите момиче не се е оплакало...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


14 коментара :

  1. Права си, за толкова много неща...

    Старите "традиции" тежат като воденичен камък на шиите ни... време е да го променим. Иначе ще продължим по стария утъпкан коловоз, по който сме вървели и досега...

    ОтговорИзтриване
  2. И традиции, и политика, и съдебна система, и... и...

    Дълъг стана този пост, но предпочетох да не го разделям на части. Благодаря ти, Мишел.

    ОтговорИзтриване
  3. Вместо коментар, ще добавя една моя история: когато майка ми ни предупреждаваше от опасността някой да ни нападне и изнасили, добави следното: "То ако се случи това, по-добре е да умреш." Бях в гимназията и темерут по рождение, така че не ми остави травма, но го помня. И не че не съм попадала в неприятни ситуации, подобни на описаните от теб, но не, не съм ги споделяла с майка си. Винаги съм предпочела да си спестя досадата и натякванията. Откъде знам, че е щяло да има такива? Ами учителят ми по физика имаше щения към мен и веднъж дори си позволи да се обади пиян у нас. Не се смятах за виновна и обясних на майка ми какво се случва. Естествено, върху мен паднаха подозрения. Причината майките да смятат невръстните си дъщери за похотливи съшества вероятно има не само културни основания, но съм напълно съгласна, че у нас има и културни основания дъщерите да избягват да споделят такива неща със семействата си.

    ОтговорИзтриване
  4. Ей заради такива неща много ме е яд на тия, дето печелят пари от това да разправят, че най-сигурният начин проблемът с насилието над деца (сексуално или друго) да се реши е децата да споделят с родителите си... Родителите са част от същото общество, в което се упражнява насилието върху децата. И много често са насилници самите те. Ако не физически, то като отношение.

    ОтговорИзтриване
  5. Всеки е загрижен уж за децата, но в повечето случаи само на думи. Аз съм все сред деца и тези неща понякога много ми тежат.

    ОтговорИзтриване
  6. Възрастните обичат да казват на децата, че техните проблеми нищо не са - когато пораснат, тогава ще видят... Но аз на 35 години продължавам да смятам, че детството е най-трудната вързаст - всичко се случва за първи път, изглежда ужасно сериозно и детето често няма достатъчно ресурси, че да го понесе, а и големите не го възприемат сериозно...

    ОтговорИзтриване
  7. Хубаво си го написала. На мен също ми се струва, че става дума по-скоро за сбъркан начин на мислене, отколкото за изолиран случай.

    Когато бях малка, близо до блока, където живеехме, имаше дере с много дървета покрай него. Оттам минаваше мост, който свързваше по-напряко нашия квартал с този в съседство. Веднъж се случи така, че майка ми и баща ми заминаха по работа за няколко дни. Дядо идваше при мен вечерта, а през деня бях сама, ходех на училище и развеждах кучето. Не си спомням кой клас съм била тогава, може би шести или седми. Харесваше ми, че ме смятат за достатъчно пораснала, за ме оставят сама за известно време.

    Един ден, докато бях навън с кучето, реших да мина по моста. Не знам защо. Няма причина, а и не съм очаквала, че ще ми се случи нещо лошо. Там ме пресрещна някакъв тип, който ме заплаши с нож и така успя да ме завлачи по-навътре в дерето. Трябва да съм викала много силно или да е повече хора наблизо, защото успях да се отскубна, без да ми се случи нищо.

    Дълго време ме беше страх и не исках да излизам от къщи, камо ли да приближа онова дере. Когато баща ми и майка ми се върнаха, им разказах и веднага отидохме в полицията да дам показания. Чувствах се унизително, беше ме срам.

    Няколко дни след това видях в квартала същия мъж, който се беше опитал да ми посегне. Бях с баща ми, който веднага повика полиция. Когато дойдоха, полицаите само го видяха кой е и казаха: "Аааа, тоя ли? НИЕ СИ ГО ЗНАЕМ, НЯМА СМИСЪЛ ДА ГО ПРИБИРАМЕ. НАЛИ ПОСЛЕ ПАК ЩЕ ГО ПУСНЕМ."

    Всеки, с глава на раменете, може да си направи сам изводите от тази история. Твърде много единични случаи са, за да продължаваме да извиняваме полицаите, родителите, съседите, таксиджиите и всички останали, които се случат да посегнат на някого сексуално.

    ОтговорИзтриване
  8. Хмдаааааа... на всяко равнище в системата човек може да се натъкне на толкова обезкуражаваща реакция, че сто пъти да съжали, че е предприел нещо. И да се проклина заради цялото унижение, което е преживял. За съжаление, това води до убеждението, че "спасяването на давещите се...", от което пък следва нова вълна от насилие - този път, заради "възмездието".

    Спомням си (как бих могла да забравя), преди няколко години пътувах в трамвая и двама мъже хванаха ром, който се опитвал да открадне портмонето на жената на единия. Та тия двамата пребиха рома пред очите на всички в трамвая, смазаха го, накрая от главата му шуртеше кръв. Много се разстроих - онзи може да беше крадец, но не мисля, че някой заслужава подобно отношение. Накрая го замъкнаха към районното и казаха - ама ония така и така ще го пуснат, затова ние първо го наказахме.

    ОтговорИзтриване
  9. Или възмездие, или тотална абдикация от гражданска или чисто човешка позиция. Или имиграция в отделни случаи.

    ОтговорИзтриване
  10. Добре казано!

    (Когато пребиха онзи ром, самата аз не посмях нищо да направя, защото една баба преди мен го защити и те заплашиха да пребият и нея...)

    ОтговорИзтриване
  11. Гнусно и жалко, тъжно и покъртително, реално и абсурдно, съсипващо и мобилизиращо, защото единственият начин да оцелееш е да разчиташ само на собствените си сили, ако искаш да останеш честен и достоен човек.

    ОтговорИзтриване
  12. разбираемо е, че децата не се оплакват. дори и да получат подкрепа от родителите си (както се случи с мен), това, което следва под формата на "разговори" с полиция и "психолог" те кара да се чувстваш жалка, още по-малка и твърде беззащитна.
    общо взето органите, които би трябвало да се занимават ексклузивно с жертвите не си вършат работата, дори и семейството да я е свършило.

    ОтговорИзтриване
  13. Нямам подобен опит, но жалко, ако дори т.нар. психолози не си вършат работата...

    ОтговорИзтриване