Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

28.10.2008 г.

Награди за принос към свободата на духа "Георги Василев"


Георги Василев е българин, живеещ в Швейцария и основал награден фонд за принос към свободата на духа, за да подкрепя свободата на духа в България по начина, по който я разбира. До вчера не знаех кой е той, но абсолютно неочаквано получих писмо, с което от името на журито ме канят да присъствам на тазгодишното връчване на наградите и молят да потвърдя участието си. Журито се състои от Красен Станчев, Николай Неновски, Евгений Дайнов, Христо Христов, Венета Домусчиева, Веселин Комарски, Антонина Желязкова, Георги Господинов и Васко Кръпката - все хора, повечето от които безкрайто уважавам, но нямам спомен да съм общувала с нито един от тях, било то лично или виртуално. Ще ми се да споделя и кои са наградените, но виждам, че досега в интернет не е изтекла информация по въпроса; може би етикетът изисква да се изчака събитието, знам ли. Най-добре да почакам първо да обявят на сайта.

Лично аз харесах избора на журито. Разбира се, подобен избор винаги е субективен и може да се появят съображения от типа на - защо този, а не онзи. Ако аз трябваше да давам награда за свобода на духа, щях да я връча на Петър Дошков - толкова свободен дух, че нищо не може да го спре да се бори за законност до дупка.

Да се призная, бях много изненадана, когато получих поканата да присъствам на връчването на наградите. И ми стана изключително приятно, защото хора, които уважавам, но не познавам, са сметнали, че имам нещо общо със свободата на духа, та да ме поканят. Поканата получих на имейл адреса, който съм оставила в блога си; предполагам, че са го взели от там.

Толкова е хубаво, когато получавам знаци, че това, което аз и неколцина колеги правим, има смисъл. Има смисъл да кажеш, че в един университет стават незаконни неща. Има смисъл да мислиш за образованието и бъдещето на студентите, а не само за собственото си оцеляване. Има смисъл да продължаваш да понасяш остракизъм (един колега, и то от друг факултет, наскоро подметна в преподавателския автобус, че не било безопасно да се седи до мен в автобуса... уточнявам, че колегата сяда до мен понякога, но познавам и такива, които не смеят, за да не престане да им говори еди-кой-си), клевети, интриги, обвинения и какво ли още не, но да не допускаш да те пречупят, щом вярваш, че каузата ти е справедлива.

Когато получих поканата да присъствам на връчването на наградите, горе-долу по същото време прочетох анонимен коментар по свой адрес, че съм била тласкала Югозападен университет към ада и че да поздравиш някого с "The Road to Hell" на Chris Rea (което пък ми се приписва, без да съм го направила - не че смятам, че е лошо, ама
Chris Rea не е my cup of tea) било, видите ли, директен призив към насилие (?!).

Пука ми. Следващия път като ида на работа и видя там хора, които ме подминават като пътен знак, просто ще се сетя за поканата, която получих вчера.

Има смисъл.





Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.10.2008 г.

Петър Дошков по БТВ



За тези от вас, които проявяват интерес към т.нар. казус "Воденичаров", днес по "Тази сутрин" на БТВ имаше репортаж от Благоевград, в бяха интервюирани Петър Дошков, от една страна, и професорите Александър Воденичаров и Здравко Гъргаров, както и Красимир Папучаров (началник Учебен отдел на ЮЗУ), от друга. Петър беше железен - спокоен, аргументиран, убедителен, а останалите участници в дискусията изглеждаха жалко, а "аргументите" им бяха смешни. Личи си, че Воденичаров още не се е отървал от нагласата, че винаги всички ще се съгласяват с него и че е достатъчно да каже "две и две е равно на пет", за да (се направят, че) му вярват. Специални поздравления за репортера Антон Хекимян, който не се поддаде на манипулации и директно нарече опитите на Папучаров да пробута протокола от Факултетния съвет на Филологическия факултет (чудя се дали става въпрос за този срамен протокол) "компромат". Да се ненадява човек, че подобно нещо е възможно да се случи в предаването на Бареков.

Запис на репортажа може да се види в сайта на БТВ тук.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.10.2008 г.

Георги Рупчев: Чувство за бавно изчезване



Още когато разбрах за смъртта на Константин Павлов, се размислих и за Георги Рупчев. Иска ми се да постна едно негово стихотворение, което обичам още от дете.

За поезията на Георги Рупчев ме открехна учителката ми по литература от седми клас Веселина Димитрова. На нея дължа както вкусовете си за поезия, така и в немалка степен разбиранията си за живота. Тя беше първият човек в живота ми, който ме е провокирал да започна да мисля самостоятелно. Спомням си как първия път, когато влезе при нас в час, написа едно стихотворение на Емили Дикинсън ("От какво се прави ливада?") на дъската, седна на някой от свободните чинове и ни попита какво мислим за стихотворението. Шашнахме се, защото не ни беше зададено правило какво да мислим. Но тя това и целеше. Постепенно в главите на някои от нес почнаха да се раждат асоциации, които се осмелявахме да споделим, и се получи интересно.

Ето го и стихотворението на Георги Рупчев. Дълго се чудех какви снимки да избера за него. Накрая се спрях на две; като че и двете не са подходящи, но показват различни страни от начина, по който възприемам това стихотворение.


ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ

We are all just prisoners here
of our own device...
"Hotel California"

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването
на плътта.

В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсех убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.


Повече - в LiterNet.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

1.10.2008 г.

Моментна онтология 3




Преглеждайки статистиката на блога, онзи ден останах приятно изненадана, меко казано. 172 посещения за 29 септември (при средно 78, и то заради няколко пика) и огромната част от посетителите - дошли посредством ключови думи "Константин Павлов".

Константин Павлов победи порното. Надявам се Борислав Борисов да е още някъде там, за да може да се зарадва на този триумф на културата.

Как по-добре да опиша ситуацията, освен със стихотворение на самия Константин Павлов:


ВСЕКИМУ СВОЕТО

Властта на бездарника
срещу славата на гения.
Нека!
Власт за бездарника!
Слава за гения!
Слава.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?