Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

30.06.2008 г.

"Аз мога да обичам! А ти?" (За първия гей парад в България.)




С известно закъснение, ето и моя пост за гей парада. Извинявам се, че не съм чела други постинги за парада (малко време ми остава за блогове напоследък), така че със сигурност повтарям вече казани неща.

"Аз мога да обичам. А ти?" Така беше написала една от участничките в първия гай прайд в София (а и в България) на знаменцето и на балона си. Добре казано! Другите лозунги, които видях, бяха: "Внимавай кого мразиш! Може да е някой, когото обичаш" и "Ние сме майки и дъщери, бащи и синове, братя и сестри". Също добре казано. А надслова на парада беше "Аз и моето семейство".

Отидох на прайда (както всъщност се оказва по-прието да се казва) с Крис (снимката е правена от познат, който пожела да остане анонимен, но на когото благодаря). Бяхме решили да посетим събитието, за да снимаме и да изразим съпричастност към една социална група, която е системно дискриминирана. Знаем какво е да си дискриминиран, в нашия случай - да ти викат "сектант" само защото не си православен християнин. Знаем какво често ти се случва в България, когато посмееш да отстояваш правото си на избор и идентичност.

Ще разкажа собствените си частични впечатления. Ние се движехме доста назад в шествието и много неща не сме видели.

Дойдох още към четири. Имаше само хора с вид на журналисти, въоръжени с огромни фотоапарати, камери, микрофони. Една от журналистките каза: "Дано никой не дойде, че да си ходим", но за щастие имаше и много, които изглеждаха позитивни. Малко по-късно дойдоха полицаи. По едно време отидоха нанякъде, както разбрах после, да се разправят с провокатори. После един от тях обясняваше на журналистите колко лошо се били отнесли полицаите с него, но като го питаха той би ли ударил някой от хората на парада, отговори "не, защото полицаите ще ме арестуват". Странен аргумент.

С много приятна изненада видях Силвана, моя студентка, която беше дошла, за да изрази подкрепата си за парада. Когато вече много народ се чудеше ще има ли все пак парад, или са го отменили в последния момент, събитието все пак започна. Дребничка съм и нямах добра видимост. Забелязах основно две неща:

1. Голяма част от хората като че бяха дошли по същите причини, по които и аз - просто да подкрепят хората с различна сексуалност в България, без самите те да имат такава.

2. И по-важното - самите участници в прайда нямаха нищо общо с това, което сме виждали, примерно, на репортажи от гей парадите в Берлин. Макар да бяха на парад, те не "парадираха" с нищо. Държаха се като нормални, прекрасни хора. Не бяха дошли, за да правят шоу, а за да отстоят правото си на съществуване и на идентичност. Харесаха ми, много.

Също така ми направи много приятно впечатление, че имаше хора от всякакви възрасти - от малки деца до възрастни хора.

Друго, което ми направи много добро впечатление е, за мое най-голямо учудване, полицията. За първи път през живота си имах чувството, че полицията наистина ме защитава. Замислих се, че полицаите правят това, което им се заповядва, от една страна и позволява, от друга, да правят. Като им кажат да натупат невинен човек или фотограф (спомняте си случая с фотографа Емил Иванов) или да убият неудобен свидетел (примерно Чората), те изпълняват. Но като им се каже да охраняват мирен парад, и това изпълняват.

Полицаите по правеха всичко възможно да охраняват участниците в шествието от всички страни и никой да не изостава прекалено. По едно време странно как залитнах назад и паднах на мекичко в обятията на един полицай, който ме попита дали съм част от парада и аз без никакво колебание отговорих утвърдително.

Станах свидетел на два екшъна, но и двата пъти бях сравнително далеч от центъра им. В единия случай чухме силен гръм и се разнесе пушек (съжалявам, но от снимката много не личи). Надявах се противниците на парада да са пуснали нещо не по-страшно от димка, а то се оказа, че било коктейл "Молотов". Как може толкова да мразиш някого само, защото е различен от теб, че да се опитваш да го убиеш - това ми е много далечно, трудно го разбирам, въпреки че като социолог на теория мога да го обясня. Другият екшън беше почти като на филм. От една градинка в посока към шествието започнаха да тичат може би няколко десетки младежи. Тъкмо си помислих, че може да стане страшно, и полицаите съвсем навреме започнаха да тичат срещу младежите, онези съответно направиха кръгом и търтиха да бягат. Не знам дали тогава е било голямото арестуване.

Тук нарушавам хронологията, за да разкажа нещо, което видях след парада. С Крис и един познат седнахме на сладки приказки в едно заведение в градинката пред църквата "Свети Седмочисленици". Градинката беше пълна с младежи с къси коси и облечени почти еднакво, с камуфлажни бермуди. Не им обърнахме внимание до момента, в който видяхме, че един човек лежи на земята, а те са около него и после се изнизаха от мястото. Имаше и няколко момичета сред тях. Дойдоха хора и се опитваха да вдигнат човека на крака. Тъкмо се притеснихме и решихме да отидем да видим какво става и успяха да го (или "я", не знам) сложат да седне на пейка и скоро дойде полиция. Едни полицаи останаха, други отидоха да търсят младежите. Сега съжалявам, че не разпитах какво става, защото по медиите и нета не намерих информация. Но вижте на какво попаднах в интернет, докато търсех. Футболни фенове от различни отбори се събрали в същата градинка по същото време, за да страдат, че "няма нито един пострадал педал". Дори са се постарали да се облекат по такъв начин, че да са максимално неразпознаваеми. И един се хвали: "
Само аз нашамарих 3-4 и излях 1 бутилка с пикня, но пак ти казвам- Не под светлинити на прожекторите!"

Струва си да се хвърли око на този форум, както и на други форуми, в които ултраси и/или (а май това са в мнозинството си едни и същи хора) националистчета пишат за парада. Аз само малко почетох от този и ми се изправи косата.

Иначе поне за мен и Крис атмосферата на парада беше много приятна и човешка. Естествено, направих много снимки, като напълно в мой стил най-много си харесах несполучливите. Сложих "несполучливите" снимки (които всъщност ми станаха любимите) плюс една на непознат фотограф, с който спонтанно се харесахме и се снимахме в отделно слайдшоу:



Но парадът беше като цяло плах. Нямам предвид липсата на демонстрации в стил берлинските паради, а бяха дошли твърде малко хора. Пожелавам на хората с различна сексуалност в България догодина да бъдат по-смели и повече от тях да се включат в парада. Знаете, че правата са нещо, което не се дава даром, за тях трябва човек да се бори. Често пъти борбата не е безопасна. И въпреки това, ако искате да ви признаят, трябва да имате куража да заявите себе си открито.

"Важното е, че ги подкрепихме", каза моята студентка в края на парада. И аз така мисля :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.06.2008 г.

Победа :-)


Бях на разходка днес, връщам се и виждам имейл с новина за последното писмо на министър Даниел Вълчев до колегата ми Стефан Дечев. В него министърът казва дословно следното:

"в резултат на проведени разговори с декана на Правно-историческия факултет, проф. Воденичаров, той се ангажира в срок не по-късно от 10 октомври 2008 г. да предприеме необходимите действия за преустановяване на изпълнението на длъжността декан, както и свикване на Общо събрание, което да проведе избори за нов декан на факултета, като затова уведоми по подходящ начин академичната общност още през месец юни 2008 г."


Ето и статия по въпроса в Mediapool.

Тези от вас, които следят блога ми, помнят как започна всичко. И знаят как продължи. Някои неща дори не съм си правила труда да разказвам в блога си, било, защото цялата история изключително ме изтощи, било, за да не пиша все за едно и също. Не съм ви разказвала за съдебните искове на Стефан Дечев и Петър Дошков, че те са отхвърлени и се обжалват. Не съм ви разказвала как колегите на Дошков от Филологическия факултет отказаха да му дадат часове, защото са си втълпили, че носел пистолет (Дошков няма пистолет). Не съм ви казвала, че с Боряна Димитрова бяхме предложени от катедрата ни за административно наказание пред по-висша инстанция и изключени (от същите хора) от международна конференция. Не съм ви казвала и други неща, някои от които няма и да ви кажа...

Ала тази победа няма как да не споделя, защото много от вас ни подкрепиха. Първо на вас искам да кажа :-).

Знаете ли каква теза се тиражира в последните месеци в ЮЗУ? Воденичаров, казват някои, и без това е пътник, ще се пенсионира, вие "на умряло куче нож вадите". Това изобщо, ама изобщо не е така. Ако не беше смелостта на Стефан Дечев (и преди него на Петър Дошков), който в продължение на една година беше СЪВСЕМ сам, писмото на Боряна Димитрова до катедра "Социология", доблестта на проф. Румен Потеров да инициира отворено писмо до министър Вълчев, 18-те, които го подписаха, твърдостта на доц. Димитър Димитров, доц. Гергана Дянкова, доц. Лазар Копринаров и останалите, нищо нямаше да се е променило. Вероятно нямаше да се промени, ако не бяхме срещнали подкрепа от журналисти, блогъри :-), граждани. Така че искам да ви благодаря.

Разбира се, не може да се каже, че това е пълна победа. Из форумите чета критики - ама защо чак на 10 октомври да си ходи Воденичаров, като навършва 68 години през август, ама Воденичаров ще се махне, но тези, които упражняват натиск върху нас, ще си останат и ще ни го върнат тъпкано и пр. и пр.

Нека допуснем, че всичко това е така. И все пак, не можем да отречем, че в Югозападен университет вече няма да бъде същото. Не може да бъде същото. Защото в него има хора, които не мълчат и не се огъват пред натиск, увещания, манипулации, не позволяват да бъдат настройвани едни срещу други, имат други ориентири освен вътрешноуниверситетските интриги. Духът е излязъл от бутилката и видеокамерите по коридорите, заплахите и останалото, за което някои си знаем, не могат да го накарат да се върне обратно.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.06.2008 г.

Концерт на Van der Graaf Generator, 2007




Онази вечер открих този концерт на Van der Graaf и не мога да му се нарадвам. Потвърждават впечатлението ми, че в наши дни се представят много по-добре на концерти, отколкото на записите от преди почти 30 години, които съм виждала.

Когато преди няколко години прочетох писмото на Peter Hammill до феновете му, в което той разказва за инфаркта си, много се разстроих. Ала очевидно този инфаркт е сред основните причини групата да се събере отново, ако не и най-основната.

Знам, че сред блогърите има двама-трима фенове на Van der Graaf Generator и този пост е за тях, както и за онези, които имат сетива за тази музика... Останалите - ако не ви понесе, по-добре не се мъчете ;-).

П.п. Концертът може да се гледа и на цял екран. Хубава опция!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?