Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

20.04.2008 г.

Отворено писмо до студентите ми


Скъпи студенти,

Пиша това послание, защото на последното заседание на катедра "Социология" бяха прочетени две анонимни писма по мой адрес, едното подписано от "студенти от втори курс", другото - от "студенти, които ги боли". Тъй като не знам кои от вас са пуснали тези писма, а в тях има въпроси към мен, реших, че ще е най-добре да отговоря на всички. Някои от вас знаят, че не исках да обсъждам скандалите в университета със студенти и съм отказвала да давам информация, когато сте ме питали. Ала вече ми е ясно, че други колеги ви говорят за тези неща. Редно е да знаете и другата позиция, така че да сте в състояние сами да прецените и да вземете решение за себе си кой е крив и кой е прав. Сега не сме в час. Не пиша като социолог и преподавател (въпреки че сигурно ще ви дам примери от социологията и преподаването), а само като човек. В интернет сме равни.

Първо искам да ви уверя, че дори да знаех кои от вас са написали писмата, не бих си променила по никакъв начин поведението. Още по-малко пък бих отмъщавала. Известно ви е, че за мен има значение само как се представяте в часовете и какви курсови работи пишете. Неформалните ни отношения не влияят на оценките ви нито за добро, нито за лошо. А и сте били запознати само с едната страна на конфликта. От друга страна, държа да осъзнаете смисъла на това, което сте направили. Не заради мен. Заради вас. Заради бъдещето ви, заради решенията, които ще взимате оттук нататък в живота си. Вие сте пълнолетни хора и никой няма право да ви казва какво да правите, защото отговорността и последствията от постъпките ви са само ваши.

За съжаление, не разполагам с анонимните писма на студентите, те само ми бяха дадени да ги прегледам. Затова не мога да отговоря на всичко, което пише в тях, но съм си извадила някои основни неща. Ако авторите сметнат, че не съм отговорила на нещо важно, нека ме попитат в коментар към този пост. Не съм забранила анонимните коментари.

Ето какво се съдържа в записките ми за писмата на студентите -

  • защо руша авторитета на Югозападен университет, изграждан с толкова усилия;
  • къде е моето "колегиално отношение", защо се изказвам така за работното си място;
  • няма място за преподаватели като мен в университета, защо не напусна;
  • ако пропускам нещо важно, допълнете ме.

Всички вие сте чели Иван Хаджийски. Той има една книга, която се казва "Авторитет, достойнство и маска". Мислех си за анонимните писма и се чудех какво за студентите ми означава "авторитет". Дали авторитетът е нещо, което се извоюва с усилия и трябва да се заслужи с достойнство, или е просто маска, PR, създаване на кух имидж? Какво за вас е авторитетът на вашия университет - това, че учите в него и искате за него да се говорят само хубави неща, или действителни постижения, професионализъм, качество на преподаване, свобода, липса на корупция, добри перспективи за реализация и така нататък? Чудех се също така кое за вас е по-важно - материалната база или смисълът на образованието ви?

Но понеже вие питате, ще ви кажа как е за мен. Аз лично смятам, че авторитетът на един университет трябва да се заслужи с достойнство, а не да е просто фалшива маска. Вярвам, че вредно за университета е не че се говори, че в него има корупция и беззакония, а че наистина ги има. Можете ли с ръка на сърцето да кажете, че в нашия университет и в нашия факултет няма корупция? И вие сте чували за прием на студенти срещу спонсорство, знаете как много студенти по право стават примерно юристи с купени курсови работи и подкупи. Знаете, че в копирните центрове се продават курсови работи, защото повечето преподаватели така и така не ги четат. Може би не знаете, че някои студенти са приемани в специалност право директно във втори или четвърти курс. Например топмоделът Евгения Калканджиева, бившият директор на Националното радио Поля Станчева, заместник-министърът на вътрешните работи Камен Пенков, бившият директор на РДВР - Благоевград генерал Богомил Янев... все големи клечки, както виждате. Ако не искате да се говори за тези неща, това не означава, че те не са верни.

Всяко твърдение мога да докажа с документи. Може би не знаете и че нашият декан проф. Александър Воденичаров няма право да е декан, понеже кара трети мандат и е навършил пенсионна възраст, че се е опитал да прокара в парламента закон, чрез който да легитимира третия си мандат, че след като това не станало, Югозападен университет предоставил на министъра на образованието откровено фалшиви и абсурдни документи, за да изкара Воденичаров легитимен. Ако искате, и тях ще ви покажа. Впрочем, те се намират тук. Но дори и според тези документи излиза, че Воденичаров не само няма как да е декан, а и дори няма логика, поради която работи в университета. Всъщност, юридически погледнато, Александър Воденичаров не работи в Югодападен университет.

Може би не знаете, че преподаватели в университета са били подлагани на репресии заради смелостта да казват истината. Че преподавателят по синтаксис Петър Дошков е бил уволнен в продължение на три години и съден, че е изнесъл в медиите част от нещата, които ви разказах, преподавателят по история Стефан Дечев е бил сплашван и подложен на изолация от колегите си... за доноса срещу Боряна Димитрова и курса по SPSS вероятно знаете. Но може и да не знаете, че някои от 18-те преподаватели от ЮЗУ, подписали писмо до министър Вълчев относно статута на Воденичаров, биват следени с видеокамери из университета. И че Воденичаров е заплашвал, че ще открие кой критикува факултета по интернет форуми и ако това е направено в интернет клуб, дори има властта да направи така, че клубът да бъде закрит.

За вас не знам, но аз мисля, че ако си затваряме очите, реалността около нас не изчезва. Ако не искаме да забелязваме какво става в нашия университет, то не престава да се случва. И заради такива неща, а не заради мен, Дошков, Дечев или Боряна Димитрова, Югозападен университет няма авторитет. Аз си обичам университета, само в него съм работила през живота си (като се изключи една година на хонорар в Софийския). Искам той да има истински авторитет и затова се боря тези неща да ги няма.

Минавам към следващата точка, тази за колегиалността. Като казвате, че нямам колегиално отношение, ми се струва, че изхождате от представата за корпоративна етика. Има ли разлика в етиките на една частна фирма или корпорация и един държавен университет? Помислете - как се финансира нашият университет? Първо, от държавния бюджет, второ, от вашите такси. Плащат родителите ви - веднъж такси, втори път - данъци, плащате вие - голяма част от вас работят, за да могат да поемат част от таксите и издръжката си, плащат и всички данъкоплатци. Не мислите ли, че обществото заслужава да знае за какво плаща? Нашите заплати не са проява на милосърдие от страна на ректора или декана, те не вадят парите от джоба си. Същото е и с парите, които се дават за зали, оборудване и тъй нататък. Университетът е публично отговорен, защото гражданите плащат за него, за да произвежда професионалисти, а не да продава дипломи на този и онзи и не просто да ви търпи, докато завършите, защото сте "бройки". Университетът е за студентите, не за преподавателите или ръководството. Най-важното е вие какво образование ще получите и дали сте поставени при равни условия с другите студенти. Не бих си траела само заради луксозното оборудване, разточителните факултетски купони, конференциите, които се заплащат от факултета и/или университета. В противен случай бих се притеснявала, че са ме "купили".

Някои от вас сигурно биха предпочели проблемите в нашия университет да се решат вътрешно, без да се разгласяват. Да ви призная, и аз бих предпочела да е така. Ама не става. Защото се оказва, че тези, които трябва да се произнасят за законността и корупцията в университета, са зависими от онези, които вършат беззакония. И казват, каквото им поръчат. И отказват да признаят реалността. С тези от вас, с които сме имали упражнения по социология на образованието, сме си говорили, че най-доброто лекарство срещу корупцията е публичността. Че корупцията вирее там, където няма прозрачност.

Част от въпроса за колегиалността е убеждението на някои от вас, че говоря срещу нашата катедра. Затова искам да ви предоставя всичко, което съм писала, за да си направите сами изводите кое как е. Многократно съм повтаряла, че социологията има смисъл само ако сме свободни хора и мислим самостоятелно. Та вижте и преценете сами, ако не ви мързи. Обърнете внимание и на реакциите на отсрещната страна в коментарите. Ето първия ми пост за нещата в нашия университет. Как се изказвам в него за катедрата? Ето и останалите. Ако искате да четете хронологично, почнете отдолу нагоре. Ето последния ми пост в блога на катедрата, а тук можете да прочетете и коментарите към предпоследния. Ето коментарите ми във форума "Анамнеза", в който митичната Горноджумайска телеграфна агенция пише за беззаконията в университета. Оставям изводите на вас.

По трета точка - защо не напусна. Аз съм в този университет, за да преподавам, плаща ми се за това. Не смятам, че трябва да напускам само защото говоря истината и искам да работя в университет, който не е корумпиран и в който законността е над волята на разни "феодали". Както казах на едно катедрено заседание - ако университетът прецени, нека ме уволни. Разбира се, при подобно развитие на нещата имам правото да реша да се боря за справедливост. Ако някои от вас искат да напусна, могат да направят подписка, могат и на съд да ме дадат, както са направили други студенти с Петър Дошков. Както и да постъпите, се надявам да осъзнавате ясно смисъла на действията си, отговорността си и възможните последствия. Аз нищо не бих предприела срещу вас, гарантирам ви го. Но имате съвест.

В живота се налага да правим избор и от всеки избор следва нещо. Можете да унищожите някого, можете и да го спасите. Може да решите да застанете на страната на истината, или на тази на удобството. Може да поемете риск или пък да се "снишите", но да си издействате добри оценки или хубава кариера. (Днес четох Горноджумайската агенция и ми направи впечатление, че една от студентките, дали под съд Дошков, дори била номинирана за евродепутат!). То е като с изпитите - винаги има лесен и труден начин. Само че е по-сериозно. Вие сте прекрасни, умни, зрели и свободни хора. Вие решавате.

Чувствайте се добре дошли да оставяте коментари към това послание. Анонимно или не - изборът е ваш.

Снимката горе е от абсолвентския бал на студентите, които завършиха миналата година. Сега някои от тях учат в магистърската програма на катедрата, други са поели по своя път. На бала те ме поздравиха с една песен, която знаят, че харесвам, и с която искам да поздравя и вас. Ще ми се да вярвам, че няма да допуснете да ви превърнат в "тухли в стената".

Светла

П.п. За тези от вас, които в писма и лични разговори изразиха съжаление, че вече няма да водя курса по социология на пола. Аз поех курса по решение на катедрата, след като титулярът доц. Татяна Коцева прекрати преподаването си в ЮЗУ. Навих се, защото Таня беше успяла да предизвика у мен интерес към дисциплината и най-вече защото студентите харесваха проблематиката. Първо ме беше малко страх дали ще се справя, но се получи изключително ценно общуване и с двата студентски курса, на които имах щастието да водя лекции (не казвам "чета", защото знаете, че аз не чета лекциите си). За мен беше страхотно преживяване. Не отричам, че социология на пола ще ми липсва, но не драматизирам случилото се. Очаквах, че така ще стане - след като не съм била "послушна", логично е, че ще има последствия. Не съм дребнава. Катедрата дала, катедрата взела. Не съм нито доцент, нито дори доктор. Курсът вече е свободноизбираем и се надявам, че бъдещите второкурсници ще го избират. Нямам основания да смятам, че новият титуляр, който и да е той, ще го води по-безинтересно от мен. Важен е смисълът, а не дали съм аз или някой друг. Нали :-)?

Е, млъквам вече. Извинявам се, ако много съм ви досадила ;-).



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


17.04.2008 г.

Роднини и свобода на избора

Когато започнах да говоря срещу беззаконията в моя факултет, бях наясно, че ще се намерят хора, които да изровят за мен всичко мръсно, което е възможно. И понеже за мен самата много мръсотии не могат да бъдат намерени (освен да ме упрекват, че до този момент не съм довършила дисертацията си и т.н.), ще търсят компромати, свързани с мои роднини. Днес благополучно първият "удар" дойде. Очаквах, че ще е от друга посока, че ще се захванат със сестра ми. Ала ченгетата изненадващо започнаха с баща ми.

Вижте коментари 37 и 38 към статията на Зорница Латева "Преподаватели ще сезират съда за декана Воденичаров" в "Дневник". Нямам никакво намерение да обяснявам каквото и да било на разни анонимни ченгета, но искам да разкажа някои неща на онези, които ми вярват и ме уважават. Защото компромати тепърва ще излизат.

Баща ми е от Поморие. Има доста реституирани имоти. Имало е периоди, когато ни е помагал, но от известно време с мъжа ми живеем единствено и само на заплата. Много обичаме баща ми, но предпочитаме да сме самостоятелни. Никога не съм била в течение за всичките му имоти и сделки, той е пълнолетен и отговаря за себе си. Не ми се отчита. Що се отнася до мен, аз нямам претенции да притежавам нищо от имотите му. Обичам баща си, защото ми е баща.

Майка ми работи във фонд "Републиканска пътна инфраструктура". И нея обичам, но не съм я виждала от години. Родителите ми са разведени.

Голямата ми сестра се казва Лияна Панделиева. Да, правилно се сетихте - небезизвестният "символ на СДС" в зората на промяната, впоследствие смени политическата си ориентация, понастоящем работи във вестник "Монитор". И нея много обичам, но сме страшно различни - с което и тя е съгласна. Различни сме като вкусове, ценности, отношение към живота. Аз не мога да приема, примерно, нейното отношение към филма за "Могилино" (статията й вече не се намира в интернет, но вижте коментар 6 тук). Както лесно може да се забележи, в "Монитор" не пише нищо за казуса "Воденичаров". Не бих си помислила да смесвам каузата с роднинството.

Имам и 16 годишна сестра. С нея поне за Могилино сме на едно мнение :-).

Знам, че с разказа за родното ми семейство съм дала много материал за интерпретация на враговете на каузата за законност в ЮЗУ, които сега ще се развихрят по всички фронтове. Ала знаете ли, щом съм се захванала да се боря, съм преценила, че съм достатъчно силна. Не могат да ме сринат ей така.

А и всякакви подобни компромати са изцяло безсмислени. Ще обясня защо.

Винаги съм се ръководела от принципа, че човек не е отговорен за роднините си, които не избира, а за начина на живот, който сам е избрал. Моят съзнателен избор са не баща ми, майка ми или сестрите ми, а мъжът ми, вярата ми, приятелите ми, социологията, преподаването, фотографията и - last but not least - борбата за законност на работното ми място. И някои други неща, които не смятам за необходимо да изброявам.

Където няма свобода на избора, не може да има и отговорност.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


15.04.2008 г.

Flickr - видео и цензура


Толкова много неща се събраха напоследък, че не знам за кое по-напред да пиша. За моя университет, накратко, смятам, че нещата вървят на добре. Когато се включих в борбата, бях почти сигурна, че каузата е обречена на неуспех. Днес всичко изглежда толкова различно. Имало смисъл да се бори човек, дори и в такава привидно блатиста среда като ЮЗУ, която - и тук си спомням разговор от преди доста години с мой уважаван преподавател по социология - не е толкова блатиста, а все пак си има структура. Което и прави възможно конструктивното социално действие.

Този път по изключение искам да пиша не за България, а за Flickr. Из блоговете се появи информация, че Flickr въвежда видео. Реакциите сред потребителите на Flickr не са еднозначни - едни се радват, други трият от контактите си всеки, който качи видео, защото Flickr трябвало да е само фотографски сайт. На мен ми се налага да взема отношение по въпроса, защото съм администратор на група, наброяваща около двеста членове. Едни от тях искат видео в групата, други - не. Засега съм измислила варианта в pool-a да могат да се качват само снимки, но да отворя специална тема във форума за постване на видео, така, както имаме и теми за литература и поезия, дори и един (незавършен) роман.

Не съм принципно против идеята във Flickr да има видео, но смятам, че услугата беше въведена по тъп начин. Би било по-уместно видеото да се качва някак отделно, така че да се запази фотографският характер на сайта. Не е толкова трудно да се разделят фотография и видео. Сегашната ситуация е удобна за хора, които качват предимно лични снимки - празници, партита и пр., така че няма същностна разлика дали ще качват снимки или видео от рождения си ден. Групата ми обаче е предимно за абстрактна фотография, може и портретна (включително и актова). Условията са основно две - да няма залези и начинът на представяне на обекта да е по-важен от самия обект. Тоест снимката да не е просто снимка на нещо, колкото и красиво да е то, а да представя специфичния поглед на фотографа. Някои членове на групата ми са способни да правят и видео в този дух. Ала все пак предпочитам нещата да се разделят.

Преди около седмица, може би с въвеждането на видеото, Flickr тихомълком извършиха и друга промяна. Принципно, във Flickr снимките и акаунтите биват три вида - safe ("безобидни"), moderate (тук-таме може и по нещо голо) и restricted (обявени за бая неприлични). Снимките и акаунтите от втората и третата група се виждат само ако сте логнати във Flickr и изрично сте активирали опцията за виждане на "неприлични" снимки. И ако не се намирате в някоя от държавите, в които Flickr е цензуриран. Парадоксално, но сред тях беше и Германия. Дълга история. Моят акаунт винаги е бил "safe", но няколко от членовете (и то - от най-талантливите) на моята група периодично се оказват цензурирани като "moderate". Нелепото е, че като веднъж дамгосат човека, каквито и снимки да качва - примерно, на сгради и тревички, те са цензурирани. Та промяната, която установих вчера, е че в групите, които минават за "safe" (каквато е моята), вече могат да се качват само "safe" снимки, поради което някои от най-отдадените й членове, като например ученикът на Ансъл Адамс Дейвид Дай, се оказват "изхвърлени".

Та какво направих аз. Преглътнах и обозначих групата си като "moderate", за да могат Дейвид и останалите с неговата съдба да продължат да участват в нея. Защото за мен фотографията е по-важна от това всички да ни виждат.

Признавам си, цензурата е нещо, което не мога да понасям. Допускам, че в някои отношения от нея има смисъл. Лично аз не бих оставила порнографски снимки в моята група (но всъщност не заради самата порнография, колкото заради критериите ми за фотография). Ала много по-лесно е да забраняваш, отколкото да изграждаш определено отношение. В съвременния свят на информация човек - ако е на възраст, на която е в състояние да използва компютър - може да види всичко, което иска. Оттук въпросът за това, как ще го интерпретира, който въпрос опира до ценности и отговорност, е особено важен. Що се отнася до фотографията като изкуство - да забраним и голите антични статуи, а? А какво остава за филми, реклами...

В обобщение - колкото и отдаден потребител на Flickr да съм, понякога доста ме ядосват.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


2.04.2008 г.

Първата победа!

Вчера все още се питахме дали не е първоаприлска шега, но днес кореспондент на ГТА провери на място и вече е сигурно - Петър Дошков е възстановен на работа в Югозападен университет от Апелативния съд!!! Толкова съм щастлива, място не мога да си намеря! Трябва да си пусна някаква силна музика и да се наподскачам в кабинета... Може би Solsbury Hill на Peter Garbriel, с което бях поздравила Дошков за католическия Великден. Да, това ще е, видеото с велосипеда. "My heart going boom boom boom... Grab your things, I've come to take you home."

Припомням, че Петър Дошков е уволнен на 7 март 2005 година, защото е изнесъл в медиите данни, доказващи корупционни практики във факултета на скандалния декан Александър Воденичаров.

Представете си, решението на съда е от 6 февруари 2008, но Благоевградският окръжен съд, който трябвало да му съобщи, си "питал ушите" досега! Някои хора явно много са искали Дошков да не научи. Новината се появи едва вчера в "Дарик нюз", а после по телевизия "Око". Не исках да съобщавам нищо, без да съм сигурна.

За месец и половина, откакто контактувам с Петър Дошков по интернет (и малко телефон), установих, че той е уникален човек. Вече мога да го нарека приятел (а аз рядко наричам някого приятел). Битието ми в ЮЗУ се изпълва с нов смисъл, след като ще имам колега като него.

Поздравления, Петре! Знаеш, че се канех да ида до Пловдив да те видя, но сега нямам търпение най-сетне да се видим лице в лице - в Благоевград!


P.S. Пак ще се учи генеративен синтаксис в ЮЗУ!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог