Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

15.11.2007 г.

Благодаря!


Това е най-вижданата ми снимка във Flickr. 908 пъти към днешна дата. Не че нямам и по-добри снимки, но може би хората харесват нещо особено в тази. Ето защо искам да я посветя на читателите на моя блог. (Обичам това състояние - да съм толкова болна, че да си взема няколко дена заслужени болнични, но не чак толкова, че само да лежа, охкам и кашлям, а да мога да посветя тези дни на себе си. Психоаналитиците казват, че болестите били форма на "самонаграждаване". Понякога това звучи като доста черен хумор, но в конкретния случай си е така.)

Когато създадох блога си, нямах никакви претенции. Единственото, което беше важно за мен, е да разполагам с пространство, в което да изразявам мнението си публично. Защото в България е много важно да има хора, които да го правят. Блогърстването е важен канал за формирането на гражданско общество. Има обаче доста българи, които пишат добри блогове поради същите мотиви. Затова и аз нямам претенции. И никога не бих поставила въпроса, както съм виждала други блогъри да правят - било в блогосферата на "Капитал", било другаде - "а защо моят блог не е включен". Може би просто съм претръпнала поради факта, че списвам друг блог (на английски) вече две години и нещо. И знам, че може да имаш своите "пет минути слава" и после да изпаднеш в забвение, и че от това не се умира ;-). Или защото се радвам на известна (умерена и твърде уютна) популярност във Flickr (под псевдоним). Или защото блогът на катедра Социология в ЮЗУ, на който също съм автор, излиза на едно от първите места в Гугъл, когато напишеш "социология" на кирилица. Или защото работя в област, в която съм виждала какво е да си "публична личност" и изобщо не горя от желание да бъда такава. (Доколкото съм преподавател и имам блогове, съм и "публична личност", повече не ми трябва...)

Така че, когато искрено непретенциозният ми "Неуютен блог" получи някакво признание, аз възприемам това като подарък, не като нещо, което ми се "полага". И съм страшно изненадана, когато това се случи.

Първото подобно признание беше, когато блогът ми се оказа включен в блогрола на този на Мартин Заимов. Смятам (и съм го казвала и на Мартин в коментар), че други блогове заслужават това повече от моя. Но, разбира се, фактът, че съм избрана, топли, въпреки че продължава да ми е кофти, че някои не са там.

Тези дни, ровейки из блога на Борислав Борисов, установих, че моят е включен в "уеб агрегатора" му (сега виждам, че ме е "фаворитнал" и в Технорати). Благодаря :-)!

Присъствам и в блогрола на Мая Маркова. Много благодаря, особено като се има предвид, че комуникацията ми с нея започна с несъгласие (по отношение на учителската стачка). По-късно намерихме и допирни точки. При всички случаи, уважаването на различни мнения е качество, което високо ценя.

Най-голямата изненада беше, когато вчера, благодарение на Tecnorati, открих, че съм включена в класацията "Топ 240 на българските блогове" на... Невена Гюрова! Попадала съм на блога й и преди, но чак вчера разбрах кой всъщност е авторът, който се подвизава като Вени Г. За пореден път се удивлявам колко изпълнено с превратности нещо е животът. Как бих могла преди 10-12 години да предположа, че един ден ще се окажа свързана с нея по какъвто и да било начин?! На всичко отгоре, блогът й е безкрайно интересен и добре написан, с удоволствие прекарах няколко часа в него. Нямам физическата възможност да го прочета целия, не съм следила какво става с нея през годините и не мога да кажа нищо за нейната консистентност и/или трансформация. Не знам как е възможно един и същи човек да подкрепя и Жан Виденов, и Мартиновците (Заимов и Димитров). Но не съдя. Човекът е сложно нещо. (По време на студентските протести 1997 година в "Демокрация", ако не ме лъже паметта, се публикува нещо, което аз, по онова време активно протестиращ студент, бях писала по адрес на Николай Добрев. По-късно той почина от рак. Още не мога да си го простя. Какво ли е преживял той, докато ние го бяхме превърнали в символ на насилието? Та оттогава си позволявам да нападам словесно само институции, не и хора. Дори и последните да се казват Явор Колев или Бойко Борисов, колкото и да е трудно понякога, хехе.)

Що се отнася до класацията топ 240 на Вени Г. - ами всяка класация е субективна, дори и тези, изградени на "обективни" критерии (защото тук възниква въпросът кои критерии точно се подбират и защо; и кой и защо подбира). Така че аз много благодаря, че съм включена нейния топ 240!

Последно, но не по значение, благодаря и на всички вас, които четете моя блог (и които прочетохте този постинг до края)!

П.п. от 18 ноември. Пропуснах да кажа, че блогът ми е цитиран и в блог, наречен "Пулверизатор", който засега съдържа само един постинг и не позволява коментари. Присъствам и в блогрола му. Засега не мога да кажа нищо за мистичния анонимен автор на "Пулверизатор", освен че, може би, живее в Щатите и че има още един блог. И на него - благодаря!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2 коментара :

  1. Благодаря и аз!
    Иначе този ми коментар е към откъса за Николай Добрев. Спомням си, че беше писала и преди нещо подобно, май в блога на Мишел, и всъщност оттам стигнах до твоя блог. Пишеш, че ти и други, които сте писали срещу него, сте го превърнали в символ на насилието. Според мен той БЕШЕ символ на насилието. Независимо какви са били подбудите му, фактът е, че използва поста си на вътрешен министър, за да си проправи със сила път към министър-председателското кресло. Такъв човек според мен е опасен. Но истински опасен го направи обществената реакция, след като върна мандата. Изглежда, задейства се робската психика - след като някой ни е набил, да му благодарим, че не ни е убил, а е можел. Дори опонентите му го обявиха за достоен и честен и му изрисуваха ореол. Плашех се, като виждах колко лишено от защитни сили е крехкото ни гражданско общество.
    Не се тормози, че си го ругала, а той сега е мъртъв. Всички, заради които светът едва става за живеене, един ден ще умрат. Нима това е причина да мълчим за безобразията им? То ако е за въпрос, и ние ще умрем.

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря за коментара, Мая!

    Що се отнася до Николай Добрев, съгласна съм, че си беше опасен. Думата ми беше обаче за друго - за мен продължава да бъде важно да имаме способност да разделяме онова, което човекът прави (особено в институционалното си битие, но не само) от самия човек. Което не означава, че и аз съм от онези, които рисуват ореол на Добрев, напротив. Въпросът е принципен - може и ние да се озовем от страната на "съдените" и разни принципни хора да ни заклеймяват и да казват какви сме ние "всъщност".

    На мен нещо подобно ми се случи онзи ден. Публикувах коментар в един блог, абсолютно добронамерен, и читател на блога (доколкото прегледах неговия блог, останах с добри впечатления) ме изкара по-черна и от дявола, позволи си твърдения каква всъщност съм била и какво съм мислела, и какво представлявали хората като мен. В хуманитарните науки на това му казват "реификация". Опитът да изгладя недоразумението допълнително внуши нещата. Кофти е да ти слагат етикети. В интерес на истината, заболя ме повече, отколкото може би следваше.

    Та за това ми е думата, Мая...

    ОтговорИзтриване