Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

28.12.2007 г.

Публичността като форма на граждански контрол

Онази вечер, както винаги, телевизорът работеше фоново, а аз правех нещо на лаптопа. Текат някакви късни новини, за жалост не помня по коя телевизия. Изведнъж чувам познат глас, който не бях чувала от отдавна. Да, това беше самият Мартин Заимов! Веднага наострих уши. Първото, което Мартин Заимов каза, е че не го привлича работата на депутат. Ами хубаво, щом не го привлича. И мен не ме привлича :-). Някои хора обаче ги привлича. Всеки с нрава си. Второто, което каза, е че много му се иска София да се промени в близките години, но не вярва това да стане.

Какво?! А ние тогава защо го избрахме за общински съветник? На всичко отгоре и заместник-председател на СОС стана, и комисия оглави. Ако смята, че нищо не е способен да промени, най-честно да се откаже от поста на общински съветник и да върши само онова, от което би имало някакъв ефект.

Знам, че някои от вас биха се опитали да го защитят. Да, едва ли е очаквал Алианс за София да се разпадне по такъв начин. Да, може би е в изолация. Да, може би го саботират. Да, може да е жертва на мръсни интриги.

Но.

Той би могъл да направи поне едно нещо - да ГОВОРИ. Да се опитва да убеждава, ако не общинския съвет, то гражданите на София, в идеите си. Да разширява дискурса за града (да не забравяме, че повечето хора от него научиха какво е "компостер" например). Да канализира обществена подкрепа. Да провокира активността на велосипедисти и/или еколози. И изобщо на граждански активни хора. За какво му е целият "западен" бекграунд, ако не му е ясно, че общественият натиск и обществената воля за промяна са много по-важни от управленските решения и затова е от огромно значение общественото мнение да бъде просвещавано? Защото знаем и за много тъпи решения, резултат от обществен натиск.

Като говоря за просвещаване, нямам предвид това, което казваше Иван Костов навремето - "трябва да обясняваме на хората", а създаване на "просветена" или "образована" публика, в смисъла на Кант и Хабермас. Едно е да имаш претенцията да сведеш "истината" до ушите не "лаиците" отвисоко, друго е да провокираш гражданите (не "хората") да мислят, да имат идеи, да бъдат отговорни, да си дават сметка за възможните последствия от действията си, да вярват, че нещо могат да променят. Мартин Заимов даде заявка, че е способен на това. Едно е обаче претенцията, друго е да можеш да я удържиш. Освен харизма, трябва си и постоянство.

Единствената причина, поради която поддържам този блог, е осъзнаването, че публичността е базисно средство за граждански контрол. Блогът е комай най-адекватният съвременен начин да изразяваш позицията си. Няма пак да повтарям колко е тъпо, че Мартин Заимов заряза блога си. Но това не ми пречи да го държа отговорен до дупка, понеже съм гласувала за него и изразила подкрепата си публично.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

26.12.2007 г.

Весела Кока-Коледа!

"И така си е", както казваше един преподавател.

(Посвещавам на Борислав Борисов и неговите коани versus Коледа.)


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

22.12.2007 г.

Епифеноменален постинг


Първо, извинявам се на всички, които четат този блог, че дълго време не съм публикувала нищо. Второ, извинявам се, че не съм оставяла коментари и във вашите блогове. Искам да ви уверя, че чета (или поне преглеждам) всичко, което виждате в блогрола ми, посредством Google Reader - дори блоговете на онези автори, на които изобщо не им пука чета ли ги, или не.

Този семестър ми дойде в повече - 18 часа преподаване на седмица, съчетани с 600 километра (а понякога и 800) пътуване, пак на седмица. В резултат занемарих дори нещата, които най обичам да правя - фотографията например. Във вторник си купихме принтер и още не съм намерила време и сили да го конфигурирам (защото линуксът ми не го разпознава директно), ей така си седи. А трябва и да преинсталирам операционни системи (поради бъгове и други причини) и какво ли още не.

Иначе имам идеи поне за няколко нови постинга. Идеите се множат като гъби. Дори бях започнала един постинг, но после се почувствах уморена и тъпа и го зарязах. Едва ли ще го довърша, но затова пък ще напиша няколко други, по-простички, адекватни на настоящото ми интелектуално състояние.

Посвещавам ви тази снимка. Малко прилича на коледна, но не е. Прекалено съм антитрадиционалист, за да харесвам Коледа. В последните години дори нямаме елха. Ако човек е християнин - не в елхите, свещите, боб чорбата, свинското (пуешкото) и подаръците е смисълът. Ако не е християнин - все пак, празникът е религиозен, поне на теория. Давам си сметка обаче, че за повечето българи традициите са важно нещо. А и обичам да правя подаръци, дори и това да допринася за комерсиализма на празника.

Така че - весела Коледа, дано я прекарате така, както искате! А аз може пак скоро да се появя, ако не съм затънала в компютърни проблеми и предколедно готвене.

Shine on!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.12.2007 г.

Все още изоставените деца






Доживяхме да видим "Изоставените деца на България" по национална българска телевизия. Щеше да е твърде оптимистично да се очаква това да е БНТ. Така че, браво на БТВ (не че съм им фен)! Въпреки че го направиха с два месеца закъснение и въпреки че излъчиха съкратената версия на филма (според мен, много е важно да се види пълната версия).

Видях и какво представлява един британски дом за деца с тежки увреждания. Видях и че може да има такъв дом и в България. Видях също че държавните институции продължават да се държат толкова неадекватно, колкото на представянето на филма в Червената къща. Видях и че се правият опити да се обучи персонал, който да се отнася адекватно към децата от Могилино, но останах с впечатление, че въпреки добронамерените усилия човешкото общуване бива подменено от шарени топчета.

Както обещах, предоставям още снимки от представянето на филма. И отново се извинявам за качеството, но при това осветление, от такова разстояние, с такъв апарат (Panasonic FZ7) и с такъв "талант" за правене и обработка на снимки, толкоз. Понеже снимките са 19, ги прилагам като слайдшоу. Ако съвсем случайно някоя ви хареса и искате да я използвате - няма проблем, лицензирани са с Creative Commons.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7.12.2007 г.

Когато ходите на лекар, така ли се събличате?



Преди малко изгледах интервюто с Борис Ангелов в сутрешния блок на Нова телевизия благодарение на линка, предоставен в блога на Симеон Патеев. И в главата ми се намърда един спомен. Няма да кажа името на преподавателя - не от страх, а защото не мога да го докажа. Ето случката, предавам разговора дословно:

Аз: (влизам в кабинета за изпит, поздравявам)

Х.Х.: Заповядайте, съблечете се.

Аз: (свалям палтото си)

Х.Х: Когато ходите на лекар, така ли се събличате?

Аз: (правя се, че нищо не съм чула)

Х.Х.: Какво ще правим сега?

Аз: Дошла съм на изпит.

Х.Х.: И какво ще правим?

Аз: Превела съм 50 страници.

След което Х.Х. просто ми написа шестица, без да ме изпитва. Аз се вбесих и го попитах защо не ме е изпитал, след като аз съм положила усилия да се подготвя за този изпит. Той отговори "Ако искаш, да ти напиша тройка" и че това дали съм се подготвила или не, си било за мен, за мое лично обогатяване, не за оценка.

В интерес на истината, чак като напуснах кабинета осъзнах смисъла на въпроса "какво ще правим". Бас държа, че Х.Х. би отрекъл да е упражнил "сексуален тормоз" върху мен, като би изтъкнал, че ако е искал да ме тормози, не би ми писал шестица. Може би това е било "приятелска шега" с цел "да ме предразположи", хм, да...

Не казвам, че е искал да спи с мен. Казвам само, че беше унизително. За който би предположил, че аз съм го провокирала с външния си вид, подчертавам, че тогава трябва да съм била без грим и облечена с дънки, дебел пуловер, обувки без токчета и да съм изглеждала по-скоро безформено. Но не е там работата, нали?

Много хора смятат, че жените са априори виновни за сексисткото отношение към тях. Ето, дори състудентките на момичето, заснело скритата камера с Борис Ангелов смятат, че тя трябва да го е била предизвикала с нещо. Голяма част от моите студенти, включително и момичета, смятат, че ако едно момиче или жена се облича предизвикателно, то "си го проси". Вчера дори няколко първокурснички ме убеждаваха, че ако 14-15 годишно момиче танцува в дискотека в полу-разголен вид, то тя или е проститутка, или се опитва да стане такава (а като имам предвид колко са разголени голяма маст от студентките в университета, предполагам, че в дискотеката е логично да са още по-разголени - по тази логика всички искат да бъдат проститутки). "Съобщиха" ми също, че всички проститутки стават такива "по желание".

Колкото и да ме дразни екстремният феминизъм (който се проявява най-вече в Америка, понякога и в Западна Европа), остатъците от патриархални нагласи, според които жената е виновна по дефиниция и сексисткото унижение е само "дружелюбна шега", понякога ми идват в повече.

Тези нагласи са едната страна на монетата в продължението на историята със скритата камера. Другата страна? Липсата на стандарти за академична етика в българските университети, подмяната им с лоялност към "гилдията" (с цел собственото оцеляване), оттам, разбираемият страх у немалка част от студентите, който ги кара да заемат позицията на институцията.

Тук е мястото да кажа, че изключително се възхищавам на начина, по който Симеон Патеев изразява публичната си позиция за това, което става в неговия университет и в неговата специалност.

Завършвам с още един спомен. Преди почти десет години, обсъждам с един преподавател професионалното си бъдеще в кабинета му. Влиза друг преподавател.

Преподавател 2 (многозначително): Удобно ли е да остана?

Преподавател 1: Заповядайте, ние водим неформален разговор.

Преподавател 2 (подсмихва се): Ами да, те, разговорите след пет, обикновено са неформални...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

28.11.2007 г.

Играе, пее, учи се, чете

Reflection and EU

Боря се с европейския формат за писане на автобиография, както се казва, като прасе с ябълка (с тази разлика, че на прасето вероятно му е по-приятно). За несхватливи хора като мен, има и упътвания. Ама това не ми помага особено. Сигурно съм тежък случай. Обаче си мисля, че тази матрица е изключително неприложима за академичната сфера. Може би и за други сфери.

Защо? Ами повечето важни неща, които някой, който работи в академичната сфера (преподавател, учен) спадат или към "други умения и компетенции" или "допълнителна информация", или се подвеждат под странни графи (много "или" стана, извинявам се). Къде един доктор на философските науки да попълни, че е станал такъв? Може би това е "социална компетентност" или "организационна компетентност"? Или просто нещо "друго" или "допълнително"? Къде да опиша статиите, които съм публикувала, конференциите, на които съм била и т.н.? Тъй като попълвам CV-то с цел то да бъде приложено към документите за акредитацията на специалността, точно тези показатели са от изключително значение.

Ако обаче с мъжа ми сме разпределили семейните си задължения и особено ако не оставаме на червено преди заплата всеки месец, имам всички основания да се гордея със себе си. Европейският формат за автобиография оценява това - под "организационни умения и компетентности" се разбира "
Координация, управление и администрация на хора, проекти и бюджети в професионалната среда или на доброволни начала (например в областта на културата и спорта) у дома и др." (курсивът - мой). Фотографският ми талант също няма да остане незабелязан - има си раздел "артистични умения и компетенции". Мога и да танцувам, да. А, и в неделя се подстригах - съвсем сама! Подстригвам и мъжа си понякога. Това го слагаме към дизайнерските артистични компетенции. Бре, че CV съм имала - за чудо и приказ.

В jobs.bg чета:

"Европейският формуляр на автобиография е гъвкаво средство за систематично и хронологично представяне на индивидуалните знания и умения"

Изглежда евробюрократите, когато са сътворили този формат за CV, който е с претенцията да бъде универсален, че и да се наложи като задължителен, са изхождали от ренесансовата идея за "хармонично развита личност", от предпоставката, че човекът върши една или друга работа не само посредством тясната си професионална квалификация, а с пълнотата на съществуването си. Нищо лошо в това, напротив, но като че ли бюрократите са пропуснали нещо много важно, а именно - постиженията. Тоест, те свеждат постиженията единствено до изграждане на лични "умения и компетенции", а постижението като продукт, който бива достъпен и за други хора по един или друг начин, отсъства. Или е просто нещо "друго". Ако сте световен шампион по нещо, това е "допълнителна информация".

Изобщо, човекът в очите на евробюрократа може би е нещо като чавдарчето - "играе, пее, учи се, чете" (заменете "чете" с "работи"). Толкоз.

Но какво ли се впечатлявам - евробюрокрацията принципно си изхожда от универсалистки и съвсем не емпирични представи за света. Което е добре дошло за българските чиновници по министерства, които казват, че те, селските стопани, сами са си виновни, че не кандидатстват по европейски програми - нали информацията я има в интернет?


П.п. Не си мислете, че съм "евроскептик". Не съм, но налагането на неадекватни рамки на конкретни реалности е нещо доста типично за Европейския съюз и нещо, което не мога (тоест не искам) да приема.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.11.2007 г.

The LAN cannot be used.


ВАЖЕН ЪПДЕЙТ В КРАЯ НА ПОСТИНГА!!!

Направих тази снимка на телевизията на открито на Мартин, докато търпеливо чаках появяването му. До този момент я причислявах единствено към "графата" абстрактна фотография (=уютно занимание, сиреч, неприложимо към този блог). Настъпи време обаче, както би се изразил Карл Маркс, "абстракцията да стане практически истинска".

Казано направо - не мога да използвам кварталната си ЛАН връзка, нито пък университетската ЛАН мрежа в Благоевград, за да се добера до блога на Мартин или до сайта "Обичам София". И май никой друг не може, с каквато и да е интернет връзка. Защото блогът и сайтът от петък насам ги няма. Исках да изчакам да минат уикендът и понеделник (работен ден), преди да пиша по въпроса.

"
Рано е за изводи… Освен това трябва да продължи да съществува и по друг начин… И да има и други подобни блогове…", отговори Йовко на коментара ми, че блогът на Мартин продължава да съществува след изборите. Предвидливо.

Не, не се чувствам "изоставена", както някои критици, коментиращи в блога на Мартин, твърдяха. Ако съм се ангажирала там или с кампанията като цяло, то това не е било поради липса на общуване. Напротив, бях ограничила контактите си с доста приятели, за да имам време за това, и още не съм успяла да им се "реванширам" напълно. Така че за мен лично проблем няма, мога да си потъна пак уютничко във Flickr, и толкоз. Нито пък се чувствам "предадена". Аз съм от онези, които скачаха по време на студентските протести през 1997. Какво повече би могло да ме разочарова в областта на политиката от това как СДС с течение на времето проиграха огромното обществено доверие, което ги издигна на власт?

Чувствам се по-скоро ядосана. Много ядосана, бих казала. Не става дума за това, че аз или който и да е е пише в "Обичам София" или в блога на Мартин. А че тези места имаха страхотен потенциал да канализират гражданска енергия. В умна посока. Има мислещи хора, които имат какво да кажат, и искат да го кажат там. Защото разчитат, че ще бъдат чути и че съществува шанс думите им да доведат до съответните действия.

Не е цинично, а е просто глупаво сайтът и блогът на кампанията да са били само с кампанийна цел. На Мартин никак няма да му е лесно в СОС и, независимо дали го осъзнава или не, ще има нужда от силна обществена подкрепа. Вече следва да му е ясно, че няма да я получи от медиите (прочее, какво стана с обещаното разказване за отношението на медиите към кампанията?), освен от "Капитал" и "Дневник" и евентуално още някоя елитарна и затова неособено популярна медия. Ето защо, да си спечелил подкрепата на най-авторитетните блогъри в България (тук, разбира се, не слагам себе си) е голямо постижение, а да я проиграеш е повече от тъпо.

Наивно е, ако Мартин или екипът му са си правили сметката, че със силна интернет подкрепа могат да спечелят изборите, поради което са инвестирали в създаването на сложен интерактивен сайт и на (не толкова сложен) блог. Интригата беше дали той ще е втори, или трети. Нямам данни дали интернет кампанията му има принос за второто място, ще ми се да е така. Но едно знам - тази кампания увлече блогърите, защото се предлагаха съвременни идеи и се чуваха техните.

След като Бойко Борисов спечели на първи тур, един човек ми каза, че ако той се кандидатира за избори, никога не би ме наел да му правя кампанията, защото, ето на, ангажирала съм се била със Заимов, пък той загубил.
Аз обаче не съм очаквала, че той ще спечели. Който не е бил съвсем наивен, си е давал сметка, че цялата натрупана активност ще има смисъл след изборите, а не преди тях. Независимо от резултата. Тези, които се ангажирахме с кампанията - по собствено желание и без да сме част от "предизборен щаб", вложихме много - не заради каквато и да било облага, а единствено заради смисъла. Също така и рискувахме - да ни наругаят, че агитираме, да ни се подиграят, да сметнат, че имаме тайни цели или да ни казват, че сме кукли на конци, че ни използват и т.н. и т.н. Но пък си струваше, защото се случваше нещо важно и, не на последно място, защото се случваше общност, твърдо решена да се опита да промени живота около себе си. Не сме били на договор, който да е изтекъл, както може би е изтекъл договорът на онези, които са поддържали "Обичам София" и блога на Мартин, които са си свършили задълженията в рамките на договора и вече нямат ангажимент.

Ако договорите за поддръжка на блога и сайта не са подновени, отговорността за това може да не е лично на Мартин, а да се дължи на други фактори спонсори, щаб и пр. Но си е лично негова отговорност дали ще има собствен блог, или не. Може да поддържа такъв срещу съвсем малка месечна сума или дори безплатно. Пък и има достатъчно user friendly системи за това.

Прочее, днес махнах два линка - един от блогрола си, друг от списъка с любими сайтове. Не обичам неработещи връзки.

П.п. Преди около час получих коментар, че блогът и сайтът отново са налице. Добра новина! Веднага ги добавих отново в блогрола и списъка с български сайтове. Сега чакам да видя кога ще бъдат обновени с оглед на следизборната ситуация.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.11.2007 г.

Благодаря!


Това е най-вижданата ми снимка във Flickr. 908 пъти към днешна дата. Не че нямам и по-добри снимки, но може би хората харесват нещо особено в тази. Ето защо искам да я посветя на читателите на моя блог. (Обичам това състояние - да съм толкова болна, че да си взема няколко дена заслужени болнични, но не чак толкова, че само да лежа, охкам и кашлям, а да мога да посветя тези дни на себе си. Психоаналитиците казват, че болестите били форма на "самонаграждаване". Понякога това звучи като доста черен хумор, но в конкретния случай си е така.)

Когато създадох блога си, нямах никакви претенции. Единственото, което беше важно за мен, е да разполагам с пространство, в което да изразявам мнението си публично. Защото в България е много важно да има хора, които да го правят. Блогърстването е важен канал за формирането на гражданско общество. Има обаче доста българи, които пишат добри блогове поради същите мотиви. Затова и аз нямам претенции. И никога не бих поставила въпроса, както съм виждала други блогъри да правят - било в блогосферата на "Капитал", било другаде - "а защо моят блог не е включен". Може би просто съм претръпнала поради факта, че списвам друг блог (на английски) вече две години и нещо. И знам, че може да имаш своите "пет минути слава" и после да изпаднеш в забвение, и че от това не се умира ;-). Или защото се радвам на известна (умерена и твърде уютна) популярност във Flickr (под псевдоним). Или защото блогът на катедра Социология в ЮЗУ, на който също съм автор, излиза на едно от първите места в Гугъл, когато напишеш "социология" на кирилица. Или защото работя в област, в която съм виждала какво е да си "публична личност" и изобщо не горя от желание да бъда такава. (Доколкото съм преподавател и имам блогове, съм и "публична личност", повече не ми трябва...)

Така че, когато искрено непретенциозният ми "Неуютен блог" получи някакво признание, аз възприемам това като подарък, не като нещо, което ми се "полага". И съм страшно изненадана, когато това се случи.

Първото подобно признание беше, когато блогът ми се оказа включен в блогрола на този на Мартин Заимов. Смятам (и съм го казвала и на Мартин в коментар), че други блогове заслужават това повече от моя. Но, разбира се, фактът, че съм избрана, топли, въпреки че продължава да ми е кофти, че някои не са там.

Тези дни, ровейки из блога на Борислав Борисов, установих, че моят е включен в "уеб агрегатора" му (сега виждам, че ме е "фаворитнал" и в Технорати). Благодаря :-)!

Присъствам и в блогрола на Мая Маркова. Много благодаря, особено като се има предвид, че комуникацията ми с нея започна с несъгласие (по отношение на учителската стачка). По-късно намерихме и допирни точки. При всички случаи, уважаването на различни мнения е качество, което високо ценя.

Най-голямата изненада беше, когато вчера, благодарение на Tecnorati, открих, че съм включена в класацията "Топ 240 на българските блогове" на... Невена Гюрова! Попадала съм на блога й и преди, но чак вчера разбрах кой всъщност е авторът, който се подвизава като Вени Г. За пореден път се удивлявам колко изпълнено с превратности нещо е животът. Как бих могла преди 10-12 години да предположа, че един ден ще се окажа свързана с нея по какъвто и да било начин?! На всичко отгоре, блогът й е безкрайно интересен и добре написан, с удоволствие прекарах няколко часа в него. Нямам физическата възможност да го прочета целия, не съм следила какво става с нея през годините и не мога да кажа нищо за нейната консистентност и/или трансформация. Не знам как е възможно един и същи човек да подкрепя и Жан Виденов, и Мартиновците (Заимов и Димитров). Но не съдя. Човекът е сложно нещо. (По време на студентските протести 1997 година в "Демокрация", ако не ме лъже паметта, се публикува нещо, което аз, по онова време активно протестиращ студент, бях писала по адрес на Николай Добрев. По-късно той почина от рак. Още не мога да си го простя. Какво ли е преживял той, докато ние го бяхме превърнали в символ на насилието? Та оттогава си позволявам да нападам словесно само институции, не и хора. Дори и последните да се казват Явор Колев или Бойко Борисов, колкото и да е трудно понякога, хехе.)

Що се отнася до класацията топ 240 на Вени Г. - ами всяка класация е субективна, дори и тези, изградени на "обективни" критерии (защото тук възниква въпросът кои критерии точно се подбират и защо; и кой и защо подбира). Така че аз много благодаря, че съм включена нейния топ 240!

Последно, но не по значение, благодаря и на всички вас, които четете моя блог (и които прочетохте този постинг до края)!

П.п. от 18 ноември. Пропуснах да кажа, че блогът ми е цитиран и в блог, наречен "Пулверизатор", който засега съдържа само един постинг и не позволява коментари. Присъствам и в блогрола му. Засега не мога да кажа нищо за мистичния анонимен автор на "Пулверизатор", освен че, може би, живее в Щатите и че има още един блог. И на него - благодаря!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.11.2007 г.

Десети ноември


Десети ноември, есенен ден, 18 години по-късно. Нямам ясен спомен от събитието преди 18 години. Тогава бях на 15. Спомням си смътно новините и че родителите ми си говореха, че това е преврат и няма връщане назад.

Студентите ми пък нямат съвсем никакви спомени за времето на тоталитаризма. Вероятно така е по-добре, но фактът, че много от тях мислят, че животът преди е бил по-хубав и че политическата свобода не е нещо, на което държат, е тъжно. Но обяснимо.

Родените след 10 ноември 1989 година няма да са прекарали и ден от живота си по време на тоталитаризъм. От утре те вече имат право на глас.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.11.2007 г.

Сбъднати и несбъднати очаквания от представянето на филма "Изоставените деца на България"


Бях на представянето на филма на Кейт Блюет "Изоставените деца на България" в Червената къща. Добре, че с мъжа ми пристигнахме по-рано, та успяхме да намерим места за сядане. Залата се оказа прекалено малка за всички желаещи, беше пълно с правостоящи, фоайето беше претъпкано, а може би някои хора не са могле да влязат и в сградата. Аз седях на стратегическо място - на последния ред, почти в средата, така че можех спокойно да правя снимки и да ставам, когато се наложи. (Всъщност намерението ми беше да седя някъде на края на редицата, за да мога да се разхождам насам-натам с фотоапарата, но, предвид блъсканицата, това беше невъзможно.)

Чудя се по какъв начин да опиша впечатлението си от събитието. Това, което спонтанно идва в главата ми, е да го представя през призмата сбъднати/несбъднати очаквания. И, тъй като в блогърстването няма строги правила, така и ще направя.

Очаквах да видя повече познати. Видях двама. Както разбрах преди малко, единият е бил там по работа. За другия не разбрах, беше далече и не успяхме да поговорим. Е, може да е имало някой познат и от хората, които не можаха да влязат...

Очаквах, че огромната част от присъстващите ще са като мен - дошли на представянето на филма единствено за да изразят гражданската си позиция и да видят що за дебат ще се случи. Оказа се, че много от тях са там поради доста по-конкретни причини - представители на различни НПО-та, преподаватели, специалисти в областта на хората с увреждания, студенти по специална педагогика, родители на деца с увреждания, които са отказали да изпратят децата си в дом въпреки че "добронамерени" лекари са ги посъветвали така. Имаше и доста чужденци.

Очаквах да видя повече известни публични личности. Не такива, които са пряко ангажирани с дебата, а такива, които са дошли, просто защото съдбата на децата в домове с увреждания ги интересува. Първата публична личност, която видях, беше американският посланик. По някое време мярнах журналистката Диана Иванова. Но известни политици, от която и да е политическа сила, както и визуално популярни журналисти (освен водещата и Диана Иванова) - не, както и други известни публични фигури, социолози, културолози, писатели и т.н. (Пак казвам, може да не съм видяла някого, беше голямо меле.)

Очаквах, че ще присъстват повече медии. Не мога да преценя колко представители на медии е имало, но единствената камера, която видях (освен любителски камери на хора от публиката), беше на телевизия "Европа". И нямаше въпроси, започващи с "аз съм еди-кой-си, представител на еди-коя-си медиа".

Очаквах, че Масларова няма да присъства и тя наистина не присъстваше. Но не очаквах, че ще изпрати заместник министър (Иванка Христова), както и че ще присъстват заместник министър на образованието и други представители на официални институции - председателят на Държавната агенция за закрила на детето Ширин Местан, председателят на Агенцията за социално подпомагане Гергана Дрянска и други. Приятна изненада беше да видя министъра на правосъдието Миглена Тачева (единственият министър, който не беше се "отчел", изпращайки свой заместник - чест й прави). Още по-приятна изненада беше, че тя присъстваше сред публиката като редови зрител, а не отпред като официален гост. И взе думата като всички останали зрители, изчаквайки собствения си ред (доста по-търпеливо от някои, впрочем). С което спечели симпатиите ми. И говири точно и ясно, разяснявайки юридическата страна на осиновяването.

Очаквах, че повечето представители на официални институции ще се държат тотално неадекватно, както и се оказа. Те, начело с Ширин Местан, обясняваха колко много всъщност прави държавата за децата с увреждания и че всъщност филмът бил манипулативен, защото вижте колко хубави домове имало в България.

Не очаквах, че някои представители на неправителствени организации ще "играят" на страната на държавните институции. Наивно от моя страна, защото, все пак, колко НПО-та "усвояват" сума ти пари по съвместни проекти с инститциите и отчитат безсмислена дейност? За щастие обаче, имаше други неправителствени организации, които реагираха адекватно.

Не очаквах, че част от публиката ще е там, за да разобличава филма като долна английска антибългарска пропаганда. Също наивно, много наивно.

Очаквах, че никой няма да иска да поеме отговорност за ситуацията с домовете за хора с увреждания в България. Така и се оказа.

Не очаквах, че въпреки всичко ще изляза от залата обнадеждена, с чувството, че нещо се е случило и че ще се предприемат конкретни действия. Наивно? Знам ли... колко неща се изговарят в разни малки зали, просто за да се харесаме и да не се конфронтираме, а после нищо не се променя? Промени ли се нещо след потресаващия филм на "Амнести интернешънъл" за домовете за възрастни хора с умствени увреждания в България? От друга страна, надявам се, че ЕС ще "натиска" ситуацията в тези домове да се промени. Почти нямам друго основание за оптимизъм. Освен че в България има повече прояви на гражданска активност от преди. Най-вече посредством интернет. Което, строго погледнато, си е серионо основание за оптимизъм.

Скоро ще публикувам повече снимки от събитието.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2.11.2007 г.

Пак за изоставените деца...

Нека малко си почина от политически постинги... имах идея да пиша на следизборни (междуизборни) теми, но вече започвам да си омръзвам... А и, за разлика от предизборните кампании, човешките трагедии нямат deadline. Особено ако става дума за български деца в институции...

На шести ноемри от 18,30 Кейт Блюит ще представи филма си "Изоставените деца на България" - информацията е от блога, създаден като реакция на филма.

Още нещо на тема изоставени деца. Постинга, който прилагам по-долу, е от блога на Мая Маркова:

Някой знае ли нещо за съдбата на Софка?

Неотдавна писах в основния си блог за филма на Би Би Си “Изоставените деца на България”. По-долу превеждам един от коментарите, които получих към тази публикация:

“Аз съм майка на 2 ромски деца, които осинових от български сиропиталища преди 10 години. Дъщеря ми тогава беше на 7 години. Когато я посетихме в България, научихме, че тя има сестра-близначка. По-нататъшните ни проучвания установиха, че сестричката е още жива, но е “тежко засегната”. Поискахме медицинско освидетелстване, но ни отказаха. Поискахме да я видим, но ни казаха, че нямаме право на посещение. Предложихме дарения, но и те бяха отказани. Нашият посредник ни каза, че домовете за такива деца са ужасни. Вече 10 години ме мъчи мисълта, че близначката на дъщеря ми живее в условия, в които не бих оставила дори домашния си любимец. Без семейство, без достъп до медицинска помощ или обучение, което би могло да промени живота й. Не мога да погледна дъщеря си, без да се запитам какво е станало с това момиче. Тя се казва Софка. Сега би трябвало да е на 17 години.

Дъщеря ми не знае, че има близначка. Когато я осиновихме, тя беше вече претърпяла толкова много - физически и емоционално, че последиците бяха трайни. Дори и сега тя още се бори с посттравматичен стрес вследствие на побои и други ужаси, за които дори не може да разкаже. Има умствено изоставане. Но тук получава нужната помощ, има достатъчно храна и човешки живот, който беше отказан на сестра й.

Може би някой ден ще научим какво е станало с това момиченце.”

Написах тази публикация с надеждата случайно да бъде прочетена от човек, който знае нещо за това изоставено увредено момиче на име Софка (може би София). Ако по някакво чудо вие сте този човек, моля ви да оставите коментар. Ако сте блогър, бихте могли да копирате публикацията и да я поместите в своя блог, за да се прочете от повече хора.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

26.10.2007 г.

Снимки от телевизията на открито на Мартин


Не можах да се опазя от камерите на телевизията на Мартин във вторник :-)... Кадърът, на който съм уловена, е скрийншот от това видео. А по-долу може да видите резултата от опитите ми да снимам събитието. Можеше и да е по-добре... Направих две слайдшоута, понеже Photobucket не допуска повече от 10 снимки в слайдшоу.





Вече обясних доста подробно защо ще гласувам за Мартин. Забравих обаче да добавя нещо, а за мен то е изключително важно. Споделям хуманното отношение на Мартин към бездомните животни. Съгласна съм с тезата му, че бездомни животни има най-вече, защото много хора изхвърлят домашните си, и че бездомните животни не бива да се убиват, да получават грижи, каквито получават в цивилизованите страни.

Това е последният ми пост преди първия тур на изборите. Искам да бъда кратка. Просто пожелавам на Мартин успех и сили...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

23.10.2007 г.

Защо ще гласувам за Мартин :-)

Аз обичам София

Призивът, публикуван на блога на Мартин, ми харесва, но, преди да го приложа, искам да се опитам да обясня със собствени думи защо ще гласувам за него.

Поне на теория, политиците и политическите партии би следвало да изразяват интересите на различни групи избиратели. Отделна тема е защо в България това не е така. Както и да е, до този момент не бях срещала политик, за когото бих могла да кажа, че изразява моите интереси, представлява мен, бори се да направи света ни такъв, какъвто аз искам да бъде. Може би отчасти с изключение на Мартин Димитров, но все пак отчасти (не е тук мястото да обяснявам защо отчасти). Ето защо, когато се запознах с идеите на Мартин Заимов, се почувствах изключително съпричастна - нямало е друг политик досега, чиито възгледи до такава степен да "пасват" на това, което съм аз.

Тук веднага трябва да уточня - ако Мартин се беше кандидатирал просто като независим кандидат или ако зад него беше застанала някоя измислена партия от онези, които имат за цел да отвличат гласове, нямаше да по подкрепя. Нямаше да го подкрепя и ако беше кандидат на друга парламентарна партия или на ГЕРБ, колкото и да ми е симпатичен. Не мисля обаче и че той би го направил. Не бих се нарекла "симпатизант" нито на СДС, нито на ДСБ, но на този етап не се е появила тяхна смислена демократична алтернатива. Фактът, че застават зад Мартин заедно, е обнадеждаващ за мен, макар и да не ме изпълва с бурен оптимизъм за бъдещето на т.нар. "десница". Може би щях да се напъна да гласувам и за друг кандидат, издигнат от тях, зависи от кандидата (със сигурност не за Тити, ха-ха).

След тези уточнения, защо ще гласувам за Мартин?

Начинът на живот на Мартин е в синхрон с идеите, които отстоява, което ме кара да смятам, че не би престанал да ги отстоява, ако стане кмет.

Мартин не е шофьор, той е велосипедист. Това за мен е много важно, защото, ако е кмет, той наистина би се опитал да създаде удобна среда за велосипедисти и пешеходци, което означава и да намери прилични решения на проблемите с паркирането и трафика. Ако си велосипедист, ти пука за въздуха, който дишаш, докато караш, затова и много велосипедисти са загрижени за екологията.

Разбира се, това не означава, че бих гласувала за всеки велосипедист :-)! Мартин има сериозен опит в управлението на финанси, познания, космополитен дух, способност да види в София потенциала на европейска столица.

Най-важно за мен обаче е, че Мартин има изострени сетива за човешката ценност, и това е основното, поради което ще гласувам за него. Мартин възприема хората като човешки същества, а не като нарушители по дефиниция, които подлежат единствено на следене (с камери) и физическо възпиране (с колчета и други средства, а ако кметът не разреши митинг физическото възпиране понякога стига и до физическо насилие от страна на полицията). Мартин има чувствителност за проблемите на хората в неравностойно положение - болни, инвалиди, той възприема и ромите като хора, като граждани на София. Това последното за много хора не би било плюс, но аз смятам, че ромите са жертва на дългогодишна политика спрямо тях. Още не мога да забравя как пред очите ми в трамвая разбиха главата на един ром, а аз стоях като вцепенена и не посмях да направя нищо, а само гледах как хвърчи кръв от главата му, защото тези, които го биеха, бяха озверели... Каквото и да си говорим за ромите обаче, за нечовешкото отношение към хората с увреждания у нас няма оправдание. И Мартин е от малкото, които показват, че им пука.

Мартин е цивилен (и цивилизован). В страна, в която голяма част от хората мечтаят за "силна ръка", просто да дойде някой и "да ги оправи", цивил(изова)ността може и да изглежда като слабост. Нека не забравяме обаче, че именно тя е основата на гражданското общество. А без гражданско общество, което да упражнява контрол над властта, последната ще продължава да ни "оправя", но в другия смисъл. Като казвам, че Мартин е цивилен, нямам предвид просто, че не е с пагон, а и че е свободомислещ, че въплъщава и изповядва ценностите на модерната свобода.

Последно - човек не избира роднините си. Изпитала съм това на собствения си гръб. Не знам колцина от онези, които са имали жизнените шансове, които е имал Мартин навремето, биха се отказали от тях, и то в условията на една тоталитарна държава. За мен много по-важно от това кои са роднините ти е ти какво си направил от себе си, какъв си станал. Дали продължаваш да живееш вкопчен в миналото си, като много деца както на "партийни другари", както и на "жертви на тоталитаризма", или си постигнал нещо самостоятелно, открил си хоризонти, изградил си се като свободна личност.

Ето и призива от блога на Мартин, под който също се подписвам:

Ако наистина ти е писнало да гледаш София зарината в боклуци, парковете и запуснати и тротоарите претъпкани с коли, ако вече не можеш да понасяш мъглата, в която тъне управлението на града сега е моментът, в който може да направиш нещо. Ако ти пука за София и си решил да гласуваш за Мартин, направи своя кампания в оставащите предизборни дни. Обърни се към приятели и роднини, към онези, които са се отказали да гласуват и им кажи: „Този път има за кого да гласуваш. И има за какво да гласуваш.” Обади им се по телефона, пиши им имейл, пусни им писмо в пощенската кутия, покани ги на кафе или на бира и им разкажи за кандидатурата на Мартин. Малко хора четат предизборни програми. Ако си я прочел, разкажи им я, обясни как могат да се решат проблемите на София, как градът ще се разчисти, а парите му ще се управляват добре и прозрачно, как парковете ще се възродят и градския транспорт ще стане удобен и приятен. Направи своя малка кампания за Мартин, за София и за себе си. Вдигни телефона. Пиши. Не отлагай. Намери трима избиратели, които са загубили надежда и ги убеди, че промяната зависи от тях. Защото този път наистина съдбата на града е в наши ръце.

Последно - Сашо ме поправи в коментар към предишния ми пост, че всъщност на сайта на кампанията има банери в секция "download". Така е, и много симпатични аватари също има. Извинявам се за неточността, забелязах това със закъснение. Все пак обаче, всички банери водят към сайта на кампанията (затова смених адреса на този горе така, че да води към блога на Мартин). Ако някой иска банер за блога на Мартин или банер в удобен за него размер, ще го направя и предоставя с удоволствие.
Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

18.10.2007 г.

Банери за кампанията на Мартин

Прочетох последния пост на Мартин и реших да допринеса за кампанията, каквото мога. Ако само блогърите гласуваха, Мартин щеше да спечели изборите. Проблемът е как са се привлекат тези, които не четат блогове... Кампанията има доста големи пропуски, омръзна ми да гледам непрекъснато как Жечка Сланинкова пее, а Мартин почти не го виждаме. Бих казала и повече, но съм много уморена точно сега...

Както и да е, смятам, че би било добре на сайта на кампанията да има html кодове за банери, които феновете на Мартин да копираме в блоговете си. Понеже обаче такива няма, аз ги направих и бих желала да ги предоставя на всички, които биха сложили банер в блога или сайта си, но не знаят как (или просто не им се занимава да го правят). Извинявам се за дребния шрифт, но по някаква причина иначе не се побираха на страницата, а и без това, ако ги копирате, няма значение дали е дребно или не. Дано да ви бъдат полезни :)

<a href="http://www.obichamsofia.com/" target="_blank"> <img src="http://www.martinzaimov.com/wp-content/themes/banner_obicham.jpg"/></a>

Изглежда така:


<a href="http://www.martinzaimov.com/" target="_blank"><img width="210" src=" http://www.martinzaimov.com/wp-content/themes/cutline-3-column-split-11/images/
MartinBlogHead.jpg" height="38"/></a> (Моля, имайте предвид, че има интервал между "Martin" и "images", за да се побере кодът на страницата, така че го изтрийте, ако банерът не излиза!)


Изглежда така:



<a href="http://www.obichamsofia.com/static_page.php?tree_id=9&page_id=13" target="_blank"> <img src="http://www.obichamsofia.com/i/vote_martin_1.gif"/></a>


Изглежда така:



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

16.10.2007 г.

Blog Action Day на патерица



Вчера пропуснах blog action day, въпреки че си бях наумила да го почета. Причината - научих, че една от най-скъпите ми приятелки е болна от рак, открила го е в доста късна фаза. Естествено, не можех да мисля за каквото и да е друго. Става въпрос за интернет приятелство и няма да мога да съм до нея, докато е в болницата за химиотерапия и няма да знам дали е жива или не, ако напълно изчезне от хоризонта... Непоносимо много боли.

Както и да е, стига лична информация.

Току що прочетох прекрасния постинг на Мишел за Blog Action Day. За съжаление, не съм велосипедист, а, поради здравословни причини, не мога и да бъда. А много ми се иска да бях... понеже не обичам коли, маршрутки, градски транспорт и предпочитам да правя живота си (ни) толкова екологичен, колкото мога. И защото си мисля, че трябва да е много приятно усещане да караш колело...

Тези дни се поинтересувах обаче, има ли велосипеди с три колела. Оказа се, че има. И изглеждат много симпатично. Доколкото разбрах, карат се най-вече от стари хора. Не знам дали ги продават в България, но на Запад има голям избор. При настоящата транспортна ситуация в София не бих посмяла да карам каквото и да е, но един ден, надявам се, това ще бъде възможно... Пък ако ми се смеят, че карам триколка, толкова по-зле за тях, нали :-D?

П.п. Снимката е от Лайпциг. Виждате ли велосипеда?

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

13.10.2007 г.

Аз обичам София



Вдъхновена от дискусиите, които се разгарят в и около блога на Мартин Заимов, реших и аз да напиша пост за София.

Видеото, което виждате по-горе, направих преди време с фотоапарата, за да убедя скандинавски приятел, който планираше да посети България със семейството си, да не взима кола под наем. Сцената е от кръстовището на булевардите "Стамболийски" и "Вардар". За нас гледката не е нищо особено, били сме участници в много по-истерични ситуации на кръстовища. Но западните ми приятели изпадат в шок, когато им покажа видеото.

Някой би казал - ама светофарът не работи. За сравнение, нека си спомним новината за онзи немски град, чийто кмет премахнал пътните знаци, защото бил убеден, че участниците в движението най-добре могат да преценят как да регулират отношенията си. Доколкото ми е известно, проектът засега е успешен и дори се планира въвеждането му в други градове. Разбира се, това едва ли би могло да се случи в голям град с натоварено движение, какъвто е София. Така или иначе обаче, поведението на хората на пътя е следствие от, най-общо казано, гражданска култура и зачитане ценността на другия. И смятам, че то може да се промени, ако се предприемат правилните мерки.

Много се изписа в блога на Мартин за паркирането на тротоарите. То безспорно е проблем както за пешеходците, така и за шофьорите. Не мисля, че имам какво да допринеса към тази тема. Затова ще се концентрирам върху поведението на пътя и достъпността на София за инвалиди, за които теми също се писа, но относително по-малко.

Действително, цяло препятствие си е да пресечеш улицата в София. В това отношение мисля, че шофьори и пешеходци сме еднакво безотговорни (може би най-отговорни са велосипедистите), само дето шофьорите притежават сила да се наложат над пешеходците. Шофьорите имат основание да се оплакват, че пешеходците пресичат навсякъде, но и пешеходците не са мотивирани да пресичат на пешеходни пътеки, след като колите така и така не спират, за да им дадат път. Аз лично съм стигнала до извода, че има кръстовища, на които е по-безопасно за живота да минеш на червено, защото, когато светне зелено, колите започват да завиват и не можеш да пресечеш.

А какво да кажем за хората с увреждания? Още се разстройвам, когато се сетя как преди време видях човек на инвалидна количка да се движи по булевард "Вардар", защото нямаше как да се качи на тротоара. А как можеш да се предвижваш из София, ако си сляп, при всички дупки и липсващи шахти, не смея да си представя. Преди години, получих проблеми с равновесието, те и да днес не са преминали напълно, но както и да е. Тогава с изненада установих, че е пълно със стълби, които нямат парапет. Това може да изглежда дребна подробност, но можете ли да си представите ужаса, когато трябва да слезете няколко стъпалца, а не можете? Дори стъпалата за влизане в сградата на Медицинска академия, където се прави ядрено-магнитен резонанс, тоест където отиват онези, които имат (подозрение за) тумор в мозъка, нямат перила.

В София е пълно с хора с психически и физически увреждания, които очевидно са оставени на произвола на съдбата, скитат мръсни по улиците и никой не се грижи за тях. Има например една нещастна жена и с психически, и с физически увреждания, която се мотае близо до нас, в района на Вагон-ресторанта, и разни деца, понякога и възрастни, всячески се опитват да я ядосат и унизят. Има ли кметът правомощие да въздейства да социалните работници да си вършат работата? Какво трябва да се направи, за да получат тези хора покрив над главата и човешко отношение? (Отделен въпрос, че никой кмет не е виновен за лошото отношение към хората с увреждания, за него сме си виновни всички ние, затова съм съгласна с тезата на Мартин, че всички ние носим вина за това, което се случва в Могилино.)

Когато бях в Испания, видях нещо, което представлява много добро решение на проблемите за неспазването на правилата на пътя, а в голяма степен облекчава и придвижването на инвалидите. Знаем, че Испания също не е от "най-цивилизованите" страни и е имала не малко трудности в процеса на присъединяване към ЕС. Обслужването в Испания, на което бях подложена, не беше по-добро от това, на което сме свикнали в България. За да ми бъде отговорено на рецепцията на хотел, и то четиризвезден, се налагаше да чакам по половин час. На пътя обаче цареше пълна хармония и спазване на правилата? Защо? Ами пешеходните пътеки представляваха "легнал полицай". Така хем на колите се налагаше да намалят скоростта, хем беше улеснено преминаването на детски и инвалидни колички. В резултат шофьорите бяха привикнали, че преди пешеходна пътека се спира и спираха всеки път, щом видях пешеходец, който се кани да пресече, дори в случаите, в които пешеходните пътеки не бяха "легнал полицай". Просто и ефективно!

А от поставяне на колчета няма никакъв смисъл, те са израз единствено на безсилие. След като на Графа има толкова камери, защо са колчетата? Просто защото полицията не си върши работата... Отделен въпрос какво е отношението ми към камерите...

Друга практика, този път свързана с отпадъците, ми направи силно впечатление, когато бях в Германия. За връщане на пластмасова бутилка от половин литър в кафенетата и супермаркетите получаваш 15 цента. За голяма бутилка цената беше по-висока. Тук би могло да се въведат и по-ниски цени, но смятам, това би направило много хора мотивирани да връщат бутилките, а ромите не биха ги оставили да се валят по улици и градинки...

Е, толкова с предложенията засега, че работа ме чака...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.10.2007 г.

Филм за изоставени деца в България




Попаднах на този филм на BBC поради статия на Даниела Горчева, препечатана в Mediapool. Нямам сили да го коментирам. Непоносимо е.

Разбира се, всички знаем, че подобно нехуманно отношение към човешки същества в България е нещо обичайно. Ала в степента, в която реагираме на това като цивилизовани хора и му даваме гласност, има и някаква надежда то да се промени...

P.S. Update. Коментар на Даниела Горчева към статията й в Mediapool:

Относно: благодаря на всички
Автор: Даниела Горчева
Получено на: 5 Октомври 2007 12:36
Благодаря на всички за коментарите,за разумните предложения и за добрите думи. До края на деня няма да съм онлайн,затова няма да мога да участвам във форума.
Една молба - моля, разпространете сред близки и познати съобщението за протеста на майките от бг мама. Протестът е на 9 октомври, от 13 часа, пред МТСП - ул.Триадица 2.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.09.2007 г.

15 септември



Привет отново!

Long time no see... Но това не означава, че съм забравила за този блог. Имах идеи за друг пост, но днес е 15 септември, все пак ;-).

Дълго се чудих коя снимка да подбера за този пост. Бих могла да кача нещо порутено, имам десетки такива снимки. После си мислех да сложа снимка от университетска тоалетна. Но накрая реших да споделя с вас две от снимките, които скришом направих в Лайпциг (хубаво е да имаш 12 кратен зуум, особено при ясно време). На тях можете да видите студенти на поляната до един от корпусите на Лайпцигския университет. Те определено четат. И го правят в приятна, спокойна и чиста атмосфера.

При всичките протести на учители, а вече и на млади асистенти и учени, крайно време е и аз да изразя позицията си публично. Още повече, че водя упражнения по социология на образованието (което не означава, че изхождам от "висотата" на професионалната си "екпертност" - каква ти висота...).

Преди около две седмици, анонимен представител на движението на млади учени и асистенти "х2&х3" остави в блога на катедрата следния коментар (правописът - на автора):

днес в София имаше първи протест
задават се други
очакваме активно вклиучване както от иузу, така и от социолозите

Ето какъв беше моят отговор:

Да си призная, аз лично не съм възхитена от идеята за този протест. Лесно е образованието и науката да искат пари, но от тях няма да има никаква полза, ако самото то не се промени. Според мен, проблемът е не в парите, а в сбърканата образователна система (тук слагам и БАН), която пък е свързана с много други сбъркани неща на различни равнища. Лесно е да мрънкаме, че учените са велики и поради това заслужават пари, но, хайде да си признаем - колко т.нар учени, че и цели научни звена, само взимат държавни пари, без да са постигнали нищо съществено?

Та преди учени и асистенти да излизат на протест за повишаване на заплатите, предлагам им да прочетат един сборник, наречен "Държавата срещу реформите", който тематизира предпоставките за отлагането на реформите в българското образование, както и сборника "(Анти)корупция, (Анти)образование".

Може би много колеги биха ме обвинили, че, заставайки на подобна позиция, аз се изправям срещу собствения си професионален интерес. Но поне онези, които са учили социология, би следвало да знаят, че да представяш частния си интерес за всеобщ е класически случай на идеология. Да казваш, че трябва да ти се дават повече пари, защото си много готин (важен) си е идеология, та дрънка. Но нека да видим аргументите на движението "х2&х3", което на всичко отгоре се назовава "движение на младиТЕ учени от БАН и университетиТЕ" (ама моля ви се, внимавайте с пълните членове, аз не съм от вас):

Най-отгоре на сайта им http://argobg.info/ се мъдри:

Напред! Науката е слънце!...
Напред народността не пада там, дето знаньето живей!

Ама чакайте! С възрожденски аргументи ли ще защитавате ценността на българското образование?!

Следват призиви за науката в България да се отделят толкова средства, колкото е предвидено по Лисабонската стратегия. Аргументи за това (освен, че науката е слънце):

Нашето бъдеще на модерна държава зависи от това как ще успеем да оползотворим натрупаните знания и умения за благото на цялото общество.

Образованието и науката са неотменна част от живота на българина. Чрез просвещение, образование и култура България присъства в Европа от столетия и е сочена като държава на духа.

Стига бе!

Значи, първо, бъкани сме от натрупани знания, които просто се чудят как да се излеят. Второ, "българинът" (а кой е той?) е един такъв много образован и просветен, за което аргумент се явяват миналите столетия.

В книгата си "Другият етнос" професор Георги Фотев твърди, че когато настоящето ни е в криза, едно от основните средства за мобилизация е да се "хванем" за миналото, за историята. По тази логика, става видно че българското образование и наука трябва да са в голяма криза, след като асистенти и млади учени се позовават на миналите столетия, за да им увеличат заплатите.

След като "българинът" е толкова образован, чудя се тогава защо голяма част от студентите ми не са са овладели в училище поне основни правила за правопис? И ако си мислите, че това важи само за така наречените "провинциални" университети, дълбоко се лъжете.

На всички нива в образователната система - като се почне от детските градини (в които, за да запишете детето си, често се налага да бутнете пари), мине се през училищата (така наречените "елитни гимназии" не правят изключение, поне тези от тях, за които имам информация), мине се през университетите и се стигне до процедурата за избор на член-кореспонденти (най-високото ниво в научната йерархия, за издигането до което особено важна роля има политическото статукво в дадения момент) човек се натъква на всевъзможни видове корупция и некомпетентност. Малката ми сестра, която учи в много елитна софийска гимназия, наскоро ми разказа как учениците от по-долните класове масово си купуват курсовите работи за 6-7 лева от ученици от горните класове, което излизало по-евтино, отколкото да си набавиш книгите, които ти трябват за курсовата работа. А учителите знаят, но не им пука - пишат шестици на всички. А аз се ядосвам на моите студенти, когато ми предават преписани курсови работи. Ами след като никой не те е учил да мислиш, а, напротив, копи-пейст практиката се е толерирала, как няма да реагираш болезнено, когато разни щури преподаватели по социология ти казват, че от социологията няма смисъл, ако не мислиш сам?

Образованието е едно от основните средства за социализация и може би най-основното, което изгражда представата на един млад човек за обществото, в което живее, както и способностите му да се оправя в него. (Разбира се, семейството също е страшно важно, но образователната система е първият сблъсък на едно дете с институционализирания свят, това имах предвид.) Какви ценности създава училищното образование у децата в България? На какво може да ги научи един учител, който просто чете урока от учебника, след като детето, ако се интересува от съответната проблематика, може да научи много повече от интернет, а, ако не се интересува, нищо няма да му привлече интереса? Как университетите подготвят студентите за професионалния живот, след като всеки, който иска, завършва висше образование, без да е положил и минимални усилия? И след като има цели специалности, които можеш да завършиш с отличие, без да си стъпил в университета, а студентката ти книжка се заверява сама? А после тези хора стават висшисти и ние зависим от тях тук или там...

Никак не ме учудва, че много деца се радват на въвеждането на униформи в училище. Изключително ме впечатли репортаж по телевизията, в който едно момиче беше ужасно щастливо, че "всички ще сме еднакви". Ами да, да си различен, да си индивидуалист, да отстояваш себе си, не е печеливша стратегия в свят, в който оцеляваш, възпроизвеждайки чужди мисли.

Не ме разбирайте погрешно. Разбира се, и аз искам да ми се повиши заплатата. Заплата, с която нямаш пари дори книги да си купуваш, е жалка. Но си давам сметка, че колкото и пари да се наливат в една нереформирана сфера, тя няма да се подобри. И от повишаването на заплатите не следва, че учители, университетски преподаватели и научни сътрудници в БАН ще заработят по-добре. Една реформирана система може да постигне по-добри резултати с по-малко пари, докато една нереформирана ще харчи парите за глупости, ако изобщо ги усвои (за усвояването - вж- сборника "Държавата срещу реформите). Няколко примера:

1. Харчат се пари, за да се раздават мизерни закуски на всички деца от долните класове, вместо, примерно, да се дава по-читава храна на децата, които не могат да си позволят закуска.

2. Държавата дава пари за училищни униформи. Образованието ни е цъфнало и вързало, та униформите ли са най-належащата необходимост? След като има пари за униформи, не може ли те да се дадат за нещо по-смислено? Израз на безпомощност (и на глупост) е да се очаква, че един външен символ сам по себе си може да създаде ред.

3. Както казват някои от студентите ми - "вие нямате сметка ние да не завършим, защото вашите заплати се плащат от нашите такси". Цинично, но вярно...

Да обобщя - образованието и науката в България имат нужда на първо място от реформи, и чак след това от държавни пари. Но на всички нива в "системата" - от детската градина до Министерство на образованието, няма особена воля това да се случва. Или пък реформите се имитират, за да се харесаме на Европейския съюз. Както казва Марк Твен - "Да реформираш образование е като да местиш гробище - не може да разчиташ на помощ отвътре." Не съм такъв оптимист, какъвто бях, когато станах асистент преди девет години. Ала все пак се надявам, че под натиска на социалната необходимост "гробището", което в момента се намира на свлачище, ще се наложи да се попремести.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.07.2007 г.

Здравната каса закрепостява!

(Тук е мястото да отбележа, че в този блог смятам да публикувам само снимки, правени от мен.)


Здравейте отново!

Брей, аз си мислех, че ще трябва да мине време, преди този блог да бъде хванат от търсачките. И каква приятна изненада, че тази сутрин получих коментар на предишния ми пост от самия Мишел (който, ако съдя по тракера ми, ме е проследил от Technorati). Също така установих, че има препратка към поста ми в блога на Антония "Дни". Благодаря и на двамата, както и на Явор, на когото бях пратила линк към новото ми творение. Тези първи реакции ме карат да мисля, че може би има смисъл от този "публично-личен" блог (не че се съмнявам, че от подобни блогове има нужда - просто се чудех има ли смисъл и аз да добавям един такъв).

Сега по темата. В неделя заминавам с колеги от катедрата в Лайпциг, на 29-тата световна конференция на Международното общество по социология на религията. Ще се лангъркаме до Германия с рейс (какво да се прави, бедни преподаватели сме). А аз през целия път ще треперя да не ми конфискуват лекарствата.

Работата е там, че страдам от хронично заболяване, поради което ми се налага да съм клиент на Здравната каса. Което само по себе си е повече от унизително. Изобщо,
процедурата за получаване на безплатни лекарства е изтънчен механизъм за унижаване на човешкото достойнство. Лично аз съм минала през няколко разновидности на този механизъм, защото с годините правилата за едно и също лекарство се сменят.

Първата случка, която ме потресе, беше следната:

Трябваше да представя в Здравната каса един куп документи, за да ми отпуснат лекарството, включително епикриза. Ала какво беше изумлението ми, когато, след изчакване на десетдневния срок, установих, че молбата ми е отхвърлена! Писмен мотив липсваше. Когато попитах служителката гишето, тя звънна един телефон да попита, след което ми съобщи, че в документите ми нямало първоначална епикриза. Обясних, че съм предала първата и единствена епикриза. Тогава тя пък звънна по телефона и ми предаде, че с моето заболяване би трябвало да съм болна поне от десет години и да съм лежала в болница, не било нормално са съм се разболяла на 27 годишна възраст и ми предложи да обясня писмено кога и как съм се заболяла. Така че седнах и послушно написах това, което пишеше в епикризата, която те очевидно не бяха прочели, като не пропуснах да отбележа, че не съм лежала в болница. След още няколко дни чакане лекарството ми беше отпуснато.


Особено унизително ми става обаче, когато ми се налага да пътувам в чужбина. По този въпрос съм писала и до "Капитал" преди година и нещо, но сега разполагам с ъпдейтната информация, която прави ситуацията ми още по-нелицеприятна. Голяма част от този пост възпроизвежда писмото ми до "Капитал", като съм осъвременила части от него, както и съм добавила размишления върху новата информация, с която разполагам.

Друг интересен опит с "любимата" здравна каса преживях преди година и нещо (което ме и провокира да пиша до "Капитал"). Предстоеше ми пътуване в чужбина. Тъй като лекарствата се изписват на точно определен интервал, по време на престоя ми щяха да свършат, а е опасно да спра да ги пия. Според правилата на Здравната каса обаче, нямам право да ги взема предварително. Обадих се в болницата, в която ми правеха контролни изследвания до скоро, и попитах какво биха ме посъветвали да направя. Те отговориха, че когато човек пътува в чужбина, трябва да си купува лекарствата сам. Фактът, че не преставам да плащам здравни осигуровки за този период, явно няма никакво значение. Щом не мога да взема лекарството на определената дата, проблемът си е мой.

За пет години и нещо мъкнене по опашки за заверяване на протоколи, опашки при джипито за рецепта, после чакане в точно определена аптека (защото малко аптеки имат това лекарство), така и не можах да проумея смисъла на точно определените дати за изписване на медикаменти. Веднъж на всеки шест месеца Здравната каса заверява протокол на базата на текущото ми състояние. Защо тогава трябва на всеки 25 (ни повече, ни по-малко) дни да ходя до джипито, да чакам на опашка, той да попълва куп документи и да ми даде рецепта, след което да се кача на метрото и да отида до аптеката на “Славейков”, където да ми дадат заветната опаковка, като за целта си плащам за транспорт и губя половин ден? Защо да не мога да си взема седемте опаковки за тези шест месеца наведнъж? Не мога да се сетя за друга логика, освен, че сегашното статукво гарантира постоянен наплив на пациенти пред вратите на личните лекари, от което пък те печелят, защото всеки път взимат потребителска такса.

Преди няколко месеца присъствах на конференция за мобилността на учените. Там беше поканена и една мила жена от Здравната каса (без ирония - жената не е виновна, не тя определя правилата), която надълго и нашироко ни обясняваше как да се снабдим със заветната европейска здравна карта. Да не съм луда? Защо ми е да се занимавам с още здравна бюрокрация заради застраховка, която практически почти нищо не гарантира? (Онзи ден отидох в "Алианц" и си направих страхотна застраховка, която покрива дори обостряне на хронично заболяване, както и много други екстри. И хич не е скъпа.) Както можете да се досетите, аз не издържах да слушам дитирамби как Здравната каса спомага за мобилността на учените и поставих моя проблем, за който ви разказах по-горе.

И какво се оказа! Излиза, че не само нямам право да взимам лекарства предварително, когато ми предстои пътуване в чужбина, а дори нямам право да изнасям онези, които са ми вече дадени на редовните дати! Да, правилно прочетохте. Защото, забележете, някои правели злоупотреби и продавали тези лекарства (особено инсулин) в чужбина. Щом трябва да си пия лекарствата, трябва да кандидатствам по етапния ред в... тамошните здравни каси (!) и да се надявам, че моето лекарство влиза и в техния списък!

Можете ли да си представите по-голямо безумие? Това означава, че първо, не мога да пия лекарствата си, докато пътувам към мястото на конференцията (в моя случай - ден и половина, значи пропускам три приема). Второ, трябва да минат още поне ден два в разправяне с местни здравни институции, докато ми отпуснат лекарството (ако дотогава не съм получила криза), като при това - трето, те могат и изобщо да не ми го изпишат и четвърто, практически пропускам събитието, за което съм командирована. Всичко това обезсмисля каквито и да е опити да пътувам в чужбина.

Освен ако не рискувам. Просто си взимам лекарствата и толкова. И ако ми направят на въпрос на някоя от границите, почвам да се унижавам и да мрънкам колко съм болна и как ще направя криза, ако ми конфискуват лекарствата.

В интерес на истината, специално моето положение не е толкова безнадеждно. Не съм болна от смъртоносна болест и лекарствата ми не са безбожно скъпи - 33 лева за 25 дена. Бих могла и да пробвам да си ги купя, ако ги продават извън договора със здравната каза. Но не искам. Въпросът е принципен. Защото има диабетици, които без инсулин директно умират. Има и болни хора, чиито лекарства струват хиляди левове. И те плащат осигуровки като мен и вас. Те какво, да не се ли развиват професионално?

Такива като тези хора и мен се превръщат от човешки същество в пациенти, чието естествено състояние е висенето по опашки в здравни институции. И на които не им се полага да инвестират в професионалното си развитие, да си позволят академичен (или друг) опит в чужбина. Или дори да идат на екскурзия! Щом толкова искаш чужбина, ще си плащаш лекарствата. Или умирай. На ти сега.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.07.2007 г.

Защо е този блог?


Привет!


Ето че и аз, доста неочаквано и за самата себе си, реших да създам личен блог, в който да се подписвам със собственото си име. Че и снимка си сложих. (Това съм аз - пиша нещо на лаптопа в кухнята, както правя през по-голямата част от времето си.) Леле! Вече две години активно блогърствам и се подвизавам по форуми, използвайки псевдоними. В анонимна глобална среда се чувствам доста по-уютно, отколкото в клаустрофобичното българско интернет пространство, където, ако не всеки познава всеки, то почти със сигурност всеки познава познат на всеки. Преди година и нещо създадох неофициалния блог на инсти
туцията, в която работя. Там също се подписвам с истинското си име, но той не е личен. И, да си призная, писането на "личен" блог, в който не съм анонимна, ме кара да се чувствам некомфортно. Най-добре ми е, когато читателите (освен ако не са приятели) не знаят нито името ми, нито как изглеждам, нито дори пола ми. И не говорят български.

Добре, за какъв дявол тогава създавам този блог?

Анонимният уют е хубаво нещо, но за мен също така е важно да изразявам позицията си за това, което става в моя свят. Защото светът не се променя сам - ние сме тези, които го променят. Ето защо е важно да не мълчим.

Конкретният повод да създам този блог е случилото се с българския блогър Михаил (Мишел) Бозгунов. За тези, които не знаят, неговата реакция на случилото се може да бъде прочетена в блога му. Разказано накратко, Мишел цитирал в блога си информация за предстоящ протест на еколози в защита на Странджа. Заради това си "прегрешение" той е привикан на разпит в Главна дирекция за борба с организираната престъпност, сплашван, каран да пише обяснения и тъй нататък. Вместо да преследва истински мафиоти и терористи, полицията се занимава с това да следи и заплашва блогъри, които просто изразяват позицията си. Вместо да се грижи за живота и сигурността на гражданите, тя "извива ръцете" на невинни хора.

Изобщо не се чувствам защитена. И най-елементарното пресичане на улица представлява риск за живота. Досега не съм виждала полицай да спре кола, която профучава сякаш е на рали докато аз чакам на тротоара с минути. Инсталираните камери по улицата като че служат да следят такива като мен, а не нарушители на пътя, наркодилъри и мафиоти.

Затова, ще пиша в този блог за нещата, които ме ядосват. А аз се ядосвам често. Ако искат, "анти-терористите" могат да следят и мен. Аз пък си имам тракер, тъй че ще следя кой ме следи.

Този блог е отворен за коментари. Чувствайте се добре дошли да изразявате мнението си.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?